Дийн Кунц
Вратата към декември (3)

3

Всички лампи в къщата бяха запалени.

Лора примижа, преди да се огледа. Холът бе обзаведен спретнато, но безвкусно. Единствено книгите в библиотеката бяха подбрани според вкуса на собственика. Останалите предмети приличаха на случайно подбрани сценични аксесоари, използвани от театрална компания с малък бюджет. В камината се виждаше преобърната тенекия и маша от ковано желязо.

Двама служители от полицейската лаборатория ръсеха с прах за снемане на отпечатъци местата, за които се предполагаше, че някой е докосвал.

— Моля ви, не пипайте нищо — обади се Халдейн.

— Щом не ви трябвам за установяване на самоличността на Дилан…

— Нали ви казах — това едва ли би помогнало с нещо.

— Защо?

— Няма какво да се установява.

— Тоест трупът е толкова…

— Обезобразен — довърши той. — Няма лице.

— Господи!

Стояха в преддверието и Халдейн, изглежда, нямаше желание да я въведе вътре. След малко попита:

— Той имаше ли някакви… белези, по които да го разпознаем?

— Обезцветен участък от кожата.

— А родилен белег?

— Да, на гърдите му.

— Това едва ли ще ни помогне.

— Защо?

Той се втренчи за миг в нея, после отмести поглед.

— Все пак съм лекар…

— Гръдният му кош е вдлъбнат.

— От бой ли?

— Да. Всяко ребро е счупено на няколко места. Гръдната кост е раздробена.

— Раздробена ли?

— Да. Не е просто счупена. Раздробена е, като че ли е била от стъкло.

— Но гръдната кост е твърда — тя и черепът са частите от човешкото тяло, които напомнят на броня.

— Тъкмо затова сме на мнение, че убиецът е бил изключително силен.

— Невъзможно е. Гръдната кост може да се раздроби само при автомобилна катастрофа.

— Решихме, че побоят е извършен с оловна тръба…

— И това не може да е — поклати глава тя и си помисли: „Мелани, малка моя Мелани. Боже мой, какво се е случило с теб, ще те видя ли отново?“. — Вижте какво, ако не съм ви нужна за установяване на самоличността на Дилан, не виждам какво…

— Нали ви казах, има нещо, което бих искал да погледнете. Нещо странно.

Продължаваше да я държи в преддверието и сякаш се опитваше да препречи пътя й с цялото си тяло. Явно изгаряше от желание да научи мнението й, но се страхуваше от реакцията й при вида на обезобразените трупове.

— Не разбирам — призна си тя. — Странно? Какво е странното?

Халдейн не й отговори. Вместо това попита:

— Вие двамата сте се занимавали с едни и същи проучвания, нали?

— Не съвсем.

— И той е бил психолог, нали?

— Бихейвиорист^[1]. Със специален интерес към проблемите на бихейвиористичните модификации.

— А вие с какво се занимавате?

— Специалността ми е детска психология.

— Добре — намръщи се той. — Все пак, ако хвърлите един поглед на лабораторията му, бихте могли да ми кажете върху какво е работил съпругът ви.

— Лаборатория ли? С какво се е занимавал?

— С някакви експерименти. Все още не можем да разберем какви точно са били.

— Да я огледаме.

— Гледката не е приятна…

— Казах ви вече — аз съм лекар.

— А аз съм ченге и на ченгетата им се налага да виждат повече кръв, отколкото на докторите, но все пак от тази гадост ми се повдига.

— Все пак вие ме повикахте тук! Няма да се отървете от мен, преди да съм разбрала какво са правили съпругът ми и дъщеря ми в тази къща.

Халдейн кимна:

— Оттук, ако обичате.

Тя го последва в малък коридор, където някакъв строен и красив латиноамериканец наблюдаваше как двамата помощници на съдебния медик прибираха един труп в полиетиленов чувал. През найлона Лора успя да различи очертанията на едър човек и няколко петна кръв, но нищо повече.

Дали беше Дилан?

— Не е съпругът ви — увери я Халдейн, сякаш четеше мислите й. — У този изобщо нямаше документ за самоличност. Ще разчитаме изцяло на пръстовите отпечатъци, за да разберем кой е.

По стените имаше още кръв, която се бе стекла в локвички на пода.

Халдейн я погледна и Лора се опита да не издаде ужаса си.

Дали Мелани е била тук, когато са извършвани убийствата? Ако е така и ако сега се намира с човека — или хората — които са го извършили, навярно е обречена на смърт като свидетел. Дори да не е видяла нищо, убиецът би я умъртвил… след като се погаври с нея. Би я убил, защото това ще му достави удоволствие. Цялата обстановка свидетелстваше, че той е психопат, защото нормален човек не би убивал с такава ярост.

Двама души с бели престилки излязоха да вземат носилка, с която да пренесат трупа.

Стройният латиноамериканец донякъде приличаше на актьора Уейн Нютън, но нямаше мустаци. Когато заговори, гласът му се оказа неочаквано дълбок:

— Минахме цялата площ с прахосмукачка, лейтенант, направихме и снимките. Този вече го изнасяме.

— Открихте ли нещо особено при предварителния оглед?

Лора разбра, че това е патологът, но й направи впечатление, че и той изглеждаше доста смутен за човек, свикнал със сцени на насилствена смърт.

— Изглежда, че костите му са направо раздробени — обясни патологът. — Контузия върху контузия — просто не може да се каже какъв е броят им. Сигурен съм, че при аутопсията ще се установят разкъсвания на вътрешни органи… — Погледна към Лора, като че ли не знаеше дали да продължи. — Смазан череп. Избити зъби. Едното око е извадено…

Лора забеляза ръжена, който лежеше на пода.

— С това ли е извършено убийството?

— Едва ли.

— Беше в ръката на оня човек. Явно се е опитвал да се защити.

В малкия коридор имаше три врати от едната страна и друга — в дъното. И трите бяха открехнати. Халдейн преведе Лора край трупа и я вкара в последната стая.

Въпреки дебелия пуловер и подплатения шлифер й беше студено. Ръцете й бяха ледени като на мъртвец.

Стаята очевидно е била кабинет, но сега бе просто олицетворение на разрушението и безпорядъка. Чекмеджетата на металния шкаф бяха извадени, съдържанието им бе разпиляно по пода, а дръжките — счупени. Плотът на солидното бюро беше натрошен, сякаш го бяха удряли с брадва. Пишещата машина бе захвърлена с такава сила в стената, че някои от клавишите бяха забити в пода. Навсякъде имаше разпилени хартии — изписани листове, графики, формули и забележки, добавени на ръка със ситен равен почерк; много от тях бяха смачкани. Навсякъде, дори по тавана, имаше кръв.

— Господи! — изстена Лора.

— Моля ви да хвърлите един поглед на съседната стая.

Поведе я към вратата, но тя успя да види двата покрити трупа на пода.

— Единият… на Дилан ли е? — попита плахо.

— У този беше паспортът на Дилан Маккафри — посочи Халдейн. — Но едва ли ще искате да го видите.

— Не — съгласи се тя. — А кой е бил другият?

— Ако се съди по шофьорската му книжка и по останалите документи в портфейла му, човекът се е казвал Уилхем Хофриц.

Лора потръпна.

— Познавахте ли го?

— Беше един от колегите на мъжа ми в университета. Направиха заедно няколко изследвания. И двамата страдаха от една и съща мания.

— В тона ви личи неодобрение, прав ли съм?

Тя не отговори.

— Не сте харесвали Хофриц — настояваше Халдейн.

— Презирах го.

— Защо?

— Беше самодоволен, самовлюбен и надменен малък фукльо.

— И още какво?

— Това не е ли достатъчно?

— Не ми приличате на човек, който би употребил думата презирам случайно.

— Хофриц вярваше в диктатурата — подхвана тя. — Мислеше, че биха могли да се използват психологически стимули, наркотици и въздействие върху подсъзнанието за управление на масите.

— Накратко — искали са да упражняват контрол върху човешкото съзнание.

— Точно така — отвърна тя с наведена глава. — От него би излязъл еднакво добър нацист или комунист, тъй като признаваше само политиката на абсолютната власт. Искаше да упражнява контрол.

— С такива неща ли се занимават в лосанджелиския университет?

— Разбира се. Няма ограничения за научните изследвания, които преподавателят е замислил — ако успее да намери кой да ги финансира.

— Но последствията от такива научни изследвания…

— Са емпирични резултати — усмихна се невесело тя. — Открития, полезни за развитието на науката. С това се занимава ученият, не с последствията.

— Според вас съпругът ви е споделял пристрастията на Хофриц. Бил е сериозно увлечен от изследванията върху контрола на мисленето, така ли?

— Да. Но не споделяше фашистките идеи на Уили Хофриц. Интересуваше се повече от възможностите да се промени поведението на криминалните личности като метод за ограничаване на престъпността. Поне аз си мисля, че е било така.

— Получаваше ли държавни субсидии?

— Да — и той, и Хофриц.

— От Пентагона ли?

— Възможно е, макар че Дилан не се интересуваше от отбраната. Защо питате? Свързвате ли го по някакъв начин със случилото се тук?

Вместо да й отговори, Халдейн попита:

— Споменахте, че съпругът ви е напуснал работата си в университета и е избягал с дъщеря ви.

— Да.

— Но сега откриваме, че е продължил да работи с Хофриц.

— Хофриц не е в лосанджелиския университет от три-четири години, а може би и от по-отдавна.

— Какво се е случило?

— Не знам. Дочух, че е започнал да се занимава с друго. Имам чувството, че са го помолили да напусне.

— Защо?

— Според слуховете… за някакви нарушения на професионалната етика.

— Вие свързана ли сте с лосанджелиския университет?

— Не. Не се занимавам с научни изследвания. Работя в педиатричната болница „Сейнт Марк“; имам частна практика. Ако поговорите с някой преподавател от университета, може би ще разберете защо Хофриц е бил отстранен.

— Мисля, че мъжът ви и Хофриц са започнали отново да работят заедно — промълви детективът.

— И какво са правили?

— Не съм сигурен. Точно затова ви поканих тук. Иска ми се да разгледате лабораторията. Може би ще успеете да ми обясните с какво са се занимавали. Има и още нещо… — поколеба се той.

— Какво?

— Мисля, че дъщеря ви е била използвана при опитите.

— Как? — прошепна Лора.

— Надявам се вие да ми го обясните. Не съм учен. Но… преди да влезем… бих искал да поясня, че някои от експериментите… изглежда, са били болезнени.

„Мелани, какво са искали от тебе, какво са ти направили, къде са те отвели?“

Тя дълбоко си пое въздух, сетне последва Халдейн в лабораторията.