Дийн Кунц
Вратата към декември (23)

23

Реджайна Савана Хофриц живееше на по-малко изискана холивудска улица. Домът й бе типичен пример за еклектичната, анахронична архитектура, която всъщност рядко се срещаше в Калифорния, но редовно бе сочена от нюйоркчаните шовинисти като пример за типична безвкусица от западното крайбрежие. Като съдеше по неизмазаните тухли и видимите греди по външните стени, Дан допусна, че на къщата са мислели да придадат тюдориански стил, но имаше и старателно изработени викториански корнизи, капаци на прозорците в американски колониален стил, медни външни лампи до входната врата и гаража. Двата пиластъра по алеята бяха с гипсова замазка, украсени с плочки в мексикански стил, имаха съвсем различни лампи от ковано желязо. Отпред бе паркирано черно порше. Под бледите отблясъци на лампите очертанията и блясъкът на колата напомняха за хралупа на бръмбари.

Дан натисна звънеца, извади служебната си карта, загърна се плътно срещу студения вятър, после звънна отново. Вратата леко се открехна, тъй като не бе свалена вътрешната верижка. Половинка от някакво красиво лице надникна към него — лъскава черна коса, порцеланова кожа, голямо кафяво око с ясен поглед, част от чудесен нос, чиято лява ноздра бе оформена като произведение на изкуството, част от сочна, привлекателна уста.

Жената попита:

— Какво има? — Гласът й бе тих и гърлен. Може и да е била родена с този глас, но сега звучеше някак фалшиво, преднамерено.

Дан попита на свой ред:

— Реджайна Хофриц?

— Да.

— Лейтенант Халдейн. Полиция. Бих искал да поговоря с вас. За съпруга ви.

Тя погледна набързо картата му.

— Какъв съпруг?

Но той чу и нещо друго в гласа й, отстъпчивост, мекота, колеблива и податлива мекота — изглеждаше, че просто чака заповед, която да я доведе до пълно подчинение.

Стори му се, че в интонацията й не пролича нещо като страх от ченге. Помисли си, че тя навярно винаги е такава, с всекиго. Или — по-вероятно — станала е такава, откакто Хофриц я е променил.

— Съпругът ви — повтори той. — Уили Хофриц.

— О, само секунда.

Затвори вратата — тя стоя така десет, двайсет секунди, половин минута, повече. Дан тъкмо се канеше отново да позвъни, когато чу, че верижката се сваля.

Вратата се отвори. Реджайна отстъпи, Дан влезе и подмина три куфара, които бяха подредени отстрани. Влезе в хола, седна на един стол, а тя избра някакво тъмнокафяво канапе. Стойката и поведението й бяха скромни, но Реджайна безспорно бе прелъстителна.

Макар че бе изключително красива, нещо у нея не бе съвсем наред. Излъчваната женственост изглеждаше отработена и преувеличена. Косата й бе съвършено фризирана и така подредена, сякаш всеки момент имаше участие в телевизионна реклама. Носеше кремав копринен пеньоар, дълъг до земята и стегнат така, че да очертае едрите гърди, плоския корем и ослепителните бедра. Пеньоарът й бе твърде накъдрен — с копринени воланчета край реверите и маншетите, та чак до долния край. Върху нежната си шия бе поставила златна кучешка верижка — украшение, популярно преди десет години — но днес това бижу се приемаше за обикновена декорация, освен при някой садомазохист — те още търсят такива предмети като символ на сексуалното подчинение. И макар Дан да бе срещнал Реджайна само преди минута, той усещаше, че тя носи верижката си точно по такива съображения — израз на сломения й, послушен дух, който си личеше по извръщането на главата, по внимателния и все пак покорен начин, по който ходеше (като че ли предусещаше юмрук, плесница, жестоко ощипване), а избягваше и директния поглед в очите.

Чакаше той да започне разговора.

За миг Дан не каза нищо — вслушваше се в звуците от къщата. Бавният начин, по който бе отстранила верижката, го бе накарал да подозира, че не е сама. Бързо се е посъветвала с някого и е получила разрешение да пусне Дан в къщата си. Но в къщата бе тихо и очевидно нямаше други хора. На масичката имаше пет-шест снимки — всички бяха на Уили Хофриц. Или поне трите срещу Дан бяха негови, затова той помисли, че и останалите снимки са на Хофриц. Същото не особено забележимо лице, същите раздалечени очи и малко свинския нос, които бе видял снощи на снимката в портфейла на един от мъртъвците в Студио Сити.

Накрая Дан започна:

— Убеден съм — знаете, че съпругът ви е мъртъв.

— Уили ли? Да.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Сигурна съм, че не бих могла да ви помогна — промълви тя, като гледаше дланите си.

— Кога видяхте Уили за последен път?

— Преди повече от година.

— Разведени ли сте?

— Е…

— Разделени?

— Да, но не… в смисъла, който имате предвид.

Той я изчака да го погледне:

— А какъв смисъл имате предвид вие?

Реджайна нервно се размърда на канапето:

— Ние никога… не сме били официално женени.

— Така ли? Но сега носите името му.

Тя не вдигна поглед от дланите си, но кимна:

— Той ми разреши да си го променя.

— Били сте в съда и сте променили името си на Хофриц? Кога и защо?

— Преди две години. Защото… защото… вие няма да го разберете.

— Все пак опитайте.

Тя не отговори веднага, а той, докато я чакаше да намери подходящите думи, огледа стаята. На полица над бялата тухлена камина стояха още осем снимки на Уили Хофриц. Въпреки че вътре бе топло, през тялото на Дан мина тръпка, докато гледаше внимателно подредените, поставени в сребърни рамки образи на мъртвия психолог.

Жената обясни:

— Искаше ми се да покажа на Уили, че съм негова — напълно негова.

— И той не възрази да приемете името му? Не помисли, че това би представлявало бъдеща съдебна опасност?

— Не, не. Никога не бих направила това на Уили. И той знаеше, че никога не бих го направила. О, не. Това е невъзможно.

— Щом е искал да приемете името му, защо не се е оженил за вас?

— Нямаше желание да се жени — промълви тя. В гласа й безпогрешно се усещаха разочарование и тъга.

Макар главата на Реджайна да бе още наведена, Дан усети как тъгата опъва чертите й.

Той я попита учуден:

— А щом не е искал да се ожени за вас, защо е пожелал да носите името му? За да покаже… че му принадлежите?

— Да.

— Да приемете името му е било… като някаква дамга ли?

— О, да — дрезгаво прошепна тя, а по лицето й личеше истински удовлетворена усмивка от спомена за този странен акт на подчинение. — Да. Беше като дамгосване.

— Звучи като коментар на влюбена жена — подхвърли Дан. Тя обаче не почувства иронията в гласа му и той реши някак да се промъкне през бронята й на бито куче. — Господи, той наистина е бил влюбен единствено в себе си!

Тя вдигна глава и очите й срещнаха неговите:

— О, не — намръщи се тя. Но не говореше с гняв или с раздразнение, а топло — искаше й се да очисти петната от паметта на мъртвеца. — О, не, в никакъв случай не и Уили. Като него нямаше друг. Беше чудесен. Всичко бях готова да направя за Уили. Не, не всичко. Той беше специален. Ако го познавахте, не бихте казали и дума срещу него. Не бихте могли. В случай че го познавахте.

— Има хора, които са го познавали, а те не го хвалят толкова.

Тя отново сведе глава.

— Те са просто завистливи, ревниви и лъжливи гадове. — Каза го по същия тих, сладък и задъхано женствен начин, като че ли някой й бе забранил да накърнява съвършената си женственост чрез остър тон или чрез други прояви на гняв.

— Изгонили са го от лосанджелиската университетска клиника.

Тя не каза нищо.

— Заради онова, което ви е причинил ли?

Реджайна все още не отговаряше, продължаваше да извръща глава, но пак се премести неловко. Пеньоарът й се поотвори и разкри тънък, съвършено оформен прасец. Върху кадифената й кожа се виждаше следа от нараняване, не по-голяма от монета. На глезена й личаха две по-малки рани.

— Иска ми се да ми кажете нещо за Уили.

— Няма.

— Какво е правил с Дилан Маккафри в Студио Сити?

— Никога няма да изрека дума срещу Уили. Не ме интересува какво ще ми направите. Хвърлете ме в затвора, ако искате. Не ме интересува. Не ме интересува. — Това също бе казано тихо, но пролича огромно чувство. — Прекалено много лоши неща вече са казани за Уили от хора, недостойни и да оближат обувките му.

Дан настоя.

— Реджайна, погледнете ме.

Тя поднесе ръка към устата си, пъхна кокалче между зъбите си и внимателно го засмука.

— Реджайна? Погледнете ме, Реджайна.

Тя продължаваше нервно да смуче и да предъвква кокалчето, вдигна глава, но не го погледна. Взираше се някъде покрай рамото му.

— Реджайна, той ви е пребил. Заради това сте били в болница.

— Обичах го. — Тя бе започнала да обръща все повече и повече внимание на кокалчето в устата си.

— Използвал е изтънчени похвати за промиване на мозъка ви, Реджайна. Някак е влязъл в съзнанието ви, изменил ви е, а това не може да направи сладък и чудесен човек.

От очите й рукнаха сълзи, стекоха се по бузите, лицето й се изкриви от скръб:

— Толкова го обичах.

Ръкавът на пеньоара й се бе вдигнал по ръката, когато тя пак я поднесе към устата си. Дан забеляза дребен белег под лакътя й и нещо по-лошо — протрито от въже място на китката. Реджайна му бе споменала, че не е виждала Уили Хофриц цяла година, но явно някой друг наскоро я бе връзвал.

Дан погледна към фино поставените в рамка снимки на масичката, към слабата усмивка върху лицето на покойния психолог и въздухът в стаята изведнъж му се стори застоял, мазен и нечист. Нуждата му от чист въздух едва не го накара да скочи от стола, едва не го накара да се затътри към вратата.

Остана обаче на мястото си.

— И как сте могли да обичате човек, който ви е наранил така?

— Даде ми свободата да бъда…

— Какво да бъдете?

— Онова, за което съм предназначена.

— А за какво сте били предназначена?

— За това, което съм.

— И какво е то?

— Каквото се иска от мен.

Сълзите й бяха спрели.

Докато обмисляше думите си, по ъгълчетата на устата й се мярна нещо като усмивка:

— Каквото се иска от мен. — Потрепна, сякаш самата мисъл за робството и унижението й доставяше удоволствие.

С растящо чувство за безизходица и гняв Дан попита:

— Да не би да твърдите, че сте родена да бъдете само онова, което Уили Хофриц е искал да бъдете, родена да изпълните всяко негово желание?

— Каквото се иска — повтори тя и вече го погледна в очите.

Някак му се искаше да бе продължила да се взира в пространството около него, защото видя — или си представи, че вижда — нещастие, самоненавист и отчаяние със сила, която сви сърцето му. Нещастна душа, разбит, оръфан и омърсен дух. В съвършеното, изключително чувствено тяло на тая жена, а и извън видимия образ на дете-жена, имаше друга Реджайна, по-добра Реджайна — пленена, заровена жива, която съществува и извън психологическите прегради, въведени от Хофриц, без да може да избяга от тях, без да вижда дори и надежда. По време на краткия им разговор Дан успя да долови онази истинска жена, която бе съществувала преди появата на Хофриц — сега бе като повехнала сламена кукла, изсушена от толкова години злоупотреба, безформено и нещастно същество, принудено само да пламти от кошмара на унижението и мъченията; жадуваше за човек, който отново би я запалил, а после би я изгасил.

Ужасен, той не можа да отмести глава.

Тя първа сведе очи.

Той изпита облекчение. И отвращение.

Устните му бяха пресъхнали, а езикът — прилепнал към небцето.

— Знаете ли с какво се е занимавал Уили, след като са го изгонили от Лосанджелиската университетска болница?

— Не.

— Върху какво са работили той и Дилан Маккафри?

— Не знам.

— Някога виждали ли сте сивата стая в Студио Сити?

— Не.

— Познавате ли някой си Ърнест Андрю Купър?

— Не.

— А Джоузеф Скалдоне? Нед Ринк?

— Не.

— Какво биха искали те да причинят на Мелани Маккафри? За какво им е била нужна тя?

— Не знам.

— А кой е финансирал изследванията им?

— Не знам.

Дан бе убеден, че тя лъже. Заедно със самочувствието, самоуважението и независимостта си бе загубила и способността убедително да лъже. След като бе видял Реджайна и знаеше за отвратителната, чудовищна постъпка спрямо нея, Дан не можеше да уважава Хофриц като човек, но повече от всякога се боеше от умението му да манипулира хората, от безскрупулната му жестокост, от ума му — повече от всякога почувства, че е нужно този случай да се изясни бързо. Ако Хофриц бе преобразил така пълно Реджайна, какво ли би могъл да постигне при работата си с Дилан Маккафри, за която е имал повече време и средства?

Дан почувства, че му липсва време. Беше неспокоен. Усещаше, че Хофриц по някакъв начин е задвижил ужасна машина, а тя скоро щеше да унищожи много хора — освен ако не я открият и спрат. Реджайна го лъжеше, а той нямаше как да позволи това. Трябваше бързо да открие отговорите на някои въпроси, преди да стане прекалено късно да се помогне на Мелани.