Дийн Кунц
Вратата към декември (36)

36

Очите на Мелани се движеха едновременно с образите от екрана. Не издаваше нито звук, нито пък помръдваше в седалката си, но излъчваше явен интерес, а това изглеждаше добър признак. Беше един от редките случаи в последните дни, когато Лора усещаше детето наистина да вижда нещо в този свят. Вече почти час очичките му бяха вперени в големия екран и това бе първият път, когато се бе съсредоточило по-продължително върху каквото и да е външно събитие. Нямаше значение дали следеше историята, или бе просто запленено от ярките образи. Важното бе, че музиката, цветовете и завладяващите образи бяха постигнали онова, което нищо друго не бе успяло — бяха започнали да измъкват детето от самоналожилото се психологическо изгнание. Лора знаеше, че не може да очаква някакво чудотворно възстановяване и спонтанно измъкване от изолацията само и единствено от филма. Но беше някакво начало.

Интересът на Мелани към филма, от друга страна, позволяваше на Лора по-лесно да я наблюдава и да я държи будна. Момичето сега не проявяваше сънливост и сякаш нямаше опасност да изпадне в по-дълбоко кататонично състояние.

 

 

Дан лъкатушеше наляво-надясно из малките улички на Уестууд. Всеки път, когато светофарът светваше червено, той изключваше от скорост, изскачаше навън и трескаво оглеждаше по някой участък от корпуса на лимузината за малкия радиопредавател, който бе сигурен, че е монтиран някъде. Можеше да изтегли колата до бордюра и да прегледа методично цялата каросерия, но агентите на ФБР, които го следяха, биха го настигнали. Ако разберяха, че се е сетил за „опашката“, нямаше да му позволят да свали предавателя и да им се измъкне — най-вероятно щяха да го арестуват и да го върнат при Майкъл Сиймс. При поредния знак „стоп“ той изскочи в дъжда и бързо огледа вътрешността на левия преден калник, кормилния лост и полуоската, като търсеше опипом прикрепен с магнит електронен предавател с големина на кутия цигари; при следващото спиране прегледа и около задното ляво колело; използва другите две паузи за десните калници. Забеляза, че останалите шофьори го зяпат, но поради движението му напред-назад из улиците никой не би го заподозрял в нещо. Би могло просто да е странност или ексцентричност, но не и нищо друго.

При един „стоп“ на две преки източно от Хилгрейд и южно от булевард „Сънсет“, когато неговата кола бе останала сама на улицата, а дъждът вече се стичаше в яката на палтото му, откри каквото търсеше под предната броня. Откачи го, пусна го в храстите на голяма бледожълта къща в испански стил, скочи отново зад кормилото и се измъкна с голяма скорост оттам. Продължи да гледа в огледалото за обратно виждане още няколко преки, защото се съмняваше, че хората от следящата го кола може да са били наблизо и да са видели как хвърля предавателя. Зад него обаче нямаше опашка.

Крачолите на панталоните и обувките му бяха мокри, усещаше вода чак под дрехите си. Полазиха го тръпки и зъбите му затракаха. Усили докрай парното. Но колата беше евтин модел и дори съоръженията й да бяха наред, не можеше да очаква кой знае какво. Вентилаторите нагнетяваха в лицето му влажен и малко вонящ въздух, като че ли колата страдаше от лош дъх и Дан не спря да трепери, докато не стигна Белеър. Премина плетеница от еднопосочни улички и откри имението на Бут на най-уединената от тях. Зад редицата великолепни борове и дъбове от двете страни на платното Дан забеляза тъмночервена тухлена стена с височина два метра и половина. Беше обкантена с черни плочи с метални шипове. Стената бе толкова дълга, че приличаше на ограда около колеж, болница или манастир, а не на частна резиденция. Откри входната алея, оградена от тухлени стени и дълга около шест метра, в края на която се изправяше внушителен железен портал.

Кръстосаните решетки на вратата бяха с дебелина пет сантиметра. Елегантно и здраво — изящните и изискани хералдически символи от ковано желязо можеха да устоят на бомбена атака.

За миг Дан с нежелание си помисли, че ще му се наложи да излезе в дъжда и да потърси някакъв звънец, но после забеляза, че в облото тухлено укрепление е вградена къщичка за пазача. Самият той излезе по галоши и импрегнирано наметало с качулка, заобиколи преградата, която прикриваше вратата му и се запъти право към Дан. Попита с какво може да му е полезен, провери служебната карта и отбеляза, че го чакат:

— Сега ще ви отворя вратата, господин лейтенант. Придържайте се към централната алея и паркирайте на площадката пред къщата.

Халдейн дръпна стъклото си, докато чакаше пазача да задейства механизма. След миг масивната врата се отвори с изненадваща лекота. Мина през входа със странното чувство, че се намира не в своя си свят, а в някакво друго, далеч по-добро измерение, че алеята го отделя от вълшебна врата, през която би могъл да прескочи в страната на Оз или в дори по-странни и прекрасни селения.

Имението на Бут се простираше на трийсет и пет — четирийсет декара и сигурно бе едно от най-големите в Белеър. Пътят пое леко нагоре, после зави наляво през чудесно поддържан парк. Къщата стоеше в центъра на кръга, описан от алеята, преди да поеме обратно. На това място би живял сам Бог, ако имаше достатъчно пари. Приличаше на някое от аристократичните жилища от романите на Дафни дю Морие — масивна триетажна сграда от тухли с гранитни крайъгълни камъни и трегери на прозорците, с покрив, застлан с черни плочи над мансардния етаж. Десет-дванайсет стъпала водеха през проход от колони към две-три старинни входни врати, за чиято изработка навярно бяха пожертвани не едно и две дървета.

Паркира до един фонтан. В момента водата не бе пусната, но фонтанът приличаше на декор за някоя любовна сцена от стар романтичен филм с Кари Грант и Одри Хепбърн. Изкачи се по стъпалата и една от входните врати се отвори още преди да се бе огледал за звънеца. Досети се, че пазачът при входа сигурно се бе обадил да извести за пристигането му.

Фоайето бе така обширно, че Дан си представи как някой ден би могъл да живее удобно дори само там, да се ожени и да му се родят поне две деца.

Учтивият иконом с британски акцент, явно бе пренебрегнал официалното облекло на „колегите“ си от филмите и носеше сив костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Пое мокрото палто на Дан и има добрината да не разсъждава за влажните му и смачкани дрехи, които носеше вече дни.

— Господин Бут ви очаква в библиотеката — съобщи той.

Дан погледна часовника си и видя, че е 15:55. Дори след като се бе наложило да се отърве от предавателя, той не бе подранил. Отново бе обзет от тревожната мисъл, че времето изтича.

Икономът го преведе през редица огромни празни стаи — всяка по-претенциозно и луксозно обзаведена от предходната — през старинни персийски и китайски килими, застлани под дървени тавани, през изящни дърворезбовани врати, покрай постимпресионистични картини на всички майстори от това течение (без съмнение всичките бяха оригинали).

Зашеметяващото богатство и великолепие на къщата внушаваше респект и бе приятно за погледа, но не това беше първото впечатление на Дан, докато прекосяваше царствените покои. Колкото и да бе странно, поредицата от райски стаи го накара да изпита нарастващо безпокойство, чувство за мощни и зложелателни сили, които сега дремят зад стените и под пода, но могат лесно да се събудят; някак извън себе си усети, че съвсем наблизо се таи някакъв огромен, невидим механизъм, готов да причини беда. Въпреки отличния вкус и явно неизчерпаемите средства, с които къщата бе построена и обзаведена, въпреки размерите й — а може би донякъде и заради нечовешките й мащаби — в нея имаше нещо потискащо и средновековно.

Дан неволно се запита как Палмър Бут може да притежава изтънченост и вкус да оцени такава къща, а в същото време да направи малкото момиченце опитно зайче и да го подложи на ужасите на сивата стая. Човек, способен на това, би трябвало да е шизофреник. Доктор Джекил или мистър Хайд. Големият издател, либерал и филантроп, който нощем броди из улиците с палка, замаскирана като бастун.

Икономът отвори една от тежките врати и влезе пръв, като съобщи името на Дан. Дан го последва доста неспокойно и пристъпи по пътеката между библиотечните шкафове. Икономът веднага се оттегли и затвори вратата зад гърба си.

Под шестметровия, богато украсен дъбов таван се намираха препълнените с книги лавици, до някои от които можеше да се стигне само с подвижна библиотечна стълбичка. Помещението бе украсено с огромни френски прозорци, които заемаха единствената непокрита с книги стена. Въпреки спуснатите наполовина тежки зелени завеси през тях се виждаше пищната градина отвън. Върху съвършено полирания дъбов под тук-там бяха застлани китайски килими, имаше няколко меки фотьойла и малки масички. Бюрото в библиотеката бе голямо почти колкото двойно легло, а матовият абажур на лампата върху него изглеждаше украсен не само с пъстри стъкълца, а с истински скъпоценни камъни. Палмър Бут се насочи към госта си, осветен от разноцветните лъчи, които пръскаше това изящество.

Бут бе висок метър и осемдесет, с широки рамене, широк гръден кош и тънка талия, между петдесет и пет и шейсетгодишен, но с осезаемо физическо присъствие и излъчване на много по-млад човек. Лицето му бе прекалено тясно, а чертите източени, за да може да бъде наречен красив. В тънките му устни и правия нос имаше нещо подчертано аскетично. Благородство лъхаше и от силната му брадичка и деликатно очертана челюст, така че най-точното определение за него бе изискан.

Бут се приближи с протегната ръка:

— Лейтенант Халдейн, толкова съм доволен, че успяхте да дойдете.

Преди да се усети, Дан вече се ръкуваше с издателя, макар и самата мисъл да се докосне до това мекотело да го отвращаваше. Освен това откри, че бе принуден да се държи в компанията на Бут донякъде като васал, допуснат неочаквано в кралския двор, и като посетител при човек, заради чието одобрение е готов на всякаква услуга — толкова е важно да спечели приятелството му. Какъв точно бе механизмът на това очароващо въздействие, не му стана ясно. Може би затова и състоянието на Палмър Бут бе неколкостотин милиона долара, а Дан пазаруваше главно в супермаркетите. Така или иначе срещата не започна както я бе замислил.

Халдейн забеляза, че нещо помръдна в сенчестия ъгъл на полутъмната стая и различи там висок, слаб човек с ястребово лице, който се надигна от фотьойла си с чаша уиски в едната ръка. Макар да беше на няколко метра, необичайно ярките му и напрегнати очи бяха като огледала на личността му — интелигентен, много любопитен, агресивен и малко луд.

Бут понечи да ги запознае, но Дан го прекъсна:

— Албърт Юландър, писателят.

Юландър явно знаеше, че не е надарен със свръхестествените способности на Бут, затова не се усмихна и не протегна ръка. Изглежда, и за него, както и за Дан, бе съвсем ясно, че двамата са от различните страни на барикадата.

— Да ви налея ли нещо? — попита Бут с прекалената си любезност, която бе започнала да действа върху нервите на Дан. — Уиски? Бърбън? А може би чаша сухо шери?

— За бога, нямаме време да си седим тук и да пием — избухна Дан. — И двамата живеете живот назаем и много добре го знаете, а единствената причина да се опитвам да спася живота ви е заради голямото удоволствие, мръсници такива, да ви пъхна и двамата за по-дълго време в затвора.

Ето — така беше по-добре.

— Чудесно — хладно процеди Бут и се върна при бюрото си. Настани се в украсения с ковани гвоздеи, тъмнозелен луксозен стол и се озова, с изключение на лицето, почти целият в сянка.

Юландър се приближи към незакритото от зелената завеса крило на прозореца и застана с гръб към стъклото. Заради бурята отвън светлината бе малко, а и следобедът преминаваше в зимна надвечер.

Сиянието отзад бе достатъчно обаче, за да превърне Юландър само в силует, а лицето му да потъне в мрачината, която не позволяваше да се види изражението му.

Дан се приближи към бюрото, влезе в разноцветния кръг светлина и погледна към Бут, който бе взел чашата си с уиски.

— Защо личност с вашата репутация и обществено положение се оказва замесена в машинации с човек като Уили Хофриц?

— Той беше блестящ. Направо гений в своята област. Винаги съм откривал най-умните хора и съм се свързвал с тях — похвали се Бут. — От една страна, те са най-интересни, но, от друга — идеите и ентусиазмът им често се отразяват много плодотворно на деловата ми работа.

— Освен всичко друго Хофриц е можел да ви осигури и съвършено пасивна, изцяло покорна млада жена, която да изтърпи всички унижения, на които ви хрумне да я подложите. Не е ли така, „татко“?

В самообладанието на Бут най-сетне се появи пукнатина. За миг очите му се свиха от омраза, а мускулите на челюстите му изпъкнаха, когато стисна зъби от яд. Но самоконтролът му отстъпи само за миг; пукнатината се затвори след една-две секунди, лицето му се успокои и той отпи от уискито си.

— Всеки мъж има… своите слабости, лейтенанте. В това отношение съм като всички останали.

В него имаше нещо, което не би признало каквато и да е слабост. Твърдението му, че прилича на останалите, бе по-скоро проява на великодушие. Съвсем ясно беше, че в поведението си с Реджайна не намира нищо нередно или подозрително в морално отношение, а призна връзката си не от смирение, а в резултат на самодоволно благоволение.

Дан смени темата:

— Хофриц може и да е бил гений, но е бил извратен. Прилагал е знанията и таланта си не за нормални изследвания върху бихейвиористичните модификации, а за разработване на нови методи за промиване на мозъци. Разбрах от хора, които са го познавали, че е бил тоталитарист, фашист, привърженик на елитаризма от най-лошия тип. Как се връзва това с прословутия ви либерализъм?

Бут изгледа Дан със смесица от съжаление, презрение и насмешка. Обърна се към него като към дете:

— Лейтенанте, елитарист е всеки, който мисли, че проблемите на обществото могат да се решат по политически път. Което включва повечето хора. Няма значение дали сте десен, консерватор, умерен, либерал или крайно ляв. Щом си прикачвате какъвто и да е политически етикет, вие сте елитарист, защото се надявате, че проблемите могат да се разрешат само ако на власт дойдат подходящите хора. Така че елитаризмът на Уили Хофриц никога не ме е вълнувал. Убеждението ми е, че масите имат нужда от ръководство, от контрол…

— От промиване на мозъците.

— Да, от промиване на мозъците, но за тяхно добро. При непрекъснатия растеж на световното население и по-широкото разпространение на информацията благодарение на по-съвършената технология, старите институции като семейство и църква започват да се разпадат, затова се появяват нови и по-опасни начини недоволните да изразяват мъката и отчуждението си. Затова трябва да намерим пътища за ликвидиране на недоволството, за контрол върху мислите и действията, ако трябва да постигнем стабилност в държавата и в света.

— Мисля, че сега разбирам защо сте използвали прикритието на комитети за политически действия, чрез които сте финансирали Маккафри и Хофриц.

Бут повдигна вежди.

— Знаете и това, така ли?

— Знам и още много неща.

Бут въздъхна:

— Последователите на движението за свобода на волята са такива безнадеждни мечтатели. Иска им се да сведат правителствените действия до минимум и в последна сметка да елиминират политиката. Стори ми се забавно да работя в името на съвсем противоположна цел, като използвам за прикритие техния ентусиазъм.

Албърт Юландър все още не бе помръднал от мястото си, гледаше ги, но самият той не се виждаше — мълчалив силует, чието единствено видимо движение беше поднасянето на чашата към устните.

— Значи сте поддържали Хофриц, Маккафри, Коликников, Толбек и бог знае още колко извратени „гении“ — обобщи Дан. — А сега, след толкова прилежни усилия за контрол върху масите, вие самият сте изпуснали положението. Един от експериментите е тръгнал така зле, че е започнал с голяма скорост да унищожава всеки, който е участвал в него. Скоро той ще унищожи и вас.

— Убеден съм, че този „смешен“ обрат в събитията ви носи голямо удовлетворение — продължи Бут, — но не мисля, че знаете толкова, колкото си мислите, а когато чуете цялата история, когато разберете какво става, дори вие ще горите от желание да прекратите убийствата и да сложите край на ужаса, който се роди в онази сива стая. Заклели сте се да защитавате и да спасявате живота на хората, а аз ви проучих достатъчно добре, за да съм сигурен, че се отнасяте сериозно към клетвата си и държите на нея. Дори животът, който трябва да спасите, да е моят и на Албърт, макар и да ни мразите, вие ще направите необходимото, дори непосилното, за да ни помогнете, след като чуете цялата история.

Дан поклати глава:

— Вие изпитвате презрение към честта и почтеността на обикновените хора като мен, а въпреки това разчитате именно на нея.

— На това… и на някои други стимули — обади се Юландър откъм прозореца.

— За какво намеквате? — попита Дан.

Бут го огледа внимателно за миг; ледените му очи отразяваха разноцветните лъчи от настолната лампа.

— Да, предполагам, че няма да е зле да обясним първо другите стимули. Албърт, би ли ги донесъл, моля ти се.

Юландър се върна до стола, където бе седял, остави чашата си на близката масичка и вдигна едно куфарче, което Дан досега не бе забелязал. Донесе го до бюрото на Бут, постави го отгоре и отвори механизма. Куфарчето бе пълно с петдесет- и стодоларови банкноти в добре подредени пачки.

— Половин милион долара в брой — тихо обясни Бут. — И това е само част от предложението ми към вас. Има и свободно място в „Джърнал“. Шеф на охраната. Възнаграждението е два пъти по-голямо от сегашната ви заплата.

Без да обръща внимание на парите, Дан подхвана:

— Правите се на много спокоен, но с това издавате цялото си отчаяние. Изпаднали сте в паника. Твърдите, че ме познавате, но ако е така, трябва да ви е ясно, че предложение като това почти сигурно ще има обратния ефект.

— Да — съгласи се Бут, — но само ако искахме да направите нещо нередно, за да спечелите тези пари. Но аз се надявам да ви докажа, че от вас искаме да постъпите по правилния начин, по единствено възможния начин. Според мен, след като разберете какво става, ще постъпите както трябва, а ние повече не искаме. Парите не ви се предлагат като подкуп, а… е, като възнаграждение за добре изпълненото задължение. — Той се усмихна.

— Момичето ли искате? — попита Дан.

— Не — отсече Юландър със светнали очи и хищно като на ястреб лице в странната смесица от сенки и разноцветни светлини. — Искаме го мъртво.

— И то колкото може по-бързо.

— Толкова голяма сума ли предложихте на Рос Мондейл? На Уекслърш и Мануело? — попита Дан.

— Господи, не! — тръсна глава Бут. — Но в момента вие сте единственият, който знае къде се намира Мелани Маккафри.

— Единственият в града, който може да ни свърши работа — добави Юландър.

Бяха се втренчили в Дан с хищно очакване.

— Вие в действителност сте по-покварени, отколкото предполагах — намръщи се Дан. — Мислите си, че убийството на едно невинно дете може по някакъв начин да се представи за правилното решение, за добро дело.

— Важната дума тук е „невинно“ — натърти Бут. — Когато разберете какво се случи в онази сива стая, когато научите какво е убивало всички тези хора…

— Струва ми се, че вече знам какво ги е убивало — прекъсна го Дан. — Самата Мелани, нали?

Те го изгледаха стреснати. Не бяха учудени от думите му, а от онова, което знаеше.

— Прелистих някои от книгите ви — обърна се Дан към Юландър, — особено онази за астралните проекции. С нея и с някои други събития започнах да изграждам предположенията си.

Беше се надявал да греши, ужасяваше се от мисълта, че най-лошите му подозрения може да се окажат правилни, а сега вече нямаше как да избяга от истината. Обзе го хладно отчаяние — съвсем истинско и почти толкова осезаемо, колкото ръмящият отвън дъжд.

— Тя ги е убила всичките — обясни Юландър. — Шестима досега. И ще убие и нас, ако й се удаде случай.

— Не са шест — поправи го Дан. — Осем души са.

 

 

Филмът на Спилбърг свърши. Ърл бе купил билети за още една прожекция в същия комплекс. С Лора отново седнаха от двете страни на Мелани.

Лора бе наблюдавала внимателно дъщеря си през цялото време, докато гледаха първият филм, но на детето не му се бе приспивало, нито показа някакви признаци за по-дълбоко навлизане в кататонично състояние. Очите му следяха развитието на сюжета върху екрана до самия край, а по едно време по лицето му дори се мярна и мимолетна усмивка, която придърпа ъгълчетата на устните му. Не бе проговорило, дори не бе реагирало и безгласно на целулоидната фантазия, бе помръднало само един-два пъти, колкото да се намести в стола си. Сега Лора бе по-обнадеждена, отколкото в последните два дена, макар че още далеч не бе настроена оптимистично към възможността за пълно възстановяване.

Все още трябваше да се съобразяват и с „него“. Погледна часовника си. До началото на филма оставаха две минути.

Ърл оглеждаше останалите посетители, които бяха далеч по-малко от зрителите на първия филм — изглеждаше сякаш рее безцелно поглед, не беше нито подозрителен, нито напрегнат. Беше по-малко притеснен в сравнение с антракта и посегна само веднъж към пистолета под палтото си, преди да угасят осветлението и екранът да се оживи. Мелани сега седеше по-отпусната отпреди и изглеждаше по-уморена. Но очите й бяха широко отворени и наблюдаваха екрана, докато вървяха предварителните реклами.

Лора въздъхна.

Почти целият им следобед бе преминал без произшествия. Може би всичко щеше да се оправи.

 

 

— Осем ли? — повтори Юландър. — Казвате, че е убила осем души?

— Шест — намеси се Бут. — Досега са само шестима.

— Вече знаете за Коликников във Вегас, нали? — попита Дан.

— Да — кимна Бут. — Той беше шестият.

— А знаете ли за Ренсвиър и Толбек в планината Мамът?

— Кога е станало? — попита Юландър. — Господи, кога се е добрала и до тях?

— Снощи — отвърна Дан.

Двамата се спогледаха и Дан усети вълната от страх, която ги заля.

Юландър започна колебливо:

— Тя… се отървава от хората в определен ред — в зависимост от времето, което са прекарали в оная сива стая и съответно — в зависимост от неудобствата, които са й причинили. Палмър и аз сме били там далеч по-малко от останалите.

Дан се изкушаваше да подхвърли нещо язвително по повод на избраната от Юландър дума „неудобства“, вместо по-точната „болка“.

Сега разбираше защо бяха толкова сдържани при пристигането му и защо бяха убедени, че имат достатъчно време да изпият по чаша и да пристъпят към работата внимателно — смятаха, че ще бъдат последните от десетимата заговорници, че Хауард Ренсвиър и Шелдън Толбек са още живи. Били са уплашени, но не и паникьосани.

Сивата светлина на дъждовния следобед изчезваше зад огромните френски прозорци.

Сенките в библиотеката бяха нараснали и сякаш се движеха като живи същества.

Блясъкът от настолната лампа като че се усили. Многоцветните петна светлина заедно с уголемяващите се сенки някак смаляваха голямото помещение и го превръщаха в нещо като циркова палатка.

— Но щом Хауард и Шелби са мъртви — запъна се Бут, — тогава ние сме следващите и… тя… тя може да дойде тук всеки момент.

— Точно така — съгласи се Дан. — Така че просто не разполагаме с време за напитки и за подкупи. Интересува ме какво точно е ставало в онази сива стая и защо.

— Сега няма време да ви разкажем всичко! — махна с ръка Бут. — Вие трябва да я спрете. Явно знаете, че сме предизвиквали някои ИТП — извънтелесни преживявания — у момичето и че то…

— Някои неща знам, други подозирам — прекъсна го Дан, — но основната част още не ми е ясна. А искам да науча всичко, всяка подробност, преди да реша какво да направя.

— Трябва да си сипя още нещо за пиене. — Гласът на Бут трепереше. Той стана и се отправи към барчето в ъгъла на стаята.

Юландър се стовари в освободения от Бут стол и се обърна към Дан:

— Аз ще ви разкажа.

Дан придърпа друг стол.

Бут бе толкова нервен, че изпусна няколко парчета лед, а гърлото на скъпата бутилка затрака по чашата му, преди да успее да успокои ръката си.

 

 

Лора все така често поглеждаше към лицето на Мелани. Детето се бе отпуснало още повече в стола си. Личеше, че този филм, макар да бяха изминали само десетина минути от началото му, няма да бъде заангажиращ вниманието и интересен като филма на Спилбърг. Засега Мелани държеше очите си отворени и следеше действието, но Лора се питаше колко ли ще продължи това.

 

 

Докато Палмър Бут сновеше нервно из стаята и пиеше бърбън с нетипична за него липса на самообладание, Албърт Юландър седна, отпусна глава върху острите си рамене — всичко в лицето и тялото му напомняше хищник — и започна разказа си за експеримента в сивата стая.

Дилан Маккафри, макар и доктор по психология, цял живот се е интересувал от различни аспекти на окултното. Бил чел някои от ранните книги на Юландър и започнал редовно да си кореспондира с него. Благодарение на писмата им накрая насочил вниманието си към ИТП — извънтелесните преживявания или както още се наричат, астралните проекции. Самото явление „астрална проекция“ се опирало на теорията, че у всеки човек съществуват две цялости — физическо тяло от плът и кръв и астрално или въздушно тяло, което някои наричали психогайст. Иначе казано, всеки човек по природа бил двойствен и двойникът му можел да действа и извън физическото тяло, а това позволявало на този човек да бъде на две места едновременно. Обикновено двойникът, астралното тяло (или както Юландър го наричаше, „тялото от чувства и усещания“), пребивавал във физическото тяло и му вдъхвал живот. Но при някои много специални обстоятелства (и винаги при смъртта) астралното тяло можело да напусне физическото.

— Някои медиуми — продължи Юландър — твърдят, че са в състояние да изследват извънтелесните преживявания, но те със сигурност лъжат. Има обаче множество удивителни истории, разказани от почтени хора, за отделяне от тялото по време на сън — описват свои пътешествия в невидимо състояние, най-често до места, където техни любими хора умират или животът им се намира в опасност. Преди десет години например една жена от Орегон преживяла такова нещо насън — излязла от тялото си, заплувала над покривите на къщите, излязла далече извън града и стигнала до място, където колата на брат й се била преобърнала на един участък от малко използван път. Той бил заклещен и кръвта му бързо изтичала. Не била в състояние да му помогне в астралното си тяло, тъй като то обикновено няма сила, а само чувства, не му е възможно да направи нищо, освен да наблюдава. Затова тя се върнала в тялото си, събудила се, обадила се в полицията, съобщила къде е станала катастрофата и така спасила живота на брат си.

— Обикновено — обади се Бут — астралното тяло е невидимо. То е изцяло духовно.

— Макар че видимост и дори физическа плътност също са били наблюдавани — допълни Юландър. — През 1819 година, когато лорд Байрон е бил в безсъзнание и със силна треска в Патрас, Турция, няколко от приятелите му са го видели в Лондон. Разказали, че са се разминали с него по улиците, без да си проговорят, видели го дори да вписва името си при посетителите на краля, които се интересували за здравето му. Когато по-късно му разказали за това, Байрон намерил целия епизод за странен, но така и не разбрал, че е преживял изключително силно ИТП и напълно е забравил, след като оздравял от треската си. Така или иначе, всеки сериозен окултист в определени моменти съзнателно е правил опити да предизвика ИТП… обикновено неуспешно.

Бут беше отново до барчето, за да си сипе още бърбън.

Дан се обърна към него:

— Не се напивайте. Няма да сте в по-голяма безопасност, ако сте с размътено съзнание. Така нещата само биха се усложнили.

— Никога през живота си не съм се напивал — с леден тон отвърна Бут. — Аз не бягам от проблемите си, лейтенанте. Намирам им решение. — Той отново закрачи из стаята, но не отпи от чашата си с предишната жажда.

Юландър подхвана:

— Дилан не само вярваше в астралната проекция, а мислеше, че му е ясно защо постигането на ИТП се сблъсква с такива трудности.

Дилан бил убеден, че хората, абсолютно всички хора, се раждат надарени със способността да влизат и излизат от тялото си, когато пожелаят. Но бил сигурен също, че притискащата и ограничаваща същност на всички човешки общества и учения — с дългия си списък от „направи го“ и „недей да го правиш“, с прекалено стеснените си определения за възможно и невъзможно — промива мозъците на децата така рано в живота им, че потенциалът им за развиване на способността за астрална проекция, както и за много други психични възможности, никога не се реализира. Дилан вярвал, че детето би могло да открие и да развие този потенциал, ако бъде отглеждано изолирано от външната култура, ако му бъде разрешено да заучава само онези неща, които заострят усещането му за психичната вселена — и ако се подложи на продължителни и чести сеанси в изолационния контейнер от съвсем ранна възраст, за да може съзнанието му да се насочи към скритите му таланти.

— Изолацията — прекъсна го Бут — беше начин да се пречисти концентрацията на детето, начин то да се отдели от отвличащите дреболии във всекидневния живот и съзнанието му да се съсредоточи по-пълно върху психичното.

— Когато госпожа Маккафри реши да се разведе, Дилан видя в това възможност да отгледа Мелани в съответствие със собствените си теории и я отвлече от къщи с това намерение.

— А вие го подкрепихте — обърна се към Бут Дан. — Били сте съучастник в отвличане и в насилие спрямо дете.

Белокосият издател се приближи към стола на Дан, надвеси се над него и го изгледа с нескрито презрение. С високомерно пренебрежение към болката, която е причинил, процеди:

— Беше необходимо. Такава възможност не биваше да се изпуска. Помислете си! Ако докажехме, че астралната проекция е възможна, че това дете би могло да се научи да напуска тялото си когато си поиска, навярно бихме успели да разработим също така система за приложение на метода и за възрастни… за избрани възрастни. Представете си, че една подбрана група, един интелектуален елит притежава способността да се вмъква незабелязано във всяка стая по света, колкото и охранявана да е тя, че може да подслуша всеки разговор, колкото и таен да е той. Нито правителството, нито бизнес конкурентите, никой в целия свят не би могъл да скрие плановете и намеренията си от нас. Накрая бихме могли да създадем едно-единствено световно правителство, без да срещнем особена съпротива или по-точно, без каквато и да е съпротива. Как би могло да има противодействие, след като ние ще присъстваме на всичките им стратегически съвещания, ще знаем имената и намеренията им, тайните им организации? — Бут се беше запъхтял — донякъде от уискито, но най-вече заради мечтите за власт, които го бяха изпълнили с мегаломанска страст. Настолната лампа хвърляше кехлибарена светлина върху бузите, по-дребни сини точки по брадичката му, оцветяваше в жълто устните и багреше носа и челото му в зелено, така че той заприлича на клоун с карнавална маска, причудлив малоумен смешник, в чиито очи горят кървавочервените огньове на ада.

— Светът щеше да бъде наш — натърти Бут.

И издателят, и Юландър се усмихнаха и за миг изглеждаше, че и двамата бяха забравили какъв лош обрат е взел заговорът им и в какъв кошмар се бяха озовали.

— Вие сте ненормални — промълви Дан.

— Гледаме напред — възрази Юландър.

— Луди — настояваше Дан.

— Месии. — Бут отново закрачи из стаята.

Усмивката на Юландър постепенно се стопи, когато се сети защо са се събрали, и побърза да продължи разказа.

Дилан Маккафри живял в къщата в Студио Сити по двайсет и четири часа на ден, седем дена седмично, година след година. Стоял близо до Мелани, бил толкова затворник, колкото и тя, и виждал само тесния приятелски кръг от симпатизанти, които осигурявали връзката между научната и окултната общност и които — в една или друга степен — били на издръжка на Палмър Бут. Мисълта за експеримента му все повече обсебвала Маккафри, а режимът, който определял за Мелани, ставал все по-напрегнат, по-строг и по-непримирим към човешките грешки, слабости и ограничения. Сивата стая, която била измазана, изолирана и обзаведена така, че да сведе всяко възможно отвличане на вниманието до минимум, се превърнала в цялата вселена за Мелани и в център на света за баща й. Малцината привилегировани, които били посветени в експеримента, смятали, че участват в благороден опит да се преобрази човешката раса и пазели тайната за мъченията на Мелани, както биха защитавали нещо възвишено и свято.

— И тогава — продължи Юландър, — преди две вечери, Мелани направи пробива. По време на най-дългия си престой в изолационния контейнер, на десетия ден от плуването си в този пашкул, тя постигна това, което Дилан бе мечтал.

Бут се обади от лилаво-сивия здрач:

— Момичето овладя пълния си психичен потенциал. Отдели астралното от физическото си тяло и се издигна над контейнера.

— Но никой от нас не можеше да предвиди онова, което се е случило след това — тъжно заяви Юландър. — Тя изпаднала в ярост и убила баща си, Уили Хофриц и Ърни Купър, който също бил там.

— Но как? — недоумяваше Дан, макар вече да бе решил, че е станало точно така. — Нали казахте, че астралното тяло обикновено е надарено със способността да наблюдава, но не и да извършва физически действия? Дори този път да не е било така… е, за бога, тя е само крехко момиченце. А онези хора са били пребити до смърт. И то жестоко пребити.

Бут се бе преместил към една от библиотеките и се бе слял със сенките й. Гласът му обаче долетя:

— Талантът за астрална проекция не е единственото психично умение, което тя се е научила да използва онази вечер. Явно е открила и как да телепортира астралното си тяло на големи разстояния…

— До Лас Вегас, до планинската верига Мамът — обади се Юландър.

— … и как да премества предметите, без да ги докосва. Телекинеза — продължи мисълта си Бут. Замълча, а от мястото, където стоеше, долетя издрънчаването на чашата в зъбите му. Звукът от глътката прозвуча неестествено силно. — Силата й е психична, това е сила на интелекта, а тя практически е неограничена. Мелани е по-силна от двама мъже, от сто, от хиляда. Лесно е съумяла да се отърве от баща си, от Хофриц и Купър… а сега се е насочила към останалите от нас, един по един, и, изглежда, усеща къде сме, каквито и усилия да полагаме да се скрием.

 

 

Мелани въздъхна.

Лора се наведе над нея и я погледна в светлината на отблясъците от екрана.

Клепачите на момичето бяха започнали да натежават. Лора разтревожена сложи длан върху рамото на дъщеря си и отначало я разтърси леко, а после и по-силно.

Мелани примигна.

— Гледай филма, мила. Гледай филма.

Очите на момичето се фокусираха и отново заследиха действието на екрана.

 

 

Бут се бе измъкнал от сенките.

Юландър се наклони към бюрото.

И двамата чакаха Дан да каже нещо, да ги увери, че ще им помогне, че ще убие момичето и ще сложи край на касапницата.

Но Дан не продумваше, защото му се искаше да ги поизпоти още. Освен това в душата му цареше такъв смут, че все още не смееше да проговори.

Убийството, както Дан добре знаеше, бе човешки потенциал, универсален като любовта. Съществуваше и у любезните и кротките, както и у нежните и невинните, макар че при тях навярно бе заровен по-дълбоко. Затова и не се учудваше, че откри този потенциал у Мелани Маккафри, както не се бе учудвал на убийствените инстинкти у десетките престъпници, които бе изпращал в затвора в течение на годините. Този път обаче откритието му го накара да се почувства смутен, несигурен и много потиснат.

А убийствените подтици у Мелани бяха по-понятни от множество други. След като е била затворена, измъчвана физически и психически, след като са й били отказвани любов, утеха и разбиране и са се отнасяли с нея повече като с лабораторна мишка, отколкото като с човешко същество, била е принудена да издържи дълги години на емоционален и физически тормоз, у нея естествено биха се развили нечовешка злоба и омраза — чувства, от които би могла да се разтовари само чрез буйно, брутално и кърваво отмъщение. Навярно внезапният й психичен пробив се дължеше толкова на яростта и омразата, колкото и на всички упражнения, медитации, кондициониране, на които баща й я бе подложил.

Сега тя преследваше мъчителните си — крехко деветгодишно момиченце, но смъртоносен, опасен и ефективен убиец, който би могъл да си съперничи с Джак Изкормвача и с кой да е член от семейство Мансън. И все пак не беше покварена. Това оставаше единствената утешителна мисъл.

Очевидно с част от съзнанието си се ужасяваше и се чувстваше виновна за извършеното. В края на краищата бе потърсила утеха в кататоничното състояние, бе пропълзяла в мрачните му дълбини, където можеше да скрие кошмарните истини за отмъщението от света… и дори от себе си. Доколкото още имаше съвест, не се бе спуснала изцяло в диващината и имаше надежда за връщането й към нормален живот. Тъкмо тя бе обладала радиото в кухнята. Не можеше да отхвърли тежкото бреме на вина и отвращение от себе си, което я държеше притисната в лъжеизолирания неин свят; не можеше да понесе и мисълта да разкаже за онова, което е направила или би могла да направи, но явно бе съумяла да изпрати предупреждения по радиото. Предупреждения и вопли за помощ. Тъкмо това се е опитвала да каже чрез онези съобщения по радиото: „Помогнете ми, спрете ме“. Това е било посланието й. А вихрушката с цветята тогава е била… какво? Не е била заплаха, разбира се. Изглеждала е така на Лора и Ърл, но само защото не са разбирали. Не, вихрушката от цветя навярно е била трогателен и отчаян израз на любовта на детето към майка му.

Любовта към майка му.

Тази любов бе пристанът, където момичето можеше да открие спасение.

Раздразнен от мълчанието на Дан, Бут се обади:

— И когато направи пробива, когато накрая отхвърли всички наложени й от плътта задръжки, когато откри голямата си сила и начина, по който да я използва, би трябвало да ни е благодарна. Малката кучка би трябвало да е благодарна на баща си и на всички нас, които й помогнахме да стане нещо повече от обикновено дете, нещо повече от човек.

— Вместо това — изхленчи Юландър с детинско самосъжаление — злото малко чудовище се обърна срещу нас.

— И тогава поръчахте на Нед Ринк да я убие — заключи Дан.

— Нямахме друг избор — въздъхна Бут. — Тя беше безкрайно ценна и ние искахме да я проучим и да я разберем. Знаехме обаче, че е решила да ни убие, така че не можехме да поемем риска да я заловим и да я изследваме.

— Не искахме да я убиваме — добави Юландър. — Все пак ние я създадохме, ние я направихме такава. Но се налагаше да я отстраним. Това беше нормална самоотбрана. Беше се превърнала в смъртоносна заплаха.

Дан се загледа в Юландър, след това в Бут и изпита чувството, че наднича през решетките на клетка в някоя зоологическа градина. Този зоопарк навярно се намираше на далечна планета, защото нашият свят не би могъл да роди такива изкривени, бездушни и жестоки същества.

— Не Мелани е била чудовището, а вие. Вие сте това чудовище. — Изправи се, беше прекалено напрегнат да остане на едно място, и застана със свити юмруци. — Какво, по дяволите, сте очаквали да стане, когато тя накрая осъществи шибания пробив, към който сте се стремили? Да не би да сте очаквали да каже: „О, благодаря ви много, сега какво бихте искали да направя за вас; какви ваши желания мога да изпълня, с какво да се заема?“. — Усети, че крещи. Опита се да заговори по-тихо, но не се овладя. — Майната ви, държали сте я затворена шест години! Измъчвали сте я! Да не би да си мислите, че затворниците трябва да бъдат благодарни на тъмничарите и мъчителите си?

— Не беше мъчение! — възрази Бут. — Беше… образование. Ръководство. Подпомогната от науката еволюция.

— Показвахме й Пътя — допълни Юландър.

 

 

Мелани смотолеви нещо.

Лора едва дочу звука на фона на силната музика и скърцането на автомобилни гуми от филма. Притисна момичето към себе си и го попита:

— Какво има, мила?

— Вратата… — промълви Мелани.

В пулсиращите отблясъци от филма Лора видя, че очите на детето отново се притварят.

— Вратата…

* * *

Отвъд френските прозорци нощта се бе спуснала над Белеър. Бут заситни към барчето за още бърбън.

Юландър също се изправи. Стоеше зад бюрото и се взираше в разноцветните стъкълца.

— С какво се различава тази „врата към декември“… — подхвана Дан — вратата, която се отваря към различните сезони, от останалите врати и прозорци в къщите? Прочетох за това в книгата ви. Там казвате, че е парадоксален образ, който се използва като ключ към душата, но не довърших главата, а и не съм сигурен, че успях да схвана концепцията ви.

Без да вдига поглед от лампата, Юландър обясни:

— По време на сеансите в изолационния контейнер на Мелани й се втълпяваха специално разработени понятия, върху които да се съсредоточава. Това беше опит да й се помогне да вижда всяко нещо като възможно, да бъде отворено съзнанието й към фантастични понятия като астралната проекция. Във всяка от тези постановки имаше невероятни ситуации… бяха внимателно изготвени парадокси. Като тази „врата към декември“, за която сте чели. Моята теория беше… и още е, че тези упражнения, изискващи напрягане на мисловната дейност, са полезни за хора, които искат да развият психичния си потенциал; това е начин да се обучат как да изследват невъобразимото, начин да приспособят мирогледа си към неща, които по-рано са им се стрували невъзможни.

Бут се обади:

— Албърт е много умен, гениален е. Прекарал е години в разработването на синтез между науката и окултното. Открил е местата, където двете области се пресичат. Предстои му да ни научи на толкова много неща, да направи толкова приноси. Ето защо не бива да умира. Затова не бива да оставяте малкият звяр да ни убие, лейтенанте. Двамата имаме да дадем на света още толкова много.

Все така загледан в преминалата през кристалчетата светлина от лампата, Юландър подхвана:

— Като се създаде зрителен образ за невъзможното, като се работи усилено за превръщане на всяко от тези странни понятия в нещо реално и познато, човек накрая може да освободи собствените си психични сили от мисловния затвор, в който ги е поставило безверието, насаждано от обществената практика и културата. Визуализация се постига най-добре по време на дълбока медитация или след хипноза, която е способствала за пълна концентрация на съзнанието. Тази теория никога не е била доказана. Учените винаги са се въздържали от подлагането на живи хора на продължителната и болезнена процедура за пренастройване на душата.

— Колко жалко, че не сте били в Германия по време на нацистката власт — с горчива ирония подметна Дан. — Сигурен съм, че там биха ви осигурили стотици човешки обекти за такъв интересен експеримент, а и не биха давали пет пари за средствата, с които пренастройвате душите им.

Юландър продължи, сякаш не бе чул предизвикателството:

— Но в случая с Мелани, след годините й, прекарани в подпомогнато от наркотици състояние на удължено и напрегнато концентриране и след дългите сеанси на плуване в изолационния контейнер… е, това бяха просто идеални условия и накрая стигнахме до пробива.

Имало и други начини, които концентрирали мисловната дейност, продължи обясненията си окултистът. Понякога на Мелани й нареждали да съсредоточи вниманието си само върху стълба, която вървяла настрани.

— Представете си, че се намирате върху огромна, безкрайна викторианска стълба с майсторски изработени перила. Изведнъж усещате, че нито се изкачвате, нито слизате. Намирате се на стълба, която върви настрани, без начало и без край. — Сред другите представи беше и случаят с котката, която се самоизяла, като започнала от опашката си — историята, която Мелани разказа, докато се намираше в хипнотичен транс сутринта в мотелската стая; имаше и една история за прозореца към вчера. — Застанали сте на прозореца в стаята си с изглед към моравата. Но не виждате моравата каквато е днес, а каквато е била вчера, когато сте били там и сте правили слънчева баня. Виждате самия себе си, както сте легнали на плажната кърпа. Но това не е същата сцена, която бихте видели през останалите прозорци на стаята. Този прозорец е необикновен. Той гледа към вчера. А минете ли през него, и вие ще се озовете във вчерашния ден и ще застанете до самия себе си.

Бут се отдели от барчето, мина покрай прозореца и спря в огрения от лампата кръг.

— Не е достатъчно обектът само да повярва в парадокса — той трябва и да влезе в него. Ако например стълбата към никъде е била възприета най-добре от Мелани, ще дойде момент, когато ще й се каже да слезе до края на стълбата, макар че тя няма край. И в мига, когато го направи, тя ще е изоставила тялото си и ще е започнала първото си извънтелесно преживяване. Ако пък прозорецът към вчера е проработил за нея, тя ще е навлязла във вчера и самото разместване ще представлява част от невъзможното, ще предизвика астрална проекция. Така поне е на теория.

— Лудост — повтори Дан.

— Едва ли — възрази Юландър, като накрая вдигна глава. — Проработи. За момичето се оказа най-лесно да си представи вратата към декември и след като прекрачи прага й, успя да влезе в допир с психичните си способности и да се научи как да ги контролира.

Противно на онова, което си бяха мислили Лора и Дан, момичето не се е плашило от свръхестествените неща, които биха се показали през вратата. Страх го е било обаче, че отвори ли веднъж вратата, ще мине през нея и отново ще започне да убива. Беше се разкъсвало между две противоположни и мощни желания — стремежа да отмъсти на всичките си мъчители и отчаяната нужда да спре убийствата.

Господи.

Бут се приближи до бюрото и сложи ръка върху пачките с банкноти в отвореното куфарче. Изгледа настойчиво Дан:

— Е?

Вместо да му отговори, Дан се обърна към Юландър:

— Когато навлезе в това психично състояние и започне да използва тези сили, има ли някаква промяна във въздуха около нея, която хората могат да забележат?

Ястребовите очи на Юландър видимо се напрегнаха:

— Каква промяна?

— Внезапно, необяснимо застудяване.

— Възможно е — кимна Юландър. — Може да е индикатор за бързо нарастване на окултната енергия. Такива явления обикновено се срещат при полтъргайстите. Вие били ли сте там, когато това е ставало?

— Да. Мисля, че се случва всеки път, когато напуска тялото си… или се връща в него — отвърна Дан.

 

 

Изведнъж въздухът в киносалона захладня.

Лора бе отвърнала глава от Мелани само преди секунда-две и тогава очите на момичето бяха широко отворени. Едва се бяха затворили и „то“ вече идваше. Сигурно е чакало, наблюдавало и е било готово да се възползва от детето в мига, когато я свари уязвима.

Лора грабна Мелани и я разтърси, но очите й не се отвориха.

— Мелани! Мелани, събуди се!

Въздухът стана по-студен.

— Мелани!

По-студено.

Овладяна от паника, Лора ощипа лицето на дъщеря си:

— Събуди се, събуди се!

Някой се обади:

— Хей… по-тихо там.

Студът се усилваше.

 

 

Без да вдига ръка от парите, Бут продължи:

— Вие знаете къде е тя. Трябва да я убиете. Това е единственият изход.

— Но тя е само едно дете — възрази Дан.

— Вече е убила осем души — настоя Бут.

— Това хора ли са? — възмути се Дан. Засмя се невесело. — Биха ли могли хора да извършат с нея това, което вие сте направили? Да я измъчвате с електрошокове? Къде поставяхте електродите? На шията й? На ръцете? Или върху гръбчето й? Върху гениталиите? Да, положително така сте правили. Върху гениталиите. За максимален ефект. Мъчителите винаги се стремят към това. Към максималния ефект. Хора? Осем души, казвате? Господи. Мисля, че и в неморалността има определено равнище, определена граница на жестокостта — ако я преминеш, вече не би могъл да се наричаш човек.

— Осем души — продължаваше Бут, без да обръща внимание на думите на Дан. — Това момиче е чудовище, то е психопат…

— То е дълбоко разстроено. И не отговаря за действията си. — Дан никога не бе допускал, че би му доставило такова удоволствие да види как хората се гърчат — и сега се радваше на нарастващия ужас и отчаяние по лицата на тези мръсници, когато започнаха да схващат, че последната им надежда за спасение е угаснала.

— Вие сте служител на закона — сърдито извика Бут. — Длъжен сте да предотвратявате насилието при всички обстоятелства.

— Да застреляш деветгодишно момиченце е проява на насилие, а не предотвратяване.

— Но ако не я убиете, тя ще убие нас — упорстваше Бут. — Две убийства вместо едно. Убийте я и ще спасите още един живот.

— В последна сметка ще се окаже, че съм допринесъл спасяване на един живот, а? Господи, какъв интересен начин на мислене — възкликна Дан. — Знаете ли, когато попаднете в ада, господин Бут, дяволът непременно ще ви направи счетоводител на душите.

Издателят изведнъж бе обладан от пълна ярост, която превърна лицето му в изкривена маска от омраза и безсилие.

Запрати чашата си по Дан.

Дан се наведе, а чашата се удари о пода далеч зад него и се разби.

— Тъп и шибан кучи син — изрева Бут.

— Какъв език! — възкликна Дан. — Никога не говорете така пред приятелите си от ротарианския клуб. Какво ще си помислят.

Бут се извърна и застана с лице към тъмнината, където книгите кротко си седяха по рафтовете. Тресеше се от гняв, но не каза нищо.

Дан бе научил всичко, което го интересуваше. Беше готов да си тръгне.

 

 

Лора не успяваше да събуди Мелани. Създаваше все по-голям шум в залата и безпокоеше останалите зрители, но детето дори не промърморваше.

Ърл се бе изправил и бе пъхнал ръка под палтото си.

Лора се оглеждаше трескаво и чакаше първите прояви на привидението, първите избухвания на неведомите сили.

Но студът също така изведнъж отмина и въздухът отново се стопли, без появата на каквато и да е свръхестествена сила. Каквото и да бе тук преди миг, сега си бе отишло.

 

 

Очите на Юландър се бяха втренчили в стъклописа, през който единствената светлина в стаята струеше в различни цветове. Макар да се взираше в изображението, той, изглежда, не го забелязваше; нефокусираният му поглед приличаше на едно от откъснатите, обсебени състояния на Мелани. Навярно виждаше бъдещето си някъде в тая светлина, макар че там не би трябвало да има нещо друго освен мрак. Обади се с изтънял и разтреперан глас:

— Лейтенанте, изслушайте ме, моля ви… вие не сте длъжен да приемате онова, което сме направили… не е нужно и да ни харесвате… да ни съжалявате.

— Да ви съжалявам? Мислите ли, че подходящият начин да изразя съжалението си към вас, би бил като пръсна главата на деветгодишно момиченце?

Палмър Бут също се обърна разтреперан:

— Но вие няма да спасите само нашия живот. За бога, не виждате ли? Тя просто е побесняла. Вкусът на кръвта е започнал да й се харесва и ние едва ли ще бъдем последните й жертви. Тя е луда. Вие сам го казахте. Твърдите, че ние сме я побъркали и тя не е отговорна за извършеното. Добре. Не е отговорна, но и не подлежи на контрол, а и навярно силите й нарастват непрекъснато, научава повече за психичните си способности с всяка изминала минута, и навярно, ако някой не я спре скоро, никой никога няма да бъде в състояние да го стори. Не става дума само за Албърт и за мене. Колко други биха могли да умрат?

— Никой друг — отсече Дан.

— Какви ги дрънкате?

— Ще убие вас двамата, последните заговорници от сивата стая, а после… после ще убие себе си.

Когато го изрази с думи, се почувства като че ли го бяха нокаутирали. Внезапна и тежка болка избликна в гърдите му при мисълта, че Мелани — отчаяна от делата си — би могла да посегне на живота си.

— Да убие себе си? — учуди се Бут.

— Откъде пък ви хрумна това? — запита Юландър.

Дан им разказа накратко за лечебния хипнотичен сеанс с момичето, за странните неща, които детето бе споменало за собствената си уязвимост.

— Когато каза, че „то“ ще се насочи към нея, след като е убило всички останали, нямахме никаква представа за какво същество говори. Дух, демон — стори ни се невъзможно нещо такова да съществува, но получихме и доказателства, че нещо странно е пуснато на воля. Вече знаем, че не е било дух или демон, знаем, че… е, след като елиминира и вас двамата, ще посегне и на собствения си живот, ще насочи психичната си сила към себе си. Така че, както виждате, единствените останали същества сте вие и тя самата, а за съжаление единственият живот, който бих могъл да се опитам да спася, е нейният.

Бут, чийто морал бе горе-долу достоен за възхищение, колкото и моралът на Адолф Хитлер и Йосиф Сталин, който бе готов с голи ръце да извърши безброй убийства, само и единствено да запази собствената си гадна кожа; този покварен и покваряващ подлец бе поразен от отношението на Дан — служителят на закона, който не само щеше да ги остави да умрат, а и, изглежда, приветстваше идеята, че скоро ще гушнат китката.

— Но… но… ако тя ни убие, а вие бихте могли да я спрете и не сте го направили, тогава и вие ще сте точно толкова виновен за убийството, колкото и тя.

Дан го изгледа продължително, а после кимна:

— Да. Но това не ме смайва. Винаги съм знаел, че в това отношение не се различавам от останалите. Винаги съм чувствал, че при подходящо стечение на обстоятелствата имам заложби да бъда хладнокръвен убиец.

Извърна се.

Отдалечи се от тях в посока към вратата на библиотеката. На половината път Юландър го попита:

— Колко време мислите, че ни остава?

Дан се обърна към тях:

— След като прочетох малко от книгата ви тази сутрин, ми се стори, че съм схванал поне част от събитията. Затова, когато ги оставих, предупредих Лора да държи Мелани будна и да не й позволява да потъне в кататоничното си състояние. Не ми се искаше да се втурне към вас, преди да сме имали възможност да си побъбрим. Но довечера не смятам да попреча на детето да си легне. А когато заспи…

За миг и тримата замълчаха. Единственият звук бе далечното плискане на дъжда.

— Значи имаме няколко часа — обади се накрая Бут, който сега твърде много се различаваше от човека, посрещнал Дан в библиотеката. — Само няколко часа…

Но не разполагаха дори с минута, защото — докато гласът на Бут потъваше в мълчанието, израз на ужас и самосъжаление, температурата на въздуха в библиотеката за една секунда падна с повече от десет градуса.

Лора не бе успяла да задържи вниманието на Мелани.

— Не! — изстена Юландър.

От най-горните рафтове на библиотеката полетяха книги и започнаха да валят като снаряди върху Бут и Юландър.

Двамата завикаха и закриха главите си с ръце.

Един тежък фотьойл се вдигна от пода, увисна за малко на два-три метра във въздуха, после се завъртя бързо и бе запратен през цялата библиотека във френските прозорци. Звукът от счупено стъкло и строшени рамки бе последван от трясъка на самия фотьойл, който отскочи и се срути на пода.

Мелани беше тук. Ефирната й половинка. Астралното тяло на психогайста.

Дан се замисли дали да не опита да поговори с нея и да й внуши нещо, преди да е убила отново, но знаеше, че няма надежда тя да го чуе, както не се получи и при хипнотичния сеанс. Не би могъл да спаси Бут и Юландър, а и нямаше особено желание да го прави.

Единственият живот, който още би могъл да се опита да спаси, бе животът на Мелани, защото бе измислил нещо — план, трик, нещо, което би я накарало да не насочва психичните си сили към себе си в убийствен отговор на самоненавистта и ужаса. Планът му не беше кой знае какво. Нямаше и особена вероятност, че ще успее. Но за да се опита, трябваше да бъде с тялото на детето, с физическата му същност, когато астралната му половина се върнеше. Това означаваше, че трябваше веднага да се върне в Уестууд, в кинокомплекса, преди тя да си е разчистила сметките тук; Дан нямаше време за губене в напразни усилия да я разубеди да не унищожава Бут и Юландър.

Невидими ръце пометоха съдържанието на още един рафт с книги и томовете захвърчаха из цялата стая.

Бут пищеше.

Барчето избухна, като че ли в него имаше бомба, и въздухът изведнъж се напои с аромат на уиски.

Юландър се молеше за милост.

Дан видя как настолната лампа се издига във въздуха и увисва като балон на жицата си. Преди да достигне края на кабела, Халдейн възвърна самообладанието си, досети се, че трябва да бърза и се извърна. Тичешком взе последните няколко метра до края на стаята. Докато отваряше вратата, светлината зад гърба му угасна и библиотеката потъна в мрак. Хлопна вратата зад гърба си и се затича през къщата, по същия път, по който го бе превел камериерът. В стая със стени в прасковен цвят и красиво изваян гипсов таван се сблъска със същия прислужник, който тичаше в обратната посока, към грозните писъци откъм библиотеката. Обърна се към него:

— Извикайте полицията!

Беше сигурен, че Мелани не би наранила човек, когото не е виждала в сивата стая или който не е свързан пряко с експеримента. Но тъй като камериерът се спря объркан, Дан настоя:

— Не отивайте в библиотеката. Извикайте полицията. За бога, не отивайте там!

 

 

Тъмният киносалон вече не приличаше на надеждно убежище за Лора. Започна да изпитва клаустрофобия. Изведнъж се почувства притисната от наблъсканите редове със столове. Тъмнината също я плашеше. Защо, за бога, бяха решили да се скрият на тъмно място? „То“ навярно живееше в мрак и се чувстваше най-добре при липса на светлина.

Какво би станало, ако въздухът отново изстинеше и нещото се върнеше?

А то щеше да се върне.

Беше сигурна. Щеше да се върне скоро.

 

 

Огромната желязна врата започна бавно да се отваря, когато Дан бе достигнал едва половината на дългото стълбище. Вероятно камериерът се обаждаше на портиера да отвори вратата, докато посетителят измъква колата си от паркинга пред къщата. Но в момента камериерът се опитваше да се свърже с полицията и навярно умираше от страх, чувайки ужасните писъци и шума от борба, които се разнасяха откъм библиотеката, така че портиерът задейства механизма на вратата едва когато видя светлината от фаровете да пробива рано падналия мрак и дъжда.

Дан бе поставил подвижната полицейска лампа на покрива на колата. Караше с висока скорост по стръмния хълм. Бе натиснал педала на газта почти докрай и разчиташе, че пазачът при входа ще съумее да отвори. Иначе желязната конструкция изглеждаше в състояние да спре и танк. Ако се удареше, най-вероятно щеше да бъде обезглавен или промушен от някоя извита решетка през предното стъкло.

Би могъл да се спусне и с по-разумна скорост, но сега секундите шеметно препускаха. Дори астралното тяло на момичето да не привършеше с Бут и Юландър за няколко минути, то щеше да се върне в уестуудския киносалон много преди Дан — призракът естествено се движеше с други измерения. Освен това се боеше, че камериерът скоро ще дойде на себе си и ще помисли, че Дан е направил нещо, с което да предизвика писъците в библиотеката. Ако му хрумнеше това подозрение, щеше да се обади на пазача, който веднага щеше затвори портала и така би загубил още ценно време.

На десетина метра от вратата, която продължаваше да се отваря, той отпусна газта и сложи крак върху спирачката. Колата започна да се пързаля, но той я удържа на пътя в нужната посока. Усети лек удар и остро стържене, когато задната броня засегна движещата се още врата. После се озова на късата алея отвъд стените на имението. По улицата отпред нямаше движение, така че изобщо не забави ход, когато навлезе в нея — колата поднесе към отсрещния бордюр, но той успя да я овладее, като загуби съвсем малко инерция.

С лудешка скорост и въртяща се аварийна светлина Халдейн полетя по стръмните, извити улици на Белеър, като неразумно рискуваше своя живот и живота на всеки, който би се изпречил пред возилото му на някой от завоите без видимост.

Мислите му отново описаха дъга назад — Делмар, Кари, Синди Лейки…

Мелани наистина убиваше, но не заслужаваше да умре заради това. Явно не беше на себе си, когато ги убиваше. Освен това убийството при самозащита винаги се разглеждаше снизходително. Ако тя не ги бе убила до един, те рано или късно биха се върнали за Мелани не за да си отмъстят, а да продължат експериментите си с нея. Ако не ги бе убила всичките, мъченията щяха да продължат.

Трябваше да успее да убеди и нея в това.

„Боже, моля ти се, нека успея да я убедя!“

Уестууд не беше далече. Обзет от нарастващо безпокойство и без да мисли за нещо друго, щеше да стигне кинокомплекса за по-малко от пет минути. Делмар, Кари, Синди Лейки… Мелани…

 

 

Температурата рязко спадна.

Мелани изхленчи.

Лора скочи от стола си, без да е сигурна какво точно трябва да направи — знаеше само, че не може да стои със скръстени ръце, докато „то“ приближава.

Въздухът ставаше все по-студен, но досега температурата не бе падала толкова ниско. От задния ред някой помоли Лора да седне, заобръщаха се и други. Но след миг вниманието на всички бе привлечено от острия студ в салона. Въздухът направо режеше.

Ърл също се бе изправил и този път бе извадил пистолета от кобура си.

Мелани писна тихо и сърцераздирателно, но очите й не се отвориха.

Лора я сграбчи и я разтърси:

— Мила, събуди се! Събуди се!

През салона премина вълна от възклицания — зрителите реагираха не толкова на майката и детето, колкото на собствените си тракащи челюсти. После публиката изведнъж замълча, когато гигантският екран се раздра от горе до долу с такъв звук, сякаш Бог бе съдрал самите небеса. Назъбена черна линия се появи в средата на прожектираните образи, фигурите на екрана се нагънаха, а лицата и телата им се изкривиха върху сребристото платно; започнаха да се сбръчкват и да провисват.

Мелани се гърчеше на стола си и размахваше ръце във въздуха. Някои от ударите й попадаха върху Лора, която я разтърсваше да я събуди.

Веднага след като екранът бе разпран, тежките завеси, които го закриваха в антрактите, изхвръкнаха от корнизите си на тавана. Изплющяха за миг във въздуха като призрачни крила, сякаш самият дявол се бе извисил и размахваше прилепските си израстъци, а после се свлякоха на пода като огромна безформена купчина.

Това дойде прекалено много за публиката. Объркани и уплашени, хората се надигнаха от столовете си.

След като получи няколко силни удара по ръцете и лицето си, Лора успя да хване китките на Мелани и да я усмири.

Обърна глава през рамо, към предната част на салона.

Операторът още не бе спрял прожекционния апарат, така че по съсипания екран още се гонеха светлини, а жълтеникавите аварийни лампи светеха слабо. Имаше достатъчно светлина и всички станаха очевидци на следващия номер. Празните седалки от първия ред започнаха да се изтръгват от пода, за който бяха завинтени — политаха рязко във въздуха към екрана, където се удряха като гюлета и го разнищваха още повече.

Хората закрещяха — част от тях се затичаха към изходите в края на салона, някой извика „Земетресение!“.

Това увеличи паниката още повече.

Нови столове — вече от втория ред — се откъснаха от пода с ужасяващия грохот на отскубнати винтове, отпран метал и разбит бетон.

Като че ли някакъв гигантски и невидим звяр се бе промъкнал в салона и си проправяше път към тях сред маса разрушения, помисли си Лора.

— Да се махаме оттук — извика Ърл, макар да знаеше не по-зле от нея, че не могат да се спасят от „това нещо“, каквото и да беше то.

Мелани бе престанала да се съпротивлява. Беше наистина отпусната като безжизнена парцалена кукла, толкова отпусната, че изглеждаше като мъртва.

Операторът изключи апарата и пусна осветлението в залата. Всички освен Лора, Мелани и Ърл се бяха завтекли към задната част на салона, а половината зрители вече бяха изскочили във фоайето.

Лора притисна Мелани към себе си и с бясно биещо сърце се запрепъва между столовете към пътеката. Ърл ги следваше. Сега във въздуха подскачаха седалките от четвъртия ред и се блъскаха в съсипания екран с гръмотевичен шум.

Но най-зловещият шум, истинска канонада, идваше от вратите на аварийния изход до самия екран. Те непрекъснато се отваряха и затваряха, тласкани напред-назад с такава сила, сякаш зад тях бе пътят към ада.

Вперила поглед във вратите, Лора виждаше не тях, а зеещи гладни уста — беше сигурна, че ако се опита да избяга, няма да се озове в паркинга на киното, а в гърлото на някой невъобразимо свиреп звяр. Усещаше, че това е нелепо, че тя също започваше да се поддава на безразсъдната паника.

Ако не беше преживяла проявите на полтъргайста в собствената си кухня, макар и в по-малък мащаб, то сега със сигурност щеше да загуби контрола над себе си. Какво беше това? Какво беше „то“? И защо, по дяволите, му трябваше Мелани?

Дан знаеше. Или знаеше поне част от истината.

Не че имаше значение какво точно знае той, защото в момента не можеше да им помогне. А и изглеждаше малко вероятно някога да го види отново.

Почти истеричното й състояние и емоционалната претовареност, мисълта, че няма да се види пак с Халдейн изведнъж сякаш заредиха Лора с неподозирана сила. Едва бе достигнала пътеката, когато усети как коленете й започнаха да се подгъват под тежестта на ужаса, който изпитваше, и на детето, което висеше безжизнено в ръцете й. Ърл бе върнал револвера в кобура, така че пое момичето.

Пред вратите към фоайето бяха останали само няколко души, които изчакваха своя ред да излязат. Някои се обръщаха и оглеждаха с широко отворени очи необяснимия хаос. Лора и Ърл бяха направили само няколко крачки по същия застлан с мокет път за бягство, когато столовете престанаха да се изстрелват във въздуха зад тях — вместо това започнаха да изригват пред тях. След няколко кратки и непохватни балетни стъпки във въздуха разкъсаните седалки се стовариха върху пътеката, като я блокираха.

Мелани нямаше да може да се измъкне.

Стиснал момичето в ръце, Ърл се обърна, огледа се наляво и надясно, като се чудеше накъде да се отправи.

После нещо го блъсна и той бе принуден да направи няколко колебливи крачки назад. Нещо изтръгна Мелани от ръцете му. Детето бе повлечено напред по пътеката, докато се блъсна в края на един ред седалки.

Лора с писък се затича след дъщеря си, спря до нея, преобърна я и опипа шията й. Имаше пулс.

— Лора!

Вдигна глава, когато чу името си, и с огромно облекчение видя Дан Халдейн, който току-що се бе промъкнал през излизащите зрители в края на салона. Тичаше по пътеката към тях. Прескачаше раздраните столове, струпани от невидимия враг по пътеката, и извика, когато се приближи достатъчно:

— Точно така! Дръж я в ръце, пази я. — Стигна до Лора и коленичи до нея. — Постави себе си между нея и „него“, защото не мисля, че би наранило тебе.

— А защо не? — попита тя.

— Ще ти обясня после. — Обърна се към Ърл: — Ти как си?

— Нищо ми няма — отвърна Ърл. — Само няколко драскотини.

Дан се изправи.

Лора остана на пода на пътеката, сред разпилените пуканки, смачканите чаши и останалата мръсотия — прегръщаше Мелани и се опитваше да я обгърне цялата. Усети, че салонът е утихнал и невидимият звяр е престанал да буйства. Но въздухът бе все така студен и смразяваше кръвта.

„То“ още беше тук.

 

 

Дан се завъртя бавно в кръг, сякаш чакаше нещо да се случи. Нищо не наруши тишината и той заговори:

— Не можеш да убиеш себе си, освен ако не убиеш и майка си. Тя просто няма да ти позволи, освен ако не убиеш първо нея.

Лора вдигна глава към него и го попита:

— С кого говориш? — После изпищя и притисна Мелани към себе си. — Нещо ме дърпа! Дан, нещо се опитва да я отскубне от мен!

— Бори се с него!

Тя продължаваше да притиска Мелани и за миг заприлича на епилептик, който се мята и извива по пода в припадъка си. Но когато нападението спря, и тя престана да се бори.

— Отиде ли си? — попита Дан.

Лора вдигна глава изтощена и объркана:

— Да.

Дан говореше към въздуха, защото усещаше, че астралното тяло се рее някъде из салона:

— Майка ти няма да те остави да я отблъснеш, така че няма да можеш да се разбиеш на парченца. Тя те обича. Ако й се наложи, ще умре, за да те защити.

От другата страна на салона три седалки се изтръгнаха от местата си и бяха запокитени във въздуха, където в продължение на половин минута се въртяха и блъскаха една в друга, преди да се строполят на земята.

— Няма значение какво си мислиш — говореше Дан на психогайста, — но ти не заслужаваш да умреш. Направила си наистина ужасни неща, но те са само това, което е трябвало да направиш.

Мълчание.

Тишина.

Дан продължи:

— Майка ти те обича. Иска те жива. Затова те държи с всички сили.

Тъжното стенание на Лора показа, че е осъзнала цялата ужасна истина.

В предната част на киното смачканите завеси се размърдаха и се понадигнаха, опитаха се отново да се разгърнат като заплашителни криле, но след няколко секунди пак се струпаха в безформена купчина.

Ърл се бе изправил. Застана до Дан, огледа театъра и промълви:

— Значи е било самото момиче.

Дан кимна.

Лора захлипа от учудване, скръб и страх и притисна дъщеря си.

Въздухът все още бе леден.

Нещо докосна Дан с невидими ледени ръце и го дръпна назад, но не много силно.

— Няма да можеш да се убиеш, защото ние няма да ти позволим да се убиеш — каза той на астралното тяло. — Обичаме те, Мелани. Тебе никой не те е обичал, а сега ние искаме да ти покажем любовта си.

Мълчание.

Ърл понечи да каже нещо и тогава през няколко реда от тях психогайстът преброди през цяла редица столове и откъсна плата от облегалките им, а падналите завеси този път успяха да се вдигнат, вратата на аварийния изход отново започна да хлопа, а някои от изолиращите тавански панели западаха. Дочу се пронизителен звук, който сигурно беше астралният глас, защото се разнасяше от празното пространство и изпълваше салона с толкова силен шум, че и двамата мъже запушиха ушите си.

Дан погледна към Лора и я видя как трепереше, но не изпускаше детето, за да закрие ушите си. Не отпускаше ръце и упорито стискаше момичето.

Шумът нарасна неимоверно и за миг Дан си помисли, че е недооценил Мелани; помисли, че тя ще срути покрива отгоре им и ще убие всички, за да свърши със себе си. После какофонията отведнъж спря, раздвижените предмети тупнаха на пода и вратите престанаха да се тряскат. Един последен панел падна от тавана върху пътеката и се претърколи два пъти, преди да спре.

Отново спокойствие.

И отново тишина.

Изчакаха почти цяла минута и тогава въздухът се затопли. От дъното на салона един човек, който може би беше управителят, се обади:

— Какво, по дяволите, е станало тук?

Някакъв разпоредител, застанал до него, явно бе видял началото на разрушенията и се опита да обясни, но не успя. Дан забеляза движение около кабината на оператора и видя там човек, който надничаше зад една от вратите. Изглеждаше обезумял.

Лора най-сетне пусна Мелани от прегръдката си, а Дан и Ърл застанаха от двете й страни.

Очите на детето бяха отворени, но не гледаха към никого от тях. Погледът му бе разфокусиран. Но не беше същият отнесен поглед. Очите му не изглеждаха така отчуждени. Все още не виждаше нищо от този свят, но бе престанало да се взира и към другото място, където търсеше убежище. Сега се намираше на границата между онази фантазия и реалността, между тъмнината и света на светлината, в който копнееше да живее.

— Ако е изчезнал стремежът й към самоубийство — а смятам, че е така — тогава най-лошото е отминало — тихо промълви Дан. — Мисля също, че след време ще се възстанови напълно. Но затова ще е нужно безкрайно търпение и много, много любов.

— Имам достатъчно и от двете — увери го Лора.

— И ние ще помагаме — обади се Ърл.

— Да — съгласи се Дан. — Ще помагаме.

Дълги години на лечение очакваха Мелани, а не бе изключено и да остане все така скрита в себе си. Но той имаше чувството, че Мелани завинаги е затворила вратата към декември и никога няма да й позволи отново да се отвори. А ако я е затворила и ако можеше да забрави как се отваря, навярно накрая би могла и да забрави болката, насилието и смъртта, които са се намирали от другата страна.

Забравянето беше началото на излекуването.

Дан съзнаваше, че в това има и урок, който и самият той би могъл да използва. Урок по забравяне. На него му беше нужно да забрави болката от собствените си провали. Делмар, Кари, Синди Лейки. Имаше отчаяното и детинско чувство, че ако може да загърби тези мрачни спомени, ако затвори собствената си врата, тогава и момиченцето ще е в състояние да затвори своята — като че ли неговото твърдо решение да загърби смъртта, би помогнало и за възстановяването на детето.

Реши да сключи спогодба с Бога: „Чуй ме, Господи, обещавам ти, че ще оставя миналото зад себе си; ще престана да разсъждавам прекалено много за кръв, смърт и убийства; ще отделя повече време за живота, за да оценя благословените дарове, които ти си ми дал; ще бъда по-признателен за полученото от тебе; а в замяна, Боже, всичко, което искам, всичко, за което те моля, е да излекуваш Мелани напълно. Моля те. Разбрахме ли се?“.

Докато държеше и полюшваше дъщеря си, Лора вдигна глава към Дан:

— Изглеждаш така… напрегнат. Какво се е случило? За какво си мислиш?

Лора бе изпоцапана, изпръскана с кръв и разрошена, но въпреки това бе прекрасна.

— Забравянето е начало на излекуването — отвърна Дан.

— За това ли мислеше?

— Да.

— Само за това ли?

— Достатъчно е — увери я той. — Достатъчно е засега…