Дийн Кунц
Вратата към декември (28)

28

— Арестувани? — повтори Ърл, като примигваше към Уекслърш и се мръщеше на Мануело.

Ърл изглеждаше смаян и объркан. По същия начин се чувстваше и Лора. Тя седеше с Мелани на канапето и тъкмо натам се бяха насочили детективите още с влизането си в стаята. Чувстваше се ужасно беззащитна и се чудеше защо ли изпитва подобно усещане, след като това бяха само двама детективи, които твърдяха, че са дошли, за да й помогнат. Беше видяла служебните им удостоверения, а и Ърл явно се бе срещал с тях и преди (макар, изглежда, да не ги познаваше особено добре), така че всичко говореше, че са онези, за които се представяха. И все пак мрачната сянка на съмнението и страхът у нея нарастваха; тук нещо не беше както трябва.

Не й харесваше и видът на двете ченгета. Очите на Мануело бяха зли, а мазната му усмивка — високомерна. Движеше се бабаитски, като че ли просто чакаше някой да го предизвика, за да може да го срита и да го смачка. А от Уекслърш, с восъчнобялата му кожа и безизразния поглед, я побиваха тръпки.

Обади се:

— Но какво става? Господин Бентън работи за мен. Ползвам услугите на компанията му. — После й дойде наум шантава мисъл, която се изплъзна от устните й: — Господи, да не би да мислите, че ни е задържал насила?

Без да й обръща внимание, детектив Мануело се обърна към Ърл Бентън:

— Носиш ли някакво оръжие?

— Разбира се, но имам разрешително — отвърна Ърл.

— Дай ми го.

— Разрешителното?

— Пистолета.

Уекслърш извади собствения си револвер и предупреди:

— И бъди много внимателен, докато го подаваш.

Учуден от тона и от подозрението в гласа на Уекслърш, Ърл попита:

— Да не би да мислите, че съм опасен, по дяволите?

— Просто внимавай — хладно предупреди Уекслърш.

Докато подаваше пистолета си на Мануело, Ърл попита:

— И защо мислите, че ще извадя пистолет срещу полицаи?

Мануело пъхна оръжието в колана на панталона си.

Телефонът иззвъня.

Лора се надигна, но Мануело я спря:

— Нека си звъни.

— Но…

— Нека си звъни! — рязко повтори Мануело.

Телефонът отново иззвъня.

Лицето на Ърл помръкна и се изопна. Телефонът звънеше и всички изглеждаха стреснати от звука му.

Ърл се обади:

— Вижте какво, тук има някаква сериозна грешка.

Телефонът продължаваше да звъни.

 

 

Дан бе сложил подвижната полицейска сигнална лампа на покрива на лимузината и я бе включил. Макар да беше без отличителни знаци, колата имаше сирена, която той сега използваше заедно с мигащата лампа, за да си проправя път. Другите коли послушно се отдръпваха. Дъждът се лееше като из ведро, пътната настилка бе като пързалка, но Дан фучеше към Уестууд с нетипично за себе си безразсъдство.

Ако някой беше подкупил Рос Мондейл — а такава възможност далеч не можеше да се изключи — и беше уредил да му предадат Мелани, Мондейл без всякакво усилие би склонил Уекслърш и Мануело да му съдействат. Щяха да отидат в служебната квартира, да влязат с полицейските си удостоверения и да отведат детето. Навярно ще им се наложи да убият Лора и Ърл, за да прикрият предателството си; и колкото повече Дан си мислеше за това, толкова по-малко се съмняваше, че биха изпитали угризения от убийството. А и не рискуваха особено, защото винаги биха могли да заявят, че са открили труповете при пристигането си, а детето вече е било изчезнало.

Стигна кръстовище, където улицата минаваше под магистралата; дупките в настилката бяха пълни с вода и не позволяваха да продължи. Една кола стоеше заклещена сред водовъртежа, беше изпълнена до половината с кал, а няколко други превозни средства бяха спрели на ръба на наводнения участък. Току-що бе пристигнал камион от градската служба по поддържане на улиците, а трима работници със светлоотразяващи оранжеви якета нагласяваха помпа, поставяха бариери и променяха посоката на движението. За минута-две Дан попадна сред задръстването въпреки светещата полицейска лампа.

Седеше безпомощен и ругаеше вбесен — пътят му отпред бе препречен от кола, а отзад от камион, а дъждът тропаше с монотонен ритъм по покрива на колата. Ударът на всяка капка отмерваше като по часовник изтичането на нова безценна секунда, времето течеше заедно с дъжда, незаменими минути се стичаха в каналите отстрани.

 

 

Мануело се приближи към Ърл с белезници в ръце и заповяда:

— Обърни се и сложи ръцете си зад гърба.

Ърл се поколеба. Погледна към Лора и Мелани. Обърна глава и към Уекслърш, който бе насочил към него полицейския си „Смит и Уесън спешъл“. Тези типове бяха ченгета, но Ърл изведнъж се почувства убеден, че не трябва да изпълнява разпорежданията им; не беше сигурен дори, че трябва да им предаде оръжието си, а и съвсем определено не искаше да му поставят белезници.

— Смятате ли да окажете съпротива при ареста? — властно попита Мануело.

Уекслърш добави:

— Нали знаеш, Бентън, оказването на съпротива при арест ще означава край на кариерата ти като частен детектив.

Ърл с нежелание се обърна и постави ръцете си зад гърба.

— Няма ли да ми съобщите поне и какви са правата ми?

— За това ще има достатъчно време в колата — смотолеви Мануело, докато щракваше белезниците около китките на Ърл.

Уекслърш се обърна към Лора и Мелани:

— По-добре е да си вземете палтата.

Ърл се обади:

— А моето палто? Трябваше да ме оставите да си го облека, преди да ми поставите белезниците.

— Ще минеш и без него — подигравателно подметна Уекслърш.

— Няма да се разтопиш, не си от захар — добави Мануело.

Телефонът отново зазвъня.

Както и преди, детективите не му обърнаха внимание.

 

 

Сирената заглъхна. Дан ритна педала, с който се включваше, щракна го един-два пъти, но сирената не работеше. За да си пробие път, вече можеше да разчита само на мигащата червена светлина и на клаксона си. Щеше да закъснее много. Отново. Както при Синди Лейки…

Дан бясно се прехвърляше от лента в лента, без да отпуска клаксона. Все повече го обземаше мисълта, че всички са мъртви, че е загубил приятел и невинно дете, което се бе надявал да предпази, както и жената, чието очарование — трябваше да го признае — бе покорило съзнанието му. Всички са мъртви.

 

 

Лора взе палтото на Мелани и започна да облича първо нея, а това беше сложна процедура, тъй като детето стоеше съвсем отпуснато.

Мануело попита:

— Какво й е — бавноразвиваща ли е, що ли?

Смаяна и вбесена, Лора повиши глас:

— Не мога да повярвам, че наистина се изразихте така.

— Е, не се държи нормално — допълни Мануело.

— О, не се ли държи? — рязко попита Лора. — Господи. Тя е много болно момиченце. А с какво ще се оправдаете вие?

Докато Лора се суетеше около Мелани, избутаха Ърл да седне на канапето. Трябваше да се настани на самия ръб, тъй като стегнатите в белезници ръце зад гърба му пречеха.

Когато Лора закопча палтото на дъщеря си, взе и собствената си дреха, но Уекслърш й нареди:

— Оставете това. Седнете на канапето до Бентън.

— Но…

— Седнете. — Уекслърш й посочи канапето с пистолета, който още беше в ръката му.

От леденосивите му очи изобщо не личеше какво мисли. А може би Лора просто не искаше да разчете онова, което имаше в тях.

Тя погледна към Мануело. Той глупашки се хилеше. После се обърна въпросително към Ърл и видя, че той изглежда по-притеснен от всякога.

— Седнете — повтори Уекслърш, този път без да налага, почти шепнешком и все пак някак по-властно — и по-заплашително.

Стомахът на Лора се сви и стегна, през нея изведнъж премина сковаваща вълна на страх.

Щом Лора седна, Уекслърш отиде при Мелани, Пое ръката й и я отдалечи от канапето, заведе я до мястото, където бе седял той, и я постави между себе си и Мануело.

— Не — нещастно изстена Лора, но двамата детективи не й обърнаха внимание.

Мануело погледна въпросително Уекслърш:

— Сега ли?

— Сега — отвърна Уекслърш.

Мануело бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади пистолет. Не беше отнетото от Ърл оръжие, а на Лора й се струваше, че не е и собственият му служебен пистолет. Мислеше, че полицаите обикновено използват револвери. Тъкмо това имаше в ръката на Уекслърш — револвер. В мига, когато видя новото оръжие, тя усети, че нещо лошо ще се случи. После Мануело извади лъскава метална тръбичка от джоба на палтото си и започна да я навива на дулото на пистолета. Лора се досети, че е заглушител.

— Какво, по дяволите, правите? — Устните й бяха пресъхнали.

Уекслърш и Мануело мълчаха.

— Господи! — стреснат и ужасен изстена Ърл, когато се досети какво се канят да направят с тях.

— Млъквай! — разпореди се Уекслърш. — И да не си гъкнал!

Ърл скочи от канапето, запази равновесие и направи напразен опит да се освободи от белезниците.

Уекслърш се спусна към него и го удари с дръжката на пистолета — веднъж по рамото и веднъж през лицето.

Ърл падна обратно на канапето. Мануело беше завил накриво заглушителя към дулото на пистолета, така че трябваше да го развие и да опита отново. Все така надвесен над Ърл, Уекслърш погледна партньора си.

— Ще побързаш ли малко?

— Опитвам се, опитвам се — увери го Мануело, докато нервно нагласяше неподатливата тръбичка към оръжието.

— Искате да ни убиете — изръмжа Ърл през пукнатите си и окървавени устни.

Лора не се учуди, когато чу каква щеше да бъде съдбата им.

Осъзна, че й е било ясно, макар и подсъзнателно, какво щеше да им се случи, беше го усетила още когато детективите влязоха в стаята, беше го почувствала още по-силно, щом поставиха белезниците на Ърл, а се бе убедила напълно, когато Уекслърш бе отстранил Мелани от нея, но не бе пожелала да приеме истината.

Мануело отново не беше уцелил нареза на дулото.

— Този пищов е пълен боклук.

— Ще пасне, ако го поставиш както трябва — посъветва го Уекслърш.

Лора се досети, че не искат да използват собствените си револвери, тъй като убийствата биха могли да се припишат на тях. А пък те не бяха склонни да използват пистолета без заглушител, тъй като изстрелите щяха да изкарат съседите по прозорците на близките апартаменти и някой би могъл да ги види как излизат заедно с Мелани. Момичето стоеше до Мануело и тихо стенеше. Очите й бяха затворени, главата наведена; издаваше тихи, самотни и трогателни звуци. Дали знаеше какво щеше да се случи в стаята, дали подозираше, че майка й всеки миг ще бъде убита или хленчеше за нещо друго, нещо в собствения й свят от фантазии?

Ърл гневно извика:

— Вие сте ченгета, за бога, и въпреки това ще ни убиете!

Уекслърш му нареди:

— Стой там и мълчи!

Лора бе спряла поглед върху тежкия стъклен пепелник до нея. Ако го грабнеше и го запратеше по Уекслърш, ако успееше да го уцели в главата, би могла да го зашемети или поне да го принуди да изпусне пистолета си. Тогава би могла да се добере до него, преди той или Мануело да успеят да реагират. Но трябваше да отклони вниманието им с нещо. Отчаяно се мъчеше да измисли с какво да залъже Уекслърш, когато Ърл явно реши, че няма какво да загубят, ако се съпротивляват, и отвлече вниманието на двамата детективи точно в подходящия момент.

Мануело продължаваше да се бори със зле пасващия заглушител, когато Ърл се обърна към Уекслърш:

— Каквото и да направим, колкото и да викаме, вие няма да използвате собствените си пистолети или моя. — И като изкрещя с всичка сила, той се хвърли към Уекслърш с главата напред като овен.

Уекслърш отстъпи две крачки, когато Ърл го блъсна в корема. Но не падна. Той стовари пистолета си върху главата на телохранителя и го просна на земята, като така рязко прекъсна и нападението, и крясъците.

Лора грабна пепелника още докато Ърл удряше Уекслърш, но Мануело я видя и извика „Хей“ точно когато тя запращаше пепелника по партньора му, което бе достатъчно той да се наведе и да остави тежкия предмет да прелети над него. Пепелникът се блъсна в стената и късчетата се пръснаха по пода.

Уекслърш насочи служебния си пистолет право към Лора; дулото му изглеждаше като зейнало оръдие.

— Слушай, кучко, ако не седнеш веднага и не си държиш устата затворена, ще си изпатиш много по-лошо, отколкото предполагаш.

Мелани вече стенеше тихо и изглеждаше още по-разтревожена. Главата й бе все така наведена, очите затворени, а жалните звуци излизаха от отворените й отпуснати устни.

Ърл, вече кървящ и от раната на главата, се обърна по гръб, издърпа се към канапето и изгледа мрачно Уекслърш.

— Така ли? Какво, по дяволите, би могло да бъде по-лошо от онова, което сте ни намислили?

Уекслърш се захили. Безкръвните му устни и тебеширенобялото лице се сгърчиха в заплашителна гримаса.

— Бихме могли да ти запушим устата и да те поизмъчваме малко. Да поизмъчваме и оная кучка там.

Лора се разтрепери и отвърна поглед от сивите му очи. Сега стаята изглеждаше студена, по-студена отпреди.

— Мацето не е лошо — намеси се и Мануело.

— Да, бихме могли да се позабавляваме — съгласи се Уекслърш.

— Да оправим и хлапето — добави Мануело.

— Да, да — все така захилен продължаваше Уекслърш. — Точно така. Можем да оправим и детето.

— Макар и да е бавноразвиващо се. — След това Мануело изпсува пистолета и заглушителя, които все не искаха да паснат.

Уекслърш се обърна:

— Така че, ако не си седите там тихичко, ще ви запушим устите и ще изнасилим детето пред очите ви — а после, така или иначе, ще ви убием.

Лора се задави от внезапния пристъп на гадене. После се отпусна отмаляла и примирена пред новата заплаха.

Ърл също мълчеше.

— Добре — въздъхна Уекслърш, докато с едната си ръка разтриваше корема си на мястото, където Ърл го бе ударил. — Така е много по-добре.

Скимтенето на Мелани се усили и се различиха няколко думи:

— Отваря се… вратата, отваря се… — Това бе придружено от накъсано и тежко дишане.

— Млъквай, хлапе — нареди й Уекслърш и леко я перна през лицето.

Хленченето й престана, но тя не млъкна напълно.

Лора потисна желанието си да отиде при детето, да го прегърне и да го притисне към себе си. Съзнаваше добре, че е по-разумно да остане на мястото си.

Стаята вече бе определено студена и захладняваше все повече.

Лора трепетно си спомни как бе изстинала кухнята точно преди радиото да оживее и отново, преди вятърът да отвори вратата и да нахлуе вътре откъм мрака.

Уекслърш изруга:

— Че тия нямат ли отопление тук?

— Готово! — похвали се Мануело, който най-накрая беше успял да завие заглушителя за дулото на пистолета.

По-студено…

След като той бе вече готов, Уекслърш прибра собствения си револвер, грабна Мелани за едната ръка и я задърпа към входната врата на апартамента.

По-студено…

Лора се почувства като наелектризирана, обладана от напрежение и предчувствия. Нещо щеше да стане. Нещо необяснимо.

Мануело се приближи към Ърл, който го гледаше с омраза и ужас.

Температурата в апартамента вече наистина беше извънредно ниска, а входната врата при Уекслърш и Мелани изведнъж се отвори с трясък…

Но не беше нещо свръхестествено. Беше Дан Халдейн. Той влетя през вратата още с отварянето й. Оцени бързо обстановката и заби пистолета си в гърба на Уекслърш още преди ченгето да се усети какво става.

Мануело се извърна, но Халдейн му кресна:

— Хвърли го! Хвърли пистолета, мръснико, или ще ти пръсна черепа!

Мануело се поколеба — навярно не защото се тревожеше да не убият партньора му, а защото първият му куршум, предназначен за Дан, щеше да попадне в тялото на Уекслърш. Стана му ясно, че няма да може да стреля повторно, тъй като Дан щеше вече да го е изпратил на оня свят.

Погледна и към Мелани, като че ли пресмяташе възможността да скочи към нея и да я грабне, но Дан отново викна:

— Хвърли го!

Мануело накрая призна поражението си и пистолетът със заглушителя тупна на земята.

— У него е и пистолетът на Ърл — предупреди Лора.

— Както и собствения му служебен револвер — добави Ърл.

Като държеше Уекслърш за яката и забиваше револвера си в гърба му, Дан нареди:

— Добре, Мануело, хвърли и другите две оръжия — бавно и спокойничко, без номера.

Мануело хвърли двата пистолета един по един, а после отстъпи заднешком през стаята и застана до стената, както му нареди Дан.

Лора пристъпи напред и прибра трите оръжия, докато Дан измъкваше служебния пистолет на Уекслърш.

— Защо, по дяволите, е толкова студено тук? — попита Дан.

Но още преди да бе довършил въпроса си, въздухът отново се стопли със скоростта, с която бе изстинал преди.

„Замалко да се случи нещо, помисли си Лора. Нещо, подобно на онова, което стана в кухнята.“

Но не смяташе, че щяха да станат свидетели само на ново предупреждение. Този път не. Щеше да е по-лошо.

Изпитваше тревожното чувство, че още малко и „то“ щеше да се появи.

Дан я изгледа странно, като че ли знаеше, че тя може да му даде някакъв отговор.

Но тя не можеше да говори. Не знаеше как да се изрази с думи така, че той да я разбере. Просто усещаше, че „то“ бе дошло и че клането щеше да бъде далеч по-страшно, отколкото двете гадни ченгета го замисляха. Ако „то“ беше дошло, може би всички щяха да се озоват в състоянието на смазаните, изподрани и обезобразени трупове от къщата в Студио Сити.