Дийн Кунц
Вратата към декември (29)

29

Ърл бе приет веднага за преглед в отделението за спешни случаи в медицинския център на лосанджелиската университетска клиника.

Лора и Мелани останаха в чакалнята пред гишето, а Дан отиде до най-близкия телефонен автомат. Набра номератора на участъка Ийст Вали и поиска вътрешния номер на Рос Мондейл.

— Значи работиш до късно, а, Рос?

— Ти ли си, Халдейн?

— Не мислех, че си толкова трудолюбив.

— Какво искаш, Халдейн?

— Световен мир не би било съвсем зле.

— Нямам настроение за…

— Но навярно бих се задоволил и с някакви резултати по моя случай.

— Виж, Халдейн, имам много работа и…

— Ще ти се струпа и още, защото ще трябва да отделиш доста време, за да си скалъпиш алиби.

— За какво говориш?

— За Уекслърш и Мануело.

Мондейл не реагира.

Дан продължи:

— Защо ги изпрати в Уестууд, Рос?

— Реших да осигуря полицейска защита за двете Маккафри.

— Дори и при сегашния недостиг на хора?

— Е, като се има предвид убийството на Скалдоне от тази вечер и необикновеното насилие при всички престъпления, струваше ми се разумно…

— Няма да ти стигнат всички лайна от градската клоака, за да си запушиш устата, гадно копеле.

— Какво?

— Знаеш, че са се готвили да убият Ърл и Лора…

— Ама какви ги приказваш?

— … и да отмъкнат Мелани…

— Халдейн, ти да не си пиян?

— … а после да се върнат и да докладват, че Ърл и Лора са били вече мъртви, когато са ги открили.

— Има ли нещо вярно в брътвежите ти?

— Недоумението ти изглежда почти истинско.

— Това са сериозни обвинения, Халдейн.

— О, ти си така уравновесен, Рос.

— Тези, за които спомена, са наши колеги. Те…

— На кого си се продал, Рос?

— Халдейн, съветвам те…

— И каква е била цената ти? Това е големият въпрос. Чакай, чакай, изслушай ме, нека се опитам да си го обясня, става ли? Ти не би се продал само за пари. Не би заложил цялата си кариера на карта единствено за парите. Не би го направил, освен ако не става дума за няколко милиона, а никой не би ти дал толкова пари за работа като тази. Двайсет и пет хиляди. Най-много. Навярно дори петнайсет. Това изглежда по-вероятно. Мога да повярвам, че Уекслърш и Мануело биха го направили за толкова, но никой от тях не би се осмелил, ако няма твоето одобрение и гаранцията, че ще ги защитиш. Така че, според мен, те са получили парите, а за теб е имало нещо друго. Какво би могло да е това друго, Рос? Ти би се продал за власт, заради наистина сериозно повишение, навярно с гаранция, че ще получиш мястото шеф на полицията, дори и номинация за кмет. Значи онзи, който те е купил, упражнява контрол върху политическите машинации. Налучквам ли нещо, Рос? Наистина ли продаде Лора и Мелани Маккафри за тази цена?

Мондейл мълчеше.

— Така ли беше, Рос?

— Ти изглеждаш не само пиян, Дан. Има и друго. Може би си взел наркотици.

— А ти, Рос?

— Откъде се обаждаш?

Дан не обърна внимание на въпроса.

— Мануело и Уекслърш в момента са в оня апартамент в Уестууд, със запушени уста и завързани здраво — единият е върху шкафа в хола, а другият във ваната. Ако бяха оказали съпротива, щях да ги хвърля и двамата в клозета и щях да пусна водата.

— За бога, ти си си изгубил ума!

— Успокой се, Рос. От агенция „Паладин“ вече тръгнаха няколко души да побавят момчетата ти, а аз пък звъннах на един репортер от „Таймс“ и на друг от „Джърнал“. Обадих се и в Централното управление, за да им съобщя, че е извършен опит за убийство, така че и те изпращат няколко униформени служители. Ще падне голяма веселба.

— Госпожа Маккафри има ли намерение да даде показания, с които да обвини Уекслърш и Мануело в опит за убийство?

— Започваш да се тревожиш, а, Рос?

— Те са мои служители — отвърна Мондейл. — Отговарям за тях. Ако наистина са извършили това, в което ги обвиняваш, искам да им се потърси отговорност и да бъдат осъдени. Не ми трябват гнили ябълки в моята кошница. Не съм склонен да прикривам хората си от някакво зле разбрано чувство за полицейска солидарност.

— Какво ти става, Рос? Да не мислиш, че правя запис на разговора ни? Или че някой го подслушва? Успокой се, никой не ни слуша, така че можеш да престанеш с рецитациите.

— Не разбирам отношението ти, Дан. Не знам на какво се опират подозренията ти, че мога да съм замесен. — Беше лош актьор; неискреността му си личеше като фъфлене или заекване. — И не отговори на въпроса ми — госпожа Маккафри кани ли се да даде показания, с които да обвини Уекслърш и Мануело в опит за убийство или не?

Дан отвърна:

— Тази вечер не. Отведох Лора и Мелани другаде — държа ги засега добре скрити далеч от лапите ти. Знам, че за теб това е разочарование. Биха могли лесно да попаднат на мушката на някой снайперист, ако просто се мотаеха така, нали? Но нямам намерение да кажа на никого къде са. Няма да им позволя да се срещат с някое ченге от участъка, нито да дават показания, нито да идентифицират Уекслърш и Мануело сред други заподозрени. Вече на никого не вярвам.

— Сега не говориш като полицай с чувство за отговорност, Халдейн. По дяволите, ти нямаш право лично да отговаряш за тях.

— Ще оставя времето да те убеди в противното.

— Ако им е нужна защита, трябва да я организираш чрез участъка, което аз самият мислех, че правя, когато изпратих Уекслърш и Мануело там. Няма да можеш сам да се справиш. Господи, а и те все пак не са собственото ти семейство. Не можеш да поемеш цялата отговорност за тях като свое правило или морално задължение.

— Мога, ако те го искат. Не са мое семейство — тук си прав, но все пак… аз също съм заложил нещо в случая.

— За какво говориш?

— Ти сам го каза. Тази вечер в „Пентаграма“. За мен това не е обикновен случай. Ето защо го вземам така присърце. Лора е привлекателна. Жал ми е за момиченцето. Чувствата ми към тях са по-силни от онова, което някога съм изпитвал към останалите жертви.

— И точно това е причина да не се занимаваш повече със случая. Престанал си да бъдеш обективен пазител на закона.

— Майната ти.

— А с това могат да се обяснят враждебността и истерията ти, параноичните ти теории за разни заговори.

— Това не е параноя. Истина е и ти много добре го знаеш.

— Вече ми е ясно. Ти просто си объркан.

— Само те предупреждавам, Рос. Отдръпни се. Единствено това е причината да си направя труда да ти се обадя. Само тези две думи — отдръпни се. — Мондейл мълчеше, така че Дан продължи: — Тази жена и детето й са много важни за мен.

Мондейл дишаше учестено в слушалката, без да обели и дума.

Дан отново подхвана:

— Кълна се, че ще унищожа всеки, който се опита да ги нарани.

Мълчание.

Дан продължи:

— Може би ще съумееш да накараш Уекслърш и Мануело да не си признаят нищо. Възможно е дори да намериш начин обвиненията към тях да бъдат оттеглени и цялата работа да се потули. Но ако продължиш да преследваш двете Маккафри, ще намеря начин да ти строша краката. Кълна се в това, Рос.

Накрая Мондейл заговори, но не по въпроса, като че ли не бе чул изобщо предупреждението на Дан:

— Е, щом няма да оставиш госпожа Маккафри да даде показания, Уекслърш и Мануело не могат да бъдат арестувани.

— Напротив, могат. Показания ще даде Ърл Бентън. Бил е бит с дръжката на пистолет. От Уекслърш. Ърл сега е в болница, там го закърпват…

— Коя болница?

— Я не се занасяй, Рос.

От притеснение Мондейл прояви и нещо от истинските си чувства. Бентът наистина не се срути, но в него се появи тъничка пукнатина.

— Гаден мръсник. До гуша ми дойде от тебе, от заплахите ти, до гуша ми дойде да висиш над мен като идиотски Дамоклев меч.

— Това е добре. Кажи си го, Рос. Облекчи си душата.

Мондейл отново млъкна.

Дан продължи:

— Както и да е, ако пуснат Ърл от болницата, той ще се върне в оня апартамент да разговаря с униформените полицаи, на които се обадих, да даде показанията си, да се погрижи Уекслърш и Мануело да бъдат обвинени за нахълтване в чужда собственост, за побой и физическо насилие с опит за убийство.

Мондейл вече се бе овладял и нямаше да избухне отново.

Дан не спираше:

— Лекарите ще го задържат в болницата за наблюдение, ако сметнат за необходимо, и тогава полицията ще отиде да вземе показанията му оттам. При всяко положение Уекслърш и Мануело няма да се отърват този път… освен ако ти не измислиш нещо, което да ги оневини. Което навярно трябва да направиш, за да не се разприказват.

Нямаше отговор. Само тежко дишане.

— Ако накрая все пак успееш да замажеш нещата и убедиш шефа, че ти, Уекслърш и Мануело не сте участвали в заговор за отвличане на детето и убийство на майка му, журналистите ще продължат да се съмняват, че има нещо гнило в цялата работа и вече никога няма да ти вярват. Журналистите ще слухтят около тебе до края на кариерата ти и ще чакат да им падне възможност да те уличат в нещо.

Тишина.

— Слушаш ли ме, Рос?

Тишина.

— В най-добрия случай може би ще си останеш капитан, но никога няма да се озовеш в списъка на кмета с кандидати за шефове на полицията. Никога вече. И виж, Рос, това е предупреждение. Слушай внимателно и си го набий в главата. Ако продължиш да преследваш двете Маккафри, ще бъдеш напълно съсипан. Ще се погрижа за това. Гарантирам ти го лично. И сега доста ще пострадаш, но ако продължиш да ги преследваш, ще загубиш дори и капитанското си звание. Ще те навра в калта, без значение кой стои зад теб в тая афера, и колко силен и влиятелен е той. Няма да успее да те измъкне, ако се опиташ отново да ги докоснеш. Няма да се спасиш от мене. Ясно ли ти е?

Тишина, която излъчваше омраза.

Дан продължи:

— Все още имам да мисля за отношението на ФБР, а се тревожа и за човека, който е финансирал Дилан Маккафри и Уили Хофриц, защото някой стръвно се опитва да докопа момиченцето, но да бъда проклет, ако престана да мисля и за тебе, Рос. Тази вечер ще отстъпиш мястото си в специалната оперативна група и ще предадеш целия случай в ръцете на друг, докато не се разсеят подозренията около Уекслърш и Мануело. Ясно ли е? Не ти го предлагам, Рос, нареждам ти.

— Лайнар такъв.

— Ако не кажеш онова, което искам да чуя, Рос, сега ще затворя, а затворя ли, ще бъде прекалено късно да променяш становището си.

Тишина.

— Е… довиждане, Рос.

— Почакай.

— Съжалявам, имам работа.

— Добре, добре. Съгласен съм. С всичко.

— Кажи го по-ясно.

— Ще отстъпя случая на друг.

— Това е разумно.

— Дори ще си взема и една седмица отпуска по болест.

— А май не се чувстваш добре, а, Рос?

Мондейл продължи:

— Ще изляза от всичко това, ще се отдалеча, но искам нещо в замяна.

— Какво е то?

— Не искам Бентън, ти или двете Маккафри да давате показания срещу Уекслърш и Мануело.

— Глупости. Единственият начин да те държим мирен е като депозираме обвинения срещу двамата мръсници за опит за убийство.

— Добре. Нека Бентън даде показанията си, но след няколко дни, когато се убедиш, че двете Маккафри са в безопасност, да си ги оттегли.

— Тогава ще изглежда като глупак.

— Не, не. Може да каже, че някой друг го е пребил, че е ударен лошо по главата и се е объркал — затова погрешно е обвинил Уекслърш и Мануело. След няколко дни може да заяви, че съзнанието му се е избистрило и че си е спомнил какво наистина е станало. Може да заяви, че някой нехранимайко го е цапардосал по главата; Уекслърш и Мануело всъщност са го спасили.

— Ти не си в състояние да ми налагаш каквото и да е, Рос.

— По дяволите, ако не ми осигуриш някакъв изход, някакъв лъч светлина, за мене няма никакво основание да ти играя по свирката.

— Може би… Но щом се пазарим, искам и още нещо от теб. Искам името на човека, който се е свързал с теб, Рос.

— Не.

— На кого му трябва момиченцето, Рос? Кажи ми това и ще сме квит.

— Не.

— Кой те уговори да използваш Уекслърш и Мануело по този начин?

— Невъзможно ми е да ти кажа. Ако го направя, тогава наистина съм свършен. Ще съм за кофата с боклук. Предпочитам да пропадна сега, отколкото да се разприказвам за някого и да се окажа в положението на ония трупове от Студио Сити — ако не и по-зле. Давам ти двете Маккафри, а след няколко дни ти ми връщаш Уекслърш и Мануело. Това е сделката.

— Трябва поне да ми кажеш дали е същият, който е финансирал работата в сивата стая.

— Мисля, че да.

— В правителството ли е?

— Може би.

— Трябва да добавиш и още нещичко.

— Просто не знам. Той е от хората, които е възможно да са свързани с правителството, но може и сам да е осигурил средствата.

— Богат ли е?

— Няма да ти кажа името му, а и няма да ти дам детайли, чрез които би могъл да се досетиш кой е. Така бих подписал смъртната си присъда.

Дан се замисли за миг.

— Каза ли ти какво са се опитвали да докажат в оная сива стая?

— Не.

— Този тип, който се е свързал с теб и който е финансирал това откачено изследване… той ли е извършил и убийствата, Рос?

Тишина.

— Той ли е, Рос? Хайде. Не се страхувай толкова. И без това вече каза много. Не настоявам за името му, но трябва да съм наясно с това. Той ли е отговорен за Скалдоне и за труповете в Студио Сити?

— Не, не. Напротив. Бои се, че следващата жетва може да е той самият.

— А от кого се бои?

— Не мисля, че става дума за някой.

— Какво?

— Всичко това е шантаво… но тия хора говорят така, уплашени са, като че ли ги преследва самият Дракула. Съдя по нещата, които съм чул — имам чувството, че не се страхуват от човек, а от нещо. Всички, които имат отношение към сивата стая, са убити от нещо. Знам, че това звучи като пълна глупост, но просто такова чувство изпитвам. Сега, по дяволите, споразумяхме ли се или не? Аз се оттеглям от случая, оставям ти двете Маккафри, а ти ми връщаш Уекслърш и Мануело. Става ли?

Дан се престори на замислен.

— Добре.

— Разбрахме се значи?

— Да.

Мондейл се изсмя нервно, в тона му обаче имаше и нещо мръсничко:

— Но ти е ясно какво означава това, нали, Халдейн?

— Какво означава?

— Щом правиш такава сделка и снемаш обвиненията срещу хора, които според теб са замисляли убийство… е, тогава и ти си толкова мръсен, колкото са всички останали.

— Не съм мръсен колкото теб. Аз мога цял месец да плувам сред отходни води и да ям всичко около себе си и пак няма да се оцапам и наполовина колкото теб, Рос.

Затвори телефона. Едната заплаха бе премахната. Вече никой нямаше да използва полицейски удостоверения, за да се приближи към Мелани. Наоколо все още имаше врагове, но вече бяха по-малко.

А най-хубавото беше, че с нищо не бе заплатил оттеглянето на Рос Мондейл, не бе омърсил и ръцете си, защото не смяташе да спази обещанието си в сделката. Никога не би помолил Ърл да оттегли обвинението си срещу Уекслърш и Мануело. Всъщност, когато случаят накрая се изяснеше, когато Лора и Мелани спокойно можеха да се появят на обществени места, той щеше да убеди и тях да свидетелстват срещу двамата детективи, а би прибавил и собствените си показания. Песента на Мануело и Уекслърш беше изпята, а това несъмнено щеше да повлече и Рос Мондейл.