Дийн Кунц
Вратата към декември (18)

18

След като Лора изкара Мелани изпод бюрото, тя изведе момичето и от хипнотичното му състояние. Е, не съвсем — детето не достигна пълно съзнание, но вече не беше в хипнотичен транс; върна се към полукататоничното състояние, в което я бе открила полицията.

Лора бе хранила известна тайна надежда, че краят на хипнотичния транс ще се придружи и от край на кататонията. За миг детето наистина спря поглед върху майка си, сложи ръка на бузата й, като че ли не вярваше на очите си, и Лора прошепна: „Остани с мен, малката ми. Не ми се изплъзвай. Остани с мен“, но детето все пак се изплъзна. Контактът им бе трогателен, но кратък, твърде кратък.

Терапевтичният сеанс бе взел данъка си от Мелани. Лицето й провисна от изтощение, а очите се наляха с кръв. Лора я върна в леглото да си подремне и момичето заспа веднага щом главата му се отпусна върху възглавницата.

Когато отиде в хола, Лора видя, че Ърл Бентън е станал от стола и е свалил сакото си. Беше извадил и пистолета от презраменния си кобур и го държеше в дясната ръка спуснат до себе си — не като че ли щеше да го употреби всеки миг, но сякаш не бе изключено да му потрябва. Седеше до френския прозорец, взираше се в нещо, а лицето му имаше тревожен вид.

— Ърл? — несигурно се обади тя.

Той я погледна и попита:

— Къде е Мелани?

— Легна си за малко.

Той отново насочи вниманието си към улицата пред къщата.

— По-добре стойте при нея.

Дъхът й спря и тя преглътна с мъка:

— Нещо не е наред ли?

— Може би няма нищо. Преди половин час от другата страна на улицата спря камионетка на телефонната компания. От нея не излезе никой.

Тя застана до него на прозореца.

Сиво-синята камионетка с едър надпис в бяло и синьо беше паркирана отсреща — половината на слънце, половината в сянката на съседното дърво. Приличаше на всички камионетки за поддръжка на телефоните, каквито човек би могъл да види всеки ден из града — в нея нямаше нищо особено, нищо заплашително.

— Защо решихте, че е подозрителна? — попита тя.

— Както ви казах, не видях някой да слиза от нея.

— Може би техникът просто е решил да си подремне за сметка на компанията.

— Едва ли. Дисциплината в телефонната компания е прекалено строга, за да се допусне това. Освен това… просто подушвам нещо. Имам някакво предчувствие. И преди съм изпадал в подобно положение и за мене това означава, че сме под наблюдение.

— Под наблюдение? От кого?

— Трудно е да се каже. Но с камионетките от телефонната компания… е, федералните власти често работят с тях.

— Федерални агенти?

— Да.

Лора учудено обърна поглед от прозореца към Ърл. Той, изглежда, не споделяше изненадата й.

— Искате да кажете ФБР?

— Може би. Или от Министерството на финансите. Може да са и от службата за безопасност на Военното министерство. Има най-различни видове федерални агенти.

— Но защо биха ни следили федералните агенти? Ние сме жертви — вероятни жертви, а не престъпници.

— Не съм казал, че са федералните. Казах само, че те често работят така.

Лора наблюдаваше Ърл, докато той наблюдаваше камионетката, и забеляза промяната у него. Той вече не беше обикновеният човек с лустрото на жител от Западен Лос Анджелис. Изглеждаше по-суров, по-възрастен от двайсет и шестте си години и се държеше по-делово и по-професионално отпреди.

Лора се обърка:

— Е, ако са хора на властта, няма от какво да се тревожим.

— Така ли?

— Не те са се опитали да убият Мелани.

— Не са ли те?

Лора изненадано възкликна:

— Е, разбира се, че не са. Мъжът ми и останалите двама не са били убити от правителството.

— Откъде сте толкова сигурна? — попита той, като не отделяше поглед от камионетката.

— О, за бога…

— Мъжът ви и един от другите двама, които са били убити заедно с него… нали са работили в лосанджелиската университетска клиника?

— И какво от това?

— Получавали са субсидии за изследванията си.

— Разбира се, но…

— Някои от тези субсидии, може би дори повечето от тях, са им били давани от правителството.

Тя не отговори, защото явно вече знаеше отговора.

— Субсидии от Военното министерство — допълни той.

Лора кимна.

— Военното министерство трябва да е проявявало интерес към бихейвиористичните модификации — продължи той. — Към възможностите за контрол върху съзнанието. Най-добрият начин да се справиш с противника е да контролираш съзнанието му, да го превърнеш в свой приятел преди той дори да разбере какво е станало. Един истински пробив в тази област би сложил край на войната, която ние познаваме.

— Откъде знаете всичко това за работата на Дилан? Аз не съм споделяла с вас всичко това.

Вместо да й отговори, той допусна:

— А може би мъжът ви и Хофриц все още са работили по правителствена поръчка?

— Хофриц беше дискредитиран…

— Ако изследванията им са били важни, ако са били резултатни, правителството не би се интересувало доколко той е дискредитиран сред академичните среди. Биха го използвали въпреки това.

Той отново я погледна, но този път в очите му имаше следи от горчив опит, по лицето му се четеше умора от живота и това го караше да изглежда съвършено различен. Вече изобщо не виждаше в негово лице порасналото селянче и се зачуди дали представата за обикновения човечец, който търси лустро и изтънченост, не е била само преструвка. Изведнъж почувства, че Ърл Бентън, дори и на младата си възраст, никога не е бил простоват.

И вече не беше сигурна, че би трябвало да му вярва. Положението изведнъж бе станало така сложно, а възможностите така много, че на нея й се зави свят.

— Правителствени машинации? Но тогава защо е било нужно да убиват Дилан и Хофриц, щом Дилан е работил за тях?

Ърл дори не се поколеба:

— Може би не те са извършили убийствата. Всъщност, по дяволите, едва ли са били те. Но възможно е изследванията на мъжа ви да са довели до важно откритие с военно приложение и тъкмо затова другата страна да му е видяла сметката.

— Другата страна?

— Чуждите агенти. — Той отново се бе загледал през прозореца.

— Руснаците?!

— Те съществуват впрочем. Съветският съюз е реалност. Това не са само приказни страшилища, както хората понякога си мислят.

— Това е лудост — възрази тя.

— Защо?

— Тайни агенти, шпионски истории, международни бъркотии… Обикновените хора нямат нищо общо с тези неща, освен на кино.

— Точно за това говорим. Мъжът ви не е бил обикновен човек — отсече Ърл. — Нито пък Хофриц.

Лора не можеше да отмести поглед от човека, който пред очите й изцяло се променяше — ставаше по-възрастен и по-суров. Повтори въпроса, на който той не й бе отговорил преди това:

— Всичките ви разсъждения… вие не бихте могли да знаете всичко това, освен ако не сте се интересували от работата на мъжа ми, от личността му, от типа изследвания, с които се е занимавал. Откъде знаете всичко това за Дилан? Със сигурност — не от мене.

— Дан Халдейн ми разказа.

— Детективът? Кога?

— Когато ми се обади. Малко преди обяд.

— Но аз дори не се бях свързала с фирмата ви до един часа.

— Дан ме увери, че ще ви предаде нашата картичка и ще направи всичко възможно вие да ни се обадите. Искаше да разберем колкото може повече от възможните усложнения, свързани със случая, от самото начало.

— Но той изобщо не сподели с мене, че би могло да са замесени агенти на ФБР, за бога, или пък руснаци.

— Той не знае, че те са замесени, доктор Маккафри. Просто е помислил за възможността тези убийства да представляват нещо повече от квартално произшествие. Не е искал да навлиза в подробности, когато е говорил с вас, за да не ви тревожи без нужда.

— Боже мой.

Нарастващият луд шепот на параноята се върна в главата й. Почувства се оплетена в коварна мрежа от заговори.

— Идете по-добре да нагледате Мелани — предложи Ърл.

Един шевролет бавно мина по улицата навън. Колата спря до телефонната камионетка, после бавно потегли и паркира пред нея. Отвътре излязоха двама мъже.

— Наши са — успокои я Ърл.

— Детективи от „Паладин“?

— Да. Обадих се в агенцията преди малко, когато реших, че камионетката се използва за наблюдение, и помолих да ми изпратят подкрепление, защото не ми се искаше да излизам аз самият и да ви оставям тук сами.

Двамата, които излязоха от шевролета, застанаха от двете страни на камионетката.

— По-добре минете да нагледате Мелани — повтори Ърл.

— Тя е добре.

— Тогава поне отстъпете от прозореца.

— Защо?

— Защото на мене ми плащат да рискувам. А и ви бях предупредил в самото начало, че ще се наложи да правите каквото аз ви кажа.

Тя се отдръпна от прозореца, но не се махна. Искаше да види какво става при камионетката.

Единият от детективите още стоеше при вратата на шофьора. Другият беше отишъл при задната врата.

— Ако вътре има федерални агенти, няма да има стрелба — замисли се тя на глас. — Дори и да им трябва Мелани.

— Така е — съгласи се Ърл. — Тогава ще се наложи да им я дадем. Но все пак ще знаем при кого е отишла и ще можем да се борим за нея по съдебен път. Но — както споменах — тези хора може изобщо да не са от федералните.

— А ако са… други? — Тя не можа да се накара да произнесе „руснаци“.

— Тогава може и да стане лошо.

Голямата му, силна ръка здраво стисна дръжката на пистолета. Лора погледна покрай него през прозореца, който бе оплискан от снощния дъжд.

Късното следобедно слънце заливаше улицата в медни цветове.

Като присви очи, Лора видя как задната врата на камионетката се отваря.