Дийн Кунц
Вратата към декември (34)

34

Дан и Лора не успяха да свършат нищо важно тази сутрин, макар че положиха много усилия. Завалелият отново дъжд също ги затрудняваше, защото колите в целия град едва пъплеха. Времето бе лошо, но истинският проблем бяха плъховете, от които можеха да получат някои отговори, а те всички напускаха потъващия кораб — Дан не успя да открие вкъщи или на работа нито Ренсвиър, нито Толбек и имаше достатъчно основания да мисли, че са заминали от града в неизвестна посока.

В един часа се срещнаха с Ърл Бентън в ресторантчето във Ван Найс, както се бяха разбрали снощи. За щастие раната, която му бе нанесъл Уекслърш, не го бе затруднила и сутрешните му занимания се оказаха далеч по-плодотворни от работата, свършена от Дан и Лора. Четиримата се настаниха в сепаре в дъното на ресторанта — далеч от джубокса и гърмящата кънтри музика. Седяха до голям прозорец, по който дъждът се стичаше на сиви струи и замъгляваше всичко отвън. Ухаеше приятно на пържени картофки, топли хамбургери, бобена супа, бекон и кафе. Сервитьорката бе пъргава и весела и след като взе поръчката им, Ърл разказа на Дан и Лора всичко, което бе научил. Сутринта се бе свързал първо с Мери Катрин О’Хара, секретарката на „Свобода сега“, и си уредили среща за десет часа. Живеела в Бърбанк, в приятна малка къща, заобиколена от лози и така добре поддържана в стила на трийсетте години, че Ърл нямало да се учуди, ако видел някой пакард, паркиран в алеята.

— Госпожа О’Хара е на около шейсет години — продължи Ърл — и изглежда почти толкова добре, колкото и къщата й. Много е хубава и сигурно е била красавица на младини. Занимавала се е с търговия на недвижими имоти и макар да не е богата, според мен, живее доста охолно. Разполага с всички удобства. Домът й е много добре обзаведен, има и някои наистина скъпи антики.

— Как реагира на разговора за „Свобода сега“? — попита Дан. — С нежелание ли?

— Напротив. Имаше желание да говори за това. Полицейските ви досиета за нея са поостарели. Вече не работи там. Напуснала е по собствено желание преди няколко месеца.

— Така ли?

— Тя е убедена поддръжничка на движението за свобода на личността и членува в десетина свързани с това организации, така че когато Ърнест Купър я поканил да вземе участие в работата на основания от него Комитет за политически действия, тя с радост пожертвала свободното си време. Въпросът е, че Купър явно е имал нужда от името й, за да може комитетът му да изглежда по-легитимен, а и е очаквал тя да бъде по-податлива на манипулации. Но да манипулираш Мери О’Хара е все едно да играеш футбол с жив таралеж и да не се убодеш.

Лора се засмя, а Дан се учуди и зарадва от смеха й. Не бе съзнавал колко много може да го зарадва веселостта й.

— Изглежда, че е много нахакана — забеляза Лора.

— И е умна — допълни Ърл. — Напомняше ми за теб.

— Нима съм нахакана? — учуди се Лора.

— Много повече, отколкото си мислиш — увери я Дан с възхищение, каквото явно и Ърл изпитваше.

Отвън гръмотевиците ехтяха като огромни, търкалящи се по небето камъни. Понесен от порив на вятъра, дъждът заплющя още по-силно по стъклата.

Ърл продължи:

— Госпожа О’Хара останала там почти година, но — подобно на други борци за свободата на личността преди нея — накрая напуснала, защото видяла, че организацията не се занимава с онова, заради което била създадена. Постъпвала е значителна финансова помощ, но почти не е била оказвана материална поддръжка нито на кандидатите, нито на програмите на движението. Всъщност повечето фондове се пренасочвали към някакъв уж свързан с движението проект, възглавяван от Дилан Маккафри.

— Сивата стая — подхвърли Дан.

Ърл кимна.

— Но какво общо са имали със свободата на личността онези експерименти? — зачуди се Лора.

— Навярно нищо — отвърна Ърл. — Движението им е било нужно само като удобно прикритие. До тази мисъл поне стигнала накрая Мери О’Хара.

— Прикритие за какво?

— И тя не знаеше.

Сервитьорката им поднесе три чаши кафе и една пепси-кола.

— Обедът ви ще бъде готов след няколко минути. — Огледа нараненото лице на Ърл, превръзката на главата му, после белега и ожулването по челото на Дан и попита: — Вие от някаква катастрофа ли се връщате или що?

— Паднахме нагоре по едни стълби — обясни Дан.

— Нагоре ли? — вдигна вежди тя.

— Четири етажа — кимна Ърл.

— О, будалкате се.

Те се захилиха.

Тя също се усмихна и забърза към друга маса.

Докато Лора вадеше сламката от пликчето, поставяше я в пепсито и се опитваше да накара Мелани да пие, Дан се обърна към Ърл:

— Според твоето описание, от госпожа О’Хара можеше да се очаква повече — не просто да се измъкне от ситуацията, а и да пише до Федералната изборна комисия, за да закрият този Комитет за политически действия.

— Тя го е направила — тръсна глава Ърл. — Писала им е два пъти.

— И?

— Не получила отговор.

Дан неловко се размърда върху стола си.

— Значи твърдиш, че хората от „Свобода сега“ държат в ръцете си Федералната изборна комисия?

— Нека кажем просто, че имат някакво влияние.

— Което значи, че това наистина е таен правителствен експеримент — замисли се Дан. — И сме постъпили умно, като се измъкнахме от ФБР.

— Не е задължително да е така.

— Само хора от правителството са в състояние да спасят някого от разследване на изборната комисия, а дори и на тях няма да им е много лесно.

— Търпение — спокойно каза Ърл и взе кафето си.

— Знаеш ли нещо по този въпрос? — попита Дан.

— Аз винаги знам нещо. — Ърл се усмихна и отпи от кафето си.

Дан видя, че и Мелани е пийнала от чашата си, макар и с много убеждаване. Лора вече бе употребила едната салфетка, за да попие разлятата течност от брадичката на детето.

Ърл заговори пак:

— Нека започна първо с това, откъде „Свобода сега“ взема парите си. Госпожа О’Хара е била само секретарка, но когато започнала да усеща, че има нещо нередно, отишла и проверила документите на счетоводителя зад гърба на Купър и Маккафри. Деветдесет и пет процента от фондовете на Комитета за политически действия се получавали като помощи от други подобни фондации — „Честност в политиката“, „Гражданско движение за просветно правителство“ и „Група за двайсет и втория век“. След това проучила и тези групи — оказало се, че Купър и Хофриц играели значителна роля и там, че и трите комитета не били основани, както човек би могъл да очаква, по инициатива на обикновени граждани, а от две други непечеливши организации, две други благотворителни институции.

— Благотворителни институции? На тях разрешено ли им е да се занимават с политика?

Ърл кимна.

— Да, ако действат внимателно и ако в устава им е записано, че „ще работят в служба на обществото и за по-съвършени правителствени програми“, какъвто е бил случаят с тези две организации.

— А откъде са вземали парите си те?

— Госпожа О’Хара спряла дотук с проучванията си, но аз се обадих в „Паладин“ от нейния телефон и помолих да ми направят справка. Двете организации черпели средствата си от друга, по-голяма благотворителна фондация.

Лора възкликна:

— Боже мой, това е цял заплетен ребус!

— Чакай да видя дали съм разбрал добре — въздъхна Дан. — Тази по-голяма благотворителна фондация е финансирала две по-дребни, а те са поддържали комитети за политически действия — „Честност в политиката“ и „Гражданско движение за просветно правителство“ — а пък тези организации са издържали „Свобода сега“, чиято единствена цел била да снабдява с пари експериментите на Дилан Маккафри в Студио Сити.

— Точно така — кимна Ърл. — Изработили са сложна система за пране на пари, за да се запази в тайна първоначалният им източник и да се скрие връзката му с Дилан Маккафри, в случай че работите потръгнат зле и властите научат за серията от жестоки и противозаконни експерименти, които той е извършвал със собственото си дете.

Веселата млада сервитьорка пристигна с обяда им и те подхванаха безобиден разговор за времето, докато тя подреждаше чиниите.

Но след като тя се отдалечи, никой не докосна храната.

Дан се обърна към Ърл:

— Как се нарича благотворителната организация, която стои в центъра на целия ребус?

— Ще ти падне шапката.

— Нямам такава.

— Фондацията „Бут“^[1].

— Господи!

— Същата, която поддържа сиропиталища и организира социална помощ за самотни деца и възрастни ли? — попита Лора.

— Същата — потвърди Ърл.

Дан търсеше нещо в джоба на палтото си. Извади компютърната разпечатка на списъка с адреси на клиенти от „Пентаграма“. Разгърна го на трета страница и им показа — Палмър Бут, богатият наследник на Бут, глава на фамилията сега, собственик на „Лос Анджелис Джърнал“, един от най-видните граждани, движещата сила във фондацията „Бут“.

— Открих това снощи в кабинета на странния окултен магазин на Джоузеф Скалдоне и много се учудих, че закоравял бизнесмен като Бут би могъл да се интересува от свръхестественото. Разбира се, и най-твърдите глави си имат слабите места — у всички нас има нещо уязвимо и някаква доза глупост. Но като се има предвид името на Бут и уважението, с което се ползва… по дяволите, никога не би ми хрумнало, че той може да се окаже забъркан в нещо подобно.

— Дяволът има поддръжници и на най-неочакваните места — дълбокомислено заяви Ърл.

От джубокса се разнесе гласът на Брус Спрингстийн, а Дан хвърли поглед към леещия се зад прозореца дъжд.

— Преди два дена аз дори не вярвах в дявола.

— А сега?

— А сега… — повтори Дан.

Лора започна да реже сандвича на Мелани на хапки, за да я накара да хапне малко.

Момичето се взираше в лъкатушещите фигури, които дъждът рисуваше по стъклото — или в нещо на светлинни години оттук. В далечния край на ресторанта някой от помощниците или сервитьорка изпусна две-три чинии. Трясъкът бе последван от бурен смях.

— Както и да е — подхвана Ърл, — нали ти казах за двете писма, които Мери О’Хара е изпратила до Федералната изборна комисия? Е, не е особено загадъчно защо от тях нищо не е излязло. Палмър Бут е голям дарител и на двете политически партии — винаги малко по-щедър към онази, която е на власт в момента — но сумите при всяко положение са значителни. Така че, когато преди няколко години комитетите за политически действия излязоха на мода, Бут явно е схванал колко полезни могат да му бъдат те за неща като косвеното финансиране за изследванията на Дилан Маккафри и е назначил един-двама от хората си в комисията, която ги контролира.

Лора доразряза сандвича и се намеси:

— Вижте, аз не знам много за Федералната изборна комисия, но струва ми се, че членовете й едва ли ги назначават с политическа поръчка.

— И не ги назначават — кимна Ърл. — Поне не пряко. Но хората, които движат бюрократичната машина на изборната комисия, са политически ангажирани. Ако човек пожелае достатъчно силно да назначи някого там, ако е достатъчно богат и решителен, може да го постигне по обиколен начин. Разбира се, няма да се измъкне, ако реши направо да подкупи комисията, защото и двете политически партии следят много строго за злоупотребите. Но ако намеренията му са по-скромни — да кажем, комисията да се въздържи от прекален контрол върху работата на няколко комитета за политически действия, чиито цели не са съвсем законни — тогава никой няма да им обърне внимание и да се разтревожи особено от това. А ако човек разполага с възможностите на Палмър Бут, няма да си служи с отявлени гангстери — напротив, ще изпрати добродетелни и уважавани служители на една от най-големите благотворителни организации и всички ще са доволни, че такива високообразовани и добронамерени кадри предлагат услугите си на правителството.

Дан отново въздъхна.

— Значи Палмър Бут, а не правителството, е осигурявал парите за експериментите на Маккафри и няма защо да се тревожим, че ФБР би спомогнало за едно повторно изчезване на Мелани.

— Не съм съвсем убеден в това — заяви Ърл. — Вярно е, че не правителството е плащало на Маккафри и Хофриц за проучванията в сивата стая. Но сега, след като са се запознали с мястото и са надникнали в книжата на Маккафри, не е изключено в правителствените служби да са стигнали до мисълта, че работата му там би могла да има отношение към националната отбрана и няма да е лошо да проучат Мелани и да поработят с нея… без да им се пречи.

— Само през трупа ми — отсече Лора.

— Така че си оставаме сами — заключи Дан.

Ърл кимна.

— Освен това Бут явно е успял да се добере до Рос Мондейл и да накара полицейския участък да работи срещу нас.

— Не е целият участък — възрази Дан. — Само няколкото гнили ябълки в него.

— Да, но знае ли някой дали няма и приятели във ФБР? А и да можем някак да си върнем Мелани от хората на правителството, в случай че успеят да ни я измъкнат, навярно никога няма да я видим отново, ако Бут се добере до нея.

Замълчаха за няколко минути. Обядваха, Лора се опита да нахрани и Мелани, но не постигна кой знае какъв успех.

От джубокса долетяха финалните акорди на песен на Шийна Ийстън и отново започна трогателно парче на Брус Спрингстийн за това, как всичко умира, „но същите неща отново се връщат, бейби, така си е“.

И на тримата им се струваше, че има нещо подчертано мрачно и тревожно в текста на песента.

Дан се загледа в дъжда и се замисли доколко новите сведения за Бут са им полезни.

Вече разбраха, че противникът им е силен, но не чак толкова всемогъщ, колкото се бяха опасявали. А това все пак бе добре да се знае. Повдигаше малко самочувствието. По-добре е да си имаш работа със свръхбогат мегаломаниак — с един противник, колкото луд и влиятелен да е той — отколкото да се противопоставиш на монолитната бюрокрация, решена да изпълни задачата си, колкото и налудничава да е тя. Противникът все още бе силен, много силен, но можеше да бъде повален, ако срещу него се използва подходящо оръжие.

Сега Дан вече знаеше кой е „таткото“, белокосият и така изискан извратен тип, редовният посетител на Реджайна Савана Хофриц в холивудското й жилище.

— А какво научи за компанията „Джон Уилкс“? — обърна се той към Ърл. Още докато задаваше въпроса си обаче, нещо му просветна: — Няма никакъв Джон Уилкс, нали? То си е просто едно добре измислено име. Джон Уилкс Бут. Убиецът на Линкълн, макар че, мисля, името му се пишеше другояче. Това е просто още една от компаниите на Палмър Бут и той я е нарекъл „Джон Уилкс“. Защо? На шега ли?

Ърл кимна.

— И на мен ми прилича на някаква шега между посветените, макар че трябва да питаш самия Бут, ако искаш по-пълно обяснение. Както и да е, от „Паладин“ проучиха корпорацията сутринта. Не е кой знае колко секретно. Бут е записан като единствен притежател на акции. Използва компанията „Джон Уилкс“ за някои дребни начинания, които обикновено не се вместват в задачите на останалите му корпорации и фондации, макар че и сред тях някои не носят печалба.

— Като издателството „Джон Уилкс“, нали? — обади се Дан.

Ърл го погледна учуден:

— Да, то е едно от тях. Публикуват само окултна литература и понякога се задържат на нулата, понякога губят по няколко долара. Компанията притежава и малък законен театър в Уестууд, верига от три магазина за домашен шоколад, една закусвалня и още няколко неща.

— В това число и къщата, където живее любовницата на Бут — обади се Лора.

— Не съм убеден, че я мисли за своя любовница — с гримаса на отвращение забеляза Дан. — По-скоро за домашно животно… животинче, което знае някои много интересни номера.

Довършиха обяда си.

Дъждът шибаше по прозореца.

Мелани все така мълчеше — с далечен и празен поглед.

Накрая Лора се обади:

— А сега?

— Сега ще отида при Палмър Бут — заяви Дан. — Ако и той не е побягнал нанякъде като останалите плъхове.