Дийн Кунц
Вратата към декември (2)

2

Постовият полицай влезе да повика лейтенант Халдейн. Лора и Куейд останаха под козирката. В нощния въздух се усещаше мирисът на озон и рози. Пред фасадата на къщата бяха засадени розови храсти, които цъфтяха и през зимата.

Халдейн се появи. Беше висок, широкоплещест и грубоват мъж с къса руса коса и ъгловато, привлекателно лице. Сините му очи изглеждаха като изрисувани; Лора се запита дали безжизненият му поглед се дължи на онова, което беше видял в къщата.

Като се изключи погледът му, изглеждаше приятен и сговорчив човек; от усмивката, която й отправи, лъхаше истинска топлота.

— Доктор Маккафри? — протегна й ръка той. — Аз съм Дан Халдейн.

— Дъщеря ми…

— Още не сме открили Мелани.

— Тя не е ли…

— Какво?

— Мъртва?

— Не, не. Боже мой, не. Не бих си позволил да ви извикам тук, ако случаят беше такъв.

Лора не изпита облекчение, тъй като не беше сигурна дали да му вярва. Изглеждаше й някак напрегнат. В къщата явно бе станало нещо ужасно. А щом не са открили Мелани, защо е било нужно да я викат по това време?

— Дилан ли сте открили? — попита Лора.

Халдейн погледна встрани.

— Да, така смятаме.

— Мъртъв ли е?

— Ами… да. В джоба на единия мъртвец намерихме неговите документи, но все още не сме установили самоличността му. Трябват ни сведения за състоянието на зъбите му или пръстови отпечатъци, за да сме сигурни.

Вестта за смъртта на Дилан изобщо не я развълнува. Не изпита обаче и радост, нито пък удовлетворение, че Дилан си е получил заслуженото. Някога го беше обичала, после го намрази, но сега изпитваше към него само безразличие и навярно това бе най-тъжното.

„Защо ли не ме въвежда вътре — чудеше се тя. — Какво ли е станало там?“

— Как е умрял? — попита го.

— Убит е.

— Кой го е направил?

— Не знаем.

— Застрелян ли е?

— Не. Пребили са го до смърт.

— Боже мой. — Отново й прилоша.

— Доктор Маккафри! — тревожно възкликна Халдейн.

— Нищо ми няма. Очаквах Дилан и Мелани да са заедно. Отвлече я преди шест години.

— Знам.

— Закри общата ни банкова сметка, напусна работа и избяга, защото исках да се разведем, а той се боеше, че съдът ще ни даде равни попечителски права.

— Когато въведохме името му в компютъра, във файла се появи и вашето име. Не съм запознат с всички подробности, но набързо прегледах информацията, така че донякъде знам за какво става дума.

— Но след като разсипа живота си, след като обърна гръб на всичко, за да задържи Мелани, тя би трябвало още да е с него. — Лора говореше задъхано и смутено.

— Така е. Тя е живяла с него тук…

— Живяла е тук! Само на десет-петнайсет минути път от дома ми!

— Да.

— Но аз бях наела частни детективи и никой не успя да разбере…

— Понякога най-добрият номер е да се направи онова, което е най-близко до ума.

— Господи! Бях склонна да мисля, че са напуснали страната, че са отишли в Мексико — а те са били тук през цялото време.

Вятърът спря, но дъждът се усили. Моравата пред къщата скоро щеше да се превърне в езеро.

Халдейн продължи:

— Открихме дрехи на малко момиченце и няколко детски книжки. В бюфета има кутия с детска шоколадова закуска, която — убеден съм — никой възрастен не би ял.

— Никой? Значи тук са живели не само Дилан и Мелани.

— Не знаем точно. Намерихме… трупове. Още два, освен този на съпруга ви.

— Всички ли са пребити до смърт?

Той кимна.

— Но вие не знаете къде е Мелани?

— Засега не.

— Тогава може би… човекът, който е убил Дилан и останалите, я е отвел със себе си?

— Възможно е.

Лора трескаво размишляваше: дори Мелани да не е още мъртва, тя е заложница на убиец. А може би не само убиец, а и изнасилвач? Не. Тя е само на девет години. Какво би направил изнасилвачът с нея?

— Трябва да я открием — заяви тя, но гласът й бе така немощен, че прозвуча странно и за самата нея.

— Правим каквото можем — увери я Халдейн и съчувствено я изгледа, но за нея това не бе достатъчно. — Предлагам да влезем в къщата, но трябва да ви предупредя, че гледката е ужасяваща.

— Аз съм лекар, господин лейтенант.

— Да, психолог.

— Имам научна степен и по медицинските науки.

— О, така ли? Не знаех.

— Предполагам, че ще поискате от мен да установя самоличността на Дилан?

— Не. Искам да видите нещо друго; нещо, което се надявам да ми обясните.

— Какво е то?

— Нещо странно — замислено каза той. — Нещо адски странно.