Дийн Кунц
Вратата към декември (14)

14

Щом влязоха в дома на Лора, Ърл Бентън огледа всички стаи, провери дали всички врати и прозорци са надеждно затворени. Спусна всички щори и пердета, посъветва Лора и Мелани да не се приближават до прозорците. На Лора й беше ясно защо и без да пита.

Като си подбра няколко списания от библиотечката за периодични издания в кабинета на Лора, Ърл се отпусна в един от фотьойлите близо до прозореца на хола, който гледаше към улицата. Седна спокойно с четивото си и съобщи:

— Може да ви се стори, че просто си мързелувам тук, но не се тревожете — нищо в тези списания няма да отклони вниманието ми.

— Не се тревожа.

— По-голямата част от работата ни е просто да седим и да чакаме. Човек може направо да откачи, ако няма някой вестник или списание.

— Разбирам — увери го тя.

Котаракът Пепър изглеждаше по-заинтересуван от Ърл, отколкото от Мелани — заобиколи го предпазливо няколко пъти, загледа го, без да мига, подуши обувките му и накрая скочи в скута му с явното желание да бъде гален.

— Симпатично коте — забеляза той, докато търкаше за ушите Пепър, който се настани удобно у него с изключително щастлив вид.

— Той не се привързва така лесно към хората — обясни Лора.

— Винаги съм знаел как да се държа с животните — усмихна се Ърл.

Беше глупаво, разбира се, но благосклонността на Пепър към Ърл Бентън накара Лора да го приеме с още по-голяма симпатия. Вече му вярваше напълно.

И какво ли значи това, запита се тя. Не му ли бях повярвала и преди това. Дали не съм имала някакви подсъзнателни резерви?

Беше нает, за да защитава нея и Мелани и той щеше да прави тъкмо това. Нямаше никакво основание да го подозира в контакти нито с хората, които желаеха смъртта на Мелани, нито с онези, които, изглежда, я искаха жива, за да я поставят отново в друга сива стая. По-добре би било да се пази от параноични мисли. Все още не знаеше кои са враговете — те си оставаха безлични и това й даваше основание да подозира всекиго, да си измисля теории за грандиозни заговори, които можеха да я доведат до подозрения към всички, освен към себе си и Мелани.

След като направи кафе за двамата с Ърл, приготви какао и го отнесе в детската стая, където момиченцето я чакаше. Беше уговорила с администрацията на болницата „Сейнт Марк“ да получи неограничена отпуска и се бе разбрала с един колега да поеме частните й пациенти поне за следващата седмица. Смяташе да започне лечението на Мелани веднага, още днес следобед, но не искаше да го прави в стаята, където седеше Ърл, тъй като присъствието му би отклонило вниманието на Мелани.

Кабинетът й бе малък, но приятен. Две от стените бяха заети от високи рафтове с различни книги, луксозни издания на всякакви теми — от подбрани редки томове и специализирана психологическа литература до бестселъри. Другите две стени бяха облицовани с бежов плат. Там бяха закачени две гравюри на Делакроа. Имаше и тъмно борово бюро с подходящ за работа, люлеещ се стол и изумруденозелено канапе с много възглавници. Двете стоящи лампи осветяваха с мека кехлибарена светлина мебелите. Ърл вече бе спуснал изумруденозелените пердета на прозорците.

Мелани седеше на канапето с обърнати нагоре ръце и се взираше в дланите си.

— Мелани.

Момичето не вдигна глава.

— Мила моя, направила съм ти какао.

След като момичето отново не реагира, Лора седна до нея. Държеше чашата с какао в едната си ръка, а с другата повдигна брадичката на Мелани и я погледна в очите. Те все още бяха обезпокоително празни и Лора търсеше да установи контакт с тях, да стигне до съзнанието й.

— Искам да изпиеш това, Мелани. Хубаво е. Ще ти хареса. Сигурна съм, че ще ти хареса. — Тя доближи ръба на чашата към устните на момичето.

Лора успя с голяма настойчивост да накара детето накрая да отпие от какаото. Част от течността се стече по брадичката на Мелани, Лора я попи с книжна салфетка, преди да попадне върху канапето, и с още малко окуражаване момичето започна да пие по-бавно. Накрая тънките ръчички се вдигнаха и хванаха достатъчно здраво чашата, така че Лора можа да я пусне. Мелани изпи останалото какао бързо и жадно. Когато съдът се изпразни, тя облиза устни. В погледа й се появи — за съвсем кратко — искрица живот, доказателство за мисъл, а само за секунда, не повече, очите й срещнаха очите на Лора, не се вторачиха през нея както преди, а се спряха и този ценен миг на контакт накара майката да настръхне. Мелани с нещастен вид бързо се върна в тайния си вътрешен свят, погледът й отново се премрежи, но Лора вече знаеше, че детето би могло да се завърне от доброволно избраното си заточение. Явно имаше шанс, колкото и малък да бе той, тя да се върне не само за секунда, а завинаги.

Пое празната чаша от ръцете на Мелани и я постави върху една от страничните масички, после седна настрани на канапето и се загледа в момичето. Хвана двете й ръце и започна:

— Мила моя, беше толкова отдавна, а и ти беше така малка, когато се видяхме за последен път… може би не си съвсем сигурна коя съм. Аз съм майка ти, Мелани.

Момичето не реагира.

Лора говореше тихо и успокояващо, обясняваше нещата на детето стъпка по стъпка, защото бе сигурна, че — поне на подсъзнателно равнище — детето би могло да я разбере.

— Ти се появи на бял свят, защото аз мечтаех ти да се родиш повече от всичко останало. Беше толкова красиво и толкова сладко бебе, никога не създаваше никакви неприятности. Научи се да ходиш и да говориш по-бързо, отколкото очаквах и аз много се гордеех с тебе. Много. После те откраднаха от мене и докато те нямаше, исках повече от всичко на света да те върна при себе си. А сега, малката ми, най-важното е да се оправиш, да се измъкнеш от дупката, в която си се скрила. Аз ще направя това, мила моя. Ще те накарам да се почувстваш добре. Ще ти помогна да се почувстваш по-добре.

Детето мълчеше. Зелените му очи бяха някъде далече-далече.

Лора придърпа момичето в скута си, обви ръце около нея, прегърна я. Известно време останаха в това положение, близо една до друга, защото им беше нужно време, трябваше да установят емоционален контакт, за да има терапията някакви изгледи за успех.

След няколко минути Лора установи, че е започнала да тананика приспивна песничка, а после почти шепнешком запя и думите. Погали челото на дъщеря си, после с пръсти махна косата от лицето й.

Очите на Мелани оставаха пусти и премрежени, но тя вдигна ръка и сложи палец в устата си. Също като бебе. Както би направила, когато беше на три годинки.

Лора почувства, че очите й се премрежиха от сълзи, гласът й потрепна, но тя продължи тихичко да напява, продължи да гали косата на дъщеря си. Тогава си спомни с какви усилия се бе мъчила да отучи Мелани от смученето на палеца преди шест години; стори й се смешно, че сега същият навик й доставяше радост, вълнуваше я. Изведнъж се оказа, че хем плаче, хем се смее — може би изглеждаше смешно, но тя се чувстваше превъзходно. Реши да пристъпи към хипноза още днес, сега, а не да чака до утре, както бе мислила преди това. В съзнателното си, но полукататонично състояние детето се бе отдръпнало във вътрешните слоеве на собствената си фантазия и не искаше да бъде измъкнато от тези защитни дебри на душата си. При хипноза обаче би станала по-отстъпчива, по-податлива към външното мнение, така би могла да се върне поне донякъде в реалния свят.

Да хипнотизираш човек в състоянието на Мелани би могло да бъде или много по-лесно, отколкото да подействаш с хипноза върху пациент с по-буден ум… или невъзможно. Тя продължи тихо да тананика приспивната песничка и започна да разтрива слепоочията на момичето, движеше пръсти в плавни кръгове, натискаше лекичко. Когато очите на детето започнаха да потрепват, Лора спря да пее и прошепна:

— Отпусни се, детето ми. Спи, мъничка, спи — ето така. Искам да заспиш, просто се отпусни… сега потъваш в дълбок сън… носиш се като перце, което се спуска бавничко в топлия и спокоен въздух… спуска се надолу и надолу… сега спи… но ще продължиш да чуваш гласа ми… надолу, надолу, като носещо се мързеливо перце… надолу към съня… но гласът ми ще те последва и долу, в съня… надолу… надолу… ти ще ме чуваш и ще отговориш на всички въпроси, които ще ти задам… спи, но слушай и се подчинявай. — Плавните движения на пръстите й станаха още по-бавни и накрая очите на момичето се затвориха, а от равномерното дишане стана ясно, че Мелани е заспала дълбоко.

Пепър се прокрадна през вратата и ги огледа с явно любопитство, после пресече стаята, скочи върху люлеещия се стол и се сви на топка. Лора все още държеше дъщеря си върху коленете си.

— Сега си вече най-долу, заспала си дълбоко. Но чуваш думите ми и ще ми отговориш, когато те попитам нещо.

Устата на момичето бе отпусната, устните — леко отворени.

— Чуваш ли ме, Мелани?

Момичето въздъхна — звукът беше мек като кехлибарената светлина, която идваше от лампите.

— А?…

Беше първото подобие на дума, което Лора чуваше, откакто я бе видяла в болницата снощи.

— Как се казваш?

Челото на детето се сбръчка:

— Мъ…

Котаракът вдигна глава.

— Мелани? Това ли е името ти? Мелани?

— Мъ… мъ…

Ушите на Пепър се изправиха.

Лора реши да премине към следващия въпрос:

— Знаеш ли коя съм аз, Мелани?

Детето, което все така спеше, облиза устни:

— Мъ… то… ъъъ… то… — Тя нервно потрепна и вдигна ръка, като че ли искаше да се предпази от нещо.

— Спокойно — продължи Лора. — Отпусни се. Не се вълнувай. Отпусни се, успокой се и спи. В безопасност си. С мене си в безопасност.

Момичето спусна ръката си и въздъхна. Когато бръчките по лицето й се позагладиха, Лора повтори въпроса си:

— Знаеш ли коя съм аз?

Бръчките от тревога или страх отново се появиха по лицето на детето:

— Хм… ъъъ… ъ-ъ… то… то…

Лора подхвана нова тема:

— От какво те е страх, Мелани?

— То… то… там… — Страхът на момичето вече личеше и от гласа му.

— Какво виждаш? — попита Лора. — От какво те е страх, малката ми? Какво виждаш?

— Онова… там… онова…

Пепър наклони глава, надигна гръб и напрегнато се загледа в момичето.

Въздухът изглеждаше неестествено тежък и неподвижен. Бе невъзможно, разбира се, но сенките от ъглите на стаята изглеждаха по-тъмни и по-големи отколкото преди минута.

— То… там… не, не, не, не…

Лора утешително сложи длан върху сбръчканото чело на дъщеря си и търпеливо изчака момичето да продължи. Бе обладана от странно и неприятно усещане, почувства студена тръпка, която като живо същество лазеше по гръбнака й.

— Къде си ти, Мелани?

— Не…

— В сивата стая ли си?

Момичето скърцаше със зъби, стискаше затворените си очи, свиваше длани в юмруци, като че ли се съпротивляваше с всички сили на нещо.

Лора смяташе да я върне назад, да я отведе обратно в сивата стая от къщата в Студио Сити, но сега, изглежда, детето се бе върнало там само, без чужда помощ, веднага след като бе попаднало под въздействието на хипнозата. А това беше невъзможно — Лора никога не бе чувала за спонтанно хипнотично връщане назад. Пациентът винаги трябва да бъде воден, да бъде поощряван, за да се върне към травматичната сцена.

— Къде си ти, Мелани?

— Ннне… онова… не!

— Спокойно. Не мърдай. От какво те е страх?

— Моля… не…

— Успокой се, мила моя. Какво виждаш — контейнера, изолационния контейнер? Никой няма вече да те върне там, малката ми.

Но момичето не се страхуваше от това. Утехата на Лора не действаше.

— Онова… онова…

— От стола за терапия с отрицателни емоции ли? От електрическия стол? Никой няма вече да те накара да седнеш в него.

Нещо друго ужасяваше Мелани. Тя потрепна и започна да се стяга, като че ли искаше да се махне, да избяга.

— Ти си в безопасност с мене, мила моя. — Лора я притисна към себе си. — Тук нищо няма да те нарани.

— Отваря се… то се отваря… не… то… се отваря…

— Спокойно — повтори Лора.

Ръцете на детето полазиха по гърба й, достигнаха до шията й. Лора потръпна пред чувството, че предстои да се случи нещо ужасно важно.