Когато Халдейн докуцука до тротоара, носейки кашона книги, Джордж Падракис седеше все така зад волана на лимузината без отличителни знаци, с полуотворен прозорец. Отново го свали, щом видя Дан и започна:

— Току-що говорих по УКВ-то. Мондейл настоява… Хей, какво ти е станало на челото?

Дан му разказа за натрапника.

Падракис отвори вратата и слезе от колата. Изглеждаше и говореше като Пери Комо, а и се движеше като него — мързеливо, небрежно, с неосъзнато изящество. Беше небрежен дори когато бръкна под сакото си и извади пистолета.

— Онзи си отиде — обясни му Дан, когато Падракис пристъпи към къщата на Ринк. — Отдавна.

— Но как се е вмъкнал там?

— Отзад.

— Но по улицата беше тихо — възнегодува Падракис. — Не съм чул нито стъпки, нито чупене на стъкло.

— И аз не видях счупен прозорец — съгласи се Дан. — Мисля, че е влязъл през кухненската врата, навярно с ключ.

— Е, по дяволите, не могат да обвинят мене за това — ядосано каза Падракис, като прибираше пистолета си. — Просто не мога да бъда на две места едновременно. Ако са искали да се наблюдава и задната страна на къщата, би трябвало да изпратят двама души. Ти добре ли огледа гадината, която те нападна?

— Не особено добре. — Дан върна на Падракис ключа от къщата. — Но ако видиш човек с наистина зле наранено ухо, ще бъде нашият.

— Моля?

— Аз почти му откъснах ухото.

— Какво се случи?

— Искаше да ми пръсне главата — припряно обясни Дан. — Освен това съм като матадор — искам винаги да си оставя някакъв трофей, а този тип нямаше опашка.

Падракис го изгледа недоумяващо.

От ъгъла се показа гигантски трактор и с гърмящ мотор мина по улицата като динозавър.

Падракис се загледа в кашона, който Дан държеше, и се опита да надвика рева на мотора:

— Какво си взел?

— Книги. Листове хартия с напечатани думи, които би трябвало да те осведомят за нещо или да те развеселят. Кажи сега за УКВ-то. Какво иска Мондейл?

— Ти ще прибереш ли тези книги?

— Да.

— Не съм сигурен, че можеш да го направиш.

— Не се тревожи — ще се справя, не са особено тежки. Какво искаше Мондейл?

Като гледаше с нещастно изражение кашона в ръцете на Дан, Падракис изчака бронтозавърът да отмине, запътил се към праисторическото си блато, докато оставяше дим от ауспуха след себе си. После обясни:

— Обадих се да съобщя на Мондейл, че си тук. Той смятал да отиде при „Знака на пентаграмата“ на „Вентура“ и иска ти да бъдеш там заедно с него.

— Какво, по дяволите, значи „Знак на пентаграмата“?

— Мисля, че е някаква книжарница — предположи Падракис, който все още се мръщеше за книгите. — Там убили някакъв тип.

— Какъв тип?

— Мисля, че е бил собственикът. Казва се Скалдоне. Според Мондейл изглеждал като труповете от Студио Сити.

— Отиде си вечерята — въздъхна Дан. После закуцука към колата си по тротоара, през редуващите се участъци от лилаво-черни сенки и бледа кехлибарена светлина.

Падракис тръгна след него:

— Хей, а тези книги…

— Ти четеш ли, Джордж?

— … са притежание на покойния…

— Много хубаво е човек да си легне с прилична книга до леглото си.

— … и въпреки че не е самото местопрестъпление, откъдето човек не бива да взема нищо, което би могло да е доказателство…

Дан закрепи кашона върху калника на колата си, отключи багажника и го прибра вътре.

— „Човек, който не чете хубави книги, с нищо не е по-добър от онзи, който не може да ги чете.“ Това го е казал Марк Твен, Джордж.

— … така че докато не се открие член на семейството му и не се вземе разрешение от него, не мисля, че би трябвало…

Дан тресна капака на багажника и продължи:

— „В книгите има повече съкровища, отколкото в цялата плячка на пиратите от Острова на съкровищата.“ Уолт Дисни. И е бил прав, Джордж. Би трябвало повече да четеш.

— Но…

— „Книгите не са само парчета безжизнена хартия, а живи умове върху лавицата.“ Гилбърт Хайът. — Той потупа Падракис по рамото. — Разшири кръгозора на ограничения си живот, Джордж. Дай цвят на скучното си ежедневие като детектив. Чети, Джордж, чети!

— Но…

Дан влезе в колата, хлопна вратата и запали мотора.

Падракис се мръщеше обидено.

Дан му помаха, докато потегляше.

След като зави зад ъгъла и отмина няколко пресечки, той спря до бордюра. Извади тефтерчето на Дилан Маккафри. При думите, започващи със С, откри някакъв Джоузеф Скалдоне, а след името му бе написано „Пентаграма“, имаше телефонен номер и адрес на „Вентура“.

Убийствата в Студио Сити, смъртта на Нед Ринк и покушението над Скалдоне почти сигурно бяха свързани едно с друго. Изглеждаше като че ли някой отчаяно се опитва да прикрие странно съзаклятие и да елиминира всеки, който е участвал в него. Рано или късно щяха или да елиминират и Мелани Маккафри, или да я отвлекат от майка й. И ако тези безлики противници се доберяха отново до момичето, тя завинаги щеше да изчезне; нямаше да има щастието да я спасят повторно.

В седем и пет Лора бе в кухнята и приготвяше вечеря за себе си, Мелани и Ърл. На печката беше оставена да заври голяма тенджера вода за спагети, в по-малък съд се топлеха кюфтета със сос. Помещението бе изпълнено със съблазнителни аромати — на чесън, лук, домати, босилек, сирене. Лора отърси от водата малко маслини и ги добави към голямата купа със салата.

Мелани седеше на масата тиха и неподвижна, като се взираше в отпуснатите в скута си ръце. Очите й бяха затворени. Или бе заспала, или се бе оттеглила дълбоко в собствения си таен свят; трудно беше да се каже. Това беше първият път, когато Лора сядаше на масата с дъщеря си от шест години насам и дори потискащото състояние на Мелани не можеше изцяло да помрачи момента. Лора се чувстваше пълноценна майка и домакиня. От много време не бе проявявала нито едно от тези си качества и бе забравила, че да бъдеш майка би могло да е по-важно и да носи повече удовлетворение от който и да е неин професионален успех.

Ърл бе сложил на масата чинии, чаши, прибори и салфетки. Сега седеше точно срещу Мелани по риза — и кобур през рамото — и четеше вестник. Когато попаднеше на нещо изненадващо, шокиращо или смешно в колоните за хрониката, той го прочиташе на глас, за да го чуе и Лора.

Котаракът Пепър се бе настанил удобно в ъгъла до хладилника, където бръмченето и вибрациите от електромотора му действаха приспивно. Животното знаеше, че няма право да се качва по кухненските маси и рафтове и обикновено се държеше прилично в това помещение, за да не бъде изгонено най-позорно. Сега обаче котаракът рязко измяука и скочи на крака. Гърбът му се наежи, козината му настръхна. Огледа се с див поглед и ядно измяука.

Ърл остави вестника и попита:

— Какво има, коте?

Лора се извърна от плота, където приготвяше салата, и забеляза, че Пепър е смущаващо възбуден. Ушите на котарака се бяха прилепили към черепа, зъбеше се свирепо.

— Какво ти е, Пепър?

Очите на котарака, които сега изглеждаха изпъкнали от ужас, се спряха за миг на Лора, но в тях не бе останало нищо от домашния любимец — имаше само ужас.

— Пепър!

Животното изскочи от ъгъла, като изпищя от страх, от ужас или от двете заедно, втурна се към редицата шкафове, но изведнъж рязко смени посоката, като че ли бе видяло нещо чудовищно, спусна се към умивалника и задраска с нокти по плочките на пода. Усука се пет-шест пъти около собствената си опашка, после като ужилен подскочи високо във въздуха, задраска с предните си нокти по нищото, без да спира да върти задни лапи, приземи се, но бе започнал да бяга още докато летеше, шмугна се под масата, сякаш спасяваше живота си, мушна се между столовете, изхвърча от кухненската врата към трапезарията и изчезна. Беше невероятен спектакъл. Лора никога не бе виждала подобно нещо.

Изпълнението на котарака обаче не направи никакво впечатление на Мелани. Тя си остана все така с ръце в скута, с наведена глава и затворени очи.

Ърл бе изпуснал вестника и бе станал от стола.

Отнякъде Пепър нададе ужасяващ писък. После настъпи тишина.

„Пентаграмът“ бе малък магазин, разположен в многолюден квартал, който сякаш олицетворяваше всички надежди и стремежи на южнокалифорнийците. Снимки от точно тази част на булевард „Вентура“ биха могли да се използват в енциклопедиите като илюстрация на „първичния капитализъм“. Малки ресторантчета работеха едно до друго, имаше множество увеселителни заведения на собственици от всяка възможна възраст и националност; намираха се екзотични и светски обекти за всеки възможен интерес и вкус — корейски ресторант с около петнайсет маси, книжарница за феминистки, магазин за ръчно изработени ножове, нещо, което се наричаше Увеселителен център за хомосексуалисти, ателиета за химическо чистене, за резервни части и за поставяне на рамки, няколко магазина за деликатеси и за луксозни и екзотични подправки; банката на братя Чинг, „Заеми за надеждни клиенти“, малък ресторант, който предлагаше „американизирана нигерийска кухня“, друг с „китайска и френско-китайска кухня“, търговец, предлагащ всякакви военни стоки, но не и оръжие. Някои от тези продавачи забогатяваха, други оставаха все така бедни, но всички имаха някаква мечта; в тази ранна вечер на Дан му се струваше, че булевард „Вентура“ е почти толкова добре осветен от надеждата, колкото и от уличните лампи.

Спря колата си на една пряка от „Пентаграма“, мина покрай разпространителски микробус на „Очевидец“, покрай подобни возила на лосанджелиското радио и телевизия, полицейски коли, линейка. На тротоара имаше навалица — любопитни местни жители, пънкари, които искаха да изглеждат като хора от улицата, но най-вероятно живееха заедно с родителите си в скъпо струващи къщи във Вали, гладни за сензации журналисти с шарещи наоколо очи, които винаги му напомняха за чакали. Дан си проби път през тълпата, видя репортера от „Лос Анджелис Таймс“, опита се да не попадне в обсега на миникамерите, пред които Пийт Пепър правеше снимки за новините в единайсет часа на Четвърти телевизионен канал. Дан подмина и младо момиче, чиято синьо-зелена коса бе вдигната в пънкарски стил — носеше високи черни ботуши, червена минипола и бял пуловер със странни изображения на мъртви бебета. Цялата фасада на магазина бе покрита с любителски изработени окултни и астрологически картини; униформен полицай от лосанджелиската полиция беше застанал точно под червения знак на „Пентаграма“ и охраняваше входа. Дан му показа служебната си карта и влезе.

Видът на разрушенията му бе познат. Откаченият гигант, чието дело бяха снощните поражения в Студио Сити, бе посетил и това място, бе съсипал и него. Електронният касов апарат изглеждаше като разбиван с парен чук, но въпреки това в съсипаната му електрическа система бе останал някакъв живот. Над изпотрошената клавиатура светеше червена цифра — мигаща шестица — която сякаш беше последната дума на умираща жертва, като че ли машината се опитваше да съобщи на ченгетата нещо за унищожителя си. Лавиците бяха изпотрошени и книгите оттам бяха пръснати по пода с разкъсани подвързии и отпрани листове. Но в предлаганата от „Пентаграма“ стока не бе имало само книги, затова и по пода бяха разхвърляни свещи във всякакви форми, размери и цветове, тестета карти, табла за предсказания, два препарирани бухала, амулети, талисмани и стотици шишенца с редки прахове и помади. Миришеше на розово масло, на ягодов тамян, на смърт.

Сред ченгетата и помощния персонал Дан разпозна инспекторите Уекслърш и Мануело, а те също го забелязаха веднага и тръгнаха към него. Промъкваха се през безпорядъка с еднакви хладни усмивки по лицата си. Израженията им накараха Дан да си спомни за някогашната телевизионна програма „Сатърди Найт Лайв“, в която Чеви Чейс използваше кадри от филма „Челюсти“ и се представяше за сухоземна акула. Уекслърш и Мануело наистина бяха сухоземни акули, макар и не така забавни като Чеви Чейс. Уекслърш беше нисък с бледосиви очи и восъчнобяло лице и изглеждаше чуждоземен в Калифорния дори през зимата. Запита:

— Какво е станало с главата ти?

— Паднах в един храсталак — отвърна Дан.

— А на мен ми се струва, че си нанасял побой на някой заподозрян и си нарушавал гражданските му права, а горкият е имал глупостта да ти окаже съпротива.

— Вие по този начин ли се отнасяте със заподозрените в Ийст Вали?

— А може и да е била някоя проститутка, която е отказала да ти демонстрира уменията си само защото си се опитал да я стреснеш със служебната си карта — с широка усмивка предположи Уекслърш.

— Няма нужда да се правиш на остроумен — измърмори Дан. — Акълът ти е плосък като клозетна дъска.

Уекслърш продължи да се усмихва, но сивите му очи бяха станали недружелюбни:

— Халдейн, с какъв тип маниак мислиш, че си имаме работа тук?

Мануело, въпреки името си, нямаше латиноамерикански вид, а бе висок, рус, с ъгловати черти на лицето и с трапчинка върху брадичката като на Кърк Дъглас. Подхвърли:

— Да, Халдейн, сподели с нас мъдростта от своя опит.

Уекслърш добави:

— Да. Ти си нашият лейтенант. Ние сме само жалки инспектори.

— Очакваме твоите наблюдения и прозрения относно това гадно престъпление — заяви Мануело. — Просто сме останали без дъх — от нетърпение.

Макар Дан да бе старши по чин, на двамата можеше да им се размине дребното неподчинение, тъй като бяха от участъка Ийст Вали, а не от Централното управление, където бе редовното работно място на Дан, но главно защото бяха от любимците на Рос Мондейл и защото знаеха, че капитанът би ги защитил. Дан реши да продължи:

— Знаете ли, вие двамата нещо сте сбъркали. Сигурен съм, че бихте били по-щастливи да нарушавате закона, отколкото да го защитавате.

— Това е забавно — усмихна се Уекслърш. — Но вече сериозно, лейтенанте, би трябвало да имате някаква теория. Какъв би трябвало да бъде маниакът, който кръжи и превръща хората в ягодово желе от бой?

— Впрочем — обади се Мануело, — какъв точно тип маниак е била тази жертва?

— Джоузеф Скалдоне ли? — вдигна вежди Дан. — Той е бил управителят тук. Защо мислиш, че е бил маниак?

— Е — поклати глава Уекслърш, — не може да се каже, че той е типичен бизнесмен.

— И аз не мисля, че биха го приели на работа в Министерството на търговията — поклати глава Мануело.

— Нито в Отдела за подобряване на бизнеса — добави Уекслърш.

— Бил е съвършено луд — продължаваше Мануело.

— Какви ги дрънкате вие двамата? — зачуди се Дан.

Като се хилеше злобно като някой от мрачните пирати на Питър Бенчли, Мануело запита:

— Не мислиш ли, че само ненормален би се съгласил да държи магазин… — Пресегна се към вътрешния си джоб и измъкна оттам шишенце като за маслини: — … в който се продават такива неща?

В началото му се стори, че в шишенцето наистина има маслини, дребни маслини, но после Дан осъзна, че са очи. Но не човешки очи. По-дребни. И странни. Мамка му! Някои от ирисите бяха жълти, други зелени, трети оранжеви, но — независимо от различната им форма — всички бяха с един размер; за разлика от човешките и повечето животински очи тези бяха продълговати и елипсовидни, изглеждаха зли.

— Змийски очи. — Мануело посочи етикета.

— А какво ще кажеш за това? — Уекслърш извади друго шишенце от вътрешния си джоб.

В него имаше сивкав прах. На етикетчето пишеше „Bat Guano“.

— Лайно от прилеп — обясни Уекслърш.

— Лайно от прилеп — подхвана Мануело, — змийски очи, саламандрови езици, чеснови огърлици, мускалчета с биволска кръв, талисмани, амулети против уроки и всякакви други странни джунджурии. Какви ли хора са идвали тук, за да си купят това, лейтенанте?

— Магьосници — отвърна Уекслърш, преди Дан да успее да отвори уста.

— Хора, които си мислят, че са магьосници — допусна Мануело.

— Вълшебници — отсече Уекслърш.

— Хора, които си мислят, че са вълшебници.

— Маниаци — измърмори Мануело.

— Къде е жертвата? — прекъсна ги Дан.

Уекслърш посочи с палец към задната част на магазина:

— Там отзад е, пробва се за роля в сериала „Тексаското масово убийство“.

— Надявам се, че вие от Централното управление имате здрави нерви — подвикна Мануело към Дан, който вече им бе обърнал гръб.

— Не се бъркай в това — предупреди го Уекслърш.

— Така де, никой съдия няма да позволи полицай да дава показания, ако се е забъркал в нещо.

Дан не им обърна внимание. Ако му се набъркваше в нещо, би се набъркал в живота на Уекслърш и Мануело.

Прекрачи купчината пръснати книги, поръсени с жасминово масло, и премина към помощника на съдебния медик, който се бе привел над нещо безформено и кърваво, което явно бяха последните останки от Джоузеф Скалдоне.

Като разсъждаваше върху теорията, че котката би могла да долови някой звук, прекалено слаб за човешкото ухо, а би могла и да се уплаши от присъствието на чужд човек в дома, Ърл Бентън обходи всички стаи, провери вратите и прозорците им, погледна в гардеробите и зад по-масивните мебели. Но всичко в дома беше наред.

След това откри Пепър в хола — котаракът вече не бе уплашен, а само малко напрегнат. Беше се излегнал върху телевизора. Позволи да бъде погален и започна да мърка.

— Какво ти стана, коте? — попита го той.

След като Ърл го погали малко, Пепър спусна единия си крак покрай телевизора, протегна лапа към копчетата и сякаш се интересуваше дали Ърл не би бил така любезен да включи говора и картината, така че избраното от котката леговище да се затопли малко.

Ърл не включи телевизора, а се върна в кухнята. Мелани още седеше на масата съвсем неподвижна. А майка й бе зад масата, където Ърл я бе оставил, още с ножа в ръка, но не изглеждаше да е готвила нещо в негово отсъствие. Просто бе стояла така с ножа, за да не би вместо Ърл да влезе друг.

Когато го видя, по лицето й се изписа облекчение. Остави ножа на масата.

— Е?

— Няма нищо.

В този миг хладилникът сам се отвори. Буркани, шишета и други кутии, поставени върху стъклените му полици, се залюляха и задрънчаха.

Сякаш докоснати от невидима ръка, няколко от вратите на шкафовете също се отвориха.

Лора изстена.

Ърл инстинктивно посегна към пистолета в презраменния си кобур, но явно нямаше по какво да стреля и дланта му остана върху дръжката на оръжието, а той се почувства глупаво и доста объркан.

Чиниите дрънчаха и подскачаха по полиците. Закаченият до задната врата календар падна на пода с шум като от бясно размахани криле.

Изминаха петнайсетина секунди, дълги цяла вечност, и чините престанаха да дрънчат, вратите на бюфета вече не се въртяха на пантите си, а и хладилникът също утихна.

— Земетресение — предположи Ърл.

— Така ли? — усъмни се Лора Маккафри.

Ърл знаеше какво има предвид тя. Приличаше наистина на земетресение от средна сила, но беше… различно. Имаше странно атмосферно налягане и някакво внезапно охлаждане, което трудно би могло да се обясни единствено с отворената врата на хладилника.

Но ако не е било земетресение, какво е било? Някаква силна звукова вълна? С нея не биха могли да се обяснят студът и промените в атмосферното налягане. Не е било и призрак. Той и не вярваше в призраци. Пък откъде, по дяволите, му бе хрумнало това? Снощи бе изгледал Спилбърговия „Полтъргайст“ на видеото си — навярно такъв бе и случаят тук, но той реши, че е глупаво да търси свръхестествено обяснение, когато бяха налице явни признаци за значително по-малко екзотични причини.

— Обикновено земетресение — увери я той, макар че съвсем не бе убеден в правдивостта на думите си.

Мислеха, че убитият е собственикът Джоузеф Скалдоне, защото всички документи в портфейла му бяха на това име, но докато не получеха потвърждение от сравнението на зъбите или на пръстовите отпечатъци, можеха да разчитат единствено на портфейла. Никой от хората, които познаваха Скалдоне, не би могъл да го идентифицира визуално, защото на горкия нещастник не му бе останало лице. Нямаше особена надежда да бъде разпознат и чрез други опознавателни белези, тъй като трупът бе така наранен, разкъсан, одран и остърган, че никакви рождени петна не можеха да се открият под кървавите останки. Строшени ребра стърчаха от дупките на ризата му, а щръкнали кости бяха пробили панталоните му. Изглеждаше просто… като размазан.

Като се отвърна от трупа, Дан се сблъска с човек, чийто биологичен часовник явно бе повреден. Имаше гладко и лишено от бръчки, открито лице на трийсетгодишен мъж, сивеещата коса на петдесетгодишен и заоблени рамене като на пенсионер. Носеше добре ушит тъмносин костюм, бяла риза, тъмносиня вратовръзка и златна верижка около врата си. Попита:

— Вие ли сте Халдейн?

— Аз съм.

— Майкъл Сиймс, ФБР.

Ръкуваха се. Дланите на Сиймс бяха студени и леко изпотени. Отместиха се от трупа и отидоха в ъгъл, в който нямаше остатъци от престъплението.

— Вие ли сте се заели с този случай? — попита Дан.

— Не искаме да ви отстраним — увери го Сиймс. — Просто ще участваме. Като наблюдатели… засега. Вече говорих с всички останали, които работят по случая, така че искам само да ви кажа онова, за което помолих и тях. Осведомявайте ме. Каквото и развитие да има, колкото и незначително да изглежда то, искам да бъда осведомяван.

— Но какви основания изобщо има ФБР да се намесва в случая?

— Основания? Вие на чия страна сте, лейтенанте?

— Искам да кажа — нарушени ли са някакви федерални разпореждания?

— Нека приемем засега, че въпросът опира до националната сигурност.

Очите, които гледаха от младоликия образ на Сиймс, бяха напрегнати, стари и наблюдателни като очите на звяр, останал от праисторически времена; звяр, на когото всички номера са известни.

Дан реши да съобщи:

— Хофриц е работил и за Пентагона. Правил е проучвания за Военното министерство.

— Така е.

— Още ли се е занимавал с отбранителна дейност, когато е бил убит?

— Не.

Гласът на специалния агент бе така равен, така лишен от каквото и да е чувство или ангажираност, че Дан просто не можеше да прецени дали го лъжеше, или казваше истината.

— А Маккафри? — продължи да пита Дан. — Той занимаваше ли се с отбранителна дейност?

— Не и за нас — поклати глава Сиймс.

— За другиго? За руснаците?

— Не знаем — подхвърли Сиймс със същия равен глас. — Тъкмо затова случаят ни интересува. Маккафри работеше по един проект на Пентагона, когато изчезна заедно с дъщеря си. Разгледахме събитието още тогава по молба на Министерството на отбраната и решихме, че не е избягал с някаква нова и ценна информация, свързана с изследванията му. За нас случаят си беше, какъвто и изглеждаше — изцяло личен въпрос във връзка със съдебен спор около настойничеството на детето.

— Може и да е било тъкмо така.

— Да, може би — съгласи се Сиймс. — Поне в началото. Но след известно време Маккафри явно е започнал някакви интересни проучвания… а може би и опасни. Поне такова впечатление оставя огледът на сивата стая в онази сграда в Студио Сити. Колкото до Уили Хофриц… осемнайсет месеца, след като Маккафри изчезна, Хофриц завърши работата си по голям и дългосрочен проект на Пентагона и не пожела да се заеме с нови отбранителни изследвания. Твърдеше, че този тип работа е започнал да тревожи съвестта му. Тогава военните се опитаха да го принудят да промени решението си, но накрая се съгласиха с отказа му.

— От онова, което съм чувал за него — отбеляза Дан, — не мисля, че Хофриц е имал каквато и да е съвест.

Бдителните, ястребови очи на Сиймс и за миг не се отделяха от лицето на Дан.

— Мисля, че сте прав за това. По времето, когато Хофриц изпълни своя номер mea culpa^[1], Министерството на отбраната не поиска от нас да разследваме внезапния му поврат към пацифизъм. От там го приеха за чиста монета. Но днес, като се занимавам по-отблизо с Уили Хофриц, вече съм убеден, че той е прекъснал работата си към Пентагона само защото вече не е искал да бъде обект на периодически проверки от органите на сигурността. Не е искал да го безпокои ничие наблюдение. Нужна му е била анонимност за някакъв негов си проект.

— Като мъчението на деветгодишно момиче — подхвърли Дан.

— Да. Бях в Студио Сити преди няколко часа и огледах къщата. Противно.

Но ако се съдеше по думите му, сивата стая за Сиймс е била по-скоро интересна, отколкото противна.

Дан продължи:

— А защо според вас са вършили онези неща с Мелани Маккафри?

— Не знам. — Невинният израз на лицето на Сиймс обаче изглеждаше преднамерен.

— Какво изобщо са се надявали да постигнат?

— Не знам.

— Все пак не са се занимавали единствено с бихейвиористични модификации там.

Агентът сви рамене.

А Дан отново подхвана:

— Занимавали са се с „промиване на мозъка“, с упражняване на тотален контрол върху мозъка… с нещо друго… нещо по-лошо.

Сиймс вече изглеждаше отегчен, очите му се отделиха от лицето на Дан и се спряха върху полицаите, които се ровеха из окървавените предмети.

— Но защо? — настояваше Дан.

— Не знам — отново заяви Сиймс, но този път в гласа му пролича раздразнение. — Аз само…

— Но вие отчаяно се мъчите да разберете кой е финансирал целия дяволски проект — прекъсна го Дан.

— Тогава сигурно знаете нещо за подбудите им. Нещо, което кара вас да работите доста упорито…

— За бога, Халдейн — сърдито го прекъсна Сиймс, но и гневът му изглеждаше пресметнат — като някаква хитрост, опит за отвличане на вниманието. — Сам сте видели в какво състояние са труповете. Известни учени, които някога са работили в Пентагона, са убити по необясним начин… е, по дяволите, това наистина ни интересува!

— Необясним начин? — вдигна рамене Дан. — Не е необясним. Просто са били пребити.

— Хайде стига, Халдейн. Не е толкова просто. Ако сте говорили със съдебния медик от полицията, вече би трябвало да знаете, че не му е ясно какво оръжие е било използвано. Трябва да знаете и че жертвите не са имали възможност да окажат съпротива — под ноктите им няма нито кръв, нито кожа, нито косми. Би трябвало да сте научили и че повечето удари е невъзможно да са били нанесени от човек с палка — няма мъж с необходимата сила да смаже костите на другиго. Силата там ще е била огромна… невъзможна… нечовешка. Те не са само пребити до смърт, смазани са като насекоми! А какво мислите за вратите тук?

— Какви врати? — намръщи се Дан.

— Тук, в тоя магазин — предната и задната врата.

— Какво им е?

— Значи не знаете?

— Че аз току-що дойдох. Още не съм говорил с никого.

Сиймс нервно нагласи вратовръзката си, а Дан се притесни от вида на нервен агент от ФБР — такова нещо досега не бе виждал. А това дотук бе единственото нещо, което Сиймс явно не вършеше изкуствено.

— Вратите бяха заключени, когато вашите полицаи пристигнаха. Скалдоне е бил затворил тъкмо преди да го убият. Задната врата навярно си е стояла заключена през целия ден, но малко преди да го убият, той явно е затворил и предната, сложил е резето и е спуснал щорите. Навярно е смятал да си тръгне през задната врата — колата му беше паркирана отзад — след като обобщи сметките за деня. Но не ги е обобщил. Бил е ударен при все още заключени врати. Първият полицай на местопроизшествието е трябвало да разбие бравата на предната врата.

— И какво от това?

— Вътре е бил единствено трупът — обясни Сиймс. — И двете врати са били заключени, но убиецът не е бил в магазина.

— И какво толкова чудно има тук? — запита Дан. — Значи убиецът е имал ключ.

— И се е спрял да заключи след себе си, преди да си тръгне?

— Възможно е.

Сиймс поклати глава:

— Не, ако човек знае как бяха заключени вратите. Освен двете нормални секретни ключалки имаше и ръчно задействано резе, което може да се затваря само отвътре.

— И на двете врати ли имаше резета? — попита Дан.

— Да. А магазинът има само два прозореца. Витрината отпред, която е укрепена така здраво, че човек може да мине през нея само ако хвърли тухла. А другият прозорец е в задната стая, в канцеларията, помощен отвор за вентилация.

— През него може ли да премине човек?

— Да — кимна Сиймс. — Само че е преграден с решетки.

— Решетки ли?

— Правилно ме чухте — решетки.

— Тогава значи има и друг изход.

— Намерете го — посъветва го Сиймс с ехидна усмивка.

Дан отново огледа преобърнатото с краката нагоре помещение, сложи длани върху лицето си, като че ли би могъл да прогони умората, намръщи се, когато пръстите му допряха все още лепкавата рана на челото.

— Значи твърдите, че Скалдоне е бил пребит в заключена стая?

— Убит е в заключена стая. Още не съм сигурен за пребиването.

— И няма как убиецът да се е измъкнал оттук преди пристигането на първата патрулна кола?

— Няма как, да.

— И все пак сега го няма тук?

— Точно така. — Контрастът между младежкото лице и посивялата коса на Сиймс изведнъж бе изчезнал — сякаш бе остарял с няколко години в последните минути. — Сега разбирате защо работя доста упорито, лейтенант Халдейн! Упорит съм, защото двама от най-важните някогашни изследователи от сферата на отбраната са убити от неизвестни лица или сили, с оръжие, което може да прониква през заключени врати или солидни стени и срещу което, изглежда, не може да се окаже абсолютно никаква съпротива.

Явно не беше истинско земетресение, но Лора не можеше да определи съвсем точно разликата. Е, наистина прозорците не бяха дрънчали, но при земен трус, който е толкова силен, че да отвори вратите на бюфета, всички стъкла би трябвало направо да подскачат. Не би имало и усещане за движение; разбира се, ако са били достатъчно далече от епицентъра, движението на земята не би се усетило така отчетливо. Във въздуха бе имало нещо странно и потискащо, различно от обикновената непроветреност или влажност… да, нещо по-различно. Тя бе виждала доста земетресения в живота си, но не си спомняше въздухът някога да е бил такъв. Имаше и нещо друго, което бе в разрез с обяснението за земетресение, нещо важно, но тя не можеше да го определи точно.

Ърл се върна към вестника си на масата, а Мелани продължаваше да се взира в дланите си. Лора довърши приготвянето на салатата. Сложи я в хладилника да поизстине, докато станат спагетите.

Водата бе завряла и пускаше пара, а Лора вече бе взела кутията с макароните, когато Ърл вдигна глава от вестника и възкликна:

— Я, с това човек може да си обясни поведението на котката!

Лора не разбираше за какво става дума:

— Моля?

— Нали се говори, че животните обикновено предусещат земетресенията. Изнервят се и се държат странно. Може би тъкмо затова Пепър изпадна в истерия и преследваше духове из цялата кухня.

Преди Лора дори да успее да помисли върху думите на Ърл, радиото се включи, като че ли невидима ръка бе завъртяла копчето. Тъй като бе живяла сама повече от шест години, тя понякога намираше тишината и празнотата на къщата направо непоносими и затова бе поставила радиоапарати в няколко от стаите. Онзи в кухнята, до кутията за хляба, само на метър от Лора, беше радиочасовник „Сони“ с УКВ и средни вълни. Когато се включи сам, бе настроен на КРЛА, една от по-големите местни станции. Бони Тейлър пееше „Пълно затъмнение на сърцето“.

Ърл захвърли вестника и се изправи.

Лора изумена гледаше радиото.

Потенциометърът по собствено желание бе започнал да се върти наляво. Тя ясно виждаше движението му. Гърленият глас на Бони Тейлър ставаше все по-силен.

— Какво става, по дяволите! — възкликна Ърл.

Мелани се бе оттеглила още по-навътре в собствения си мрак и сякаш не забелязваше нищо.

Гласът на Бони Тейлър и акомпаниращата музика вече се блъскаха в стените на кухнята и караха прозорците да дрънчат, което не бе станало при „земетресението“. Лора усети, че студът отново бе проникнал в стаята и пристъпи към радиото.

Някъде другаде в къщата Пепър отново пищеше.

Дан се канеше да се отдалечи от Майкъл Сиймс, когато агентът на ФБР запита:

— Между другото, какво ви е станало на челото?

— Пробвах нови шапки — отвърна Дан.

— Шегувате се, нали?

— Пробвах една, която ми беше много малка. С голяма мъка я свалих. С нея отиде и част от кожата ми.

Преди Сиймс да успее да каже нещо, Рос Мондейл се показа от задната врата на магазина, забеляза Дан и нареди:

— Халдейн, ела насам.

— Какво има, шефе?

— Искам да говоря с теб.

— За какво, шефе?

— Насаме — ядосано уточни Мондейл.

— Идвам, шефе.

Като остави Сиймс да мига озадачен, той прекрачи разхвърляните вещи, трупа и заобиколи щанда. Мондейл му посочи задната врата и го последва през нея.

Задната стая, със стените си от гол бетон, имаше ширината на магазина, но бе дълга само три метра. Бе предназначена да служи като канцелария, но се използваше и за склад. Вляво имаше натрупани кутии, очевидно пълни със стока. Вдясно беше бюрото с компютър IBM, няколко шкафчета за папки, малък хладилник отстрани и масичка с еспресо машинка. Тук нямаше следи от насилие — всичко бе прибрано и подредено.

Мондейл бе преглеждал чекмеджетата на бюрото. На плота бяха извадени няколко предмета, сред тях и тефтерче с адреси и телефони. Докато капитанът затваряше вратата, Дан заобиколи бюрото и се настани на стола.

— И какво си намислил сега? — попита Мондейл.

— Да отморя малко краката си. Денят ми беше доста тежък.

— Знаеш, че нямам това предвид.

— А какво по-точно?

Както винаги, Мондейл бе облечен с кафяв костюм, бежова риза, кафява вратовръзка, кафяви чорапи и обувки. Кафявите му очи проблясваха яростно и приличаха на блестящия му рубинен пръстен.

— Бях наредил да се обадиш в кабинета ми в два и половина.

— Никой не ми е казал.

— Напълно сигурен съм, че си знаел.

Дан го наблюдаваше.

Капитанът пристъпи няколко крачки зад бюрото с наведена глава, стегнати рамене, спуснати ръце, свиващи се и отпускащи се юмруци — сякаш се бореше с желанието да се нахвърли върху Халдейн.

— Какво прави цял ден?

— Размишлявах върху смисъла на живота.

— Бил си в къщата на Ринк. Не съм те пращал у тях.

— Аз съм съвсем редовен детектив лейтенант. Обикновено се осланям на собствените си инстинкти при разследването.

— Но не и при това. Това е голямо. В сегашния случай ти си просто част от отбора. Ще правиш каквото аз ти кажа и ще ходиш където ти наредя. Няма дори да ходиш в клозета, ако не съм ти разрешил.

— Внимавай, Рос. Шефското място ти е взело акъла.

— Какво ти е станало на главата?

— Вземем уроци по карате.

— Престани!

— Опитвах се да строша една дъска с главата си.

— Как не!

— Добре, всъщност, когато Джордж Падракис ми каза, че си искал да ме видиш тук, при споменаването на името ти така бързо коленичих на тротоара, че одрах челото си на плочника.

За миг Рос млъкна. Кафявото му лице се бе зачервило. Дишаше тежко. Дан по-внимателно огледа вещите, които Мондейл бе извадил от чекмеджетата и бе наредил на плота — тефтерче с адреси, по-голям тефтер за сметки на „Пентаграма“, календар за срещи, дебела купчина фактури, и взе тефтерчето с адреси.

— Остави това и ме изслушай. — Мондейл изрече фразата рязко.

Дан го удостои със сладък и невинен поглед.

— Но тук може да има някакви улики, капитане. Все пак съм натоварен със случая и не бих си вършил работата добре, ако не държах сметка за всичко.

Мондейл вбесен се приближи към бюрото. Ръцете му бяха образували двойки чукове от плът и кости.

„О — помисли си Дан, — дойде време за спектакъла, който двамата очакваме от години.“

Лора стоеше пред радиоапарата вцепенена, гледаше го, боеше се да го докосне и трепереше от студения въздух. Студ, изглежда, се излъчваше и от радиото, носеше се от бледозелената светлинка, която стоеше на скалата.

Това, разбира се, е лудост.

Беше си просто радио, а не климатична инсталация. Не беше. Нищо. Просто радио.

Обикновено радио, което можеше да се пусне, без някой да се приближи към него.

Песента на Бони Тейлър бе заменена с нова. Една от неувяхващите стари песни — „По-бледо от бялото“ на Прокъл Харъм. И сега радиото звучеше с максимална мощност, вибрираше над плота, отекваше в прозорците, причиняваше болка в ушите на Лора.

Ърл се бе придвижил зад нея.

Дори и Пепър още да мяукаше в някоя част от къщата, не биха могли да го чуят от ужасно силната музика.

Лора с колебание приближи ръка към копчето за усилване. Беше като парче лед. Потръпна и за малко не отдръпна пръстите си само защото пластмасата бе изключително студена, а и защото беше различен тип хлад, който не само изстудяваше кожата, а също — някак си — ума и душата. Въпреки това тя се опита да намали звука, но копчето не се поддаваше. Не можеше да намали децибелите, но не можеше да спре и радиото, защото то се изключваше и включваше от същото копче. Напрегна се и усети, че мускулите й сякаш се вцепеняват от напрежение, но копчето не се помръдваше.

Сега вече трепереше цялата.

Пусна копчето.

Макар песента да бе винаги мелодична и приятна, сега звучеше рязко и някак зловещо. Всеки удар на палката по барабаните бе като приближаващи се стъпки на някакво застрашително същество, а духовите инструменти виеха като смъртно ранен звяр.

Тя сграбчи кабела за захранването и го дръпна. Той изхвърча от контакта в стената.

Музиката веднага престана.

Лора се боеше, че песента ще продължи дори и без захранване.

Тъй като Дан не остави тефтерчето с адреси на Джоузеф Скалдоне — по-скоро тетрадка джобен формат — Мондейл се пресегна през бюрото, стовари ръката си върху тази на Дан и силно я стисна, като се опита да го принуди да пусне тефтерчето. Мондейл не бе висок човек, но имаше широки рамене и гръден кош, мощни, непропорционални спрямо тялото му ръце, дебели китки, масивни длани и беше силен. Дан обаче бе по-бърз. Не пусна тефтерчето. С втренчен в очите на Мондейл поглед, той грабна китката му с лявата си ръка и се опита да отстрани пръстите на гадното копеле.

Беше направо абсурдно. Двамата приличаха на малоумни тийнейджъри, които искат да изглеждат като мъже.

Дан успя да докопа един от пръстите на Мондейл и започна да го извива. Мондейл щракна със зъби, а мускулите му затрепериха и се надигнаха.

Пръстът се извиваше все по-назад. Мондейл се опитваше да се противопостави на натиска, като стискаше още по-силно дясната ръка на Дан, но Дан не се предаваше.

Челото на Мондейл блесна от ситни капчици пот.

„Моето куче е по-силно от твоето, мама е по-хубава от твоята — помисли си Дан. — Боже! На колко ли години сме все пак? На четиринайсет? Дванайсет?“

Но държеше погледа си впит в очите на Мондейл и не даваше на капитана да разбере, че му причинява болка, навеждаше все повече проклетия му пръст, чак до точката, откъдето знаеше, че трябва да се прекърши, но продължи. Мондейл изведнъж го пусна със стон.

Дан все още държеше тефтерчето с адресите.

Задържа пръста на Мондейл още секунда-две — колкото да стане ясно кой се е предал първи. Това мерене на сили беше глупаво и момчешко, но по нищо не личеше Рос Мондейл да не го е приел сериозно. Напротив, беше страшно сериозен. И ако капитанът бе мислил да даде на Дан урок с физическа сила, тогава може би — само може би — сам бе научил нещо полезно по същия начин.

* * *

За миг останаха така в утихналата кухня и гледаха радиото, после Ърл започна:

— Как е възможно…

— Не знам — прекъсна го Лора.

— Случвало ли се е някога преди?

— Никога.

Радиото вече не приличаше на безвреден уред. Сега в него имаше нещо ужасяващо и заплашително.

— Включете го пак — предложи Ърл.

На Лора изведнъж й хрумна, че ако включи радиото отново, на него ще му поникнат рачешки пластмасови крачета и то ще запълзи по плота. За нея това бе нетипична, странна мисъл и тя сама се зачуди на себе си, изненада се от внезапния прилив на свръхестествен страх, защото се мислеше за учен, което предполагаше да е логична и разумна. Но не можеше да се отърве от чувството, че в радиото още има зложелателна сила, която само чака контактът отново да бъде включен.

Глупости.

Запита все така разколебана:

— Да го включа? Защо?

— Ами — замисли се Ърл, — просто искам да видя какво ще направи още. Не можем просто да го оставим така. Прекалено странно е. Трябва да разберем какво става.

Лора бе сигурна, че той има право. Посегна колебливо към кабела. Очакваше той да се сгърчи в ръката й и да се заувива като змиорка. Но си беше обикновен кабел — безжизнен, без никакви особености.

Докосна и копчето за усилване — сега то се движеше. Завъртя го наляво и го щракна в положение „изключване“. Върна много внимателно щепсела в контакта.

Нищо.

Пет секунди. Десет. Петнайсет.

Ърл се обади:

— Е, каквото и да е било…

Радиото се включи.

Скалата светна.

Въздухът отново затрептя от студ.

Лора отстъпи от плота и се оттегли към маста почти уплашена, че радиото ще й се нахвърли. Спря до Мелани, сложи ръка върху рамото й, за да я успокои, но Мелани не бе обърнала никакво внимание на тези странни събития, както и на всичко останало.

Копчето се завъртя и Лора чу последното парче на Брус Спрингстийн. Този път силата не достигна връхната си точка, а спря до половината — музиката беше силна, но не непоносима.

Започна да се върти ново копче, като че ли намествано от невидима ръка. Беше това за избиране на честоти. Червената светлина на индикатора бързо се придвижи по яркозелената скала, напусна предаването с Брус Спрингстийн, пробяга бързо до десния край, като остави да се чуят само части от песни, реклами, новини и гласовете на водещите от десетина други станции. Достигна края на скалата и тръгна отново наляво, до края, после се отправи отново надясно, по-бързо, така че отекващите различни радиопредавания се сляха в зловещо електронно виене.

Ърл се приближи към „Сони“-то.

— Внимавайте — предупреди го Лора, макар да й беше ясно колко смешно е да го предупреждава за най-обикновено радио.

Беше неодушевен предмет, за бога, а не нещо живо. Имаше го вече от три-четири години. Беше й доставяло удоволствие, беше й правило компания. Беше само радио.

Щом Мондейл успя да прибере ръката си, той нито я разтри, нито се опита да притъпи болката. Като тъп училищен спортист продължи да се прави, че е най-добрият. Някак естествено пъхна дланта в джоба си, като че ли търсеше монети или ключ, и я остави там.

Насочи другата си ръка към Дан и протегна назидателно пръст:

— Не ми създавай трудности при този случай, Халдейн. Прекалено важен е. Ще има напрежение, много напрежение. Ще ни накара да се чувстваме като че ли работим в пещ. По петите ми вече са тръгнали журналисти, а и ФБР се катери по гърба ми; обаждаха ми се кметът и шефът на полицията Келзи — всички искат конкретни резултати. Не смятам да оплескам този случай. Може би кариерата ми зависи от него. Контролирам всичко съвсем отблизо, Халдейн. Няма да оставя някой самотен каубой да изложи задника ми на опасност. А ако бъде изложен, то ще е, защото аз съм го поставил там. Това е работа за екип, нали, а аз съм капитанът, треньорът и полузащитникът едновременно. Всеки, който не може да играе, просто няма да бъде допуснат на терена. Разбра ли ме?

Значи това все пак нямаше да е заключителният спектакъл. Рос просто щеше да побеснее и да пусне театрален дим. Чувстваше се достатъчно важен, когато можеше да насочи пръста си към някой подчинен и да го посдъвче.

Дан въздъхна с известно разочарование, облегна се в стола зад бюрото и сложи ръце зад главата си:

— Пещи, футболни терени… Рос, метафорите ти са почнали да се объркват. Приеми го, стари приятелю — никога няма да станеш вдъхновен оратор… нито поддръжник на строга дисциплина. Не си генерал Патън^[2].

Мондейл го изгледа мрачно.

— По настояване на шефа Келзи съставям специална оперативна група за този случай, както бяха направили и за Хилсайдския удушвач преди няколко години. Всички назначения сега ще идват лично от мен и затова назначавам тебе на канцеларска работа в участъка до края на случая. Задачата ти ще бъде да координираш преписките по някои от аспектите на разследването.

— Аз не съм канцеларска мишка, Рос.

— Е, сега вече си.

— Мислех си още утре сутринта да започна работа по групата „Свобода сега“ и…

— Уекслърш и Мануело ще се погрижат за това — поклати глава Мондейл. — Ще говорят и с шефа на Лосанджелиската университетска клиника. Но ти ще бъдеш на бюрото си и ще си гледаш работата само оттам…

Дан не разкри, че вече е бил в отдела по психология на Лосанджелиската университетска клиника и бе говорил с Ирматруд Хайди Гелкеншетъл. В момента не смяташе да споделя нищо с Мондейл. Вместо това подхвърли:

— Уекслърш не е никакъв детектив. По дяволите, той трябва да боядиса пишката си в яркожълто, за да може да я открие, когато му се пикае. А Мануело е пияница.

— Как не! — рязко подхвърли Мондейл.

— Пие дори когато е на работа.

— Но той е прекрасен детектив — не отстъпваше Мондейл.

— Твоята дефиниция на „прекрасен“ е същата като за „послушен“. Харесваш го, защото не ти „мърда“. Допада ти послушанието му. Ти много искаш да си направиш самореклама, Рос, но си некадърен полицай и още по-кофти началник. Дори и само заради тебе ще трябва да отхвърля канцеларската служба, която ми отреждаш, и да се захвана с разследването по своя си начин.

— Това беше всичко, гадно копеле. Всичко! С тебе е свършено. Тук нямаш повече работа. Ще звънна на шефа ти, ще звънна и на Темпълтън и ще го накарам да замъкне задника ти обратно в Централното управление, където ти е мястото!

Капитанът се извърна и тръгна към вратата.

Дан се провикна:

— Ако накараш Темпълтън да ме изтегли от този случай, ще трябва да кажа на него — и на всички останали — за Синди Лейки.

Мондейл задъхан се спря с ръка на бравата, но не се обърна, не застана лице в лице с Дан.

Дан продължи безмилостно:

— Ще се наложи да им разкажа как малката Синди Лейки, онова нещастно осемгодишно момиченце, би било живо и днес, вече щеше да е млада жена, а може би щеше да е женена и да има собствено момиченце, ако не беше ти.

Лора стоеше до Мелани, държеше рамото й и беше готова да я грабне и да побегне, ако се наложи.

Ърл Бентън се бе привел над радиото и изглеждаше омагьосан от въртящото се копче, от плуващия червен индикатор за честотите, който се мяташе из осветения екран.

Червената точка изведнъж спря, но само за миг, само колкото водещият диджей да произнесе една дума:

— … нещо…

После пробяга през скалата и се спря на друга честота, но отново подбра само една дума от речта на говорителя:

— … идва…

След това се замята през светещия зелен екран и се задържа, като отскубна само една дума от средата на някаква песен:

— … нещо…

Измести се на нова станция и от някаква глупава реклама изрецитира:

— … идва…

И тръгна отново по скалата.

Лора изведнъж осъзна, че в прескоците на индикатора за честотата има някакъв разум.

„Изпращат ни съобщение“ мислеше си тя.

Нещо идва.

Но от кого беше съобщението? Откъде пристигаше?

Ърл я погледна и от учудването по лицето му тя разбра, че същият въпрос вълнува и него. Искаше й се да се движи, да хукне, да избяга оттук. Не можеше обаче да мръдне краката си. Чувстваше скелета си скован, а мускулите вкаменени. Лора разпозна мелодията, от която думата изскочи. Пееха Бийтълс, а думата, която долетя от говорителя, преди индикаторът да се премести, съвпадаше със заглавието на песента:

— Нещо…

Стрелката пробяга през няколко станции и се спря на:

— … идва…

Въздухът отново се изпълни с мъртвешки студ, но Лора трепереше не само заради това.

Нещо… идва…

Това не бе само послание. Беше предупреждение.

Мондейл се извърна от вратата между кабинета на покойния Джоузеф Скалдоне и търговското помещение на „Пентаграма“, преди да я отвори. Обърна се към Дан, но този път и гневът, и възмущението му бяха отстъпили пред някакво по-основно чувство. Чертите на лицето му се бяха заострили, а очите му излъчваха страшна омраза. Дан бе споменал Синди Лейки за първи път от тринайсет години насам. Това беше мръсната тайна, която двамата споделяха — злокачественият тумор във връзките им. Сега, след като бе направил това, Халдейн бе въодушевен от перспективата да принуди Мондейл да се изправи пред последствията от делата си.

Капитанът промълви с напрегнат глас:

— Аз не убих Синди Лейки, по дяволите!

— Но допусна това да стане, въпреки че можеше да го предотвратиш.

— Не съм Господ. — В гласа му имаше горчивина.

— Все пак си полицай, а това е свързано с отговорности.

— Ти си самодоволен мръсник.

— Заклел си се да защитаваш обществото.

— Така ли? Добре, но проклетото общество и пет пари не дава, когато убият някое ченге. — Мондейл изрече това тихо, въпреки гнева си, защото не искаше разговорът да достигне до ушите на хората оттатък.

— Твое задължение е да предпазиш колегата си, да защитиш гърба му.

— Като че ли ми говори някой начинаещ бойскаут — с пренебрежение заяви Мондейл. — Esprit de corps.^[3] Един за всички и всички за един. Глупости! Когато опре до грозната действителност, всеки гледа да отърве собствената си кожа и ти много добре го знаеш.

Дан вече съжаляваше, че изобщо му беше хрумнало да спомене за Синди Лейки. Опиянението, което бе изпитвал само допреди минута, бе изчезнало. Всъщност настроението му се бе влошило. Чувстваше се направо грохнал. Възнамеряваше да принуди Мондейл да си даде сметка за отговорността си след всички тия години, но беше прекалено късно. Винаги е било прекалено късно. Мондейл никога не е бил човек, способен да признае слабостта или грешките си. Винаги е успявал да се измъкне от прегрешенията си или е откривал начин други да отговарят за тях. Досието му бе чисто и безукорно и навярно винаги щеше да си остане такова — не само в очите на всички останали, но и в неговите собствени. Не бе в състояние да признае слабостта и грешките си дори пред себе си. Мондейл бе неспособен да изпита чувство за вина или самокритичност. И в момента единственото завладяло го чувство бе на омраза, на безумна омраза към Дан.

Мондейл безцеремонно обобщи:

— Ако някой е виновен за смъртта на онова момиче, това е собствената му майка.

Дан нямаше желание да продължава повече разговора. Чувстваше се като развалина.

Мондейл настояваше:

— Разпъвай на кръст проклетата му майка, а не мене.

Дан мълчеше.

— Тъкмо майка й беше започнала да излиза с Филикс Дънбар.

Дан се взираше в капитана като в купчина мръсни парцали върху тротоара.

— И ти твърдиш, че Фран Лейки е трябвало да знае, че на Дънбар не може да се разчита?

— Да, по дяволите.

— Но по мнението на всички той беше добро момче.

— Затова я простреля в идиотската глава, нали? — разярено изкрещя Мондейл.

— Беше собственик на магазина си. Обличаше се добре. Нямаше полицейско досие. Ходеше на черква. Всички говореха, че е почтен гражданин.

— Почтените граждани не прострелват хората в главите. Фран Лейки е ходела с несретник, подлец и луд човек. От онова, което разбрах по-късно, тя е излизала с много хора и те всички са били от един дол дренки. Тя е поставила живота на дъщеря си в опасност, а не аз.

Дан гледаше Мондейл като някое особено отвратително насекомо, лазещо по масата му:

— А тя трябвало ли е да знае какво крие бъдещето? Трябвало ли е да предвиди, че приятелят й ще откачи, когато скъса с него? От къде на къде е можела да мисли, че Дънбар ще отиде у тях с пистолет в ръка и ще се опита да застреля нея и дъщеря й само защото не е пожелала да отиде на кино с него? Ако е можела да прозре в бъдещето така, Рос, тя би била най-добрата пророчица. Би станала известна. — Наведе се над бюрото и продължи със затихващ глас: — Ако е виждала така ясно бъдещето, щеше да знае, че няма никакъв смисъл да се обръща към полицията онази вечер. Щеше да знае, че ти ще бъдеш един от служителите, които ще се отзоват на обаждането й и че ще си направиш оглушки…

— Не съм си правил оглушки — спря го Мондейл. Пристъпи към бюрото, но застрашителното му движение не постигна желания ефект.

Нещо… идва…

Ърл гледаше радиото като хипнотизиран.

Лора обърна глава към вратата, която водеше към вътрешния двор и градината. Беше заключена. Затворени, със спуснати щори, бяха и прозорците.

Ако нещо бе дошло отвън, откъде ли е влязло? И какво, за бога, е то?

Радиото предупреди:

— Пази… се!

Лора се взря в отворената врата към трапезарията. Каквото и да се приближаваше, вече би могло да е в къщата. Можеше да се появи отвсякъде…

Индикаторът за честотите отново се спря и през говорителя отекна гласът на някакъв диджей — бърз брътвеж с единствената цел да запълни паузата между две мелодии, но жената и в това долови нещо зловещо: „По-добре внимавайте, мои рокендрол приятели, по-добре внимавайте, защото нашият свят е странен и студен: в него има неща, които ви връхлитат през нощта, а единственият, който може да ви защити, е братовчедът Франки, тоест аз, така че ако не задържите стрелката на скалата, ако смените станцията сега, по-добре внимавайте, пазете се от таласъмите, които живеят под леглата, онези, които се боят единствено от гласа на чичо Франки — по-добре внимавайте!“.

Ърл постави едната си длан върху радиото, а Лора нямаше да се изненада, ако пластмасата отвори уста и отхапе пръстите му.

— Студено е — съобщи той, докато въртящото се копче настройваше апарата на друга станция.

Лора разтърси Мелани.

— Скъпа, хайде, ставай.

Момичето не помръдна.

Една отчетлива дума проехтя по радиото, когато копчето се миг се спря в средата на някаква емисия с новини:

— … убийство…

Дан би искал сега да е в ресторантчето на Сол, да яде огромен сандвич и да пие тъмна бира. Ако не можеше при Сол, би се задоволил с всяко място за бързо сервиране, с всяка квартална гостилница, би желал да е вкъщи и да мие останалите в умивалника мръсни чинии. Навсякъде, но не и тук. Всичко, но не и това. Бе така безсмислено и потискащо.

Но вече беше прекалено късно за спиране. Трябваше да говорят отново за случая с убийството на Лейки, да го разнищят целия, да го белят, скубят и заглаждат, за да видят дали раната отдолу е зараснала напълно. А това, разбира се, е загуба на време и чувства, защото двамата и така знаеха, че раната не е заздравяла и никога няма да спре да кърви.

Дан започна:

— След като Дънбар стреля по мен на моравата пред къщата на Лейки…

— Навярно и това е било мое провинение — изсъска Мондейл.

— Не — поклати глава Дан. — Аз не трябваше така да се нахвърлям върху него. Не мислех, че ще се реши да използва пистолета си, но сгреших. След като произведе изстрела обаче, той за миг се вцепени от постъпката си и стана уязвим…

— Глупости. Той беше уязвим, колкото е уязвим един танк. Беше маниак, лунатик и имаше най-големия идиотски пистолет…

— Калибър 32 — поправи го Дан. — Има къде-къде по-големи пистолети. Всяко ченге всеки ден се сблъсква с по-големи пистолети. И беше уязвим за известно време — достатъчно дълго, за да можеш ти да хванеш мръсника.

— Знаеш ли какво съм мразел винаги у теб, Халдейн?

Дан не му обърна внимание.

— Но ти се обърна и побягна.

— Винаги съм ненавиждал огромното ти чувство за превъзходство.

— Ако само беше поискал, Дънбар можеше да запрати още един куршум в мене. Нямаше какво да го спре, щом ти избяга и се скри зад къщата.

— Като че ли ти никога не си правил грешки в шибаната ти кариера!

И двамата почти шептяха.

— Но вместо това той се извърна от мен…

— Като че ли тебе никога не те е било страх.

— … и простреля бравата на входната врата…

— Щом искаш да се правиш на герой, давай. Ти си супермен. Ти си Исус Христос.

— … той влезе вътре и удари с дръжката на пистолета си Фран Лейки…

— Не мога да те понасям.

— … а после я накара да гледа…

— Става ми лошо от тебе.

— … как убива единственото същество на света, което тя наистина е обичала — завърши Дан.

Беше станал неотстъпчив, тъй като нямаше как да се спре, докато не каже всичко. Искаше му се да не беше започвал, да беше оставил всичко погребано, но сега трябваше да завърши. Защото беше като стария моряк от онази известна поема^[4]. Защото трябваше да отърве съзнанието си от този кошмар. Защото беше принуден да завърши описанието си. Защото ако спреше по средата, неизреченото щеше да остане като цирей в тялото му. Защото — и това бе същината, това бе истината, без каквито и да е евфемизми — след всички тия години в собствената му душа още се таеше голяма буца вина заради смъртта на малката Лейки. Може би, ако накрая поговореше за това с Рос, би открил ключ, който да го освободи от тези дрънчащи в подсъзнанието му окови.

Радиото отново звучеше с пълна сила; всяка дума избухваше от говорителя като оръдеен изстрел.

— … кръв…

— … идва…

— … бягай…

По-настойчиво от предния път, уплашена от онова, което може би предстоеше, Лора разтърси Мелани:

— Скъпа, хайде, ставай.

Гласът от радиото:

— … скрий се…

И:

— … то…

И:

— … идва…

Силата нарасна още повече.

— … то…

Гръмовито, разтърсващо, пронизващо ушите:

— … приближава…

Ърл сложи ръка върху копчето за усилване.

— … то…

Ърл дръпна ръка от копчето, като че ли го бе поразил електрошок, а когато погледна Лора, по лицето му се четеше ужас. Избърса ръка в ризата си, започна да я търка и Лора разбра, че това не е било шок, а той е усетил нещо странно, когато е докоснал копчето, нещо отвратително и отблъскващо.

Радиото изстреля:

— … смърт…

Омразата на Мондейл се превръщаше в мрачно и огромно блато, когато неудобните истини за Синди Лейки започваха да го преследват. Започнеше ли истината да се приближава и да го притиска все по-настойчиво, той се оттегляше във всеобхватната си черна омраза и се скриваше сред змиите, буболечките и мръсотията на душата си.

Продължаваше да гледа Дан с ненавист, да се надвесва застрашително над бюрото, но нямаше опасност да направи каквото и да било. Нямаше да отправи нито един удар. Нямаше желание да се облекчи от омразата си чрез удари по Дан. Имаше нужда да подхранва тази омраза, тъй като тя му помагаше да намери заслон от отговорността. Тя представляваше воал между него и истината и колкото по-плътен бе този воал, толкова по-добре се чувстваше той.

Така работеше умът на Мондейл. Дан го познаваше, известни му бяха мислите му, чувствата му, действията му.

Но макар че Рос би искал да се прикрие от нея, истината беше, че Филикс Дънбар бе прострелял Дан — и Мондейл бе прекалено уплашен, за да отвърне на огъня. Истината беше, че после Дънбар бе влязъл в къщата на семейство Лейки, бе ударил Фран Лейки с дръжката на пистолета си и бе пронизал осемгодишната Синди с три куршума, докато Рос Мондейл се намираше бог знае къде и вършеше бог знае какво. Истината също беше, че ранен и кървящ, Дан се бе добрал до собствения си пистолет, бе пропълзял до къщата и бе убил Филикс Дънбар преди другият да успее да пръсне и главата на Фран Лейки. А през цялото време Рос Мондейл навярно е повръщал в къпинажа, облекчавал е пикочния си мехур или е лежал по гръб върху моравата в задния двор, като се е опитвал усилено да изглежда като естествена част от общия пейзаж. Беше се върнал, когато всичко свърши подгизнал от пот и с вид на болник, на когото току-що са връчили здравеца.

Без да става от бюрото на Джоузеф Скалдоне, Дан упорстваше:

— Ако сега се опиташ да ме отстраниш от случая или да ме държиш встрани от действията, ще разкажа цялата гадна история за стрелбата при къщата на Лейки; самата истина на всеки, който би я изслушал и това ще бъде краят на бляскавата ти кариера.

Със самодоволство, което би могло да те вбеси, ако не беше толкова отегчително предсказуемо, Мондейл отвърна:

— Ако смяташе да казваш на някого, би го направил още преди години.

— Това сигурно ти звучи утешително — поклати глава Дан, — но не е вярно. Тогава те прикрих, защото ми беше колега, а и си мислех, че на всекиго може да се случи да сбърка веднъж. Но стана така, че доживях да съжалявам за постъпката си, така че ако ми поднесеш добро оправдание, ще се радвам да погреба нещата.

— Но тази история се случи толкова, толкова отдавна — въздъхна Мондейл.

— Мислиш си, че никой не би се интересувал от неизпълнение на служебните задължения, само защото се е случило преди тринайсет години?

— Никой няма да ти повярва. Ще си кажат, че просто ми завиждаш. Аз съм се издигнал, имам много приятели. А ти… ти винаги си бил самотник. И всезнайко. Има хора, които ще се обединят около мен. Никой няма да повярва на глупостите, които ще дрънкаш по мой адрес. Във всеки случай не на такъв като тебе. Бъди реалист, Дан.

— Тед Гиърви ще ми повярва. — Ако Халдейн го беше казал още по-тихо, едва ли би се чуло нещо.

Но въпреки тихия тон, той със същия успех би могъл да запрати чук по Мондейл, вместо тези пет думи. Капитанът изглеждаше сразен.

Гиърви, десет години по-възрастен от тях, беше ветеран сред патрулиращите полицаи и партньор на Мондейл по време на изпитателната първа стажантска година. Бе видял Мондейл да допуска някои грешки — макар не така сериозни както събитията в къщата на семейство Лейки по-късно. След Гиърви партньор на Мондейл бе станал Дан. Беше видял смущаващо погрешни оценки. Прекалено малко чувство за лична отговорност. Гиърви смяташе, че е открил и страхливост у Рос, но го беше прикривал, както и Дан щеше да направи това по-късно. Гиърви беше едър, навъсен, но сговорчив човек, три четвърти ирландец, с неприкрита симпатия към новаците. Не бе дал особено добра оценка за стажантската година на Мондейл — ирландецът беше добродушен и състрадателен, но не и безотговорен — не беше дал обаче и истински лоша оценка за Мондейл, тъй като беше с добро сърце.

Няколко месеца след произшествието с Лейки, когато Дан започна работа с нов партньор, Тед Гиърви го бе посетил, бе го поразпитал, като правеше отделни намеци, явно разтревожен, че сериозно е сбъркал с прикриването на Рос. Накрая си разказаха това-онова и решиха, че и двамата са сбъркали. Осъзнаха, че служебните прегрешения на Мондейл не са били нито рядко, нито изолирано явление. Но тогава вече им се струваше, че е прекалено късно да заявят каква е истината. В очите на шефовете от отдела пропускът на Гиърви и Дан да съобщят за служебните грешки на Мондейл би изглеждал почти толкова лош, колкото и самите грешки. Гиърви и Дан щяха да се изправят на подсъдимата скамейка също както и Мондейл. А те не бяха подготвени да рискуват или дори да пожертват собствената си кариера. Освен това Мондейл си бе изпросил назначение в Отдела за връзки с обществеността и вече не се занимаваше с патрулна дейност. Гиърви и Дан сметнаха, че Рос ще се справи добре с работата в обществения сектор и никога няма да се върне към патрулната работа, никога вече няма да държи живота на другиго в ръцете си. Изглеждаше най-добре — и най-безопасно — да бъде оставен на мира.

Никой от тях не бе смятал, че ще дойде ден, когато Мондейл ще бъде основен претендент за мястото на самия шеф. Може би биха предприели нещо, ако можеха да предвидят развитието на събитията. Тази грешка бе и за двамата най-големият повод за съжаление през цялата им служба.

Сега Мондейл явно за първи път научаваше, че Гиърви и Дан са сравнявали впечатленията си. За него това беше тежък удар.

Радиото гърмеше:

— То!

— Идва!

— Скрийте се! Идва!

Несвързаните думи, които апаратът бълваше, бяха с невъобразима мощност. Гръмотевични. Разтърсващи стените. Говорителите би трябвало да се разпаднат или да се запалят от масивните звукови изригвания, които се провираха през тях, но те някак продължаваха да действат. Радиото се тресеше върху плота.

— Приближава

— Идва!

Всяка дума се разбиваше о Лора и отнемаше все повече от самоконтрола й. Паника и страх бушуваха в цялото й същество.

Лампите в кухнята примигнаха. В същото време зеленото сияние, което осветяваше скалата, стана необичайно ярко, като че ли радиото бе придобило едновременно и съзнание, и алчна жажда за електричество и извличаше цялата налична енергия за себе си. Беше безсмислено, но реално. Докато лампите на тавана ставаха все по-слаби, заслепяващите смарагдовозелени лъчи проникваха през плексигласовата рамка, оцветяваха лицето на Ърл, блестяха по хромираните плоскости на печката и хладилника. Въздухът в стаята сякаш се надипли и не достигаше. После заблъска с някакъв подводен ореол.

— … раздира…

— … на две…

Помещението изтръпна от прииждащ студ.

— … разкъсва…

— … наполовина…

Лора не разбираше тази част от съобщението — освен ако не беше заплаха за физическо насилие.

„Сони“-то се разтресе още повече — скоро щеше да заподскача по плота.

— Разцепва се… на… две…

Дан продължи:

— Ако реша да направя обществено достояние мнението си за теб, Тед Гиърви навярно ще ме подкрепи. А може би някъде има и други хора, които са свидетели на некадърността ти, Рос. Може би и те ще се обадят, когато видят нашите материали, може би и те имат съвест.

Видът на Мондейл явно подкрепяше и предположенията на Дан. Вече не беше толкова самодоволен:

— Ченгето никога не предава другаря си, по дяволите!

— Глупости! Ако някой от нас стане убиец, ние трябва ли да го защитим?

— Никога не съм откраднал и цент.

— Не става дума за това, Рос. Ако някой от нас е страхливец и се докопа до шефско място… само за да задоволи личните си амбиции, а след това започне да се разпорежда с живота на хората по свое усмотрение и да отстранява неудобните, ние трябва ли да мълчим?

— Вече се самозабрави! Ти си най-нахалният и най-самонадеяният мръсник, когото съм виждал.

— Приемам го като комплимент, щом ти го казваш.

— Знаеш какво е законът. От едната страна сме ние, от другата те!

— Но защо, Рос, нали само преди минутка ми говореше, че всеки човек е сам за себе си.

Като продължаваше неразумните си опити да отдели собственото си поведение в къщата на семейство Лейки от закона на честта, който сега твърдеше, че е негово верую, Мондейл успя единствено да повтори:

— От едната страна сме ние, от другата те, по дяволите!

Дан кимна:

— Да, но като кажа „ние“, не мога да включа и теб. Ти и аз не бихме могли да принадлежим към една и съща категория.

— Ти ще съсипеш собствената си кариера — изръмжа Мондейл.

— Може би.

— Съвсем сигурно е. Отделът по вътрешни разследвания определено ще се заинтересува защо си прикривал това така наречено неизпълнение на служебните задължения.

— Неразумна лоялност към колега.

— Това няма да мине. Просто ще ти съдерат задника.

Дан отвърна:

— Ти си единственият, който активно е виновен за нещо. Моята морална безотговорност е пасивен акт, пасивен грях. Заради това няма да ме изхвърлят от полицията.

— Може би няма. Но и никога няма да бъдеш повишен.

Дан сви рамене:

— Това е без значение. Стигнал съм точно дотам, докъдето наистина бих искал да стигна. Амбицията не ме гони като тебе, Рос.

— Но… никой няма да ти има доверие, след като постъпиш по този начин.

— А, напротив.

— Не и след като предадеш друго ченге.

— Ако ченгето е който и да е друг, може и да си прав.

Мондейл се наежи:

— Но аз имам приятели!

— Големите шефове те харесват доста — кимна Дан, — защото винаги им казваш онова, което им се иска да чуят, а и знаеш как да ги манипулираш. Но за средния патрулен полицай винаги ще си бъдеш отрепка.

— Глупости. Аз имам приятели навсякъде. А ти ще бъдеш запратен в глуха линия, изолиран и отхвърлен.

— Дори и да е така — а не го вярвам, какво от това? Аз съм си самотник по съдба. Спомняш ли си? Ти сам го каза. Каза, че съм самотник. Не плащам данък обществено мнение, Рос.

За първи път по лицето на Мондейл се четеше повече тревога, отколкото омраза.

— Виждаш ли? — Дан отново се усмихна — този път по-широко. — Нямаш никакъв избор. По-добре ме остави да работя по случая така, както аз искам — без намеса, колкото и време да ми отнеме. Ако ми се бъркаш, ще те унищожа. Бог ми е свидетел, дори това да създаде проблеми и на мене.

Лампите на тавана запремигваха начесто.

Зловещата зелена светлина от радиото бе станала така ярка, че Лора притисна очите си с длани.

— … стои… помощ… бягай… скрий се… помощ…

Плексигласът, който предпазваше скалата, изведнъж се сцепи в средата.

Уредът се затресе и завибрира така яростно, че започна да се движи по плота, а Лора си спомни кошмарното си видение отпреди няколко минути — рачешки крачка, подаващи се от пластмасовата кутия…

Вратата на хладилника се отвори сама. Всички вратички на бюфетите рязко и едновременно зейнаха широко със съскане и скрибуцане на пантите. Една от тях се тресна в крака на Ърл и той политна.

Радиото престана да излъчва подбрани думи от различни станции и сега просто бълваше остър електронен шум с по-голяма сила, отколкото мощността му позволяваше, като че ли се опитваше да строши плътта и костите им — както съвършено изпятото горно „до“ би разбило финия кристал.

Рос Мондейл седна върху сандъка за входящи стоки и зарови лице в шепите си, като че ли плачеше.

Това стресна и разтревожи Дан Халдейн. Досега беше сигурен, че Мондейл не е човек, способен на такива чувства.

Капитанът не хлипаше, не хриптеше, не издаваше никакъв звук, а когато след около минута отново вдигна глава, очите му бяха съвършено сухи. Не беше плакал — само беше размишлявал. Размишлявал бе отчаяно. Освен това беше сменил изражението си — съзнателно действие, което напомняше смяната на една маска с друга. Страхът, безпокойството и гневът вече бяха отлетели. Дори омразата беше доста добре прикрита, макар някаква мрачна сянка да оставяше следи в очите му като коричка лед върху плитка локва в края на зимата. Лицето му беше приятелско и смирено, но искреността в изражението му — като зле изработен фалшификат.

— Добре, Дан. Добре. Някога бяхме приятели, а може би пак ще бъдем.

„Никога не сме били приятели“ помисли си Дан. Но не каза нищо. Любопитно му беше да види доколко Мондейл можеше да се престори, че е примирен.

Мондейл подхвана:

— Можем поне да започнем, като се опитаме да работим заедно. Трябва да призная, че ти си адски добър детектив. Методичен си, а и имаш интуиция; аз не би трябвало да те задържам, защото все едно да пречиш на природно надарено ловно куче да следва обонянието си. Добре. Ще си работиш сам по този случай. Ходи където пожелаеш, срещай се с когото искаш и когато искаш. Само се опитай да осведомяваш и мене от време на време. Ще съм ти благодарен за това. Може би, ако и дамата направим по някоя малка отстъпка, ще установим, че не само можем да работим заедно, но че отново ще се сприятелим.

Дан реши, че гневът и неприкритата омраза на Мондейл му харесват повече от подмазването му. Най-честното нещо у капитана беше омразата му. Благият му тон и фалшивата любезност не успокояваха Дан — караха го да настръхне.

— Може ли обаче да те помоля за едно нещо? — попита Мондейл, като се наклони от мястото си върху сандъка — изглеждаше добронамерен и искрен.

— За какво точно?

— Защо тъкмо този случай? Защо си така страстно заинтересуван от него?

— Просто си върша работата, Рос.

— Не, има нещо повече. Жената ли е?

— Не.

— Тя е много хубава.

— Не е жената — отсече Дан, макар че хубостта на Лора Маккафри не бе убягнала от вниманието му и наистина имаше поне малка роля в решението му да продължи да се занимава със случая.

— А детето ли е?

— Може би.

— Винаги си работил най-усърдно върху случаи, при които някое дете е малтретирано или заплашвано.

— Невинаги.

— Да, винаги — натърти Мондейл. — Дали е… заради онова, което се е случило с брат ти и сестра ти?

Радиото вибрираше по-силно и все по-бързо, тракаше по плота — изведнъж се озова във въздуха и увисна там; люлееше се на кабела си също като привързан с въженце балон. Вече нищо не можеше да учуди Лора. Просто гледаше неподвижна и в захлас, дори не се страхуваше; просто беше изтръпнала от студ и изумление.

Електронният вой се изостри, изтъни се и започна да се вие като звука от падаща бомба, пуснат на обратен ход.

Лора погледна към Мелани и видя, че момичето най-после бе започнало да идва на себе си. Не беше отворила очи още — всъщност сега ги стискаше силно — но бе вдигнала ръчички към ушите си, а и устните й се мърдаха. Чудотворно провесеното радио запуши. После гръмна. Точно когато апаратът се взривяваше, Лора затвори очи и наведе глава. Усети, че върху й заваляха парченца строшена пластмаса — удряха ръцете, дланите и главата й. Няколко големи отломки от радиото, все още свързани с кабела, паднаха право на пода — невидимите ръце вече не ги поддържаха — удариха се в плочките с дрънчене. Щепселът бе изтръгнат от стената, кабелът се плъзна по плота, падна на пода и остана неподвижен.

При избухването на радиото Мелани реагира силно на заобикалящия я хаос. Изскочи от стола си и още преди да завалят парчетата, бързо пропълзя в ъгъла до задната врата. Сега седеше свита там — беше скрила главата си с ръце — и хлипаше.

В тишината, последвала неистовия вой на радиото, детското хлипане тласкаше Лора ту към отчаяние, ту към ужас.

Дан не отговори и Мондейл повтори въпроса си с привидна невинност, зад която се криеха лукавство и злоба:

— Дали работиш по-усърдно върху случаите с насилие над деца заради онова, което се е случило с брат ти и сестра ти?

— Може би. — Дан съжаляваше, че изобщо бе разказал на Мондейл за това. Но когато двама млади полицаи патрулират с една и съща кола, те обикновено разказват и за майчиното си мляко по време на дългите нощни дежурства. Той бе споделил прекалено много преди да осъзнае, че не харесва Рос Мондейл и никога няма да го хареса. — Може би това е част от основанията ми да не искам да се махна от този случай. Но това не е всичко. Дължи се и на Синди Лейки. Не разбираш ли, Рос? Това е друг случай, при който жена и дете са в опасност, майка и дъщеря са заплашени от някакъв маниак, а може би не само от един. Също като семейство Лейки. Може би това е възможността да изкупя грешката си. Възможност да направя компенсация за неумението си да спася Синди Лейки и накрая да се отърва от чувството си за вина.

Мондейл изненадан се вторачи в него:

— Ти се чувстваш виновен, че са убили онова хлапе Лейки?

Дан кимна:

— Трябваше да застрелям Дънбар в мига, когато се обърна към мен с пистолета си. Не беше нужно да се колебая, да му давам възможност да го свали. Ако го бях очистил веднага, той никога не би се добрал до къщата.

Мондейл ахна удивен:

— Но, по дяволите, знаеш какво беше тогава. По-лошо и от сега. Областните съдилища разглеждаха по пет-шест обвинения за полицейско насилие на месец, независимо дали имаше нещо в тях, или не. Всеки новоизлюпен политически активист беше настроен да разгроми цялата полиция. Да, беше по-лошо. Дори когато ченге застреляше някого при очевидна самоотбрана, те надаваха вой за главата му. Тогава всеки имаше права, освен ченгетата. За полицаите се мислеше, че просто трябва да стоят и да поемат куршумите в гърдите си. Журналистите, политиците и разните му организации — всички говореха за нас като че ли сме кръвожадни фашисти или нещо подобно. Майната му, помниш го!

— Помня — призна си Дан. — Тъкмо затова не застрелях Дънбар, когато му беше времето. Усещах, че този тип е нестабилен и опасен. Знаех, по интуиция, че той ще убие някого онази нощ, но някъде в подсъзнанието ми минаваше мисълта за целия натиск, на който сме подложени, за обвиненията, че ние обичаме само да стреляме; знаех и че ако го застрелям, ще трябва да отговарям за това, а в тогавашната обстановка бях сигурен, че никой няма да ме изслуша и просто ще си изгоря. Тревожех се да не си загубя работата, да не ме изхвърлят от полицията. Изобщо, боях се за кариерата си. Така че го изчаках да извади пистолета си, да го насочи право към мен. Но му оставих една секунда в повече и той ме удари, а само защото не послушах инстинкта или интелекта си, можа да убие и Синди Лейки.

Мондейл непреклонно завъртя глава:

— Ти за нищо не си виновен. Обвинявай гадните социални реформатори, които вземат една или друга страна, без да разбират шибаните проблеми, без да знаят какво е навън. Тях обвинявай. Не себе си. Не мен.

Дан го изгледа мрачно:

— Не смей да се поставяш редом с мен. Не смей, копеле такова. Ти избяга, Рос. Аз оплесках нещата, защото мислех за себе си — за пенсията си — а не трябваше да мисля за нищо друго, освен да си върша работата по най-добрия начин. Затова съм принуден да живея с вината си. Но не смей да намекваш, че товарът е еднакъв. Не е истина. Това са глупости и ти го знаеш.

Мондейл се мъчеше да изглежда сериозен и загрижен, но явно му ставаше все по-трудно да скрива омразата си.

— А може би ти не го знаеш — продължи Дан. — Това е още по-ужасно. Може би си мислиш, че да станеш първи е единствената морална позиция, в която има смисъл.

Без да отговори, Мондейл стана и тръгна към вратата.

Дан попита:

— Съвестта ти абсолютно чиста ли е, Рос? Бог да ти е на помощ, мисля, че е така.

Мондейл се извърна.

— Прави каквото искаш по този случай, но недей да ме безпокоиш.

— И една нощ не си будувал заради Синди Лейки, нали, Рос?

— Казах ти — недей да ме безпокоиш.

— С удоволствие.

— Не е нужно да ме заливаш повече с твоите помии.

— Ти си невероятен.

Без да отговори, Мондейл отвори вратата.

— От коя планета си ти, Рос?

Мондейл излезе.

— Бас държа, че на неговата планета има само един цвят — съобщи Дан на празната стая. — Кафяв. В неговия свят всичко трябва да е кафяво. Затова и дрехите му са кафяви — напомнят му за дома.

Смешката беше кофти. Може би затова той не се усмихна. Кой знае…

В кухнята беше спокойно. Тишината се проточи. Въздухът отново се затопли.

— Свърши се — отрони Ърл.

Лора усети, че обзелата я парализа я напуска. Някаква платка от съсипаното радио изщрака под петата й, когато прекоси кухнята и коленичи до Мелани.

С утешителни думи, с много галене, тя успокои момиченцето си и изтри сълзите от детското личице.

Ърл започна да изследва останките — разглеждаше частите от „Сони“-то и си мърмореше смаян.

Както си седеше на пода с Мелани — притегляше момичето в скута си, прегръщаше го, люлееше го и много се радваше, че детето е тук и трябва да бъде успокоено — Лора би искала събитията от последните няколко минути да не бяха се случвали, би дала всичко, за да отрече реалността на току-що видяното. Но беше прекалено добър психолог, за да си позволи да се впусне в мисловни игрички, които омаловажаваха странните събития, нито пък можеше да си ги обясни със стандартния психоложки жаргон. Не бе халюцинирала. Този паранормален епизод — свръхестествено явление? — не би могло да се обясни и с някакво объркване на сетивата. Възприятията й бяха нормални и на тях можеше да се разчита, въпреки абсурдността на онова, което бяха приели. Не бе прибавяла допълнителни факти и не бе усложнявала събитията чрез нелогична и субективна фантазия, както биха направили определен тип шизофреници. А и Ърл бе тук. Това не бе споделена халюцинация, някаква масова заблуда. Беше шантаво, невъзможно… но действително. Радиото бе… обладано.

Част от отломките на апарата още димяха. Въздухът бе изпълнен с острия мирис на овъглена пластмаса.

Мелани тихо изстена. Трепна.

— Не се тревожи, скъпа, бъди спокойна.

Момичето погледна майка си и Лора се потресе от този зрителен контакт. Мелани вече не гледаше през нея. Отново се беше завърнала от тъмния си свят. Лора се помоли наум това да бъде завинаги, макар че едва ли можеше да се надява.

— Аз… искам — изрече детето.

— Какво има, скъпа? Какво искаш?

Погледът на момичето потърси очите на Лора:

— Имам… нужда…

— Каквото кажеш, Мелани. Всичко, което искаш. Само ми кажи. Кажи на мама какво ти трябва.

— Това ще стане с всички тях. — В гласа на Мелани пропълзя огромна омраза.

Ърл бе отместил вниманието си от димящите останки и ги гледаше внимателно.

— Какво? — попита Лора. — Какво ще стане с тях, скъпа?

— Но тогава, това ще стане… и с мен… — промълви момичето.

— Не — бързо я прекъсна Лора. — Нищо няма да стане с теб. Ще се погрижа за теб. Аз…

— То… ще дойде… отвътре…

— Къде отвътре?

— … отвътре…

— Какво е то, скъпа? От какво се боиш? Какво е то?

— … то… ще дойде… ще ме изяде…

— Не.

— … ще ме изяде… цялата… — Момичето се разтрепери.

— Не, Мелани. Не се тревожи. Недей… — Лора се спря, защото видя някаква промяна в очите на детето. Не бяха изцяло разфокусирани, но вече гледаха през Лора.

Мелани въздъхна и дишането й се промени. Беше се върнала на тайното си място.

Ърл попита:

— Докторке, ясно ли ви е изобщо какво става?

— Не.

— Защото аз нямам никаква престава.

— Нито пък аз.

Преди това, докато приготвяше вечерята, беше започнала да се чувства по-сигурна за Мелани и бъдещето й. Струваше й се, че всичко ще бъде нормално. Но положението се бе влошило и нервите й отново бяха опънати. Явно в този град имаше хора, които искаха да отвлекат Мелани, за да продължат експериментите с нея. Лора не знаеше какви са целите им и защо се бяха спрели тъкмо на Мелани, но беше сигурна, че ги има. Дори ФБР мислеше така.

А имаше и хора, които искаха смъртта на момичето. Трупът на Нед Ринк й показваше, че животът на Мелани е в опасност. Сега обаче имаше и друг враг. В това беше същината на предупреждението, което бяха чули по радиото.

Но от кого или от какво бе контролирано радиото? И как? Кой или какво бяха пратили съобщението? И защо?

Още по-важно, кой е новият враг?

„То“, беше изрекло радиото, а от това се подразбираше, че този враг е по-застрашителен и по-опасен от всички останали, взети заедно. „То“ е на свобода. „То“ идва. И трябваше да бягат. Налагаше се да се скрият. От „него“.

— Мамо? Мамичко?

— Веднага идвам, скъпа.

— Мамоооо!

— Ето ме. Всичко е наред. Тук съм.

— Аз съм… аз съм… аз съм… уплашена — заяви Мелани, но не говореше нито на Лора, нито на Ърл. Изглежда, не беше чула утешителните думи на Лора — сега говореше само на себе си с глас, от който пищеше самота, с гласа на забравените и изоставените. — Страх ме е. Страх ме е.

Бележки

[1] Mea culpa (лат.) — вината е моя. — Б.пр. ↑

[2] Джордж Смит Патън (1885–1945) — американски генерал, командвал Седма и Трета армия на САЩ през Втората световна война. — Б.пр. ↑

[3] Esprit de corps (фр.) — дух на взаимопомощ, на вярност към групата и идеалите й. — Б.пр. ↑

[4] „Поема за стария моряк“ от английския поет Самуел Колридж (1772–1834). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Вратата към декември (21)

Метаданни

Данни

Вратата към декември

Информация

История

Сваляне / Връзки

21

Дийн Кунц
Вратата към декември (21)