Дийн Кунц
Вратата към декември (11)

11

В един часа, когато Лора пристигна със синьото си камаро в болницата „Вали“, униформен полицай й прегради пътя на входа пред главния паркинг. Насочи я към паркинга на персонала, който бил отворен за посетителите, „докато разчистели тая бъркотия тук“. Зад него бяха наредени няколко патрулни коли на лосанджелиската полиция и други служебни автомобили. Аварийните светлини на някои от тях все още светеха. Докато завиваше към паркинга за персонала, Лора погледна вдясно през оградата, и забеляза детектив Халдейн, най-едрия човек сред онези, които присъстваха на местопрестъплението или каквото беше там. Внезапно й хрумна, че това може да е свързано с Мелани и с убийствата в Студио Сити снощи.

Докато вкарваше камарото между две други коли с лекарски отличителни знаци и тичаше по алеята пред болницата, Лора вече бе сигурна, че Мелани е отвлечена, наранена или мъртва. Униформеният полицай на вратата не я пусна дори и след като му каза коя е, така че тя подвикна на детектива и той се запъти към нея. Забеляза, че походката му е някак неравномерна, но това едва ли имаше значение. Той пое ръката й и я отведе настрани от входа, където можеха да говорят спокойно.

Докато вървяха, тя изстена:

— Мелани. Какво е станало с Мелани?

— Нищо.

— Кажете ми истината!

— Това е истината. Тя си е в стаята. В безопасност. Точно както я оставихте.

Спряха, тя се опря на оградата и погледна покрай Халдейн към въртящите се аварийни светлини. Забеляза и камиона на моргата сред патрулните коли.

Не. Това не е честно. Да намери Мелани след толкова години и да я загуби така скоро — просто е немислимо.

Усети стягане в гърдите си и пулсиране в слепоочията.

— Кой е умрял? — попита тя.

— Опитвах се да ви телефонирам…

— Искам…

— … да се свържа с вас.

— … да знам…

— … в последния час и половина.

— … кой е умрял? — настоя тя.

— Вижте, не е Мелани. Разбирате ли? — Гласът му бе необичайно тих, нежен и приятен за човек с такъв ръст. — Мелани е добре. Наистина.

Тя огледа лицето и очите му. Вярваше му. Мелани беше добре. Но Лора все още бе уплашена.

— Прибрах се вкъщи едва в седем сутринта — продължи той, — легнах си, а в единайсет ми се обадиха и ме извикаха в болницата „Вали“. Мислят, че има някаква връзка между това убийство и Мелани, тъй като…

— Тъй като какво?

— Е, нали тя е пациентка. И аз се опитвах да се свържа с вас.

— Бях излязла, за да й купя дрехи — обясни Лора. — Какво е станало? Ще ми кажете ли, за бога?

— Някакъв човек е убит на предната седалка на волвото си.

— Кой е той?

— Ако се съди по документите му, казва се Нед Ринк.

Тя отпусна гръб към оградата и усети, че пулсът й е започнал постепенно да се успокоява.

— Чували ли сте за него? — попита Халдейн. — За Нед Ринк?

— Не.

— Чудех се да не би да е сътрудник на съпруга ви. Като Хофриц.

— Не съм чувала за него. Името не ми е познато. Защо мислите, че са се познавали с Дилан? Заради начина, по който е умрял ли? Затова ли? Да не е бил пребит до смърт като останалите?

— Не. Но случаят е странен.

— Разкажете ми.

Той се поколеба, но от погледа на сините му очи тя разбра, че се е случило още едно брутално убийство.

— Разкажете ми — повтори тя.

— Гръклянът му беше смазан, като че ли някой го е ударил страшно силно с оловна тръба право в адамовата ябълка. И то не само един път. Пораженията са големи. Буквално му е раздробил гръкляна, смазал е адамовата ябълка, гласните струни. Счупил му е врата. Пукнал е и гръбначния му стълб.

— Добре — кимна тя. Устата й бе пресъхнала. — Ясно ми е.

— Така. Положението не е същото като при труповете в Студио Сити, но все пак е необичайно — заключи Халдейн. — Разбирате защо си мислим, че може да има някаква връзка. И в двата случая е приложено необичайно голямо насилие. Тук последствията не са така очебийни, но все пак…

Тя се оттласна от оградата.

— Искам да видя Мелани.

Изведнъж реши, че има нужда от това, беше силна физическа необходимост; нужно й бе да докосне момичето, да го прегърне, да се увери, че детето наистина е добре.

Тръгна през паркинга към главния вход на болницата.

Халдейн вървеше до нея, като накуцваше леко, но явно кракът не го болеше.

— Ударили ли сте се? — попита го тя.

— Моля?

— Кракът ви.

— О, не. Старо нараняване от колежанския футбол. Като абитуриент си контузих доста зле крака и понякога болката се обажда при влажно време. Вижте, има и още нещо около оня човек във волвото, Ринк.

— Какво?

— Носел е дипломатическо куфарче. В него имаше бяла болнична престилка, стетоскоп и пистолет със заглушител.

— Стрелял е по нападателя си ли? Значи търсите ранения.

— Не. С пистолета не е стреляно. Но болничната престилка, стетоскопът…

— Не е бил лекар, нали?

— Не. Според нас е искал да влезе в болницата, да облече престилката, да сложи стетоскопа на врата си и да се престори, че е лекар.

Когато достигнаха бордюра и се качиха на тротоара, тя го погледна:

— Защо би искал да направи това?

— Ами като съди по данните от предварителния оглед, помощник-патологоанатомът смята, че Ринк е бил убит между четири и шест часа сутринта, макар че са го открили едва в десет без петнайсет. Ако приемем, че е възнамерявал да посети някого в болницата, да кажем в пет часа сутринта, почти сигурно е трябвало да се представи за лекар, тъй като свижданията започват чак в един часа. Ако се беше опитал да се качи на някой от горните етажи по това време, е имало голяма вероятност да бъде забелязан от сестрите или от охраната. Но с болнична престилка и със стетоскоп би могъл да се промъкне незабелязано.

Бяха стигнали главния вход на болницата. Лора се спря на тротоара и се обърна към Халдейн:

— Когато казвате „да посети някого“, вие нямате предвид точно това, нали?

— Не.

— Значи мислите, че е смятал да влезе в болницата и да убие някого.

— Хората обикновено не носят пистолети със заглушител, ако не възнамеряват да ги използват. Заглушителите са забранени от закона. И то много строго. Ако те хванат, потъваш в ла… в локвата. Освен това, макар че още нямам досието, разбрах, че този Ринк е стар познайник на полицията. Подозирали са, че е използван за платени удари в последните няколко години.

— Наемен убиец?

— Аз съм почти сигурен, че е така.

— Но това не значи, че е дошъл тук, за да убие Мелани. Би могло да е и някой друг от болницата…

— Помислихме и за това. Проверяваме описа на пациентите, за да видим дали няма някой с криминално досие или човек, който ще бъде свидетел в някое предстоящо дело. Или някой известен наркотрафикант, член на мафиотска фамилия. Досега не сме попаднали на нищо. На никой, който би могъл да бъде жертвата на Ринк… освен Мелани.

— Да не би да мислите, че този Ринк е убил Дилан, Хофриц и другия човек в Студио Сити, а после е дошъл тук, за да убие Мелани, тъй като тя е била очевидка на престъплението?

— Не е изключено.

— Но тогава кой е убил Ринк?

— Ето тук логиката отива на кино — въздъхна той.

— Убиецът му не е искал той да посегне на Мелани — продължи Лора.

Халдейн сви рамене.

— Бих се радвала, ако е така — допълни тя.

— За какво бихте могли да се радвате?

— Е, ако някой е убил Ринк, за да предпази Мелани, това значи, че тя е заобиколена не само от врагове, значи, че има и приятели.

Без да прикрива съжалението си, Халдейн обясни:

— Не. Не е необходимо да означава точно това. Хората, които са убили Ринк, навярно имат нужда от Мелани не по-малко от него — обаче на тях тя им трябва жива.

— Защо?

— Защото знае прекалено много за експеримента, провеждан в къщата.

— Тогава биха искали да е мъртва, също като Ринк.

— Освен ако не им е нужна за продължаване на експеримента.

Тя усети, че това е вярно и че раменете й се огъват под тежестта на новия страх. Защо Дилан е работил с дискредитиран маниак като Хофриц? И кой ги е финансирал? Никоя законна институция, университет или научен център не биха дали материална поддръжка на Хофриц, особено след като бе принуден да напусне лосанджелиската университетска клиника. Никое уважавано научно звено не би подкрепило и Дилан — човек, който използва собствената си дъщеря за опитно свинче в експеримент, който я е довел до ръба на пълната изолираност. Който и да бе дал парите за тези проучвания на Дилан, бе луд — поне дотолкова луд, колкото бяха луди Дилан и Хофриц.

Искаше й се да сложи край на всичко това. Искаше й се да отведе Мелани от болницата, да я настани вкъщи, където тя да заживее щастливо, защото ако някой на света заслужаваше мир и щастие, това бе дъщеричката й, но сега „онези“ нямаше да го допуснат. „Онези“ щяха да се опитат отново да й отнемат Мелани. На „онези“ детето им трябваше по причини и за цели, които само те си знаеха. И кои, по дяволите, бяха те? Безлики. Безименни. Лора не можеше да се бори с противник, когото не можеше да види или ако го видеше, да разпознае.

— Те са много добре осведомени — замисли се тя. — А и не си губят времето.

— Какво имате предвид? — примигна Халдейн.

— Мелани беше постъпила в тази болница само няколко часа, преди Ринк да я потърси. Твърде бързо е разбрал къде се намира тя.

— Така е — съгласи се той.

— И човек не може да не смята, че той е имал сериозни източници.

— Източници? Искате да кажете от полицията?

— Възможно е. И на тях бързо им е станало ясно, че Ринк ще я потърси — добави Лора. — Те всички действат бързо.

Тя беше застанала до централния вход на болницата и гледаше уличното движение, магазините и канторите от другата страна на улицата, където слънцето блестеше в големите прозорци, в стъклата и броните на преминаващите автомобили, с надеждата да забележи нещо подозрително, някой, когото Халдейн би могъл да залови, но погледа й се спираше само върху обикновени хора, които се занимаваха с обикновени неща. Гневеше я точно тяхната обикновеност и нежеланието на врага да се покаже и да се представи.

Дразнеше се и от слънцето и топлината. Халдейн току-що й беше казал, че някой желае смъртта на дъщеря й, а някой друг иска да отвлече Мелани и да я върне в изолационния контейнер или в някой друг самодеен електрически стол, където да продължи да я измъчва бог знае за какво. Бурята не би трябвало да е отминала. Небето би следвало да е ниско и сиво, пълно с препускащи облаци, дъждът да не спира, вятърът да е студен и бучащ. На заобикалящия я свят просто не му подхождаше да е благоуханен, на останалите хора не им отиваше да си подсвиркват и усмихват, да се разхождат на слънце и да се забавляват, а тя да се заравя все по-дълбоко в безрадостния и мрачен жив кошмар.

Обърна глава към Халдейн. Ветрецът рошеше рижавата му коса, а слънчевите лъчи изостряха привлекателните черти, караха го да изглежда по-красив, отколкото бе всъщност. И бездруго той беше хубав и привлекателен мъж. Мина й през ума, че при други обстоятелства би й било приятно да бъде с него, той би могъл дори да я заинтересува заради яркия контраст между плашещия му ръст и внимателните му обноски — това му придаваше известна загадъчност. Но сега загубената възможност от задълбочаване на връзката им беше още едно от нещата, за които обвиняваше „онези“.

— Защо държахте толкова да се срещнете с мен? — попита го тя. — Защо сте звънили у нас цял половин час? Не е било само за да ми кажете за Ринк. Знаели сте, че ще се появя тук. Бихте могли просто да ме изчакате и тогава да ми съобщите лошата новина.

Той хвърли поглед върху паркинга, където камионът на моргата вече напускаше загражденията. Когато отново се обърна към Лора, лицето му бе смръщено и мрачно, а погледът му — прям и потъмнял от тревога.

— Исках да ви предложа да се свържете с някоя фирма по охраната и да осигурите денонощно наблюдение над къщата си от момента, когато отведете Мелани там.

— Телохранител?

— Да, може да го наречете и по този начин.

— Но ако животът на Мелани е застрашен, не е ли работа на полицията да й осигури закрила?

— В случая не — поклати глава той. — Не е имало явно посегателство срещу живота на детето. Няма телефонни обаждания. Няма и писма.

— А Ринк?

— Ние не знаем, че той е бил тук заради Мелани. Имаме само подозрения.

— И все пак…

— Ако управлението на държавата и на града не страдаше от обикновената си бюджетна криза, ако полицейските финанси не бяха орязани, ако не страдахме от хронически недостиг на кадри, може би бихме могли с известно усилие да поставим къщата ви под наблюдение. Но при сегашното положение аз не бих могъл да оправдая подобни действия. А уредя ли наблюдение без съгласието на шефа си, той ще се погрижи да бъда наказан най-строго. Ние двамата и без това не се разбираме особено. Но една фирма, която се занимава с професионална защита… това не отстъпва по нищо на закрилата, която бихме ви осигурили ние, при положение че разполагахме с хора за това. Можете ли да си позволите да ги наемете, макар и само за няколко дни?

— Предполагам, че да. Не ми е известно каква точно е цената за подобни услуги, но аз все пак не бих казала, че съм бедна и щом смятате, че ще е само за няколко дни…

— Имам някакво чувство, че този случай ще се развие бързо. Всичките убийства, рисковете, на които тези хора се излагат — това показва, че са притеснени, че разполагат с твърде ограничено време. Нямам дори и бегла представа какво са правили те на дъщеря ви и защо им е толкова нужно да се доберат отново до нея, но за мене положението прилича на снежна топка, която се търкаля от планината, движи се със скоростта на бърз влак и става все по-голяма и по-голяма. В момента вече е наедряла много, добила е гигантски размери и е близо до края на склона. Когато накрая падне долу, ще се пръсне на стотици парченца.

Като детски психолог — при това добър — Лора имаше вяра в себе си, никога не се колебаеше как да постъпи с нов пациент. Размишляваше, разбира се, преди да се спре на определен тип лечебна процедура, но вземеше ли решение, оставяше настрани колебанията около терапията. Беше лечителка, повдигаше духа на пациента и ремонтираше душата му — успехът я бе съпътствал почти винаги, а това й бе дало увереност и решителност, които й помагаха още повече. Но сега сякаш бе попаднала в задънена улица. Чувстваше се нищожна, уязвима и безсилна. Тези чувства бяха необичайни за нея — не бе ги изпитвала от години, откакто бе съумяла да се примири с изчезването на Мелани.

— Не знам… — поколеба се тя — какво трябва да направи човек, за да си намери телохранители.

Той извади портфейла си, порови в него и извади една визитка.

— Не би трябвало да ви давам подобни препоръки. Но аз познавам хората от тази фирма — добри са, а цените за услугите им са приемливи — нещо повече, разумни са.

Тя пое картичката и я погледна:

Калифорния „Паладин“ ООД

Частни детективи

Осигуряване на лична безопасност

В единия ъгъл бе отпечатан телефонен номер.

Лора прибра картичката в чантата си.

— Благодаря.

— Обадете им се още докато сте в болницата.

— Добре.

— Накарайте ги да изпратят човек тук. Нека после ви придружи до вас.

— Ще го направя — въздъхна тя. После се обърна към главния вход.

— Почакайте. — Халдейн подаде още една визитна картичка, собствената си. — Напечатаният отпред номер е на телефона ми в централното управление, но там няма да ме намерите. В момента работя към участъка в Ийст Вали наблизо, така че съм написал отзад и номера си там. Искам да се обадите, ако се сетите за нещо, нещо за миналото на Дилан или за някои негови изследвания, които може да имат връзка с последното.

Тя обърна картичката.

— Но номерата тук са два.

— Отдолу е домашният ми телефон — в случай че ме няма в участъка.

— Колегите ви не биха ли ви предали, че са ви търсили?

— Ще го направят, но може и да се забавят. Ако искате да се свържеше с мен бързо, искам да бъда сигурен, че ще успеете.

— Едва ли си давате домашния телефон току-така.

— Не го правя.

— Тогава защо го давате на мен?

— Онова, което най-много мразя…

— Какво е то?

— Всяко насилие върху деца. Толкова е възмутително и потискащо. Просто ми се повдига. Кръвта ми закипява от това.

— Знам как се чувствате — съгласи се Лора.

— Може би — махна с ръка Дан.