Дийн Кунц
Вратата към декември (31)

31

Самолетът на късния вечерен полет от Лос Анджелис до Лас Вегас се приземи малко преди полунощ. Реджайна и Еди продължиха направо към „Дезърт Ин“, където имаха запазена стая. Бяха ходили вече два пъти във Вегас заедно. Винаги се регистрираха на нейно име, така че тя така и не научи фамилията му — нито от регистратора, нито от пиколото.

Беше разбрала обаче, че във Вегас имаше нещо, което възбуждаше Еди — може би светлините и напрежението, може би гледката, мирисът и звукът на парите. Каквато и да бе причината, сексуалният му апетит нарастваше в Лас Вегас. Всяка вечер, когато отиваха на вечеря или на някакъв спектакъл, тя трябваше да си облича рокля с дълбоко деколте и той показваше Реджайна пред хората, но през останалото време я караше да си стои в стаята, така че винаги да му е под ръка, когато се връщаше от игрите си на зарове и карти. Прибираше се в стаята два-три пъти на ден, заключваше вратата, гледаше я неспокойно, беше напрегнат, но не и нервен; използваше я, за да изразходва излишната си енергия. Понякога просто заставаше с гръб към вратата, караше я да коленичи, пъхаше члена си в устата й, а когато свършеше, я блъскаше, закопчаваше цепката на панталона си и отново излизаше, без да каже нищо. Друг път го правеха под душа, на пода или в леглото, но в странни пози, каквито при нормални обстоятелства не го интересуваха. Но във Вегас сексът винаги му доставяше по-голямо удовлетворение, той подхождаше към него с бурно удоволствие, проявяваше изискана жестокост. Затова, когато се настаниха в стаята си в „Дезърт Ин“, Реджайна очакваше да й се нахвърли, но, изглежда, той нямаше настроение тази вечер. Беше извънредно нервен още откакто бе дошъл в къщата й преди няколко часа; после се бе отпуснал малко, след като самолетът им се отдели от лосанджелиското летище, но и това не трая дълго. Сега изглеждаше почти… обезумял. Тя знаеше, че бяга от някого, от този или от това, което бе убило останалите. Но тези негови чувства я учудваха. Доколкото го познаваше, той винаги се държеше спокойно, дистанцирано и високомерно. Не бе мислила, че е податлив на силни чувства като радост или ужас. Щом Еди го беше страх, значи опасността е наистина изключително специална, нещо наистина потресаващо.

Но това нямаше значение. Нея не я бе страх. Дори някой да научеше, че Еди е отишъл да се скрие във Вегас, дори ако някой изминеше целия този път по петите му и дори тя да се излагаше на опасност, докато е с него, не би се бояла. Тя бе освободена от всички страхове. Уили я бе освободил.

Но Еди не беше освободен — боеше се толкова, че не искаше нито да прави любов, нито да спи. Прищя му се да слезе в казиното и да поиграе комар, но — това бе необичайното — поиска и тя да го придружи. Не му се щеше да остане сам сред непознати хора, дори мястото да е така многолюдно. Той искаше от нея морална и емоционална поддръжка, нещо, което нито той, нито някой от приятелите му бяха пожелавали преди това, а и тя не бе подготвена да им го осигури — след промените, които Уили бе извършил в нея. Всъщност можеше да има отношения с Еди само когато той я използваше, когато злоупотребяваше с властта си и сега бе отвратена и отблъсната от проявата на слабост и нуждата от помощ.

Както и да е, в 1:15 ч. сутринта слезе в казиното с него. На Еди му беше нужна компанията й, а тя винаги осигуряваше онова, което се иска от нея.

Казиното и сега бе сравнително многолюдно, но щеше наистина да се препълни след около половин час, когато залите на полунощните спектакли се изпразнеха. В момента стотици хора се тълпяха около блестящите монетни автомати, полукръглите маси за карти и масичките за зарове — облечени бяха с костюми и вечерни рокли, с всекидневни панталони и дънки, умишлено недодялани каубои и хора с вид на оцелели след експлозия във фабрика за паста за зъби; баби и млади уличници; японски туристи от чартърни полети, тълпа секретарки от Сан Диего; богати и не толкова богати; печелещи и губещи; губещи повече; сто и петдесет килограмова дама в яркожълта дълга туника и тюрбан, която залагаше по хиляда долара на раздаване, но дотолкова не познаваше правилата, че не знаеше на какво да заложи; пиян нефтодобивник от Хюстън, който залагаше по петдесет долара на раздаване за крупието и само по двайсет и пет за себе си; униформени служители от охраната, толкова огромни, че сигурно изяждаха мебелите на закуска, но с внимателен и безукорно учтив говор; крупиета около масите за карти и зарове в черни панталони, бели ризи и тънки черни вратовръзки; облечен в смокинги екип около масите за бакара; собственици на петролни кладенци с помощниците си — всичките с черни костюми, с бърз, остър и подозрителен поглед. Беше направо рай за човек, който обича да наблюдава хората.

Като се придържаше към Еди, докато той неспокойно сновеше из огромното помещение, Реджайна реагира на ласвегаския шум като човек, който не е свикнал с него. Пулсът й се учести, нивото на адреналина й се повиши, от възбуда по кожата й сякаш пролазиха искри, от които настръхна — всичко това я наведе на мисълта, че ще се случи нещо голямо. Не знаеше какво ще бъде, но бе сигурна, че приближава. Усещаше го. Може би тя щеше да спечели много пари. Може би тъкмо това имат предвид хората, когато говорят за „щастлив ден“. Тя никога не бе имала такъв ден досега. А възможно бе и тази вечер да не й потръгне, но усещаше, че нещо ще се случи. Нещо голямо. И то скоро.

 

 

Въздухът в мотелската стая ставаше все по-студен. Макар че още спеше, Мелани се загърчи под одеялото и зарита. Изстена, захленчи тихо и промълви:

— Вратата… вратата…

Момичето усещаше, че нещо идва.

— … не я отваряйте!

Температурата на въздуха падна още повече.

Мелани нареждаше тихо, но настоятелно:

— Недейте… недейте… не го пускайте да излезе!

Детето се мяташе, стенеше, тресеше се цялото, но не се събуждаше.

Потисната от чувството за пълна безпомощност, Лора огледа малката стая и се зачуди кой ли неодушевен предмет, подобно на радиото от кухнята й, би могъл изведнъж да оживее. Или може би нещо ще разбие вратата и ще ги връхлети.

Дан Халдейн бе извадил револвера си.

Лора се обърна, защото очакваше прозорецът да се пръсне или вратата да се разхвърчи, или телевизорът да заработи с вдъхната отвън зложелателна сила.

Дан се насочи към вратата, като че ли очакваше опасност оттам.

Тогава рязко, както бе започнало, опасното напрежение изчезна.

Въздухът отново се затопли. Мелани спря да хленчи и стене, престана и да говори. Беше спокойна, съвършено неподвижна върху леглото; дишането й бе необикновено бавно и дълбоко.

— Какво стана? — попита Дан.

— Не знам — отвърна Лора.

В стаята сега беше топло колкото и преди.

— Дали е свършило? — удиви се Дан.

— Нямам представа.

Мелани лежеше мъртвобледа.

 

 

Реджайна носеше рокля с открити рамене и затова усети промяната във въздуха преди Еди. Бяха застанали при една маса за зарове и наблюдаваха играта; Еди се чудеше дали да заложи при сегашното хвърляне. Отвсякъде прииждаха хора и в казиното беше много топло — толкова топло, че на Реджайна й се искаше да има ветрило, с което да се разхлади. После въздухът рязко се промени. Реджайна потръпна и забеляза, че кожата й е настръхнала. За миг си помисли, че от управата са реагирали прекалено решително на жегата и са усилили повече от нужното климатичната инсталация.

И няколко други жени забелязаха промяната, после и Еди я долови — ефектът върху него бе поразителен. Извърна се от масата със заровете, обгърна се с ръце, разтрепери се, а на лицето му се появи ужасен израз. Кожата му заприлича на безкръвен алабастър, погледът му стана неспокоен. Огледа се наляво и надясно, после разблъска събралата се около масата тълпа с помощта на лактите си и се отправи към широката пътека между игралните маси — докато се отдалечаваше от Реджайна, в движенията му имаше някаква отчаяна напористост.

— Еди? — извика го тя.

Той не се обърна.

— Еди!

Беше станало изключително студено, поне около масите за зарове, и хората си говореха за внезапния и необясним мраз. Реджайна също заблъска тълпата, за да настигне Еди. Той бе достигнал главната пътека и сега се движеше спокойно. Въртеше се в кръг с вдигнати ръце, като че ли очакваше някой да го нападне и искаше да се защити. Но нападател нямаше и Реджайна се зачуди дали не се е побъркал.

Продължи да си проправя път към него. Сега забеляза, че и един служител от охраната бе отчел странното поведение на Еди и също бе тръгнал към него. Тя отново повика Еди, но дори и да я бе чул, той нямаше възможност да й отговори, защото в този миг бе ударен така силно, че залитна настрани, блъсна се в хората около масите за карти и падна на колене.

Но кой го беше ударил? В момента той се намираше в средата на съвсем открито пространство сред стичащите се потоци от хора. На два, два и половина метра от него нямаше хора. Но беше ударен, това не можеше да се отрече — косата му бе разрошена, по лицето му се стичаше кръв.

Господи, толкова много кръв.

Започна да крещи.

В казиното се носеха множество различни звуци — щастливи викове на спечелилите от зарове, неизменните напеви на крупиетата и играчите около облите маси за карти, плющене на тестета, тракане на зарове, звукът тика-тика-тика от колелото на съдбата, на топчето в кръга на рулетката, смях, разочаровани възклицания заради някои неподходяща карта, шумни звънци, подвиквания и подсвирквания около монетните автомати, когато някоя печалба се изплащаше, шумна музика от квартета, който свиреше във фоайето — но цялата тази олелия секна, щом Еди закрещя. Крясъците му бяха сърцераздирателни, проникваха до мозъка като чудовищен вой от нечий кошмар. Тези необичайни писъци и воят и бездруго биха предизвикали внимание, но сега невидими усилватели — или някакво странно звукопреобразяващо устройство, вградено в студения и мъглив въздух — изглежда, поемаха писъците му, караха ги да отекват, удвояваха и утрояваха силата им. Сякаш някакво невидимо и чудовищно присъствие бе решило да му се подиграва, като препредава ужаса му в още по-истерична височина. Всички разговори спряха, последваха ги залаганията, спря и самият оркестър, докато единственият звук, който остана — освен измъчените от болка и ужас викове на Еди — бе дрънченето на монетен автомат в отдалечен ъгъл на огромното помещение.

Хората се отдръпваха от Еди и оставиха около него още повече място. Реджайна също спря, когато го огледа по-внимателно. Дясното му ухо бе отпуснато и обезобразено, наполовина откъснато и кървящо. Цяла половина от лицето му бе ожулена и окървавена, откъм същата страна бе отскубната и част от косата му. Изглеждаше като пребит с тояга от страшно силен и разгневен противник, но не бе изгубил съзнание. Изхрачи малко кръв и няколко счупени зъба, започна да се изправя, но бе повален отново, и то така силно, че крясъците му изведнъж секнаха. Бе вдигнат от пода и запратен сред тълпа зяпачи около една от масите за карти. Хората се пръснаха и краткото свръхестествено мълчание бе раздрано от виковете и писъците на Еди, но дори и сега служителите от охраната стояха като заковани на местата си, смутени и объркани.

Направи няколко непохватни и колебливи крачки встрани от масите за зарове, извъртя се, обърна се, препъна се, помъкна се встрани, подскочи, сгърчи се, като че ли ужасни светкавици поразяваха невидимия кукловод отгоре, а после преминаваха през конците в кървавата марионетка и я караха да подскача спазматично.

Реджайна се отдръпна, когато Еди залитна към нея. Беше обезумял, махаше и пляскаше с ръце, като че ли водещите го конци се бяха заплели; дясното му око бе склопено от удар, а лявото мигаше, въртеше се и лудо търсеше бесния призрачен насилник. Блъсна се в празните столове около една маса за карти и преобърна един, а крупието го погледна изумено и побягна нанякъде.

Докато някакъв собственик на петролен кладенец крещеше по телефона и настояваше да се изпрати допълнителна охрана, Еди се вкопчи в масата за карти, както удавник сграбчва ръба на сал посред бурно море; опитваше се да устои на неизвестното същество или сила, които го дърпаха. Но нещото бе далеч по-силно от него и отново го вдигна. Той увисна над масата за карти, като риташе и се гърчеше във въздуха, докато нещо го прикова сякаш по магически начин — гледката накара шума на тълпата да прерасне в рев от объркване, изненада и страх.

Изведнъж Еди бе запратен със сила надолу, върху масата за карти, като разпиля тестетата, чиповете и недопитите чаши, изоставени от играчите, които преди миг бяха побягнали оттам. Бе издигнат пак и отново запратен върху масата — този път с такава сила, че тя се срути под него и това навярно строши гръбнака му.

Но изпитанията явно не бяха свършили за него. Бе издърпан още веднъж на крака и бе запратен с главата напред по пътеката между масите за зарове и карти, към плетеницата от ярко осветени монетни автомати. Дрехите му бяха разкъсани и окървавени, а кръвта пръскаше на всички страни, докато се носеше против волята си през казиното. Вече беше в безсъзнание, а може би и мъртъв; не беше нещо повече от свръхестествено задвижена купчина строшени кости и раздрана плът.

Мрачното любопитство на тълпата вече отстъпи пред ужаса — хората хукнаха с блъскане и бутане — някои се отправиха направо към входните врати, други към изложбената зала или към луксозната сладкарница, към стълбите, водещи за приземния етаж; навсякъде другаде, но не и при кървавочервеното, изпотрошено и кошмарно подобие на човек, което сред тези встрастени поклонници на Дисниленд за възрастни напомняше неприятно за смъртта, за загадките и извратеностите на Вселената.

Замаяна и обладана от мрачна възбуда, която не би могла да обясни, но която не отслабваше от това, Реджайна следваше Еди в ужасното му придвижване към струпаните един до друг монетни автомати. Вървеше на пет метра зад него, а по петите я следваха служителите от охраната на казиното.

Единият от тях извика:

— Госпожо, спрете. Останете на мястото си.

Тя се обърна и ги изгледа. Трима едри мъже в униформа. Бяха извадили пистолетите си. И тримата изглеждаха бледи и объркани.

— Махнете се оттам — обади се и вторият, докато третият държеше пистолета си, насочен към нея.

Досети се — може би са решили, че тя по някакъв начин е свързана с ужасните неща, които се случиха с Еди. Но какво ли точно си мислеха? Че тя е надарена със свръхестествени възможности и сега е обладана от мания за убиване?

Спря, както й бяха наредили, но отново се обърна към Еди. Той вече беше само на три метра от монетните автомати.

Точно пред Еди двайсет хромирани едноръки бандити — една цяла редица — магически се задействаха. Двайсет хоризонтални цилиндъра се завъртяха едновременно — череши, звънчета и лимони се завъртяха така бързо зад прозорчетата, че се виждаха само зацапани и безформени цветни ленти. Цилиндрите се въртяха няколко секунди, след това двайсетте автомата спряха едновременно и във всяко прозорче можеха да се видят единствено лимони.

Еди се стрелна напред с наведена глава — или по-скоро невидимото нещо бе навело главата му — и се стовари върху един светещ автомат с такава сила, че черепът му бе строшен. Срути се на пода, но бе вдигнат веднага, изтеглен и запратен отново напред за втори път, за да се блъсне отново със сила в автомата. Строполи се. Вдигнат бе пак. Захвърлен бе още веднъж. Този път удари автомата така, че спука плексигласовото му прозорче и го изкара от рамката му.

Мъртвецът се строполи на пода.

Остана там неподвижен и смазан.

Въздухът остана леденостуден още малко.

Реджайна обгърна раменете си с ръце.

Имаше чувството, че нещо я наблюдава.

После въздухът отново се затопли и Реджайна усети, че нещото, каквото и да бе то, си е отишло.

Погледна към Еди. Останките му бяха неузнаваеми. Реджайна успя да открие в сърцето си мъничко съжаление за него, но си мислеше най-вече каква ли е била смъртта му, как е изживял последните безмилостни минути на невъобразимо силна болка, на обгръщаща, остра и сладко удовлетворяваща болка.

 

 

Мелани остана тиха и спокойна през следващите няколко минути — достатъчно дълго, за да може Лора да реши, че най-лошото е отминало, а Дан Халдейн да прибере револвера си. Но двамата тъкмо се бяха запътили обратно към масичката до прозореца, когато момичето започна отново да се мята и да стене, стаята пак изстина, а сърцето на Лора запрепуска бясно. Върнаха се при леглото.

Чертите на лицето на Мелани бяха странно изкривени — не от болка, а от ужас. В момента тя изобщо не приличаше на дете. Изглеждаше… не точно стара, но… състарена, помъдряла без време от неприятно и болезнено познание — познание, което й причиняваше възбуда и страдание, познание за мрачни неща, от които е най-добре да се пазиш.

„То“ или идваше, или вече бе тук. Лора усещаше как някаква зложелателна сила им оказва натиск; долавяше я чрез примитивен инстинкт, който не можеше да осмисли. Косъмчетата по ръцете и по шията й настръхнаха; разтрепери се не само от студа.

„То.“

Лора отчаяно се огледа из стаята. Не се виждаше никакво демонично същество, нямаше дяволско изчадие.

„Покажи се, проклето да си — сърдито си мислеше тя. — Който и да си, каквото и да си, откъдето и да идваш, дай ни нещо, в което да се прицелим, което да ударим или да застреляме.“ Но „то“ оставаше извън обсега на сетивата й и единственото нещо, по което можеше да се съди за съществото, бе студът, с който „то“ винаги се загръщаше.

Температурата на въздуха се понижаваше невероятно бързо, стана по-студено от всякога и накрая дъхът им започна да се превръща в пара, парата се преобрази в скреж, а после в лед. След не повече от минута въздухът отново се затопли, детето спря да стене и невидимият противник още веднъж си тръгна, без да му навреди.

Очите на Мелани изведнъж се отвориха, макар че още се взираше в нещо от съня си:

— То ще ги накаже.

Дан Халдейн се наведе над нея и сложи ръка на крехкото й рамо.

— Какво има, Мелани?

— То. То ще ги накаже — повтори момичето, но не на него, а на себе си.

— Какво е това проклето нещо? — попита Дан.

— То ще ги накаже. — Този път момичето потръпна.

— Не се тревожи, мила — приласка я Лора.

— А после — добави Мелани — ще накаже и мен.

— Не — възрази Лора. — Ние ще се погрижим за теб, Мелани. Ще го направим, кълна се.

Момичето пак подхвана:

— Ще дойде… от… отвътре… и ще ме… изяде…

— Не — поклати глава Лора. — Няма.

— Отвътре? — озадачи се Дан. — Отвътре на какво?

— Ще ме изяде — отчаяно промълви детето.

Дан настояваше:

— Но откъде идва то?

От устните на детето се изтръгна дълъг и постепенно заглъхващ стон, който приличаше повече на капитулация, отколкото на проява на страх.

— Имаше ли нещо тук току-що, Мелани? — попита я Дан. — Нещото, от което толкова те е страх… беше ли то в тази стая?

— То ме иска — обясни момичето.

— Ако те иска — разсъди той, — защо не те взе, докато беше тук?

Но момичето не го слушаше. С бавен и дрезгав глас проточи:

— Вратата…

— Каква врата?

— Вратата към декември.

— Какво значи това, Мелани?

— Вратата… — Тя затвори очи, дишането й се промени и отново заспа.

Лора хвърли поглед към Дан през леглото:

— „То“ иска първо останалите, а те са хората, участвали в експеримента в оная сива стая.

Дан ги изброи:

— Еди Коликников, Хауард Ренсвиър, Шелдън Толбек, Албърт Юландър, а може би и други, за които още не сме чували.

— Да. И щом убие всички останали, тогава „то“… „То“ ще дойде и за Мелани. Тя каза същото и тази вечер у нас, след като радиото бе… обладано.

— Но откъде може тя да го знае?

Двамата се загледаха в спящото дете.

Накрая Дан прекъсна мълчанието:

— Трябва да разчупим този… този транс, в който тя се намира, така че да може да ни обясни онова, което ни интересува.

— Вече опитвах днес. Чрез регресивна хипнотична терапия. Но не постигнах кой знае какво.

— Можеш ли да направиш опита пак?

Лора кимна:

— Ще го направя сутринта — когато малко си е отпочинала.

— Не бива да губим време…

— На нея й е нужна почивка.

— Добре — неохотно се съгласи той.

Тя отгатна мислите му — Дан се надяваше утре да не бъде прекалено късно.