Дийн Кунц
Вратата към декември (35)

35

Преди да си платят сметката и да излязат от ресторантчето, решиха Ърл да заведе Лора и Мелани на кино. Трябваше да се скрият за няколко часа, докато Дан успее да говори с Палмър Бут, лично или по телефона. Да търсят укритие и анонимност в друга мотелска стая, изглеждаше прекалено потискащо. Нито ФБР, нито полицията, нито служителите на Бут щяха да се сетят да ги потърсят на кинопрожекция, а и бе почти невъзможно някой да ги забележи в тъмнината на салона. Освен това Лора смяташе, че един подходящ филм би оказал и лечебно въздействие върху Мелани — дванайсетметровите фигури и завладяващият звук на филма понякога по-добре от всичко останало можеха да привлекат вниманието на изолиралото се дете.

Пред ресторанта имаше автомат за вестници — Дан затича през дъжда и взе един „Джърнал“, за да видят програмата на кината. Имаше нещо комично в това, че използваха изданието на самия Бут, за да решат къде да се скрият от него. Спряха се на последния филм на Стивън Спилбърг и на едно кино в Уестууд. Беше цял увеселителен комплекс, където даваха и втори филм, подходящ за Мелани, така че след филма на Спилбърг биха могли да видят и него, като така прекарат там останалата част от следобеда и дори началото на вечерта. Имаха намерение да останат там, докато Дан намери Бут или се откаже да го търси — тогава той щеше да се върне и да смени Ърл.

Щом се качиха в колата на Ърл, Дан се настани за малко при тях, за да се скрие от дъжда, който мътносивото небе изливаше, и се обърна към Лора:

— Искам да те помоля да направиш нещо… Докато сте в салона, наблюдавай Мелани по-внимателно от друг път. Каквото и да се случи, не я оставяй да заспи. Ако затвори очи дори за миг, раздрусай я, ощипи я, прави каквото ти хрумне, за да остане будна.

Лора се намръщи:

— Но защо?

Той продължи, без да й отговори:

— А дори само да изглежда, че е будна, но да затъва по-дълбоко в кататоничното си състояние, направи каквото можеш, за да я измъкнеш. Говори й, гали я, настоявай за повече внимание. Разбирам, че това, което искам от теб, не е лесно. Горкото дете е вече изключително изтощено и не знае кой свят обитава. Няма да ти бъде лесно да усетиш кога се отдалечава още повече, и то в тъмния салон, но направи каквото можеш.

Ърл се намеси:

— Имаш нещо наум, нали?

— Може би — призна Дан.

— Подозираш какво е станало в онази сива стая.

— Не знам. Имам някои… смътни догадки.

— Какво? — Лора развълнувано се приведе от задната седалка. Отчаяно искаше да разбере какво е станало, страшно й се искаше да научи каквото и да е, стига да има отношение към страданията на Мелани, не се замисляше, че познанието би могло да е далеч по-лошо от неизвестността, че фактите може да са по-страшни от загадката. — Какви са подозренията ти? Защо е толкова важно тя да остане будна и в пълно съзнание?

— В момента обяснението ще ни отнеме много време — излъга той. Не бе сигурен, че и на самия него всичко му е ясно, а и не искаше да я тревожи допълнително. Пък и нямаше никакво съмнение, че ако й разкажеше за внезапно връхлетелите го мисли, щеше да я разтревожи още повече. — Вижте какво, трябва да тръгвам и да видя дали Бут не е напуснал града. Ти просто гледай Мелани да не заспива и да не се отнася.

— Когато спи или е в дълбоко кататонично състояние — замисли се Лора, — тя е по-уязвима, така ли? По някакъв начин е по-уязвима. Може би, може би „то“ е в състояние да усети кога е заспала, за да дойде при нея. Имам предвид, че снощи, в мотела, докато тя спеше, в стаята стана студено и нещо дойде, нали? А предишната вечер, у дома, когато радиото бе… обладано, когато вихрушката с цветя нахлу през вратата, тя също бе със затворени очи и не спеше, но беше в по-дълбока кататония от обикновено. Спомняш ли си, Ърл? Държеше очите си затворени и сякаш не усещаше хаоса около себе си. По някакъв начин „то“ знае кога Мелани е най-уязвима и може да бъде атакувана. Така ли е? Затова ли трябва да я държа будна?

— Да — пак излъга Дан. — Това е една от причините. А сега наистина трябва да тръгвам, Лора. — Искаше му се да докосне лицето й. Искаше му се да целуне ъгълчетата на устните й, да й каже довиждане с повече чувство, отколкото имаше право да изрази. Вместо това се обърна към Ърл: — Грижи се добре за тях.

— Като за собственото си семейство — увери го Ърл.

Дан слезе от колата, тресна вратата и се затича през ометения от бурята паркинг към лимузината си, която бе оставил от другата страна на ресторанта. Когато стигна до нея, запали мотора и включи чистачките, забеляза, че Ърл вече излиза от ограденото място и се присъединява към движението по дъждовната улица.

Зачуди се дали ще ги види пак.

Делмар, Кари, Синди Лейки…

Омразната и незабравима, прогонваща съня му поредица от провали закръжи в ума му за пореден път.

Делмар, Кари, Синди Лейки… Лора… Мелани.

Не.

Този път провал нямаше да има.

Всъщност Дан навярно бе единственият полицай, единственият човек в града, за когото убийството и убийците криеха такова очарование, а същевременно бе така добре запознат с ненормалното им поведение и шибаната им психика, че да проникне до самата същина на този особен случай; навярно бе единственият, който имаше възможност да го разреши успешно. Знаеше повече за убийствата, отколкото останалите, защото не само бе мислил за тях много по-задълбочено от всичките си познати, а и защото бяха играли такава важна роля и в личния, и в професионалния му живот. Размишленията му по въпроса отдавна го бяха накарали да осъзнае, че всеки е способен да извърши убийство, затова и без учудване понякога тръгваше към най-немислимите заподозрени; затова и не се изненада от подозренията си, които бяха започнали да добиват по-конкретна форма през последните няколко часа, макар че те не само биха учудили Лора и Ърл, а и навярно биха ги сломили.

Делмар, Кари, Синди Лейки…

С тези имена провалите му би трябвало да свършат.

Отдалечи се от ресторанта и макар да си внушаваше увереност, настроението му не се различаваше особено много от сивия дъждовен ден, през който си пробиваше път.

 

 

Бяха пуснали филма на Спилбърг няколко седмици преди Коледа, но и сега, почти три месеца по-късно, интересът към него бе достатъчно голям, така че големият салон бе наполовина пълен дори на дневната прожекция. Пет минути преди началото на филма публиката в радостно очакване бъбреше и се смееше.

Лора, Мелани и Ърл заеха три места в дясната страна на залата. Мелани, седнала между Ърл и Лора, се взираше в огромния бял екран безизразно, без да се движи или да говори, с отпуснати в скута ръце; поне изглеждаше будна.

Макар че в мрака щеше да й е по-трудно да следи детето, Лора искаше светлините да угаснат и филмът да започне. Чувстваше се уязвима на светло, гола и видима сред всички непознати. Знаеше, че е глупаво да се тревожи — тук бе невъзможно враговете им да ги открият. ФБР, подкупните ченгета, Палмър Бут и служителите му можеха да ги търсят под дърво и камък, което значеше, че ще ги търсят, а няма да отидат на кино. Ако имаше безопасно място на този свят, това бе обикновеният киносалон в мрачния следобед.

Макар от доста време да бе разбрала, че за тях безопасно място вече няма никъде по света.

 

 

Когато разбра, че най-добър резултат ще получи, ако подходи към Палмър Бут директно, безкомпромисно и без предварителна уговорка, Дан тръгна право към сградата на „Джърнал“ на булевард „Уилшир“, само на няколко преки източно от мястото, където Бевърли Хилс отстъпваха пред разпрострения, подобен на октопод Лос Анджелис. Дори не знаеше дали Бут е още в града, а камо ли в кабинета си, но оттук бе най-добре да започне.

Остави колата в подземния гараж под сградата и взе асансьора до осемнайсетия етаж, където бяха кабинетите на шефовете на осведомителната империя, свързана с „Джърнал“ — към нея се числяха още деветнайсет вестника, две списания, две телевизионни и три радиостанции. Вратата на асансьора се отвори и откри разкошна приемна с дебел персийски килим и две оригинални картини с маслени бои на експресиониста Ротко.

Смаян от великолепието и изискаността на обстановката, Дан не съумя да се намъкне изведнъж в костюма на сразяващ събеседника си детектив от отдела за убийства съвсем гладко и пълно, както бе замислил. Все пак успя, благодарение на служебната карта и авторитета си, да мине през служителя от въоръжената охрана и хладно любезната, изключително делова регистраторка. Учтив млад човек, който би могъл да бъде изпълнителен секретар, стажант при някой от редакторите или телохранител, обучен да убива — или и трите неща едновременно — бе повикан от регистраторката и преведе Дан през дълъг коридор, в който цареше такава тишина, като че ли се намираше дълбоко в космоса сред далечните звезди, а не в самия център на огромния град. Коридорът ги изведе в друга приемна зала за психическо адаптиране пред самата светая светих — командира на целия космически кораб Палмър Бут.

Младежът представи Дан на госпожа Хъдспет, личната секретарка на Бут, и си тръгна. Госпожа Хъдспет бе хубава и елегантна жена на средна възраст; носеше тъмнолилав плетен костюм и пастелна блуза с тъмновиолетова папийонка. Макар да беше висока, слаба и изящна, а и очевидно се гордееше с изтънчеността си, у нея имаше някаква рязкост и деловитост, които му напомниха за Ирматруд Гелкеншетъл.

— О, господин лейтенант — започна направо тя. — Съжалявам, но господин Бут в момента не е в сградата. Изпуснахте го за десетина минути. Трябваше да отиде на едно заседание. Днес денят му е много натоварен, както, разбира се, са повечето му дни.

Новината, че Бут си гледа работата по обичайния начин разтревожи Дан. Ако теорията му беше вярна, ако наистина знаеше какво е „то“, Палмър Бут би трябвало отчаяно да се бои за живота си, да е побягнал или да се е барикадирал в мазето на някой здраво укрепен замък — навярно в Югославия, швейцарските Алпи или в някой друг трудно достъпен край на света. Но щом Бут ходеше на заседания и вършеше нормалната си делова работа, това означаваше, че не се страхува, а ако не се страхуваше, теорията на Дан за сивата стая щеше да се окаже погрешна.

Той настоя пред госпожа Хъдспет:

— Абсолютно наложително е да говоря с господин Бут. Случаят е неотложен. Може да се каже, че е въпрос на живот и смърт.

— Е, и той, разбира се, държи много да поговори с вас — увери го тя. — Сигурна съм, че това личи и от бележката му.

Дан примигна:

— Каква бележка?

— Не е ли това причината да сте тук? Не сте ли получили бележката, която той остави в участъка?

— Участъка Ийст Вали?

— Да, първото, което направи тая сутрин, беше да се обади там — искаше много да се свърже с вас. Но още ви нямаше. Опитахме се да ви намерим на домашния ви телефон, но никой не ни отговори и там.

— Днес не ходих в участъка — обясни той. — И не съм получил бележката. Дойдох тук, защото трябва да говоря с господин Бут възможно най-скоро.

— О, сигурна съм, че и той много държи да се срещнете — увери го тя. — Остави ми дори екземпляр от разписанието си за деня с всички места, където ще ходи и времето, през което ще можете да го намерите. Помоли ме да ви го дам, ако се появите, и да настоя да го видите в удобно за вас време.

Добре. Така нещата се изясняваха. Бут все пак бе отчаян и се надяваше или че Дан също е подкупен, или че ще се съгласи да действа като посредник между него самия и разбеснелия се дявол, който преследваше хората от сивата стая. Не беше избягал и не се криеше на отдалечено място, защото знаеше прекалено добре, че това не би му помогнало. Занимаваше се с бизнеса си както винаги, защото алтернативата — да се взира в стените и да чака „то“ да дойде — бе ужасна.

Госпожа Хъдспет отиде до огромното си бюро, отвори една кожена папка и издърпа най-горния лист — разписанието на шефа й за деня. Загледа се за миг в него.

— За съжаление едва ли ще го сварите в мястото, където е в момента, а после известно време ще пътува — с лимузината, разбира се — така че според мен ще можете да се свържете с него най-рано в четири часа.

— Но това е след повече от час. Сигурна ли сте, че не мога да го открия преди това?

— Уверете се сам. — Тя му подаде разписанието.

Имаше право. Ако се опиташе да кара из града по петите на Бут, щеше непрекъснато да го изпуска — издателят бе зает човек. Но точно в 16:00 часа трябваше да си е вкъщи — или така поне пишеше в разписанието.

— Къде живее господин Бут?

Госпожа Хъдспет даде адреса на Дан и той си го записа. Беше в квартала Белеър.

Когато вдигна глава от тефтерчето си, видя, че тя внимателно го наблюдава. Очите й излъчваха жадно любопитство — беше ясно, че става нещо необикновено, но Бут този път не й се бе доверил. Личеше, че е впрегнала цялата си изтънченост и самоконтрол, за да се въздържи да не разпита Дан. Но си личеше още, че е разтревожена до смърт — досега бе успявала да го прикрие, но то сега се показа като подпухнал труп, изплувал в тъмни води. Бе притеснена, защото знаеше, че и самият Бут е разтревожен, а той би й показал собствените си чувства, само ако са прекалено непреодолими, за да се скрият — за опитен бизнесмен като него това би се наложило единствено ако тревогата е съвсем близко до паниката.

Младият изпълнителен секретар — или човешкото съответствие на бойно куче, което и от двете неща да беше — се върна и придружи Дан до приемната. Въоръженият пазач още охраняваше бдително изхода на асансьора. Красивата, но хладна регистраторка пишеше върху компютърна клавиатура; от клавишите долиташе само леко щракане, което в тихата стая се стори на Дан като звука на удрящи се парчета лед.

 

 

Филмът, за голямо облекчение на Лора, бе започнал преди десетина минути и те можаха да минат за обикновени зрители.

Мелани се взираше напред със същото изражение, което бе имала и когато екранът бе празен. Отразената светлина огряваше лицето й, изкривените образи се местеха по чертите й и понякога ги оцветяваха изкуствено, но през повечето време странните лъчи правеха лицето й да изглежда дори по-бледо.

„Поне е будна“, мислеше си Лора; после се зачуди какво ли знаеше Дан Халдейн. Във всеки случай повече, отколкото й бе казал. Това бе сигурно.

От другата страна на Мелани Ърл Бентън бръкна под сакото си и Лора разбра — иска да се увери, че револверът му е в презраменния кобур и може да го извади с едно движение. Вече го бе проверявал два пъти от началото на филма, а тя бе сигурна, че ще повтори движението си след няколко минути. Това бе проява на някаква нервност, а за човек, който не се поддава на нервни пристъпи, говореше за голямо притеснение.

Разбира се, ако „то“ ги бе последвало в киносалона и ако „то“ накрая бе решило да им вземе Мелани, револверът не би помогнал с нищо, колкото и бързо да можеше да го изважда от кобура Ърл Бентън.

 

 

Тъй като разполагаше с час и четвърт, преди да потърси Палмър Бут в Белеър, Дан реши да се отбие в уестуудския участък, където беше депозирано оплакването срещу Уекслърш и Мануело. Двамата детективи бяха задържани единствено въз основа на показанията на Ърл Бентън, а на Дан му се искаше да добави и собствените си показания като още една стъпка към вкарването им зад решетките. Бе оставил у Рос Мондейл впечатлението, че самият той няма да обвини Уекслърш и Мануело в нападение и предумишлено убийство. Бе му обещал, че Ърл ще оттегли своите показания след няколко дена, когато двете Маккафри са вече в безопасност, но го бе излъгал. И нищо друго да не постигнеше в разследването, и да не успееше да спаси Мелани и Лора, поне щеше да има удоволствието да види Уекслърш и Мануело зад решетките и да сложи край на кариерата на Мондейл.

Натовареният да разследва случая в участъка, някой си Хърман Дорфт, му се зарадва. Единственото нещо, което на Дорфт му трябваше повече от показанията на Дан, бяха показания от Лора Маккафри и той явно се разочарова, че госпожа Маккафри няма да му се представи скоро. Заведе Дан в стаята за разпити с бюро в ъгъла, пишеща машина, маса и пет стола; предложи му да извика стенограф или да осигури магнетофон.

— Цялата процедура ми е толкова добре известна — увери го Дан, — че просто ще седна да съчиня показанията си сам. Онази пишеща машина ще ми свърши работа, ако ми донесете листове за нея.

Дорфт изпълни желанието му и след няколко минути Дан остана сам с клавиатурата, с острата флуоресцентна светлина, с тропането на дъжда по покрива и със застоялия, кисел мирис от цигарен дим, който бе полепнал като тънка жълтеникава ципа по стените след последното им боядисване.

Когато след двайсет минути завърши писането и се канеше да потърси полицейския нотариус, пред когото да сложи подписа си, вратата се отвори и влезе Майкъл Сиймс, агента от ФБР.

— Хей, здравейте.

На Дан отново му се стори, че Сиймс е някаква хронологична грешка — лицето му бе трийсетгодишно, сивата му коса бе доста побеляла, като че ли бе на петдесет, петдесет и пет, а отпуснатите рамене и скованите бавни движения го караха да изглежда като стар клиент на службите за социално слаби. Но силният му глас бе по-младежки и от лицето му.

— Търсех ви.

— Хубав ден за лов на патици, а? — Дан се изправи зад бюрото.

— Къде са госпожа Маккафри и Мелани? — попита го Сиймс.

— Трудно е да повярваш, че само преди няколко години всички се тревожеха за засушаванията. Сега с всяка година дъждовете през зимата стават все повече.

— Двама детективи са заподозрени в опит за убийство, в полицейско нарушаване на гражданските права — това са възможности за накърняване на националните интереси и ФБР сега има много основания да се намеси в случая, Халдейн.

— Колкото до мене, аз съм започнал да си строя Ноев ковчег. — Дан вдигна напечатаните листове и тръгна към вратата.

Сиймс не му направи път.

— Вече се намесихме. Не сме само наблюдатели. Упражняваме правата си за федерално правораздаване по отношение на тези убийства.

— Много добре.

— И вие естествено сте длъжен да ни сътрудничите.

— Изглежда, ще бъде много забавно. — На Дан му се искаше Сиймс да се махне от пътя му.

— Къде са госпожа Маккафри и Мелани?

— Може да са отишли на кино — допусна Дан.

— По дяволите, Халдейн…

— Е, в такова отвратително време едва ли са отишли на плажа или на пикник в парка Грифит, така че защо да не са на кино?

— Вие затруднявате…

— Не, вие ме затруднявате — прекъсна го Дан. — Препречили сте ми пътя. — Докато го казваше, заобиколи Сиймс и излезе.

Агентът на ФБР го последва по коридора към многолюдното работно помещение, където Дан успя да намери нотариус.

— Халдейн, не можете да ги защитите съвсем сам. Ако продължавате така, ще ги отвлекат или ще ги убият и отговорността ще носите само и единствено вие.

Докато се подписваше пред нотариуса, Дан отсече:

— Може би. Може би ще ги убият. Но ако ви ги предам, тогава със сигурност ще бъдат убити.

Сиймс зяпна:

— Да не би да намеквате, че аз… ФБР… правителството бихме убили това момиченце? Защото може да е замесено в съветски експерименти? А може би защото е наш обект за изследване, а знае прекалено много и ние искаме да му затворим устата, преди да се раздрънка? Това ли мислите?

— Минавало ми е през ума.

Като запелтечи от гняв — явно беше вбесен или пък съвършено се преструваше — Сиймс последва Дан от нотариуса до друго бюро, където Хърман Дорфт пиеше кафето си и преглеждаше купчина фотографии.

— Вие луд ли сте, Халдейн, или какво? — не спираше агентът. — Ние представляваме правителството, по дяволите. Правителството на Съединените щати. Това не е Съветският съюз, където от името на народа се чука на неколкостотин врати всяка вечер и неколкостотин души просто изчезват. Това не е Иран, Никарагуа или Салвадор. Ние не сме убийци. Работата ни е да защитаваме хората, а не да ги убиваме.

Дан подаде заверените си показания на Дорфт и се обърна към Сиймс:

— Добре, значи самото правителство, институцията на правителството не убива хората — освен може би с данъците и с безкрайната бумащина. Но правителството се състои от хора, от отделни личности, вашето Бюро също се състои от индивиди, и не започвайте да ме убеждавате сега, че сред тях няма хора, способни да убият двете Маккафри за пари, от политически подбуди, зле разбран идеализъм и поради хиляди други причини. Не ми казвайте и че всички в Бюрото ви са такива ангелски души, че никога не им е хрумвала мисълта да отнемат живота на друг.

Дорфт стреснат ги гледаше, а Сиймс яростно тръсна глава:

— Агентите на ФБР са…

— … всеотдайни професионалисти, които вършат много добре работата си — довърши Дан. — Но склонността към убийство не е чужда и на най-добрите сред нас, господин Сиймс. Има я и сред ония, които смятаме за най-надеждни, най-невинни и най-кротки. Повярвайте ми, знам го. Знам всичко за убийството, за убийците сред нас, за убийството вътре в нас. Знам повече, отколкото бих искал. Майки убиват децата си. Съпрузи се напиват и убиват жените си; понякога не е необходимо да са пияни, достатъчно е любимият им отбор да се е провалил в първенството по бейзбол. Обикновени секретарки убиват гаджетата си от ревност. Миналото лято тук, в самия Лос Анджелис, посред бял ден, един дребен търговец уби съседа си заради някакъв спор около градинската косачка. Ние сме извратени същества, Сиймс. Имаме най-добри намерения. Искаме да вършим добро един на друг и се опитваме, бог ни е свидетел, че се опитваме. Но у нас действат мрачни сили, носители сме на зараза и трябва да се борим с нея непрекъснато, да не позволяваме да се разпростре и да ни залее. Но понякога губим в битката. Убиваме от ревност, лакомия, завист, гордост… за да си отмъстим. Политическите идеалисти не прекъсват безумствата си и превръщат живота в ад за самите избиратели, а се кълнат, че искат да го подобрят.

Религиозните фанатици се избиват в името на Бога. Домакини, свещеници, бизнесмени, водопроводчици, борци за мир, поети, лекари, адвокати, баби и малолетни пънкари — те всички са способни да убиват, когато са налице подходящи условия, настроение и мотивировка. Тези, на които трябва да се вярва най-малко, са хората с претенции, че са миротворци, че нямат абсолютно никаква склонност към насилие, защото те или лъжат, или чакат да се възползват — в противния случай самата им наивност е опасна, тъй като не знаят нищо за себе си. И сега — животът на хората, за които се грижа, за които бих направил всичко на света, е поставен в опасност и аз няма да оставя безопасността им в ничии ръце освен в моите. В никакъв случай. И дума да не става. Всеки, който се опита да ме спре, ще получи поне едно кроше в мутрата. А всеки, който се опита да им навреди, да ги докосне с пръст… е, по дяволите, ще му видя сметката, защото, по отношение на собствената си способност да убива, ако се наложи, не храня никакви илюзии.

Дан се извърна разтреперан и се отдалечи към вратата за паркинга на участъка. Докато вървеше, забеляза, че в голямата стая всички бяха утихнали и го гледаха — бе говорил не само сърдито и разпалено, но и твърде гръмогласно. Тресеше го. Лицето му се бе овлажнило от пот. Хората се отдръпваха от пътя му.

Беше с ръка на бравата, когато Сиймс успя да се съвземе от емоционалния изблик и го последва.

— Почакай, Халдейн, за бога, така няма да стане. Не можем да те оставим да си играеш на самотен каубой. Помисли си, човече. Имаме осем убити за два дена, което превръща случая в прекалено голямо нещо, за да…

Дан се спря, преди да отвори, обърна се рязко и го прекъсна:

— Осем? Това ли каза? Осем убити? Дилан Маккафри, Уили Хофриц, Купър, Ринк и Скалдоне. Станаха пет. А не осем. Само пет. Какво е станало от снощи насам? Кой друг е опънал петалата след Джоузеф Скалдоне?

— Нима не знаеш?

— Кой друг? — настоя Дан.

— Едуин Коликников.

— Но той се измъкна. Замина за Лас Вегас.

Сиймс се ядоса:

— Значи си знаел за Коликников! Знаел си, че е свързан с Хофриц и че е бил замесен с опитите в сивата стая?

— Да.

— Ние не знаехме чак до смъртта му, по дяволите! Ти укриваш важни сведения от разследването, Халдейн, и полицейската ти карта ще изгърми!

— Какво е станало с Коликников?

Сиймс му разказа за смразяващата публична екзекуция в ласвегаското казино.

— Било е като полтъргайст — натърти агентът. — Нещо невидимо. Непозната, невъобразима сила, която се е вмъкнала в казиното и е смазала Коликников до смърт пред очите на стотици очевидци! Вече няма съмнение, че Хофриц и Маккафри са разработвали нещо от голямо значение за националната отбрана и ние твърдо сме решили да разберем какво е било.

— Имате книжата, дневниците и бележките от къщата в Студио Сити…

— Имахме ги — прекъсна го Сиймс — Но който е успял да види сметката на Коликников в онова казино, се е добрал и до доказателствения материал по случая и е запалил всичките книжа на Маккафри.

Дан бе наистина изненадан:

— Какво? Кога е станало това?

— Снощи. Шибан неочакван пожар — изруга Сиймс. Сега стана ясно, че той едва се крепи на ръба на сляпата си ярост, защото за федералните агенти не е прието да крещят с пълен глас такива думи на обществени места — не беше добре за авторитета му, а за служителите на Бюрото авторитетът е по-важен дори от работата им.

— Каза осем — подсети го Дан. — Осем убити. Кои са останалите?

— Хауард Ренсвиър бе открит тази сутрин мъртъв в скиорската хижа на брат си в курорта Мамът. Предполагам, че и той ти е известен.

— Не — излъга Дан, уплаши се да не разгневи Сиймс дотолкова, че той да го арестува. — Харолд Ренсвиър?

— Хауард — поправи го Сиймс, но с подигравателна нотка, загатваща съмнението му, че Дан не знае добре името. — Още един от сътрудниците на Уили Хофриц и Дилан Маккафри. Явно е отишъл да се скрие там. Хората от една съседна вила чули писъци през нощта и повикали шерифа. Когато пристигнали там, се ужасили от това, което намерили. А имало и още един човек с Ренсвиър. Шелдън Толбек.

— Толбек ли? А той кой е? — Дан отново се направи на глупак, за да не пострада.

— Още един от психолозите, свързани с Хофриц и Маккафри. Има данни, че Толбек е бил в хижата, когато това нещо… тази сила се появила и започнала да смазва мозъка на Ренсвиър. Толбек избягал в гората. Още не са го открили. И сигурно никога няма да го открият, а ако това стане… е, в най-добрия случай може да се надяваме, че е умрял от премръзване.

Това беше лошо. Ужасно. Най-лошото.

Дан знаеше — минутата изтичаше, но не подозираше, че това ставаше с космическа скорост. Мислеше, че поне още петима експериментатори от сивата стая трябва да намерят смъртта си, преди „то“ да насочи вниманието си към Мелани. Но за това щяха да отидат още два-три дена. Надяваше се за това време подозренията му около случая да се изяснят и той да открие начин да спре касапницата и да спаси детето. Може би щеше да спаси и един-двама от тези фанатизирани и аморални типове, макар че те едва ли го заслужаваха. Но изведнъж шансовете му започваха да клонят към нула, защото „онова нещо“ го изпреварваше. Доколкото му бе известно, оставаха още само двама заговорници — Албърт Юландър и Палмър Бут. След като видеше и тяхната сметка, „то“ щеше да се насочи към Мелани с особено настървение. Щеше да я разкъса на парченца. Щеше да раздроби главата й, да изсмуче и последната искрица живот от мозъка й, преди да я „освободи“. Между Мелани и смъртта сега стояха само Бут и Юландър, а и в този миг издателят или писателят — а защо не и двамата — можеха да са в безмилостната хватка на невидимия си, но ужасно силен противник.

Дан обърна гръб на Сиймс, отвори рязко вратата и се затича към паркинга, където студеният вятър и рано падналата мъгла разсейваха илюзията за Южна Калифорния, създавана от туристическите диплянки. Усети как обувките му подгизнаха от водата, която заливаше асфалта.

Чу как Сиймс го вика отзад, но не се обърна.

Извърна се едва когато се вмъкна в колата, мокър и разтреперан, и с учудване установи, че Сиймс го е оставил да си тръгне. Залогът беше голям, навярно въпросът бе от национално значение — имаше осем трупа и ФБР вече официално участваше в разследването. Сиймс би могъл спокойно да го арестува и сегашното му пасивно отношение донякъде представляваше неизпълнение на служебните задължения.

Сега разговорът с Бут бе наистина по-важен от всякога. Ако животът на Мелани до този момент бе разменна монета, вече висеше на косъм, а времето като неумолим бръснач режеше и тази незначителна нишка.

Делмар, Кари, Синди Лейки…

Не.

Този път не.

Щеше да спаси и жената, и детето. Този път провал нямаше да има.

Не усети кога достигна „Уилшир“, зави наляво към булевард „Уестууд“, откъдето пое към „Сънсет“ и след това към Белеър. Щеше да пристигне в дома на Бут малко преди четири, но бе възможно и той да се е прибрал по-рано.

Беше отминал три от преките в квартала, когато му дойде наум, че Сиймс може да е поставил устройство за проследяване в колата му, докато той пишеше показанията си срещу Уекслърш и Мануело в участъка. Затова и не го бяха задържали за разпит, нито го бяха арестували за затрудняване на работата на федерален служител. Сиймс се бе досетил, че най-бързият начин да открие Лора и Мелани Маккафри е да остави Дан да го заведе при тях.

Когато светофарът отпред светна червено, Дан спря и на няколко пъти огледа колите зад себе си в огледалото за обратно виждане. Движението беше натоварено и нямаше лесно да открие „опашката“. Но може би такава изобщо нямаше. Ако в колата бяха инсталирали електронно устройство, можеха да го наблюдават от разстояние и да следят движението му върху електронна карта на улиците.

Трябваше да се отърве от тях.

Все още не се бе запътил към двете Маккафри, но не искаше да го проследят и до дома на Бут. Ако се домъкнеше и екип от агенти на ФБР, Бут едва ли би пожелал да говори искрено. Дан не искаше да има свидетели и по друга причина — ако Мелани по чудо оцелееше, сведенията биха могли да се използват срещу нея. Тогава тя нямаше никога да се измъкне от изолацията си и да заживее нормално.

И сега нямаше кой знае каква надежда за детето, макар че някаква искрица мъждукаше далеч в тъмнината. В момента работата на Дан бе да съхрани тази искрица и да се опита да я превърне в огън.

Светофарът даде зелено.

Поколеба се за миг, защото не знаеше накъде да тръгне и какво да направи, за да се отърве от „опашката“.

Делмар, Кари, Синди Лейки…

Погледна часовника си.

Кръвта му препускаше лудо.

Цъкането на часовника, тупкането на сърцето му и барабаненето на дъжда върху покрива на колата се сливаха в един звук — като че ли целият свят беше бомба с часовников механизъм, която всеки миг щеше да избухне.