Дийн Кунц
Вратата към декември (22)

22

Без да става от бюрото на Джоузеф Скалдоне, Дан Халдейн прегледа дискетите, наредени зад компютъра. Прочете етикетите им и видя, че в повечето нямаше нищо интересно за него. На една от тях обаче пишеше „Адреси на редовните клиенти“, а това определено си заслужаваше да се види.

Пусна компютъра, изчака монитора да светне, намери необходимата програма, зареди я и постави дискетата с адресите във флопито. Поиска необходимите указания за системата и успя да изкара на екрана адресите. Имаше двайсет и шест файла — по един за всяка буква от азбуката.

Изведе файла „М“ и го прегледа, като търсеше името и адреса на Дилан Маккафри. Откри ги.

Изведе и файла „Х“, където намери Уили Хофриц.

Във файла „К“ видя Ърнест Андрю Купър, милионера, чийто обезобразен труп също бяха намерили в оная къща в Студио Сити снощи, заедно с Маккафри и Хофриц.

Дан се замисли, после набра кода за файла „Р“. Там бе вписан Нед Ринк.

Беше намерил нишка, свързваща четирите жертви — интерес към окултното и най-вече принадлежността им към клиентите на странния магазин на Джоузеф Скалдоне.

Провери и буквата „Ю“. Беше даден адрес в Оджай и телефонът на Албърт Юландър, автора на томовете по окултни въпроси, които някой се бе опитвал да изнесе от къщата на Нед Ринк и които сега бяха прибрани добре в служебната лимузина, карана от Дан.

Кой друг?

Замисли се за миг, после въведе файла „С“, за да види има ли я Реджайна Савана — момичето, контролирано изцяло от Хофриц.

Името й го нямаше сред клиентите на Скалдоне.

Файлът „Г“. За всеки случай. Там не бе записана Ирматруд Гелкеншетъл. Но той и не бе очаквал да я има. Почувства дори известен срам, че се сети за нея. Но добрият детектив от отдела по убийствата не би трябвало да вярва на никого. Повика файла „О“ и потърси името на Мери Катерин О’Хара от Бърбанк, секретарката на „Свобода сега“, организацията, на която Купър и Хофриц са били съответно президент и ковчежник. Явно Мери О’Хара не споделяше ентусиазма на колегите си към окултната литература и окултните принадлежности.

Дан не можа да се сети за други имена, които да потърси, но навярно би имало още много интересни находки, ако прочетеше целия списък. Отмести се от компютъра и включи принтера върху масичката зад бюрото. После се върна към клавиатурата и екрана и натисна команда за отпечатване на списъка.

Принтерът беше последна дума на техниката и първата страница се отпечата за по-малко от минута. Дан измъкна готовия лист и го зачете, докато печатането на втория продължаваше. Имаше двайсет имена и адреси, подредени в две колони по десет. Не позна нито едно име в този списък.

Взе и втория лист. Към края на втората колона забеляза нещо, което го стресна. Палмър Бут. Собственик на „Лос Анжелис Джърнал“, наследник на огромно богатство, а също и един от най-находчивите бизнесмени в страната, Палмър Бут бе увеличил многократно оставеното му наследство. Имаше пръст не само във вестникарската индустрия, а и в недвижимите имоти, в банкерството, в производството на филми, транспорта, индустрията с всякакъв вид електроника, селското стопанство, отглеждането на състезателни коне и изобщо сигурно във всичко, от което можеше да се правят пари. Репутацията му бе безупречна, беше фактор в щатската политика, филантроп, спечелил си добро име с благотворителността си, човек, известен с прагматичното си отношение към живота. Но така ли беше? Как се съчетаваше прагматичното отношение с интереса към окултното? Как можеше изпеченият бизнесмен, с доброто си познание на безпощадните методи и закони на капитализма, да бъде клиент на странно магазинче като „Пентаграма“.

Бяха наистина интересна групичка. Какво ли правеха, като се съберяха? Дали сравняваха типовете прилепски лайна? Или готвеха вкусни гозби със змийски очи? Или разискваха по мегаломански въпроси, като как да промият мозъците на всички, за да могат да управляват света?

Как да измъчват малки момиченца?

Принтерът отпечата и последната, петнайсета страница на списъка, а Дан продължаваше да чете в захлас. Събра листовете, сложи им кламер и ги пъхна в джоба си. Имената бяха поне триста и на него му се искаше да ги прегледа, когато е сам вкъщи, сипал си е бира и е в състояние да се концентрира по-добре.

Откри празна канцеларска кутия и сложи в нея тефтерчето на Дилан Маккафри, по-малкото тефтерче на Скалдоне, както и още няколко неща. Изнесе кутията от кабинета, премина през магазина, където съдебните медици вече опаковаха зловещо обезобразения труп на Джоузеф Скалдоне, и излезе навън. Тълпата от зяпачи бе понамаляла, навярно защото вечерта бе студена. Няколко репортери още се мотаеха около окултния магазин — стояха със свити рамене, с ръце в джобовете и трепереха. Студеният вятър виеше по булевард „Вентура“ и изсмукваше топлината отвсякъде. Въздухът беше тежък и влажен. Изглежда, щеше отново да завали, преди да се съмне.

Нолан Суейзи, млад патрулиращ полицай, който често бе обект на подигравки, дежуреше на пост пред „Пентаграма“. Дан му даде кутията.

— Отнеси това в участъка Ийст Вали и го предай в канцеларията. Вътре има две тефтерчета с адреси. Искам до утре сутринта всеки детектив от оперативната група да има копие от тях, преди да застъпи на работа.

— Готово — съгласи се Суейзи.

— Има и една компютърна дискета. Искам съдържанието й да се изкопира и всеки да получи по един екземпляр. Там има и разписание на предстоящите срещи.

— Копия за всички ли?

— Правилно си схванал.

Суейзи кимна.

— И аз смятам някой ден да стана началник.

— Това е добре.

— Майка ми ще се радва.

— Има също и кочан с квитанции…

— И искате информация от тях, преписана в по-достъпен вид.

— Точно така.

— С екземпляри за всички.

— Ти може дори и кмета да бутнеш.

— А този кочан…

— Това са квитанции от издадените чекове — обясни Дан.

— И искате данните да се препишат и да има екземпляр за всекиго? Може дори и губернатор да стана.

— Не, няма да ти се хареса работата.

— Защо не?

— Ще се наложи да живееш в Сакраменто.

— Боже, така си е. Предпочитам цивилизацията.

 

 

Вечерята се забави, защото трябваше да почистят кухнята. Водата за спагетите трябваше да се излее, защото в нея плуваха парченца от унищоженото радио. Лора изстърга тенджерата, напълни я отново и я сложи на печката да заври.

Но когато седнаха да хапнат, тя вече не бе гладна. Все си мислеше за радиото, надарено със странен и загадъчен свой живот.

Във въздуха се носеше приятният мирис на сос с чесън и домати, на сирене, но имаше и натрапчива миризма на изгоряла пластмаса и горещ метал — беше безумно, но вярно. Господ да ни е на помощ, като остатък от зложелателно духовно присъствие.

Ърл Бентън яде повече от нея, но пак не много. А и не говореше. Взираше се в чинията си, дори когато правеше дълги паузи между отделните хапки, и вдигаше глава от време на време, за да погледне към ъгъла на кухнята, където беше стояло радиото. Изчезнало бе обичайното му делово и сериозно държание. Погледът му беше някак замислен.

Очите на Мелани все още бяха зареяни някъде надалече, но детето се храни повече и от Лора, и от Ърл Бентън. Понякога дъвчеше бавно и разсеяно, а после нагъваше по четири-пет хапки много бързо с вълчи апетит, понякога пък изобщо забравяше, че е на масата и трябваше да я подканят.

Докато хранеше дъщеря си и бършеше соса от спагетите от брадичката й, у Лора непрекъснато изплуваше спомена за собственото си погубено детство. Майка й Биатрис беше фанатичка на тема религия, която не разрешаваше да се пее, да се танцува и да се четат други книги освен Библията и някои богословски трактати. Саможива, с мания за преследване, Биатрис се бе потрудила сериозно Лора да стане притеснителна, откъсната и уплашена от света и ако Лора се бе превърнала в това, което в момента представляваше Мелани, Биатрис със сигурност би била много доволна. Тя би приела шизофреничната кататония като отрицание на злия плътски свят, би погледнала на това като на някакво дълбоко единение с Бога. Биатрис не само не би могла, но и не би поискала да помогне на Лора да се върне в истинския свят.

Но мога ли аз да помогна на тебе, скъпа, помисли си Лора, докато изтриваше капчица сос от бузата на дъщеря си. Мога и искам да ти помогна да се завърнеш обратно, Мелани, но само ако и ти ми помогнеш.

Мелани сведе глава, очите й се затвориха.

Лора нави още спагети на вилицата и я сложи в устата на момичето, но детето, изглежда, бе преминало в състояние, надхвърлящо апатията, може би дори бе заспало.

— Хайде, Мелани, хапни още малко. Трябва да наддадеш малко, скъпа.

Нещо изтрака силно.

Ърл Бентън вдигна глава от чинията си:

— Какво беше това?

Преди Лора да успее да отговори, задната врата се откъсна с такава огромна сила, че оттам долетя само звукът на разцепващо се дърво.

Чу се щракане на отварящото се резе.

Ърл скочи и преобърна стола си.

От вътрешния двор, откъм мрака и вятъра, нещо влезе през вратата.

 

 

В девет и петнайсет, след като бе говорил със собственика на съседния на „Пентаграма“ магазин и не бе научил нищо интересно, Дан спря в една закусвалня, за да вечеря. Взе си два големи сандвича, голяма порция пържени картофки и ги изяде в колата, докато се опитваше да открие по компютърния радиотелефон Реджайна Савана.

Мониторът бе поставен в таблото — извит и наклонен нагоре, така че не се налагаше да се навежда, за да го гледа. А клавиатурата бе на поставка между двете предни седалки. През последните две години на всички патрулни коли бяха поставени компютри, а и около половината немаркирани служебни коли също притежаваха такава футуристична екипировка. Подвижните компютри чрез микровълнова връзка бяха съединени с подземния и добре охраняван полицейски комуникационен център, който пък от своя страна бе свързан чрез модем с множество държавни и частни източници на информация.

Дан отхапа от сандвича си, запали двигателя на колата, после включи компютъра, набра личния си код и се свърза с телефонния указател на градските телефони. Поиска да научи номера на Реджайна Савана и адреса й в Лос Анджелис или околностите му.

След няколко секунди на екрана се появиха ярки зелени букви:

НЕ Е ОТБЕЛЯЗАНА: САВАНА, РЕДЖАЙНА

НЕ Е ОТБЕЛЯЗАНА: САВАНА, Р.

Набра на клавиатурата молба за каквито и да е невписани в указателя номера с титул Р, или Реджайна Савана, но и от това нищо не излезе.

Схруска няколко пържени картофа.

Екранът на таблото светеше търпеливо.

Свърза се със службата за регистриране на моторни превозни средства и поиска да се издири Реджайна Савана. И тук резултатът бе отрицателен.

Докато се чудеше какво още да направи, дояде първия сандвич и наблюдаваше минаващите по ветровитата улица автомобили.

После отново се включи в компютърните файлове и им постави задачата да потърсят шофьорско свидетелство на човек с лично име Реджайна и второ име Савана. Може и да се е женила, но да си е запазила моминското име.

Трудът си струваше. След около три минути на екрана се появиха думите:

РЕДЖАЙНА САВАНА ХОФРИЦ

Дан невярващ заби поглед в екрана. Хофриц! Мардж Гелкеншетъл не бе споменала за това. Наистина ли момичето се бе омъжило за човека, който го бе пребил до безпаметство, и го бе пратил в болница?

Не. Доколкото Дан знаеше, Уилям Хофриц не беше женен. Дан още не беше посетил къщата на Хофриц, но бе чел всички необходими данни, а в тях не се споменаваше нито жена, нито семейство. Други служители бяха проучили семейството — единствено сестра, която бе долетяла отнякъде, Детройт или Чикаго — за да се заеме с погребението.

Мардж Гелкеншетъл би му казала, ако Реджайна и Хофриц са се оженили. Освен ако не е знаела.

Според файловете Реджайна Савана Хофриц бе жена с черна коса и кафяви очи. Висока метър и шейсет и седем, тежи 56 килограма. Родена на 3 юли 1961 г. Това, горе-долу, отговаряше на данните за студентката, спомената от Мардж. Адресът на свидетелството й за правоуправление беше някъде в Холивуд — Дан го записа в тефтера си. А Уилям Хофриц бе живял в Уестууд. Ако е бил женен за Реджайна Савана, защо е било нужно да държат две къщи?

Развод? Да, това е възможно обяснение.

Така или иначе, макар и завършил с развод, самият брак изглеждаше странен. Какъв ли е бил животът й — женена за садист, който е промивал мозъка й, който напълно я е контролирал, а и веднъж така я е пребил, че едва е спасила живота си? Ако Хофриц е проявил грубата си бруталност по отношение на Реджайна, когато тя му е била студентка, тогава колко по-лошо би се държал той с жена си, когато са били заедно — сами и в неприкосновения си дом? Дан изтръпна от тая мисъл.

 

 

Ърл Бентън стискаше пистолета си в ръка, но онова, което се вмъкна в кухнята от мрака, не беше нещо, което може да се застреля с няколко добре прицелени куршума. Вратата изхвърча към стената с трясък, а в кухнята нахлу студен ръмжащ вихър — като неприятен и скоклив звяр. И ако тялото на звяра бе от вятър, наметката му беше сякаш от цветя, защото въздухът изведнъж се изпълни с цветя — жълти и бели рози, рози от всички багри; десетки цветя от градината зад къщата, които се мятаха в зловещ вихрен танц. Ветреният звяр се разтресе, цветното му наметало затрептя и поръси из стаята листа, смачкани стебла и полепнала по корените пръст. Календарът падна от стената и прелетя през половината стая, преди да падне на пода. С тихо шумолене, което приличаше на пърхащи криле, пердетата се изнизаха от задържащите ги корнизи, защото изпитваха силно желание да се присъединят към този демоничен танц на неодушевени предмети. Върху Ърл се посипа вар от тавана, някаква роза го удари през лицето — усещаше как тръните леко бодат врата му, докато накрая цветето се махна от него. Видя как Лора Маккафри пази дъщеря си, почувства се безсилен и тъп пред лицето на тази неописуема заплаха.

Вратата се затвори така силно, както се бе отворила. Но нестройната колона от цветя продължаваше да се върти, като че ли вятърът не бе част от онзи по-голям вихър, който фучеше отвън, а представляваше самозахранващ се негов израстък. Това беше невъзможно. Шантаво. Немислимо. Но факт, шушкащото въртене виеше, съскаше и изплюваше нови цветове и откъртени корени, изтърсваше още пръст, пъпки и ярки цветове. В своето пъстро наметало от въртяща се растителност съществото-вятър се бе спряло пред самата врата (макар духът му да се чувстваше във всеки ъгъл) и си стоеше там, като че ли ги наблюдаваше, като че ли се чудеше какво да предприеме след това… и после просто изчезна. Вятърът не изчезна бавно — просто отведнъж спря. Цветята, които още не бе успял да разпръсне, се струпаха върху кухненските плочки — безформена купчина, която сякаш връщаше духа си с едно протяжно шшшш…

Последва тишина и спокойствие.

 

 

Щом достигна паркинга на близката закусвалня, Дан прекъсна връзката си с полицейския компютър и отново се свърза със справочника на телефонната компания. Оттам взе телефонния номер и адреса на Реджайна Хофриц. Съвпадаше точно с компютърните данни. Погледна часовника си — 9:32. Бил е във връзка с компютърния терминал около десет минути. Някога, преди въвеждането на мобилна компютърна връзка, би загубил поне два часа за събиране на тази информация. Изключи екрана и в колата се възцари още по-пълен мрак.

Довършваше втория си сандвич, пиеше безалкохолната си напитка и си мислеше за бързо променящия се свят наоколо. Нов свят, като взет от научна фантастика, израстваше около него с обезпокояваща бързина и ярост. Беше и възбуждащо, и плашещо да живееш в такова време. Човечеството наистина е успяло да стигне звездите, да отскочи гигантски от нашия свят и да се разпростре във Вселената… но в същото време можеше и да унищожи цялото земно население, преди то да съумее да избяга някъде. Новата технология като компютърната например освобождава хората от робски труд, спестява им много време. И все пак… И все пак спестеното време, изглежда, не им осигурява възможност за допълнително развлечение, за размисъл и разсъждения. Вместо това, с всеки нов технологичен успех, ритъмът на живота става по-забързан — можем да правим повече неща, да избираме от повече възможности, към които се устремяваме яростно, изпълваме часовете си, а току-що преминалите часове ни изглеждат празни. Всяка година от живота сякаш ни подминава с далеч по-голяма скорост от предишната, като че ли Бог е включил времето ни на по-висока скорост. Но ако и това не е така — може би самата ни представа за Бога е остаряла и безнадеждно фантастична в нашата епоха, принудена да се прощава с идеалите си почти всеки ден. Днес единствените ценности са науката, техниката и промяната, новото триединство; но без да са съзнателно жестоки и осъждащи като старите богове, те са хладно безразлични към болните, самотните и загубените.

Как би могъл магазин като „Пентаграма“ да просперира в света на компютрите, на хапчетата за всичко и на космическите кораби? Кой би могъл да се обърне към окултното, за да търси отговори там, след като физиците, биохимиците и генетиците всеки ден дават повече отговори от всички предсказатели и спиритуалисти от началото на века насам?

А защо ли хора на науката като Дилан Маккафри и Уилям Хофриц биха се свързали с продавач на прилепски лайна и още куп глупости?

Е, ясно, не са вярвали, че всичко там са глупости. Някои аспекти на окултното и някои свръхестествени явления очевидно са занимавали Маккафри и Хофриц, а и би трябвало да имат някакво отношение към техните проучвания. По определен начин са искали да свържат науката с вълшебството. Но как? И защо?

Когато довърши напитката си, Дан си спомни част от стихотворение:

Щом Рогатият сграбчи ума ни,

ще потънем във мрака

и ръцете на злото.

Не можеше да си спомни откъде го е научил, но си мислеше, че е част от някаква песен, навярно старо парче от дните, когато редовно бе слушал рокмузика. Опита се доста усилено да си помни и замалко да успее — стори му се, че бе някакъв протестен шлагер срещу атомната война и разрушението — не успя обаче да се досети за повече подробности.

Щом Рогатият сграбчи ума ни.

Изразът бе наивен, дори простоват. Песента трябва да е била само пропаганда за новите лудити в желанието им да разрушат цивилизацията и да върна човечеството към живота в колиби. Дан не уважаваше тази идея. Знаеше, че в колибите духа и е влажно. Но по някаква причина изразът тази вечер му действаше силно — полазиха го тръпки.

Изведнъж загуби всякакво желание да посети Реджайна Савана Хофриц. Този ден се бе оказал за него много, много дълъг. Време бе да се прибира вкъщи. Мястото на челото, където го бяха ударили, го болеше, а и другите наранявания по тялото пулсираха. Усещаше, че в ставите му сякаш гори огън. Очите му пареха, сълзяха и сърбяха. Нужно му бе да изпие една-две бири и да спи десет часа.

Имаше обаче още работа.

 

 

Лора се озърна удивена и невярваща.

По кухненската маса и по недоядената вечеря имаше пръст, цветя и листа. По пода и в ъглите бяха пръснати смачкани рози. Изкривени и счупени клончета от трепетлика се подаваха от умивалника. Върху дръжката на хладилника имаше бяла роза, а шума и стотици венчелистчета се бяха полепили върху пердетата, стените и вратите към коридора. На пода имаше куп разхвърляна зеленина, както и изсушени от вятъра цветчета — мястото, където бе спряла вихрушката.

— Да се махаме оттук — предложи Ърл, все още с пистолет в ръка.

— Но безпорядъка… — започна Лора.

— После — отсече той и отиде при Мелани, дръпна сънливото дете от стола му.

Лора замаяно изрече:

— Трябва да почистя…

— Хайде, хайде. — Ърл бе нетърпелив. Руменото му като на селянче лице бе изчезнало — сега изглеждаше много блед, восъчен. — Да идем в хола.

Тя се поколеба, огледа хаоса.

— Хайде — повтори Ърл, — преди нещо по-лошо да ни посети.