Дийн Кунц
Вратата към декември (4)

4

Дан Халдейн беше учуден от самообладанието й. Беше му ясно, че спокойствието на Лора Маккафри не се дължи единствено на медицинското й образование — бе надарена и с изключителна вътрешна сила, с издръжливост и упоритост, от които Дан се възхищаваше, които го озадачаваха и привличаха. Дъщеря й бе изчезнала, възможно бе да е ранена, дори мъртва, но личеше, че докато намери някакъв отговор за съдбата на Мелани, тя няма намерение да прояви слабост. Лора му харесваше.

Беше красива, макар да не си бе сложила грим. Изглеждаше по-млада от трийсет и шестте си години. Зелените й очи бяха прекрасни. И уплашени.

Знаеше, че тя ще се ужаси от картината в импровизираната лаборатория, но все пак точно затова я бе извикал посред нощ. Не беше виждала мъжа си от шест години, но го познаваше по-добре от всеки друг, а беше и психолог, което би й позволило да вникне в същината на изследванията и опитите на Дилан Маккафри.

Когато влязоха в лабораторията, Халдейн забеляза изненадата, недоумението и притеснението на младата жена.

Гаражът, предназначен за две коли, е бил преустроен в обширно и мрачно помещение без прозорци. Сив таван. Сиви стени. Сив мокет. Дори дръжките на плъзгащите се врати на гардероба бяха боядисани в сиво. Общото впечатление бе направо погребално.

Онова, което първо се набиваше в очите, бе металната камера, която напомняше старомоден уред за изкуствено дишане, макар да бе значително по-обемиста. От нея излизаха тръби, прокарани в пода, а кабелът за електрозахранването бе включен в разклонител на тавана. До отворения люк се достигаше по дървена стълба.

Лора се изкачи по стъпалата и надникна вътре.

— Знаете ли какво е това? — попита я Халдейн.

— Разбира се. Изолационен контейнер.

— И за какво го е използвал?

— Искате да кажете — какво е научното му приложение?

Халдейн кимна.

— Ами… — започна тя, — напълвате с вода една трета… Всъщност използва се десетпроцентов разтвор на магнезиев сулфат. После загрявате течността до трийсет и четири градуса — температурата, при която плуващото тяло най-малко се влияе от земното притегляне. Или в зависимост от експеримента, температурата може да е трийсет и шест градуса — така се намалява термалната разлика между тялото и водата. После обектът…

— Който е човек, не животно, нали?

Лора явно се учуди от въпроса му и той се почувства ужасно невеж, но младата жена не го изгледа подигравателно, а търпеливо поясни:

— Да. Човек, не животно. Когато течността е почти нагрята до необходимата температура, обектът се съблича, влиза в резервоара, затваря люка и се озовава сред пълен мрак и тишина.

— Защо?

— Така е лишен от всякакви външни влияния. Нищо не вижда. Нищо не чува. Не усеща никакъв вкус. Няма мирис. Нито пък чувство за тежест, време и място.

— Защо е необходима тази процедура?

— Първите подобни контейнери са използвани, за да се установи какво ще се случи, ако човек бъде лишен от почти всички външни стимули.

— Така ли? И какво се е случило?

— Не онова, което са очаквали. Обектите на опитите не са страдали от клаустрофобия. Може би кратък миг на страх, но след него… общо взето, приятно усещане на объркване на времето и пространството. Някои от опиталите са мислели, че пространството около тях е безкрайно. Съзнанието, когато остане без външни дразнители, се насочва към огромния нов свят от вътрешни стимули.

— Халюцинации ли?

— Понякога и халюцинации — съгласи се тя. — Но не тревожни и застрашителни, каквито се наблюдават при злоупотреба с наркотици. В много от случаите има ярки и живи сексуални фантазии. Почти всеки субект съобщава за изостряне и проясняване на мисловната дейност. Някои от пациентите са се справяли със сложни аритметични и алгебрични задачи, които обикновено биха били вън от възможностите им. Един от прилаганите психотерапевтични методи се състои в поощряването на болните да мислят за себе си, когато бъдат поставени в изолационните контейнери.

— По тона ви разбирам, че не сте изцяло съгласна с тази процедура.

— Е, не може да се каже и че изцяло я отхвърлям. Но ако имате работа с психически разстроен човек, който вече се владее само отчасти… объркването, което ще настъпи в изолационния контейнер, със сигурност ще има отрицателни последствия. На някои болни им е нужен всеки контакт с околния свят, всеки външен дразнител. Възможно е, разбира се, да съм прекалено предпазлива или старомодна. Все пак тези апарати се продават и за използване в домашни условия; сигурно е, че голяма част от купувачите са хора с нестабилна психика, а не съм чувала състоянието на който и да е от тях да се е влошило заради контейнера.

— Навярно е доста скъпо.

— Разбира се. Повечето съоръжения в частните домове са просто още една играчка за богатите.

— А защо някой би искал да си набави такъв уред?

— Ами освен периодите с халюцинации и следващото избистряне на мисловния процес, всички съобщават, че се чувствали изключително освежени и отпуснати след прекарания в контейнера сеанс.

— Но мъжът ви едва ли е използвал съоръжението, за… освежаване.

— Съмнявам се.

— Тогава каква е била целта му?

— Бог знае. — По лицето й се изписа страдалческо изражение.

— Според мен това не е било единствено лаборатория за него — подхвана Халдейн. — Мисля, че е било и стаята за дъщеря ви, че тя е била затворничка. Навярно е прекарвала всяка нощ в контейнера, а понякога е оставала в него дни наред.

— Това е… невъзможно.

— Защо?

— Възможностите за психологически увреждания, рисковете…

— Може би мъжът ви не е давал пет пари за рисковете.

— Но той обичаше Мелани. Това поне му признавам.

— Открихме дневник, в който мъжът ви е отразявал всяка минута от живота на дъщеря ви през последните пет години и половина.

— Искам да го видя.

— След малко. Още не съм го проучил, но не мисля, че дъщеря ви е напускала тази къща, откакто я е отвлякъл. Не е ходила на училище, нито на лекар. И макар да казвате, че е невъзможно, аз смятам — според онова, което видях — че понякога е прекарвала по три-четири дни в контейнера, без да излиза оттам, без изобщо да се храни.

— И вода ли не й е давал?

— Предполагам, че е пила по малко от течността, в която е плувала.

— Но когато е трябвало да се облекчи…

— От онова, което видях, съдя, че понякога са я изваждали само за няколко минути — колкото да използва тоалетната. Но в останалите случаи навярно са й поставяли катетър, за да може едновременно да се облекчава и да не замърсява водата около себе си.

Лора изглеждаше потресена.

На него му се искаше да свърши по-бързо — заради нея и заради себе си, защото му се повдигаше. Поведе я към друг уред.

— Това е биоконтролен апарат — обясни тя. — В него е монтиран електроенцефалограф, който следи мозъчните вълни на пациента. Допуска се, че чрез него може да се наблюдава мозъка.

— Чувал съм за биоконтролерите. А това какво е? Беше стол, от който висяха кожени каишки и кабели с електроди.

Тя го разгледа и Халдейн усети нарастващото й отвращение… и ужас.

— Уред за терапия чрез отрицателни емоции — колебливо отвърна Лора.

— Прилича ми на електрически стол.

— Точно това е. Само че не убива. Токът е постоянен и идва от този акумулатор, не от контакта. А с това — тя докосна едно лостче отстрани — се контролира напрежението. Може да предизвика всичко от гъделичкане до болезнен шок.

— Това стандартен прибор за психологическа работа ли е?

— Господи, не!

— Виждала ли сте нещо подобно в лабораториите?

— Веднъж. Или… два пъти.

— Къде?

— При един доста безскрупулен изследовател на животинското поведение, с когото някога се познавахме. Използваше електрошокова терапия, докато работеше с маймуни.

— Измъчвал ли ги е?

— Сигурна съм, че той не го е виждал в тази светлина.

— Казахте, че сте виждали такива уреди два пъти. Кога беше вторият?

— Видях го на една снимка.

— Така ли?

— В някаква книга за научните експерименти в нацистките концентрационни лагери. Използвали са го върху хора.

Дан се поколеба. Но трябваше да го каже:

— Това е правил и мъжът ви.

Лора Маккафри го изгледа. Лицето й бе мъртвешки бледо.

— Мисля, че са слагали дъщеря ви на този стол… и…

— Не!

— … са я измъчвали — завърши Дан.

— Не!

— Пише го в дневника, за който ви споменах.

— Но…

— Мисля, че са използвали… как го казахте, „терапията чрез отрицателни емоции“, за да я научат да контролира мозъчните си вълни.

Мисълта за Мелани, завързана на този стол, бе така отблъскваща, че Лора Маккафри изведнъж се преобрази. Очите й хлътнаха в кухините и загубиха блясъка си. Кожата й като че провисна като топящ се восък.

— Но… — задъха се тя, — това е безсмислено. Терапията чрез отрицателни емоции не е най-подходящият начин да се опознае биологичното контролиране.

Искаше му се да я прегърне, да я притисне към себе си, да погали косата й, да я приласкае. Да я целуне. Беше му харесала още когато я видя, но досега не бе изпитвал сексуални желания към нея. Бе го привлякла в мига, когато започна да залита, в мига, когато вече не можеше да скрива страховете и съмненията си.

„Какво ли ми има? — питаше се той. — Защо винаги искам да съм рицарят защитник? Почти не познавам тази жена, а вече искам да разчита изцяло на мен, да ме натовари със страховете и съмненията си. О, да, госпожо, просто се доверете на Големия Дан Халдейн и на никого друг; Големият Дан ще хване тези зли разбойници и ще върне реда в живота ви. Големият Дан може да го направи, дори и да е още глупав юноша в душата си.“

Не, не и този път. Предстоеше му работа, при която трябваше да вложи целия си професионализъм. За бога, сега едва ли бе моментът за любовни истории. Тя бе прекалено уязвима — уплашена до смърт за дъщеря си, мъжът й бе убит, а това би трябвало да й окаже някакво влияние. И все пак…

— Е — въздъхна той, — може, след като проучите дневника на мъжа си, да успеете да докажете, че никога не е поставял момичето на този стол. Не мисля обаче, че ще е така.

Лора изглеждаше напълно сломена.

Дан отиде до гардероба и го отвори. Вътре имаше няколко чифта дънки, тениски, пуловери и обувки, които биха станали на деветгодишно момиче. Всички бяха сиви.

— Защо? — попита. — Какво е искал да докаже? Към какво се е стремял в опитите си с момичето?

Жената безмълвно поклати глава.

— Питам се и нещо друго — продължи Дан. — Всичко това е струвало повече пари, отколкото е имал. А не е работил никъде. Никога не е излизал. Може би Хофриц му е давал пари. Трябва обаче да е имало и други. Кои са те? Кой е финансирал работата му?

— Нямам никаква представа — промълви тя, сетне възкликна: — Къде са отвели Мелани? И какво ли правят с нея сега?