Дийн Кунц
Вратата към декември (33)

33

Лора седна до масичката при прозореца, където снощи бяха разговаряли с Дан. Мелани се настани от другата й страна. Момичето беше в състояние на хипноза и мислено се намираше отново в онази къща в Студио Сити.

Денят бе мрачен, но не валеше. Нощната мъгла не се бе вдигнала. Движението по улицата оттатък паркинга на мотела едва се забелязваше през носещите се сиви валма.

Лора погледна към Дан Халдейн, който бе приседнал на ръба на едно от леглата.

Той й кимна.

Тя отново насочи вниманието си към Мелани:

— Къде се намираш, мила моя?

Момичето потръпна.

— В затвора — промълви тихо.

— Така ли наричаш сивата стая?

— В затвора.

— Огледай стаята.

Със затворени очи и в транс Мелани бавно обърна глава наляво, после надясно, като че ли разглеждаше мястото, където сега вярваше, че се намира.

— И какво виждаш?

— Стола.

— Онзи с жиците и с плочите за електрошок ли?

— Да.

— Понякога карат ли те да сядаш на стола?

Детето потрепери.

— Успокой се. Отпусни се. Вече никой не може да те нарани, Мелани.

Момичето утихна.

Засега сеансът вървеше далеч по-успешно от вчерашния. Този път Мелани отговаряше направо и без колебания. За първи път от срещата им в болницата Лора бе убедена, че дъщеря й я слуша, разговаря с нея и това я радваше.

— Понякога кара ли те да сядаш на стола? — повтори Лора.

Със затворени очи момичето сви в юмруци слабичките си ръце и прехапа устни.

— Мелани?

— Мразя ги.

— Понякога карат ли те да сядаш на стола?

— Мразя ги.

— Карат ли те да сядаш на стола?

В очите на момичето се появиха сълзи, макар тя да се мъчеше да ги задържи.

— Д-да. Карат ме… сядам… боли… толкова боли.

— И те свързват с биомашината, която е до него?

— Да.

— Защо?

— За да ме научат — прошепна момичето.

— Какво да те научат?

Тя трепна и извика:

— Боли! Пари!

— Сега не си на стола, Мелани. Сега само стоиш до него. В момента не ти правят електрошок. Не пари. Сега всичко е наред. Чуваш ли ме?

Агонията изчезна от лицето на детето.

Лора се чувстваше зле, но трябваше да продължи сеанса, колкото и болезнено да бе това за Мелани, защото от другата страна на страданието, отвъд кошмарните спомени се криеха отговори, обяснения, истини.

— И когато те карат да седнеш на стола, когато те… нараняват, какво точно се опитват да те научат, Мелани? С какво трябва да се запознаеш?

— С контрола.

— Контрол върху какво?

— Върху мислите ми — отвърна момичето.

— А какво очакват да мислиш?

— За празнотата.

— Какво искаш да кажеш?

— За нищото.

— Искат умът ти да е празен. Така ли е?

— И не искат да усещам.

— Какво да не усещаш?

— Нищо.

Лора погледна към Дан. Той изглеждаше мрачен и озадачен.

Обърна се отново към Мелани:

— И какво друго виждаш в сивата стая.

— Контейнера.

— Те карат ли те да влизаш в него?

— Да, гола.

В простичката дума „гола“ се съдържаше огромно чувство, нещо повече от обикновения срам и страх — някаква дълбоко преживяна безпомощност и уязвимост, които жегнаха Лора в сърцето. Искаше й се да приключи сеанса, да заобиколи масата и да прегърне дъщеря си, да я притисне силно до себе си. Но за да имат някаква надежда за спасяване на Мелани, налагаше се да научат какво е преживяла и защо, а това беше — в момента — най-доброто средство да открият онова, което ги интересуваше.

— Мила, искам да се изкачиш по онези сиви стъпала и да влезеш в изолационния контейнер.

Момичето захленчи и яростно тръсна глава, но нито отвори очи, нито излезе от транса, до който майка му го бе довела.

— Изкачи се по стъпалата, Мелани.

— Не.

— Трябва да ме послушаш.

— Не.

— Изкачи се по стъпалата.

— Моля…

Детето бе ужасно пребледняло. По челото му се появиха капчици пот. Кръговете под очите му сякаш ставаха по-големи и по-тъмни пред очите на Лора — цяла агония беше да се принуждава още веднъж да преживее мъченията си.

Но Лора нямаше избор.

— Изкачи се по стъпалата, Мелани.

Лицето на момичето се изкриви от болезнена гримаса.

Лора чу как Дан притеснено се премества по ръба на леглото, където седеше, но не обърна глава към него. Не можеше да отдели поглед от дъщеря си.

— Отвори капака на контейнера, Мелани.

— Мене… ме е страх.

— Не се страхувай. Този път няма да си сама. Аз ще съм с теб. Няма да позволя нищо лошо да ти се случи.

— Страх ме е — повтори Мелани и тези три думи прозвучаха за Лора като обвинение: „Не можа да ме защитиш преди, мамо. Защо трябва да ти вярвам, че ще ме опазиш сега?“.

— Отвори капака, Мелани.

— Той е вътре — с треперещ глас изрече момичето.

— Кой е вътре?

— Пътят за навън.

— Навън от какво?

— Пътят за навън от всичко.

— Не разбирам.

— Пътят… навън… от мене.

— Какво значи това?

— Пътят навън от мене — отчаяно повтори момичето.

Лора реши, че все още знае твърде малко, за да осмисли внезапния поврат в разпита. Ако продължеше, отговорите на детето щяха да стават все по-сюрреалистични. Трябваше първо да накара Мелани да влезе в контейнера и да открие какво е ставало там.

— Капакът е пред теб, мила. Виждаш ли го?

Момичето не отговори.

— Виждаш ли го?

То смънка с нежелание:

— Да.

— Отвори капака, Мелани. Престани да се колебаеш. Веднага го отвори.

Детето някак успя да предаде ужаса, нещастието и омразата си само с няколко безсмислени срички, после вдигна ръце и отвори онова, което за него, в транса му, бе съвсем истинско, макар Лора и Дан да не можеха да го видят. Дръпна го, а когато го отвори, се обгърна с ръце и затрепери като че ли стои на студено течение.

— Аз… аз го отворих.

— Това вратата ли е, Мелани?

— Това е… капакът. Контейнерът.

— Но е също така и вратата към декември, нали?

— Не.

— Тогава какво е вратата към декември?

— Пътят навън.

— Пътят навън от какво?

— Навън… навън от… контейнера.

Лора се обърна и пое дълбоко дъх:

— Забрави сега за това. Искам да влезеш в контейнера.

Мелани се разплака.

— Влез вътре.

— Толкова… толкова ме е страх.

— Не се страхувай.

— Може…

— Какво?

— Ако вляза вътре… може…

— Какво може?

— Нещо…

— Кажи ми.

— Ужасно. — Гласът на Мелани бе така тих, че едва се чуваше.

Без да е сигурна, че разбира, Лора попита:

— Мислиш, че там ще ти се случи нещо ужасно ли?

— Не. — Гласът бе още по-тих.

— Е, тогава…

— Да.

— Кой е все пак?

Вече съвсем тихо:

— Не… да…

— Скъпа?

Мълчание.

Детското личице се бе сбръчкало от страх и отчаяние.

Лора подхвана:

— Добре. Не се бой, успокой се. Отпусни се. Аз съм тук при теб. Трябва да влезеш в контейнера. Трябва да влезеш, но всичко ще е наред.

Напрежението напусна Мелани и тя се отпусна в стола си, но лицето й остана мрачно. Очите й хлътнаха невероятно — като че ли в момента нещо дълбаеше черепа й; не беше трудно човек да си представи как след няколко минути ще останат само две празни очни ябълки. Беше така бледа, че чертите й приличаха на издялани от слонова кост, а устните й бяха безкръвни почти като кожата. У нея имаше някаква изключителна уязвимост — като че бе направена не от плът и кръв, а от най-ефирна тъкан и лунен прах.

Дан Халдейн се обади:

— Може би я измъчихме достатъчно за един ден.

— Не — тръсна глава Лора. — Трябва да го направим. Това е най-бързият начин да разберем какво, по дяволите, е ставало. Мога да я преведа през спомените, колкото и неприятни да са те. Правила съм това и преди. За мене не е трудно…

Но щом Лора погледна през масичката към бледата си и посърнала дъщеря, бе обхваната от съмнения и трябваше да се пребори с нов пристъп на прилошаване. Отпуснато в стола си, със затворени очи, детето изглеждаше безжизнено, чертите му бяха замръзнали в окончателна, болезнена смъртна маска.

Дали тези спомени можеха да се окажат толкова страшни, че да го убият, ако бъде принудено да ги сподели, преди да е подготвено за това?

Не. Определено не. Лора беше психолог и никога не бе чувала някой пациент да е умрял в резултат от регресивната хипнотична терапия.

И все пак… да бъде върнато в онази сива стая, да бъде принудено да разказва за стола, където му е правена терапия чрез отрицателни емоции с помощта на електрошокове, а после е било заставяно да влиза в изолационния контейнер… е, всичко това, изглежда, изсмукваше живота от детето. Ако съществуваха вампирски спомени, тези бяха тъкмо такива — лишаваха я от кръвта и жизнеността й.

— Мелани?

— Ммм?

— Къде си сега?

— Плувам.

— В контейнера?

— Плувам.

— Какво усещаш?

— Вода. Но…

— Но какво?

— Тя също изчезва…

— Какво друго усещаш?

— Нищо.

— Какво виждаш?

— Тъмнина.

— Какво чуваш?

— Сърцето ми… бие, бие… Но… и това изчезва…

— Какво искаш да направиш?

Момичето мълчеше.

— Мелани?

Никакъв отговор.

Лора изведнъж повиши глас:

— Мелани, не се откъсвай от мен. Остани с мен!

Момичето се размърда, пое дъх едва-едва, сякаш се бе завърнало от далечен бряг на река, която се носеше печално между този свят и отвъдния:

— Ммм.

— С мен ли си?

— Да — отвърна момичето, но така тихо, че думата легна по-скоро като сянка върху устните му.

— Ти си в контейнера — продължи Лора. — Както всеки друг път е… само че този път аз съм спасителният ти пояс, ръката, която ще ти помогне. Разбира ли? Значи плуваш. Не чувстваш нищо, не виждаш нищо, не усещаш нищо… но защо си там?

— За да се науча… да се освободя.

— От какво да се освободиш?

— От всичко. От мене самата.

— Искат да те научат как да се освободиш от себе си. Какво по-точно значи това?

— Да изчезна.

— Къде?

— Надалече… надалече… надалече…

Лора въздъхна, чувстваше се безпомощна и реши да опита с нов подход:

— Какво си мислиш?

В гласа на детето прозвучаха още по-тъжни и по-уплашени нотки:

— Вратата…

— Вратата към декември?

— Да.

— Какво е вратата към декември?

— Не я отваряй! — извика детето. — Нека си стои затворена!

— Затворена е, мила.

— Не, не, не! Сега ще се отвори. Мразя я! О, моля ти се, моля ти се, Господи, мамо, помогни ми, татко, помогни ми, не го прави, моля ти се, помогни ми, мразя я, когато се отвори, мразя я!

Мелани сега крещеше, мускулите на шията й бяха изопнати, а вените по слепоочията — издути и пулсираха, но въпреки възбудата лицето й не поруменя; стана дори по-бледо.

Детето явно се ужасяваше от онова, което се намираше зад вратата, и този ужас се прехвърли върху Лора. Тя почувства как кожата по шията и по гърба й настръхва.

Дан се възхищаваше от спокойствието на Лора, докато тя утешаваше уплашеното момиче. Сеансът бе опънал и неговите нерви — чувстваше, че би могъл да се разпадне като самоунищожаващ се механизъм. Дланите му бяха потни. Изтри ги в панталоните си.

Лора продължаваше:

— Добре. Сега… разкажи ми за вратата към декември. Какво представлява тя, Мелани? Опиши ми я.

Детето започна с приглушен глас:

— Тя е като… като прозорец към вчера.

— Не разбирам. Обясни ми.

— Тя е като… стъпала… които водят само настрани… нито нагоре, нито надолу…

Лора обърна глава към Дан.

Той сви рамене.

— Кажи ми още за нея — настоя пак Лора.

С глас, който се усилваше и утихваше в някакъв странен ритъм, момичето започна:

— Тя е като… като котка… като гладната котка, която е изяла сама себе си. Умира от глад. Няма никаква храна. Така че… започва да гризе опашката си… по-нагоре… по-нагоре и по-бързо… докато опашката я няма. После… започва да яде задните си крака, след това корема. Продължава да яде, излапва се… докато вече е изяла всичко… докато изяжда дори зъбите си… и после просто… изчезва. Виждала ли си как изчезва? Как е възможно зъбите да се изядат? Няма ли да остане поне един зъб? Но не остава. Нито един зъб.

Озадачена, Лора попита:

— Значи това искат ти да си мислиш, когато си в изолационния контейнер?

— Някои дни — да. В други дни ми казват да мисля за прозореца към вчера, за нищо друго освен за прозореца към вчера, часове и часове, и часове наред… да се съсредоточавам само върху този прозорец… да го виждам… да вярвам в него… Но другото, което действа най-добре, е вратата.

— Към декември?

— Да.

— Разкажи ми за нея, мила.

— Лято е… юли… горещо и задушно. Толкова ми е горещо… бих дала всичко за… по-хладен въздух. Отварям входната врата на къщата… зад вратата виждам студен зимен ден. Вали сняг. Поглеждам през прозорците от двете страни на къщата… и през прозорците виждам, че е юли… и знам, че е юли… толкова е топло… навсякъде е юли… освен през вратата… от другата страна на вратата… тази врата към декември. И тогава…

— Тогава какво? — подкани я Лора.

— Стъпвам… през…

— Стъпваш през вратата ли?

Очите на Мелани се отвориха, тя скочи от стола си и изненада Дан, като започна да си нанася удари с всичка сила.

Юмручетата й удряха нежните гърди; блъскаше се отстрани, пляскаше се по бедрата и през цялото време викаше:

— Не, не, не, не!

— Спри я! — извика Лора.

Дан скочи от леглото и се спусна към момичето. Сграбчи ръцете му, но тя се освободи от него с удивителна лекота. Не можеше да е толкова силна.

— Омраза! — изпищя Мелани и се удари през лицето.

Дан отново се пресегна към нея.

Тя му се изплъзна.

— Омраза!

Като че ли се опитваше да си изтръгне главата.

— Мелани, мила, спри!

Дан здраво стисна китките на момичето. Усещаше единствено костите му и се боеше да не я нарани. Но ако я пуснеше, тя щеше да продължи да се самобичува.

— Омраза! — пищеше детето, а от устата му хвърчаха слюнки.

Лора внимателно се приближи.

Мелани пусна косата си, която бе дърпала, опита се да издере Дан и да се освободи от него.

Той я задържа и най-сетне успя да прикове ръцете й отстрани, но тя се извъртя вляво и вдясно и го ритна в пищялите.

— Омраза, омраза, омраза!

Лора постави длани от двете страни на лицето на момичето, притисна бузите му и се опита да привлече вниманието му.

— Мила, какво има? Какво мразиш така силно?

— Да минавам през вратата.

— Мразиш да минаваш през вратата ли?

— Мразя и тях.

— Кои са те?

— Мразя ги, мразя ги! Карат ме да… мисля за вратата, карат ме да вярвам във вратата и после ме карат да… минавам през нея — мразя ги!

— Мразиш ли татко си?

— Да!

— Защото те кара да минаваш през вратата към декември ли?

— Мразя я! — яростно и с болка изплака детето.

Дан се намеси:

— Какво става, когато минеш през вратата към декември?

Детето в транса си не можеше да чува други гласове освен своя собствен и гласа на майка си, затова Лора повтори въпроса:

— Какво става, когато минеш през вратата към декември?

На момичето явно му се гадеше. Още не беше закусило, така че в стомаха му нямаше нищо, което да повърне, и започна да се напъва толкова яростно, че Дан се уплаши. Докато го държеше, той усещаше всеки спазъм, разтърсващ тялото му — сякаш щеше да се саморазкъса, преди да спре пристъпът.

Ръцете на Лора още бяха върху лицето на момичето, но вече не го стискаха, а го галеха нежно, изглаждаха гънките по измъчените черти.

Накрая Мелани престана да се съпротивлява, отпусна се и Дан я остави.

Мелани потъна в прегръдките на майка си и с отчаяние, което потресе Дан, промълви:

— Мразя ги… всичките… татко… останалите…

— Знам — утешително прошепна Лора.

— Причиняват ми болка… причиняват ми такава болка… мразя ги…

— Знам.

— Но… но най-много…

Лора седна на пода и придърпа момичето в скута си.

— Най-много? Какво мразиш най-много, Мелани?

— Себе си.

— Не, не.

— Да — настояваше момичето. — Себе си. Мразя… мразя себе си.

— Защо, мъничката ми?

— Заради… заради нещата, които правя — проплака момичето.

— Какво правиш?

— Минавам… през вратата…

— И какво става тогава?

— Аз… минавам… през… вратата…

— И какво правиш от другата страна, какво виждаш и какво намираш там? — настоя Лора.

Момичето замълча.

— Малка моя?

Нямаше отговор.

— Говори ми, Мелани.

Нищо.

Дан се приведе и погледна детското лице. Още откакто я бяха открили залутана по улиците и гола преди две нощи, очите на Мелани все бяха разфокусирани и отдалечени, но сега бяха по-празни и по-отчуждени от всякога. Вече дори не приличаха на очи; докато ги гледаше, Дан ги възприе като два овални прозореца, от които надничаше безкрайна пустота, празна като ледените космически дълбини. Седнала на пода в мотелската стая и притиснала дъщеря си, Лора беззвучно хлипаше. Отпуснатите й устни трепереха. Люлееше малкото си момиченце, а сълзите се стичаха по бузите й. Мъката й бе мълчалива и затова изглеждаше още по-трогателна. Дан бе потресен от вида й — искаше му се да я вземе на ръце и да я залюлее, както тя люлееше дъщеря си.

След малко, когато сълзите на Лора поспряха, Дан се обади:

— Мелани твърди, че мрази себе си заради онова, което е направила. Какво мислиш, че има предвид? Какво е направила?

— Нищо — отвърна Лора.

— Но тя явно се обвинява за нещо.

— Такъв синдром се среща често, има го при почти всички случаи на блудства с деца — обясни Лора.

Макар гласът й да бе тих и равен, Дан усещаше, че зад него се крият напрежение и сериозни опасения. Тя явно полагаше големи усилия, за да сдържа душевните си тревоги, породени от влошаващото се състояние на Мелани.

— Тук има толкова много срам — продължи тя. — Просто не можеш да си представиш. Чувството им за срам е непреодолимо, и то не само в случаите със сексуално насилие, но и при другите злоупотреби. Насилваното дете често се срамува не от самото насилие, а изпитва и вина за него, като че ли по някакъв начин е отговорно. Тези деца са объркани и много разстроени от преживяното. Не знаят какво да чувстват, но съзнават, че случилото се с тях е срамно и по пътя на някаква своя изкривен логика започват да обвиняват себе си. Всички са свикнали с мисълта, че възрастните са по-мъдри и по-начетени от децата, че възрастните винаги имат право. Господи, няма да повярваш колко често не осъзнават, че са жертви и че няма от какво да се срамуват. Губят всякакво чувство за собствено достойнство. Започват да се мразят, защото мислят, че са отговорни за неща, които не са извършили и не са могли да предотвратят. И ако тази омраза е достатъчно силна, те се затварят в себе си… все повече и повече… и за терапевта става изключително трудно да ги върне в нормално състояние.

Мелани изглеждаше съвършено безчувствена. Висеше отпусната и мълчалива, почти безжизнена в ръцете на майка си.

Дан уточни:

— Значи смяташ — когато твърди, че се мрази заради ужасните неща, които е извършила, тя просто обвинява себе си за нещата, които са правени с нея.

— Това е безспорно — натърти Лора. — Сега ми е ясно, че вината и омразата към себе си при нея ще са в по-остра форма, отколкото в повечето случаи. Все пак тя е била малтретирана — измъчвана — близо шест години. И това изключително интензивно и ексцентрично психологическо насилие й е причинило много по-големи увреждания, отколкото при повечето деца — жертви.

Дан разбра всичко, което Лора му обясни — беше сигурен, че в него има много истина. Но преди минута-две, докато слушаше детето, чудовищно предположение се породи в мозъка му и сега не му даваше мира. Подозрението му беше невъзможно, абсурдно. И все пак…

Струваше му се, че знае какво е „то“.

Не беше нещо, за което си бе мислил преди. Бе далеч по-лошо от всички кошмарни създания, които досега си бе представял. Загледа се в момичето със смесица от съчувствие, състрадание, страхопочитание и дълбоко вкоренен страх.

 

 

След като Лора прекъсна сеанса и изведе Мелани от хипнотичния сън, състоянието на момичето не се промени. И в транса, и извън него отдръпването му от реалния свят бе пълно и не биха могли да извлекат повече сведения.

От безпокойство Лора изглеждаше като болна. Дан дълбоко й съчувстваше.

Преместиха момичето върху едно от неоправените легла, където то се отпусна в кататонично състояние и единственото, което направи, бе да поднесе палеца на лявата си ръка към устата. Лора се обади в болницата, където работеше, за да се увери, че няма спешни случаи, които биха наложили да отиде там лично; свърза се и със секретарката в кабинета си да провери дали всичките й частни пациенти са насочени към други психолози за времето, докато тя беше в отпуска. После се досети, че още не си е взела душ.

— Ще съм готова след половин час. — Влезе в банята и затвори вратата.

Като хвърляше от време на време поглед към Мелани, Дан се настани до масичката и отвори кашона с книгите от Албърт Юландър. Всичките девет тома бяха свързани с окултното: „Съвременният дух“, „Полтъргайстите“, „Дванайсет изумителни случая“, „Вудуто днес“, „Биографии на медиуми“, „Съобщителният канал на Нострадамус“, „ОО-БЕ“, „Случай с астрална проекция“, „Странните сили в нас“. Едната публикувана от „Рандъм Хаус“, другата от „Харпър и Роу“ и за негово учудване, останалите пет от издателство „Джон Уилкс“, което положително бе подразделение на компанията „Джон Уилкс“ — собственик на къщата, която Реджайна Савана Хофриц сега обитаваше.

Първата му реакция към книгите беше да ги сметне за врели-некипели и изпълнени с глупави разсъждения, адресирани към хората, които са ревностни читатели на списание „Фейт“^[1] и вярват на всякакви истории; същите, които участват в клубове за НЛО, мислят, че Бог е или астронавт, или половинметров син човек с очи, големи като чинии. Трябваше да си припомни обаче, че нещо нечовешко имаше и у експериментаторите от сивата стая и затова, въпреки всичките глупости, задръстващи ума им, редовните читатели на „Фейт“ по-добре биха ги разбрали от човек като него, който се отнасяше към поклонниците на окултното със снизхождение или направо с презрение. А сега, след като бе станал свидетел на хипнотичния сеанс с Мелани, бе си изградил собствена щура теория, която бе не по-малко фантастична от писанията в списание „Фейт“. Човек се учи, докато е жив.

Откри адреса на издателя на втората страница. Приемната беше на улица „Доухъни“ в Бевърли Хилс. Записа си го, за да го сравни с адреса на главната квартира на компанията „Джон Уилкс“, който Ърл Бентън имаше задачата да открие тази сутрин.

След това прегледа томовете, прочете посвещенията и благодарностите, с надеждата да попадне на познато име, чрез което да свърже Юландър още по-убедително с тайния експеримент Маккафри-Хофриц, а може би и на други, непознати засега заговорници, но не откри нищо интересно.

Прехвърли още веднъж книгите и си избра една. Беше том, който на пръв поглед най-вероятно можеше да потвърди ужасната възможност, която му бе хрумнала, докато наблюдаваше Мелани. Докато Лора се оправи и окъпа Мелани, преди да му каже, че е готова за излизане, той прелисти трийсетина страници и наистина попадна на доказателства за най-лошите си опасения.

Мъглата се пръскаше, загадката изчезваше. Почувства, че е застанал на ръба на познание, което щеше да осмисли събитията от последните два дена — сивата стая, отвратително обезобразените трупове, неспособността на хората от къщата в Студио Сити да се защитят, чудотворното измъкване на Мелани от касапницата, смъртта на Скалдоне в заключената стая — всички случки, които напомняха за дело на полтъргайст.

Беше направо лудост.

И все пак…

Обясняваше много неща.

Плашеше го до смърт.

Искаше да сподели хрумването си с Лора и да види какво е мнението й като психолог, но онова, което би й казал, щеше да е толкова ужасно и противно, толкова безнадеждно, че му се искаше да го разбере по-добре, да бъде съвсем сигурен в логиката на разсъжденията си, преди да постави въпроса. Ако подозренията му се окажеха верни, Лора трябваше да мобилизира всичките си физически, умствени и емоционални сили, за да намери изход.

Излязоха от мотела и се качиха в колата. Лора седна с Мелани на задната седалка, за да може да прегръща, да гали и да приласкава детето, а и заради компютъра на предната седалка се побираха само двама души.

Дан смяташе да спре за малко пред жилището си, за да се преоблече. Сакото, ризата и панталоните му бяха смачкани и провиснали, защото бе спал с тях. Опърпаният вид обаче вече не го тревожеше, след като реши, че е успял да проумее случая. Необходимо беше да открие Хауард Ренсвиър, Шелдън Толбек, както и други заговорници и да поговори с тях. Искаше да им съобщи теорията си и да проследи реакциите им. Преди да потегли от мотелския паркинг, се обърна и погледна Мелани.

Беше се отпуснала в скута на майка си.

Очите й бяха отворени, но безизразни.

„Дали съм прав, детенце — мислеше си той. — Наистина ли «то» е онова, за което си мисля?“

Сякаш очакваше Мелани да чуе неизказания му въпрос и да го погледне, но тя не го направи.

„Надявам се да греша — продължаваше да мисли той. — Защото ако това е убило всички тези хора и се насочи към теб, след като останалите са вече мъртви, тогава няма място на света, където можеш да се скриеш, така ли е? От такова нещо просто не можеш да се измъкнеш.“

Потръпна.

Запали колата и излезе от паркинга.

Нощната мъгла не се бе вдигнала още. Заваля отново. Всеки звук от потропващите върху предното стъкло ледени капки като че ли пронизваше колата, дрехите на Дан, костите и плътта му и отекваше в самата му душа.