Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Door to December, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Вратата към декември

Преводач: Боян Николаев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща Плеяда

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Мария Димова

Коректор: Анели Векилска-Ръждева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19301

История

  1. — Добавяне

9

Момичето внезапно се събуди само в стаята си, приседна в леглото, обгърна коленете си с ръце, опита се да изпищи. Устата й се отвори широко, мускулите в гърлото се напрегнаха, а слепоочията й изпъкнаха и запулсираха от усилието, но не успя да издаде и стон. Малките й ръце зашариха по гънките на пропитите от пот чаршафи. Изцъклените й очи бяха широко отворени, но не виждаше и не реагираше на нищо. Ужасът бе вън от тези стени.

За миг погледът й се избистри и явно осъзна, че е сама в болничната стая. Неистово се заобръща — имаше нужда от човешко присъствие, от топла длан, от утешителна прегръдка.

— Хей! — прошепна тя. — Има… има ли някой? Който и да е? Някой? Мамо?

Господи, имаше нужда от хора и навярно завинаги би се откъснала от ужаса, който дебнеше в мрака. Но докато беше сама, не можеше да се отърси от кошмарното видение, което бе забило нокти в нея. След краткия миг на яснота погледът й отново започна да блуждае невиждащо. Прехвърли се през предпазната преградка с отчаян вопъл. Със залитане направи няколко крачки, после се смъкна на колене. Като дишаше тежко, тя изпълзя в по-тъмната половина на стаята покрай празното легло, към ъгъла, където сенките се бяха струпали като безмълвен съдебен състав. Опря гръб до стената, придърпа коленете си, а ръцете й обгърнаха тънките крака и тя заприлича на кълбо.

Остана така само минута, преди да започне да хлипа и замяука като уплашено животно. Покри очите си с длани, сякаш искаше да се предпази от зловещо видение. Като дишаше все така учестено, тя отпусна дланите си, сви ги в юмруци и заудря с тях гърдите си — силно, още по-силно, още по-силно, за да я заболи, макар че не можеше да усеща каквото и да е.

— Вратата — промълви тя, с глас, изпълнен с ужас и страх. — Вратата… вратата…

Но реалността бе някъде далече от нея. Съзнанието й отблъскваше някакъв кошмарен спомен, а той все се връщаше отново и отново и тя не можеше да избяга от тези невидими злокобни селения.

Вдигна двете си ръце и ги протегна пред себе си, сякаш подпираше невидима врата в отчаяно усилие да я задържи затворена. Слабите мускули на немощните й ръце се напрегнаха, а после лактите й се свиха, като че ли невидимата врата се отваряше въпреки усилията. Сякаш нещо я блъскаше от другата страна. Нещо голямо и неописуемо силно.

Тя изстена и рязко се изхвърли от потъналия в сенки ъгъл и пресичайки с пълзене и плъзгане пода, се мушна под празното легло и се спря чак в другия му край. Там замря и се сви на топка, като мърмореше и се мъчеше да се скрие от спомена и кошмарния образ, които я бяха изтръгнали от съня.

— Тази врата — повтори тя. — Вратата… вратата към декември.

Със скръстени върху гърдите ръце и впити в слабите рамене пръсти тя тихо захлипа:

— Помогнете ми, помогнете ми!

Живот имаше някъде навън, но зад онази врата. Забързани човешки крачки сновяха нагоре-надолу, но и те бяха зад онази бариера. А Мелани неистово изпитваше нужда от човек тук, до себе си. Сякаш всички в добрите си намерения стояха сега далече от нея. Освободена от бащиния си контрол, тя копнееше за тайна човешка прегръдка. Но кому ли би хрумнало това за дете в нейното състояние.

— Помогнете ми.

Мелани потрепери. Последната сричка премина в отчаяние. Страданието й звучеше ужасно. Нима всичко това се бе случило с нея?

След миг дишането й се поуспокои, стана по-равномерно. Престана и да плаче.

Остана да седи мълчалива, без да помръдне, в дълбок унес. Но в мрака очите й бяха отворени все така широко и се взираха в нищото с ужас.