Дийн Кунц
Вратата към декември (1)

1

Веднага след като се облече, Лора се отправи към входната врата — тъкмо навреме, за да види как патрулната кола на лосанджелиската полиция спира пред къщата. Излезе, тресна вратата след себе си и бързо мина по алеята.

Студеният дъжд пронизваше нощта.

Не си направи труда да си вземе чадър. Така и не се сещаше в кой килер го бе завряла, пък и не й се губеше време да го търси.

От тъмното небе проехтя гръмотевица, но тя не обърна внимание на зловещите трясъци. Биенето на собственото й сърце беше за нея най-силният шум в нощта.

Вратата на черно-бялата кола се отвори, излезе униформен полицай. Видя я, че се приближава, върна се на мястото си и се пресегна да отвори другата врата.

Тя се настани до него и със студената си и разтреперана ръка отметна мокрия кичур коса от челото си.

В патрулната кола миришеше силно на елхов дезодорант и едва доловимо на повръщано.

— Вие ли сте госпожа Маккафри? — попита я полицаят.

— Да.

— Аз съм Карл Куейд. Поръчаха ми да ви заведа при лейтенант Халдейн.

— И при съпруга ми ли? — Гласът й звучеше тревожно.

— За него не знам.

— Но на мен ми съобщиха, че са открили Дилан.

— Предполагам, че лейтенант Халдейн ще ви обясни всичко.

Тя закри устата си с длан и отвратено тръсна глава.

— Съжалявам, че тук вони така. Тая вечер задържах някакъв пияница, който се опитваше да кара кола.

Ала не от смрадта й се повдигаше. Чувстваше се ужасно, защото преди няколко минути й бяха съобщили по телефона, че са открили съпруга й, но не бяха споменали нищо за Мелани. А щом Мелани не е била с Дилан, къде е тогава? Може би е мъртва? Не! Господи, не! Лора скръцна със зъби и изчака да отмине прилошаването. Успя да попита:

— Къде… къде отиваме?

— До една къща в Студио Сити. Не е далеч.

— Там ли са открили Дилан?

— След като са ви казали, че са го намерили, сигурно е там.

— Но как са разбрали къде е? Дори нямах представа, че го търсите. От полицията ми отговориха, че нямали право да се заемат със случая… Помислих си, че… няма никога да видя него… или Мелани.

— Ще трябва да говорите за това с лейтенант Халдейн.

— Сигурно е обрал банка — подметна тя с неприкрита горчивина. — Да се открадне дете от майката, изглежда, не е достатъчно сериозно основание, за да се заинтересува полицията.

— Сложете си колана, ако обичате.

Тя притеснено закопча предпазния колан.

Куейд направи обратен завой.

— Какво става с моята Мелани?

— Моля?

— Дъщеря ми. Тя добре ли е?

— Съжалявам. Не знам нищо за нея.

— Не е ли била с мъжа ми?

— Мисля, че не.

— Не съм я виждала, почти шест години. Той я отвлече.

— Сериозно?

— В съда го нарекоха спор за попечителството, но за мене е чисто отвличане.

Бе обладана от гняв и омраза, но се опита да превъзмогне чувствата си, да не го мрази, защото изведнъж й хрумна нелепата мисъл, че Бог я наблюдава, че я преценява, че ако се отдаде на омраза и лоши мисли, ще реши, че тя не заслужава да се събере с малкото си момиченце. Лудост! Но не можеше да я преодолее. Страхът я подлудяваше. И преди трепереше, но сега направо я втресе.

— Да не ви е лошо? — попита я Куейд.

— Нищо ми няма — излъга тя.

Със запалени аварийни светлини, но без включена сирена, колата се носеше през окъпаните от дъжда западни покрайнини на града.

— Вече е на девет — обади се Лора. — Говоря за дъщеря си. Не мога да ви я опиша кой знае колко добре — последния път, когато я видях, беше на три годинки.

— Съжалявам, но там не видях момиченце.

— С кестенява коса. Зелени очи. Трябва да е с Дилан. — В гласа й прозвуча отчаяние, боеше се да не би момичето да е мъртво. Така често бе сънувала, че Мелани е умряла, че вече бе започнала да вижда в това някакво предзнаменование. — Трябва да е с Дилан. С него е била през всичките шест безкрайни години, така че защо да не е с него и сега?

— Пристигаме след няколко минути — обади се Куейд. — Лейтенант Халдейн ще отговори на всичките ви въпроси.

— Не биха ме будили в два и половина сутринта, ако не са открили и Мелани. Сигурна съм.

Мълчанието на Куейд означаваше повече от каквито и да са думи.

— Ранена ли е? — попита. — Затова ли не пожелахте да ми кажете нищо за нея?

— Госпожо Маккафри, наистина не видях малко момиченце в къщата.

Лора се отпусна на седалката. Бе решила да не плаче. Сълзите й щяха да означават признание, че се е разделила с всяка илюзия да намери Мелани жива, а ако загубеше надежда (още една странна мисъл), би била отговорна за смъртта на детето. Мисълта, че съществуването на Мелани зависи от нейната вяра, беше налудничава и прекалено самоуверена — знаеше го, но въпреки това се придържаше към нея, мъчеше се да спре сълзите и да вярва още по-силно.

Чистачките проскърцваха монотонно по предното стъкло, дъждът барабанеше по покрива, гумите съскаха по влажния асфалт; Студио Сити изглеждаше далеч колкото Хонконг.

 

 

Минаха по булевард „Вентура“ и навлязоха в Студио Сити. Името на квартала бе дошло от студията, където в дните, преди телевизията да обсеби всичко, се снимаха евтините уестърни. В последните години Студио Сити се бе превърнал в нещо като магнит за сценаристи, художници, актьори и всякакви занаятчии; всички те се бореха за съвместно съществуване със старите обитатели на квартала.

Куейд спря пред скромна къща в глуха уличка. Пред входа бяха паркирани две други полицейски коли и сив микробус с надпис „Съдебен следовател“ върху двете задни врати.

„О, не, Боже, моля ти се, не. Не.“

Лора затвори очи и се опита да мисли, че всичко това е част от съня, който обаждането от полицията бе прекъснало. В един миг би трябвало да се събуди и да разбере, че тези неща не са истински.

Но когато отново отвори очи, микробусът на съдебния следовател още беше там.

Всички прозорци на къщата бяха със спуснати пердета, но входът бе ярко осветен от подвижните полицейски прожектори. До тротоара стоеше на пост униформен полицай. Друг полицай бе застанал точно под козирката над главния вход.

Куейд излезе от колата, но Лора не можеше да помръдне.

— Това е къщата — каза й той.

Лора кимна, но остана неподвижна. Не искаше да влиза. Знаеше какво ще види — мъртвата Мелани.

Куейд я изчака, заобиколи колата, отвори вратата и й подаде ръка.

— Госпожо Маккафри? Плачете ли?

Тя гледаше като хипнотизирана микробуса на съдебния медик.

— Излъгахте ме!

— Какво? О, не, ни най-малко. — Куейд въздъхна, сетне добави: — Наистина е извършено убийство. Открихме два трупа. Но вашето момиченце не е там. Честна дума.

Лора го изгледа и реши, че казваше истината.

Излезе от колата.

Той я хвана подръка и двамата пресякоха тротоара до входната врата.