Дийн Кунц
Вратата към декември (27)

27

Дан изскочи от къщата на Реджайна и тресна вратата зад гърба си, но не тръгна по алеята. Изчака заслушан пред вратата — подозренията му се потвърдиха, когато чу мъжки глас; момичето не е било само.

Човекът вътре беше разгневен. Крещеше, а Реджайна му отговаряше смирено. Последва резкият звук от плесница, от която тя извика — в гласа й имаше болка, страх, но и удоволствие и възбуда. Около Дан вятърът фучеше силно, клоните на дърветата се извиваха, така че не можеше да се чуе какво точно говорят, но той долови достатъчно, за да схване, че Еди й е сърдит, защото се бе разприказвала толкова много. С нещастен и умилкващ се глас тя се опитваше да обясни, че не е могла да постъпи иначе, освен да разкаже на Дан всичко — той не я бе молил да му отговори, а бе настоявал за това; нещо повече — бе настоявал така, че да задейства всичките й импулси, а тя е смирено същество, за което смисълът, целта и радостта в живота се състоят единствено в изпълнението на онова, което се иска от нея. Еди и приятелите му я харесвали такава, искали я такава, а за нея било невъзможно да се държи по един начин с тях и по друг — с останалите.

— Нима не разбираш, Еди? Нима не разбираш?

Той може би разбираше, но обяснението й не намали ни най-малко гнева му. Заудря я отново и отново, а измъчените й, но жадни писъци не можеха да се опишат.

Дан се отмести тихо от вратата и отиде до първия прозорец. Искаше му се да зърне Еди. През пролука между пердетата видя част от хола и мъж на около четиридесет и пет години, червенокос, мустакат, с отпуснато лице; облечен беше с черни панталони, бяла риза, сиво спортно сако и папийонка. Нещо у него напомняше за разглезено дете, от чертите му лъхаше умора; сновеше наперен като петел, което явно не му беше присъщо — навярно смяташе, че човек винаги трябва да изглежда властен, като пъчи гърди, изправя рамене и се държи високомерно. Въпреки напъванията си изглеждаше слаб и немощен като кекав учител по английски, на когото е трудно да поддържа реда в клас. Изобщо не беше типът, който би си позволил да удари жена и най-вероятно не би ударил и Реджайна, ако тя беше някоя друга, защото тогава щеше да получи плесница в отговор.

Еди беше разтревожен най-вече от това, че Реджайна бе споменала за „Джон Уилкс“ — компанията, която притежаваше къщата и която й изпращаше всеки месец чекове. Реджайна бе коленичила пред него с наведена глава като васал, молещ за прошка феодала си, а той се бе надвесил отгоре й, пристъпяше от крак на крак, жестикулираше нервно и гневно я укоряваше за словоохотливостта й.

Компанията „Джон Уилкс“ беше ключът за разгадаване на тази оплетена история — Дан разбираше добре това.

Отдалечи се от къщата и се върна на улицата, където бе паркирал колата си. Отвори багажника и извади една от седемте книги на Албърт Юландър от кашона, който бе взел от къщата на Нед Ринк тази вечер. Реджайна му бе казала, че мъж на име Албърт я бе посетил веднъж и — за разлика от останалите, които са я използвали редовно — вече не е идвал. Имал кокалесто лице с остри черти, приличал на ястреб. Сега, под примигващата светлина на уличната лампа и под слабите отблясъци от крушката в багажника, Дан разгледа снимката на автора върху обложката на книгата. Лицето на Юландър бе дълго и тясно, почти мъртвешко, с изпъкнали вежди, скули и челюсти; имаше нещо хладно и хищно в очите му, което — особено в комбинация с извития му, подобен на клюн нос — наистина му придаваше вид на ястреб.

Значи тъкмо Юландър е посетил Реджайна само веднъж, без да е бил мотивиран от завладяващи и извратени сексуални нужди като останалите, а (може би) от любопитство; като че ли е трябвало сам да се убеди, че тя е истинска и че Хофриц наистина я е поробил. Навярно Юландър е искал да получи солидно доказателство за гения на Хофриц, преди да се присъедини към него и Маккафри в експериментите с Мелани, каквито и да са били те. Дан мислено прибави Юландър към списъка на хора за разпит — там вече бяха включени Мери О’Хара, жената на Ърнест Андрю Купър, жената на Джоузеф Скалдоне (ако е бил женен), управителят или притежателят на компанията „Джон Уилкс“, среброкосият и изискан извратен тип, който редовно е посещавал Реджайна и е настоявал тя да го нарича „татко“, както и останалите мъже, които са я използвали — Еди, Шелби и Хауард.

Пусна книгата в кашона, затвори багажника и се качи в колата тъкмо когато първите едри капки дъжд забарабаниха по покрива. Списъкът с адресите на Скалдоне още беше в джоба му и той бе уверен, че ще открие фамилиите на Еди, Шелби и Хауард сред тристате клиенти на „Пентаграма“; сега обаче светлината бе слаба, чувстваше се уморен, очите му пареха, а искаше да се види с Лора Маккафри, преди да е станало съвсем късно, така че остави списъка да си стои в джоба, запали мотора и се спусна по холивудските възвишения. Беше 22:44 ч., когато стигна до къщата на Лора на „Шърман Оукс“, а студеният дъжд се бе усилил. Макар и да светеше в някои от стаите, никой не му отвори. Звънна няколко пъти, почука, после затропа по вратата, но без резултат. Къде ли беше Ърл Бентън? Трябваше да стои тук до полунощ, когато щеше да го смени друг агент от „Паладин“.

Дан си спомни за снощните смазани и обезобразени трупове от Студио Сити, помисли си за мъртвия наемен убиец, Нед Ринк, и с нарастващо безпокойство се дръпна от вратата, прегази през мократа морава, мина между два разцъфтели хибискуса и надникна в най-близкия прозорец. Не видя нищо необикновено — нямаше трупове, кръв и разрушения, същата бе картината и от следващия прозорец, така че забърза към страничната врата на оградата и достигна задния вход на къщата. Сърцето му биеше учестено, стомахът му се свиваше болезнено.

Вратата към кухнята не беше заключена. Когато я отвори, забеляза, че рамката й е разбита, а скъсаната предпазна верижка висеше от касата. После видя бъркотията в стаята — скъсаните и прекършени цветя, окапалите листа, буците влажна пръст.

Никаква кръв.

На масата имаше три недоядени порции спагети, поръсени с пръст и смет.

Един стол бе съборен.

От умивалника стърчаха стебла от папрат.

Но нямаше кръв. Слава богу. Без кръв. Засега.

Извади пистолета си.

С нарастващ ужас, с внезапно споходило го мъчително предчувствие за смазани трупове, които би могъл да намери някъде из къщата, Дан излезе от кухнята и тръгна внимателно от стая в стая. Откри само една уплашена котка, която веднага избяга от него. Погледна в гаража и видя, че синьото камаро на Лора Маккафри го няма, но не знаеше как да си обясни това.

Като не видя никакви трупове, изпита неописуемо облекчение — като че бе плувал по океанското дъно, притиснат от милиони тонове вода, и изведнъж се бе измъкнал на сушата, където се усеща само лекотата на вятъра. Изпита огромно облекчение и въодушевление, които го накараха да осъзнае, че чувствата му към тази жена и към детето й са съвсем различни от отношението му към всички останали жертви, с които бе имал контакт през четиринайсетте си години полицейска работа. Тази необичайна привързаност и съпричастие не бяха плод на далечни паралели с трагедията на Фран и Синди Лейки; Лора Маккафри не го привличаше единствено защото като спаси нея и Мелани, би могъл донякъде да компенсира неуспеха си при случая с малката Лейки. Това, разбира се, го имаше, но преди всичко самата Лора бе привлекателна за него. Влиянието й върху него не приличаше на нищо преживяно досега; привличаше го не само красотата й, която бе безспорна, но и интелигентността й, също така важна за Дан, тъй като не споделяше опиянението на повечето мъже от глупави блондинки и празноглави брюнетки; той ценеше невероятната й женска сила и решителност в дадена ситуация.

„Но дори тя и Мелани да се измъкнеха от тази опасност живи — разсъждаваше Дан, — не бих могъл да храня особена надежда за някаква по-интимна връзка с нея. Тя е доктор на психологическите науки, а аз, за бога, съм само едно ченге. Има по-добро образование от моето. И печели много повече от мен. Така че забрави за това, Халдейн. Надхвърляш класата си.“

И въпреки всичко в сърцето му лумна такава радост, че жената и детето са се спасили, каквато не би изпитал, ако други хора се бяха избавили от смъртта.

Когато се върна в кухнята, за да огледа по-добре бъркотията, откри, че вече не е сам. Майкъл Сиймс, агентът от ФБР, с когото бяха говорили преди няколко часа в „Пентаграма“, стоеше до масата с ръце в джобовете на шлифера и оглеждаше цветната смет, пръсната из стаята. Под посивяващата му коса и раменете му на възрастен човек изразът върху взетото сякаш назаем младежко лице беше разтревожен и озадачен.

— Къде ли са отишли? — попита Дан.

— Надявах се вие да ми кажете — отвърна Сиймс.

— По мое предложение тя си бе наела денонощна охрана…

— Агенцията „Паладин“…

— Точно така. Но, доколкото знам, те нямаха за задача да се крият някъде или нещо подобно, просто щяха да стоят тук при нея.

— Един от тях е бил тук. Някой си Ърл Бентън…

— Да. Познавам го.

— До преди около час. После, без предупреждение, се е измъкнал с Лора Маккафри и момичето, излетял е оттук като прилеп от ада. Имаме камионетка с наблюдатели от другата страна на улицата.

— Така ли?

— Нашите хора се опитали да проследят Бентън, но той карал бясно. — Сиймс се намръщи. — Всъщност е направил всичко възможно да избяга от нас. Имате ли представа защо е постъпил така?

— Може би не ви вярва.

— Ние сме тук, за да пазим детето.

— И сте сигурен, че правителството иска да разкрие какво са правили с него Маккафри и Хофриц в онази сива стая?

— Вероятно е така — призна Сиймс. — Но още нищо не е решено. Това все пак е Америка. Не бихме отвлекли момичето. Бихме поискали разрешение от майка му за експериментите си, каквито и да са те.

Дан въздъхна, без да е сигурен дали да му вярва.

— Сигурно е така.

— Вие не сте уговаряли Бентън да ги измъкне от нас, нали?

— Защо би трябвало да го правя? И аз съм държавен служител, също като вас.

— И винаги работите толкова много — ден и нощ — при всеки от случаите, с които се занимавате?

— Не при всеки случай.

— При повечето случаи?

Дан чистосърдечно отвърна:

— Да, при повечето случаи работя много. Разследването започва, едни неща те отвеждат към други и невинаги е възможно да спреш работата си в пет часа всеки ден. Повечето детективи работят по-дълго и не спазват работното време. Вие би трябвало да го знаете.

— Струва ми се, че работите по-напрегнато от повечето ченгета.

Дан сви рамене.

— Казват, че сте като булдог — продължи Сиймс, — че обичате работата си и когато захапете някой случай, просто не го изпускате.

— Сигурно. Но нали знаете, в отдела за убийства следите изстиват бързо. Ако не намериш някоя улика срещу убиеца в първите три-четири дена, разследването обикновено пропада.

— Но вие се занимавате с този случай с прекалена амбиция. Така ли е, лейтенант?

— Може би.

— Чувствам, че е точно така.

— Предполагам, че просто се чувствам по-ангажиран.

— Тук има и друго — поклати глава Сиймс. — Залогът за вас в този случай е специален.

— Нима?

— Не е ли така?

— Аз поне не го съзнавам. — Прекрасното лице на Лора Маккафри неканено изплува в съзнанието на Дан.

Сиймс го изгледа подозрително.

— Вижте какво, Халдейн, ако някой е снабдявал с пари Маккафри и Хофриц заради военния аспект на проекта им, тогава този човек — нека го наречем финансист — този финансист би пръснал доста пари, за да измъкне отново момичето. Но това ще бъдат мръсни, ужасно мръсни пари. И всеки, който би ги взел, навярно би се заразил от тях. Разбирате ли ме?

Дан си помисли отначало, че Сиймс по някакъв начин се е досетил за романтичните му чувства към Лора. Но нещо по-важно тревожеше агента.

„За бога, помисли си Дан, той се пита дали не съм се продал на руснаците или на някой друг!“

— Господи, Сиймс, винаги ли вървите все така по погрешна следа!

— Възможно е да са склонни да платят голяма сума, за да я приберат и макар полицейският детектив да е добре платен в този град, той никога няма да забогатее — освен ако не си изкара нещо допълнително.

— Обиждате ме.

— Съжалявам, че не го отричате направо.

— Не съм се продал на никого. Отговорът ми е категорично „не“. Това достатъчно ли е?

Сиймс не отговори. Вместо това подхвана:

— Както и да е, когато хората от екипа по проследяването изпуснали Бентън, те се върнали тук, за да разберат дали жената и момичето няма да се приберат тайно и дали някой друг няма да се появи. Заобиколили къщата и тогава открили, също като вас, тази врата и бъркотията вътре.

— А този хаос? Какво мислите за него?

— Цветята са от градината в двора — обясни Сиймс.

— Но какво правят тук? Кой ги е вкарал?

— Не можем да си го обясним.

— И защо предпазната верижка е била изтръгната от вратата?

— Изглежда, някой е влязъл насила — допусна Сиймс.

— Сериозно? Виж ти, Бюрото не пропуска нито една възможност! — Дан отиде при телефона. Сиймс го попита какво се кани да прави и Дан отвърна: — Ще се обадя в „Паладин“. Ако Ърл е решил, че нещо застрашава Лора и Мелани тук, може да ги е извел набързо, както вие казвате, но после непременно би се обадил в агенцията да съобщи къде са.

Нощният дежурен в „Паладин“, Лони Биймър, познаваше Дан достатъчно добре, за да го познае по гласа:

— Да, лейтенанте, Ърл ги е отвел в секретна служебна квартира.

Лони, изглежда, си мислеше, че Дан знае адреса. Ърл беше говорил за нея няколко пъти, когато му беше разказвал за различни случаи, но дори и да го бе направил, Дан бе забравил. Не можеше да пита Лони Биймър за адреса, без да привлече вниманието на Сиймс, който и без това не го изпускаше от очи. Налагаше се да се обади на нощния дежурен пак, но от друг телефон, след като се отърве от агента на ФБР.

Лони продължи:

— Сигурно няма да останат там още дълго.

— Защо не?

— Не сте ли чули още? На госпожа Маккафри и детето вече няма да им е нужна нашата защита — макар тя още да не е решила да ни освободи. Може би ще иска да я наглеждаме, но вашите хора поемат основната работа. Осигуряват им полицейска защита.

— Сериозно ли говорите?

— Да — потвърди Лони. — Денонощна полицейска защита. В момента Ърл е в служебната квартира, и чака неколцина полицаи, които ще отидат там и ще поемат двете Маккафри. Навярно всяка минута ще пристигнат.

— Кои са те?

— Ммм… дай да видя… Капитан Мондейл е издал нареждане за защитата, а на Ърл му е наредено да предаде клиентите ни на детективите Уекслърш и Мануело.

Тук нещо не беше наред. Отделът разполагаше с твърде малко хора, за да осигури денонощна полицейска защита дори и за случай като този. А и Рос не би се обадил сам в „Паладин“ — такива неща винаги се възлагаха на помощниците му. Освен това, ако се предлагаше защита, тя би се състояла от униформени полицаи, а не от двама жизненоважни цивилни детективи, които бяха по-ценни дори от патрулиращите ченгета. И защо точно Уекслърш и Мануело?

— Вие можете и да си останете на Шърман Оукс — заключи Лони, — защото според мен вашите хора ще доведат двете Маккафри право там.

Дан искаше да разбере още нещо, но не можеше да говори свободно в присъствието на Сиймс.

— Е, благодаря, Лони. Мисля все пак, че е непростимо да не знаете къде е собственият ви оперативен работник и какво става с клиентите ви.

— Хм. Но нали току-що казах…

— Винаги съм мислил, че в „Паладин“ работят най-добрите, но ако загубвате следите на собствените си агенти и клиенти, особено на клиенти, чийто живот навярно е в опасност…

Лони го прекъсна:

— Какво ви става, Халдейн?

— Добре, добре — завърши Дан заради Сиймс, — навярно са вън от опасност. Знам, че на Ърл може да се разчита и съм сигурен, че няма да допусне нещо да се случи с тях, но вие най-добре се стегнете там, защото рано или късно нещо наистина ще се случи с някой от клиентите ви и това ще коства разрешителното на цялата агенция.

Лони започна да обяснява нещо, но Дан окачи слушалката. Изпитваше отчаяна необходимост да се измъкне оттук, да се свърже отново с Лони и да научи повече подробности. Не му се искаше обаче да показва прекалено голямо желание да си тръгне веднага, тъй като Сиймс щеше да се лепне за него, ако заподозреше, че той знае къде са Лора и Мелани. Нямаше начин да се измъкне оттук сам и без затруднения.

Агентът на ФБР се беше вторачил в него.

Дан обясни:

— В „Паладин“ нищо не знаят.

— Това ли ви съобщи служителят на агенцията?

— Да.

— А за какво още ви говори?

На Дан му се искаше да има доверие в Сиймс и в Бюрото. Все пак той сам си бе избрал професията на полицай, вярваше във властта, в системата на закона и пазителите му. При нормални обстоятелства би се доверил на Сиймс автоматично и без да се замисли. Но не и този път. Случаят бе ужасно странен, толкова странен, че обикновените правила не важаха за него.

— Не ми каза нищо повече — отвърна той. — Какво имате предвид?

— Че изведнъж много се уплашихте.

— Така ви се струва.

— Целият се изпотихте.

Дан усещаше лицето си хладно и влажно. Размисли бързо и отвърна:

— Това е от удара по челото. Не ме боли и го забравям, но после изведнъж болката отново се появява и се чувствам много зле.

— Шапките — досети се Сиймс.

— Какво?

— В „Пентаграма“ ми казахте, че сте се наранили, докато сте пробвали нови шапки.

— Така ли казах? Е, просто се пошегувах.

— Тогава… какво всъщност ви се е случило?

— Ами вижте, обикновено не ми се налага да мисля много. Не съм свикнал. Голямо и тъпо ченге съм. Но днес ми се наложи да мисля така усилено, че главата ми направо се пръсна.

— Според мен, вие непрекъснато мислите сериозно, Халдейн. Всяка минута.

— Ласкаете ме прекалено много.

— А искам и да ви предупредя да се замислите сериозно за още нещо — вие сте само градско ченге, докато аз съм федерален агент и макар че не мога да се меся в работата ви директно, мога да ви контролирам така, че да ви се стъжни.

— Никога не бих направил нещо нередно, господине. Кълна се.

Сиймс само го наблюдаваше.

Дан смънка:

— Е, аз да си тръгвам вече.

— Къде отивате?

— Най-добре е да се прибера вкъщи — излъга Дан. — Денят ми беше безкраен. И вие сте прав — работя прекалено много. А и главата страшно ме боли. Трябва да взема няколко аспирина и да си сложа малко лед на челото.

— Изведнъж се разбързахте — питам се защо.

— Загрижен съм за тях — сви рамене Дан, — но в момента нищо повече не може да се направи. Струва ми се, че бъркотията тук наистина е малко подозрителна, но не свидетелства непременно за насилие, нали? Предполагам, че с Ърл Бентън могат да са спокойни. Той е много добър. Освен това, господин Сиймс, полицаят от отдела за убийства трябва да е малко дебелокож. Ние не трябва да се идентифицираме с жертвите. В противен случай няма да можем да си гледаме работата. Вярно ли е?

Сиймс го гледаше, без да мига.

Дан се прозя:

— Ами време е да изпия една бира и да си легна. — Тръгна към вратата.

Чувстваше, че неискреността му се носи като облак около него — нямаше дарба да лъже и съжаляваше за това.

Сиймс заговори тъкмо когато се канеше да прекрачи прага:

— Ако двете Маккафри ги грози опасност, лейтенанте, и ако наистина искате да им помогнете, по-разумно би било да си сътрудничите с мен.

— Нали ви казах, доколкото си спомням, че не са в опасност точно сега. — Въпреки увереността в тона, Дан чувстваше как потта отново се стича по лицето му, сърцето му прескача лудо, а стомахът отново се бе свил на топка.

— Защо сте такъв инат? — укори го Сиймс. — Защо не искате да си сътрудничим, лейтенанте?

Дан срещна погледа му:

— Припомнете си, че вие едва не ме обвинихте, че съм се продал, като съм оставил някой да отведе двете Маккафри.

— Част от работата ми е да бъда подозрителен — призна Сиймс.

— И от моята също.

— Искате да кажете… че подозирате мене за някакви намерения, които не са в интерес на момичето.

— Господин Сиймс, извинявам се, но непременно ангелското ви лице не означава, че имате и добро сърце.

Той напусна къщата, отиде до колата си и потегли. Отказаха се да го проследят — навярно защото знаеха, че нищо няма да излезе.

 

 

Първият телефон, който попадна пред погледа на Дан, беше едно от онези вече рядко срещани творения, чието изчезване, изглежда, символизираше упадъка на съвременната цивилизация — напълно закрита стъклена телефонна будка.

Когато забеляза телефона и паркира до него, вече трепереше — не беше в паника, но съвсем близо до нея, което не беше в стила му. При нормални обстоятелства бе спокоен и се владееше. Колкото по-зле вървяха нещата, толкова по-хладнокръвен ставаше. Но не и този път. Това навярно се дължеше на спомена му за Синди Лейки — не можеше да забрави онзи трагичен провал — а може би и убийството на собствените му брат и сестра изплуваше прекалено често в съзнанието му през последните двайсет и четири часа или пък въздействието на Лора Маккафри върху него бе далеч по-голямо, отколкото му се искаше да признае. Да я загуби, за него би било твърде тежко. Но каквато и да бе причината за люшканията в самоконтрола му, неспокойствието не го напускаше.

Уекслърш. Мануело.

Защо изведнъж светна червената лампичка? Разбира се, никога не бе харесвал нито единия, нито другия. По-рано бяха работили в централния отдел за борба с пороците и се говореше, че са били от най-покварените служители там, което навярно е било причината Рос Мондейл да ги прехвърли при себе си в Ийст Вали — той винаги искаше близките му сътрудници да не задават излишни въпроси; да изпълняват онова, което им се каже, а предаността им към него да бъде непоклатима. Дан знаеше, че двамата са лакеи на Мондейл; използвачи, които не уважават работата си, а още по-малко понятия като „дълг“ или „задължения към обществото“, но все пак бяха ченгета, некадърни и мързеливи може би, но не наемни убийци като Нед Ринк. Определено не представляваха опасност за Лора или Мелани. И все пак…

Нещо не беше наред. Това бе само предчувствие. Не можеше да си обясни силата на обзелия го страх, не можеше и да посочи конкретни причини за него, но в течение на годините бе свикнал да се доверява на инстинкта си.

В телефонната будка нервно затърси по джобовете си монети, намери няколко и набра номера на агенция „Паладин“. Дъхът му запотяваше вътрешната страна на стъклената преграда, докато дъждът я охлаждаше отвън. Сребристите отблясъци на близкия автосервиз се отразяваха в дъждовните струи. Тези трептящи светлини заедно със странното виене на бурята създаваха у него необикновеното чувство, че е захвърлен някъде в пустошта и се носи извън времето и пространството. Докато набираше последните две цифри от номера на „Паладин“, го споходи странната мисъл, че вратата на будката е зазидана зад него, че няма да успее да излезе навън дори и със сила, че никога вече няма да види, да чуе или да докосне отново друго човешко същество и ще остане завинаги на произвола на съдбата в този квадратен затвор в Зоната на здрача, без да може да предупреди Лора и Мелани, без да им помогне, без да е в състояние да даде сигнал на Ърл за опасността, без да успее дори да спаси и себе си. И друг път го бяха спохождали кошмари за пълна безпомощност, за безсилие и парализа, когато неясно по форма чудовищно същество измъчваше и убиваше любими хора в сънищата му; сега за първи път подобен кошмар се опитваше да го завладее наяве.

Набра целия номер и след няколко електронни изщраквания чу сигнала, че линията е свободна. Имаше смътното чувство, че звъненето ще продължи до безкрай, защото известно е, че няма телефонна връзка между реалността и Зоната на здрача. Но след третия сигнал Лони Биймър се обади: Агенция „Паладин“ — и Дан едва сдържа въздишката на облекчение.

— Лони, отново е Дан Халдейн.

— Дойдохте ли на себе си?

— Всичко, което ти казах преди малко… беше само заради някакъв тип, който ми дишаше във врата.

— След като затворихте и аз така си помислих.

— Виж какво, веднага след като затворя телефона, те моля да се обадиш на Ърл и да му кажеш, че има нещо съмнително около тези глупости за полицейската защита.

— За какво става дума?

— Кажи му, че е възможно хората, които ще се явят при него, да не са ченгета и да не им отваря.

— Това са пълни безсмислици. Разбира се, че ще бъдат ченгета.

— Лони, ще стане нещо лошо. Не знам точно какво или защо…

— Но аз знам, че говорих с Рос Мондейл. Искам да кажа, че разпознах гласа му и все пак набрах отново участъка за още една проверка, преди да му кажа мястото, където са Ърл и двете Маккафри.

— Добре — нервно се намеси Дан, — дори самите Уекслърш и Мануело да се появят, кажи на Ърл, че има нещо съмнително. Кажи му, че ще го загази здравата, ако ги пусне да влязат.

— Боже, да не би да очаквате да му наредя да започне престрелка с полицаи?

— Не е нужно да стреля. Просто му кажи да не ги пуска. Кажи му, че тръгвам натам и трябва да задържи положението, докато пристигна. А сега какъв, по дяволите, беше адресът на оная секретна квартира?

— То всъщност е апартамент — обясни Лоно и даде на Дан адрес в Уестууд, южно от „Уилшир“. — Ама вие наистина ли мислите, че ги застрашава нещо?

— Обади се на Ърл! — извика Дан.

Тресна слушалката, блъсна изпотената врата на телефонната будка и изтича към колата си.