Дийн Кунц
Вратата към декември (5)

5

Кухнята изглеждаше занемарена. В умивалника бяха натрупани мръсни чинии.

Лора седна на масата. Изгаряше от нетърпение да прегледа дневника за експериментите на Дилан.

Халдейн пък не беше още готов да й го даде. Той го държеше — том с размера на ученически дневник, с подвързия от изкуствена кожа — крачеше из стаята и говореше.

По стъклото биеха дъждовни капки. Когато мълния прорязваше небето, по отсрещната стена се отразяваха капките от прозореца, при което стаята изглеждаше полупрозрачна като при мираж.

— Интересуват ме още подробности за мъжа ви. Например защо сте решили да се разведете с него.

— Това има ли някаква връзка?

— Би могло да има.

— Как?

— Да започнем с това, че ако е имало друга жена, тя би могла да ни разкаже повече за онова, с което се е занимавал тук. Може дори да знае и кой го е убил.

— Нямаше друга жена.

— Тогава защо решихте да се разведете?

— Ами просто… просто вече не го обичах.

— Защо?

— Вече не беше човекът, за когото се бях омъжила.

— В какво се състоеше промяната?

— Нямаше промяна — въздъхна тя. — Оказа се, че изобщо не съм го познавала.

Халдейн престана да крачи и скръсти ръце на гърдите си, без да оставя дневника.

— Бихте ли уточнили?

— Ами… първо трябва да ви обясня нещо за себе си. В училище и в колежа не бях особено популярна. Момчетата не ме канеха на срещи.

— Трудно ми е да го повярвам.

Лора неволно се изчерви.

— Така е. Бях ужасно стеснителна. Отбягвах момчетата. Не съм имала близки приятелки. Не ми се искаше да се сближавам с хората, защото не бих понесла мисълта, че ще ме отхвърлят.

— Защо би трябвало да не ви харесат?

Тя вдигна очи. Погледът му бе топъл, но нито предизвикателен, нито прелъстителен. Държеше се като полицай — наблюдаваше, правеше заключения. Но все пак под очевидния професионализъм тя усети, че я намира привлекателна. Интересът му я накара да се почувства неловко. Извърна глава и се загледа в сребристите отблясъци от дъжда по прозореца.

— През онези години имах ужасен комплекс за малоценност.

— Защо?

— Заради родителите си. Главно заради майка ми.

— Какви бяха те?

— Това няма нищо общо с този случай — тръсна глава тя. — И двамата ги няма вече.

— Мъртви ли са?

— Да.

— Съжалявам.

— Не е нужно. Аз не съжалявам. Колкото до Дилан…

— Току-що ми казахте, че не сте го разбирали от самото начало.

— Вижте, така добре се бях научила да държа хората на разстояние и да се свивам в черупката си, че никой изобщо не се приближаваше към мен. Особено момчетата… мъжете. Знаех как да ги отпратя по най-бързия начин. Докато се появи Дилан. Той не се предаваше. Настояваше за нови срещи. Колкото и пъти да му отказвах, винаги се връщаше. Грубост, безразличие, пренебрежение — нищо не го спираше — упорито ме преследваше. Това не ми се беше случвало дотогава. Беше неуморим. Обладан от идея фикс. Начинът, по който се опитваше да ми направи впечатление, поведението му — всичко беше твърде банално, но имаше ефект. Изпращаше ми цветя, бонбони, още цветя, веднъж дори и огромно плюшено мече.

— Мече за двайсет и шест годишна жена, която работи върху доктората си! — учуди се Халдейн.

— Казах ви, че всичко беше банално. Пишеше стихове и се подписваше като „Таен обожател“. Изтъркано може би, но за двайсет и шест годишна жена, която почти не е била целувана и която очаква да остане стара мома, беше твърде силно. Той беше първият, който ме накара да се почувствам, че струвам нещо, дори че съм специална. Направо ме съкруши. После, след като се оженихме, разбрах, че страстта му не е насочена изцяло към мен. О, не че имаше други жени. Проучванията му в областта на бихейвиористичните модификации, преклонението му пред окултизма, прехласването му от бързите коли — във всичко влагаше толкова страст и енергия, колкото и в ухажването си.

Докато говореше, Лора си спомни колко се бе тревожила за Дилан — а също и за въздействието, което властната му личност би могла да има върху Мелани. Една от причините да поиска развод бе опасението за възможното влияние върху Мелани на цялото му маниакално-натрапчиво поведение.

— Засади зад къщата ни японска градина и това му отне всяка свободна минута в продължение на месеци. Имаше фанатичното намерение да я направи съвършена. Всяко дърво и всяко цвете, всяко камъче по алеята трябваше да бъде съвършено. Всяко дърво бонсай трябваше да бъде поставено в изключително верни пропорции и хармонично свързано с останалите както в книгите за градините на Далечния изток. Очакваше и аз да бъда запленена от проекта му. Но остана излъган. Освен това бе такъв перфекционист, че почти всичко, което човек се опиташе да върши заедно с него, се оказваше тежка работа, не удоволствие. Беше вманиачен и въпреки огромния му ентусиазъм, не изпитваше удоволствие, нито радост, защото нямаше време за подобни чувства.

— Струва ми се, че бракът ви с него е бил гадна работа — прекъсна я Халдейн.

— Дяволски сте прав. След няколко години идеите му престанаха да бъдат заразителни. Самият той не беше интересен или вдъхновяващ, а само… отегчителен. Никой не би издържал на този влудяващ маратон. По онова време вече работех върху специализацията си по психология и се занимавах с психиатричните отклонения. Започнах да осъзнавам, че Дилан е човек със сериозни смущения — беше тип с маниакално-натрапчиви идеи. Опитах се да го заведа на психоаналитик, но той отказа. Накрая не издържах и му казах, че искам развод, но Дилан дори не ми остави време да подам документите. Още на следващия ден изтегли и последния цент от банковата ни сметка и замина неизвестно къде с Мелани. Трябваше да го предвидя.

— Защо?

— Съпругът ми бе маниакален и спрямо дъщеря ни. За него тя бе най-красивото, най-прекрасното и най-интелигентното творение, което някога е стъпвало по тази земя. Дилан се грижеше тя да е съвършено облечена, да е с най-добрите обноски, да има най-изисканото поведение. Мелани беше едва тригодишна, а той започна да я учи да чете и пише, да изучава френски. Представете си — само тригодишна. Вярно е, че най-малките най-добре се справят с обучението, но Дилан не правеше това заради дъщеря ни. Преследваше го манията, че трябва да има съвършено дете. Не можеше да понесе мисълта, че момиченцето му не е най-зашеметяващото дете, което някой някога е виждал…

Лора внезапно млъкна и сякаш се заслуша в дъжда, който ръмеше навън и потропваше по покрива и прозорците.

Халдейн промълви:

— Смятате ли, че Дилан би могъл…

— Да… — Лора като че ли излезе от унеса си. — Да, Дилан би могъл да провежда експерименти върху дъщеря си, да я подложи дори на мъчения, вярвайки, че това би я усъвършенствало. Или да мисли за поредица от експерименти, чийто обект може да е само дете…

— Господи! — В гласа на Халдейн се чувстваха и отвращение, и шок, и съжаление.

Лора се разплака.

Детективът се приближи до масата, изтегли стол и седна. Сложи внимателно ръка върху рамото на жената:

— Всичко ще е наред.

Тя кимна и изтри очите си.

— Ще я открием — увери я той.

— Страх ме е, че е мъртва.

— Не мисля, че е така.

— Страх ме е. Това е по-силно от мене.

— Знам, но се опитайте да не мислите за най-лошото.

 

 

Лора прегледа дневника на Дилан, докато Дан Халдейн бе ангажиран с подробностите от огледа. Когато детективът се върна отново в кухнята, тя вече бе онемяла от ужас.

— В продължение на поне пет години и половина — времето, през което е водил записките си — Мелани не е излизала нито веднъж от къщата.

— И е прекарвала всяка вечер в изолационния контейнер…

— В началото е било по осем часа на нощ, но в края на първата година е издържала по десет часа на нощ и по два часа следобед.

Затръшна дневника. Красивият почерк на Дилан я вбесяваше още повече.

— Нещо друго? — попита Халдейн.

— Мелани е започвала деня си с медитация.

— Медитация при такова малко дете? Тя не би трябвало да знае дори и значението на думата.

— Медитацията е само обръщане на съзнанието към самия себе си и изолация от заобикалящия те свят, едно търсене на мир чрез вътрешно усамотяване. Съмнявам се, че Дилан е използвал философска или религиозна мотивация. Навярно е учил Мелани да стои спокойно, да се съсредоточава в себе си и да не мисли за нищо.

— Самохипноза, така ли?

— Да, може да се нарече и по този начин. Но не зная защо го е правил.

Лора се изправи, явно притеснена и възбудена. Искаше й се да се движи, да изразходва енергията, която напираше у нея. Но кухнята беше прекалено тясна. Тя тръгна към вратата, но осъзна, че не би могла да премине през останалата част от къщата — през труповете, през кръвта, като пречи на съдебните лекари и полицията. Опря се на един шкаф и притисна плътно дланите си към него — като че ли така би могла да се освободи от напрежението.

— Всеки ден — подхвана тя, — след медитацията Мелани е прекарвала по няколко часа за биостимулиране в стола за отрицателни емоции, но…

— Но защо?

— Мисля, че столът е бил използван и за други цели — за кондициониране срещу възприемане на болка.

— Бихте ли ми обяснили?

— Вероятно Дилан е прилагал източни похвати, за да обучи детето как да пренебрегва болката, да я понася и след това да я игнорира.

— Защо?

— Навярно по-късно й е било по-лесно да издържа по-дълги периоди в изолационния контейнер. Постепенно е увеличавал времето й за престой в това ужасно съоръжение, докато — през третата година — тя понякога е успявала да престои там три дни. А през четвъртата година — по четири-пет дни. Неотдавна… миналата седмица, я е оставил в контейнера за седем дни.

— С катетър ли?

— Да. И с ИВ.

— ИВ?

— Интравенозно хранене. Подавал е глюкоза със система, така че да не отслабне прекалено и да не настъпи обезводняване.

— Господи!

Лора не отвърна. Сълзите й напираха, виеше й се свят. Отиде до умивалника и пусна студената вода. Напълни шепи и охлади лицето си, но не се почувства по-добре.

Халдейн продължи:

— Какво толкова болезнено има в контейнера? Останах с впечатлението, че там нищо не се усеща.

— Нищо не се усеща при нормално дълъг престой. Но ако прекараш там няколко дни, кожата се набръчква и напуква, появяват се и язви. После идва катетърът. На вашата възраст едва ли някога сте били сериозно болен, за да ви е нужен катетър.

— Никога.

— Е, добре, след няколко дни пикочният канал се раздразва и започват неописуеми болки.

В момента й се искаше да се напие. При други обстоятелства не бе кой знае какъв пияч — по чаша вино от време на време. Но сега това желание сякаш я изгаряше.

— Какво се е опитвал да докаже Маккафри? — продължи Халдейн. — Защо е подложил детето на всички тези страдания? Вие трябва да имате някаква представа.

Лора безпомощно сви рамене.

— Нямам. В дневника си не е казал нищо за целите на експеримента. Описани са просто сеансите с всеки уред по дни и часове.

— Книжата в кабинета му бяха пръснати по целия под. Може би в тях има описани повече подробности, отколкото в дневника.

— Вероятно сте прав.

— Погледнах няколко, но не успях да разбера много. Изобилства техническият език, психологични термини, а за мене те са прекалено неясни. Ще имате ли нещо против да ги прегледате, след като ги ксерографирам и ги опаковам след няколко дни? Може би ще успеете да ги подредите и да схванете смисъла им.

— Аз… не съм сигурна. Мисля, че дори дневникът ми дойде много.

— Не ви ли интересува какво е направил с Мелани? Ако я открием, ще трябва да знаете, иначе не бихте могли да се справите с психичните разстройства, от които тя ще страда.

Беше истина. За да осигури подходящо лечение, Лора трябваше да се спусне в кошмарите на дъщеря си и да ги превърне в свои.

— Освен това — продължи Халдейн, — в тези книжа може да има и улики, неща, които ще ни помогнат да установим с кого е работил съпругът ви и кой е вероятният му убиец. Може да попаднете на факт, който би ни помогнал при търсенето на момиченцето ви.

— Съгласна съм. — В гласа й се чувстваше отпадналост. — Когато сте готов, изпратете ми ги вкъщи.

— Знам, че няма да ви е лесно.

Лора нямаше сили да му обясни колко е прав.

— Силно ме интересува кой е финансирал мъчението на едно дете в името на науката. — В тона на детектива имаше повече твърдост и отмъстителност, отколкото подхожда на един безстрастен пазител на реда.

Тъкмо се канеше да продължи, когато го прекъсна униформеният полицай, който влезе:

— Господин лейтенант!

— Какво има, Фил?

— Във всичко това е замесено едно момиченце, нали?

— Да.

— Е, открили са едно.

Сърцето на Лора подскочи. Искаше да попита нещо, но не можеше да го изрече — гърлото й се бе стегнало.

— Колко е голямо? — попита Халдейн.

Не, това не беше въпросът.

— На осем-девет години.

— Има ли описание? — продължи Халдейн.

И това не беше важният въпрос.

— Кестенява коса. Зелени очи — обясни полицаят.

Двамата се обърнаха към Лора. Тя усети, че се взират в собствената й кестенява коса, в зелените очи.

Лора се опита да каже нещо. Отново не се получи.

— Жива ли е? — Халдейн най-сетне зададе важния въпрос.

— Да — кимна полицаят. — Една от патрулните коли я е открила през седем пресечки оттук.

Жива! Лора не смееше да повярва.

— Кога е открита? — продължи с въпросите Халдейн.

— Преди около час и половина.

Лицето на Халдейн се наля с кръв:

— И никой да не ми каже, по дяволите!

— Хората, които са я забелязали, са от редовния нощен патрул — обясни Фил. — Не са знаели, че тя има нещо общо със случая. Допреди няколко минути.

— Къде е сега? — настоя да разбере Лора.

— Във „Вали“.

— В болницата „Вали“! Боже мой! Какво й е? Наранена ли е? Сериозно ли е?

— Не е наранена. Доколкото разбрах, са я открили залутана из пресечките и… ъъъ, гола и замаяна.

— Гола! — Гласът на Лора бе плах. Страхът от педофили я удари като чук. Облегна се на шкафа и го сграбчи с двете си ръце. Ако не го бе направила, щеше да се сгромоляса. Като преглъщаше учестено, тя тихо повтори: — Гола?

— И съвсем объркана, не е можела да говори — допълни Фил. — Помислили са, че е в шок или може би под влияние на наркотици и бързо са я откарали във „Вали“.

Халдейн придърпа Лора:

— Елате. Ще отидем там.

— Но…

— Какво има?

— Ако не е Мелани? — Тя облиза пресъхналите си устни. — Не искам да подхранвам напразни надежди, а после…

— Тя е — увери я Халдейн. — Тук сме загубили деветгодишно момиченце, а през седем преки са открили деветгодишно момиченце. Това не може да е съвпадение.

— Но ако…

— Госпожо Маккафри, какво ви е?

— А ако това не е краят на кошмара? Ако това е само началото?

— Искате да кажете, че след шест години мъчения…

— Тя вече не би могла да е нормално момиченце — с дрезгав глас довърши Лора.

— Не мислете така. Не бихте могли да сте сигурна в това, преди да сте я видели, да сте говорили с нея.

Лора тръсна глава упорито:

— Невъзможно е да е нормална. Не и след това, на което баща й я е подложил. Тя няма да е същото уравновесено, здраво дете. Ще бъде объркана, болна, уплашена, може би заточена в собствения си свят и… навярно завинаги.

— Но тя ще има нужда от вас.

Лора кимна тревожно и тръгна.

Напуснаха потъналата в кръв къща.

Дъждът се усилваше, а гръмотевиците ехтяха в небето като удари с бич.

Халдейн извади подвижната аварийна лампа и я закачи на покрива на колата. Изминаха пътя до болницата „Вали“ с мигащи сини светлини и надута сирена. Гумите свистяха по мокрия асфалт.

Лора се загърна по-плътно, сякаш да заглуши нарастващото си безпокойство.