Дийн Кунц
Вратата към декември (12)

12

Доктор Рафаел Ибара, шефът на педиатричното отделение в болницата „Вали“, посрещна Лора в малкото помещение до стаята на сестрите, където персоналът пиеше кафето си. Двата апарата за кафе бяха опрени на едната стена. До тях бучеше фризер. Хладилникът зад гърба на Лора също бръмчеше тихо. Тя седна срещу Ибара от другата страна на дългата маса, върху която имаше списания и два препълнени с фасове пепелника.

Педиатърът беше мургав и слаб човек, с птичи черти на лицето. Видът му беше прекалено изряден, дори превзет. Съвършено сресаната му коса приличаше на лакирана перука. Яката на ризата му бе колосана и твърда, вратовръзката имаше безупречен възел, престилката явно бе изработена по поръчка. Вървеше като че ли се боеше да не изцапа обувките си и седна с изправен гръб и вдигната глава — стегнат и прекалено официален. Огледа трохите и пепелта от цигари по масата, сбърчи нос и пусна ръце в скута си.

Лора реши, че не й харесва.

Ибара говореше стегнато и делово, като насичаше думите:

— Физическото състояние на дъщеря ви е учудващо добро, като се имат предвид обстоятелствата. Наистина е малко по-слаба от нормата, но това не е страшно. По дясната й ръка има белези от много интравенозни инжекции, които са правени от неособено опитен човек. Пикочният й канал е леко възпален, навярно от поставянето на катетър и аз предписах някои лекарства. Това са всичките й физически проблеми.

— Знам — кимна Лора. — Дойдох да си я прибера у дома.

— Не, не. Не бих ви препоръчал да го правите — тръсна глава Ибара. — Би било много трудно да се грижите за нея вкъщи.

— Защо, не може ли да се сдържа?

— Напротив. Използва тоалетната.

— А може ли да се храни сама?

— Донякъде. Ще се наложи вие да започвате да я храните, а после тя ще продължава сама. И ще трябва да я наблюдавате, докато се храни, защото след няколко хапки тя, изглежда, забравя с какво се е захванала. Налага се да я подканвате да яде. Нужна й е и помощ, когато се облича.

— Мога да се справя с това.

— Не съм склонен да я изпиша — възрази Ибара.

— Но снощи доктор Пантанджело каза…

Ибара сбърчи нос при споменаването на Пантанджело:

— Доктор Пантанджело завърши стажа си едва миналата есен и постъпи в болницата миналия месец. Аз съм завеждащ на педиатричното отделение, а моето мнение е, че детето ви трябва да постои още малко при нас.

— Колко „малко“?

— В поведението й се откриват всички симптоми на остра форма на кататония — това се среща често при случаите на дълго уединение и малтретиране. Би трябвало да остане тук, за да й се направи пълна психиатрична оценка. Седмица… десет дена.

— Не.

— Така ще е най-добре за детето. — Гласът му бе така хладен и сдържан, че човек трудно би могъл да повярва, че той е способен да се трогне от състоянието на когото и да е, освен от своето собствено.

Лора се зачуди какви ли взаимоотношения биха могли да съществуват между децата и такъв лекар.

— Аз съм психолог — осведоми го Лора. — В състояние съм да оценя състоянието на Мелани и да се грижа както трябва за нея у дома.

— Да бъдете терапевт на собствената си дъщеря? Не мисля, че това е разумно.

— Аз съм на друго мнение. — Лора нямаше намерение да обяснява мотивите си пред този човек.

— Ние тук, след като се уточни диагнозата и се определи лечебният цикъл, разполагаме с всички необходими средства за лечение. У вас просто я няма необходимата апаратура.

— Апаратура? — намръщи се Лора. — Каква апаратура? Какво лечение точно имате предвид?

— Лечението ще определи доктор Гийхаген от психиатричното отделение. Но ако Мелани не излезе от кататонията си или ако навлезе още повече в нея… е, ще се прибегне до барбитурати и електроконвулсивна терапия…

— Как не! — остро го прекъсна тя, блъсна стола и се изправи.

Ибара примигна изненадан от враждебността на жената.

— Опиати и електрошокове — добави тя, — това е част от процедурите, на които я е подлагал проклетият й баща през последните шест години.

— Е, естествено опиатите и електрошоковете, които ще използваме ние, както и намеренията ни, ще се различават от…

— Да, естествено, но откъде ще знае Мелани какви са намеренията ви? Известно ми е, че в някои случаи чрез барбитурати и електроконвулсивна терапия се постигат задоволителни резултати, но прилагането им не е подходящо за дъщеря ми. На нея й трябва да възвърне самоуважението си, чувството за собствено достойнство. Нужно й е да се откъсне от страха и болката. Нужна й е сигурност. Нужно й е… да бъде обичана.

Ибара сви рамене:

— Е, вие няма да поставите здравето й в опасност, ако я отведете днес вкъщи, така че аз няма как да ви спра да я отведете оттук.

— Точно така — кимна Лора.

 

 

След като камионетката от моргата си замина и докато специалистите от техническия отдел оглеждаха паркинга около волвото, полицай Кери Бърнс се приближи към Дан Халдейн:

— Преди малко се обадиха от участъка и предадоха съобщение от капитан Мондейл. Той иска да ви види веднага.

— Толкова ли му липсвам? — попита Дан.

— Не каза защо ви вика.

— Сто на сто му липсвам.

— Вие и Мондейл имате специални взаимоотношения, така ли?

— Определено не! Рос може и да е обратен, но аз съм си нормален.

— Знаете за какво говоря. Имате си зъб за нещо.

— Толкова ли е очевидно?

— Очевидно е, че кучетата не обичат котките.

— Нека го кажем така — ако съм обхванат от пламъци и единствената кофа вода в близките петнайсет километра е Рос Мондейл, бих предпочел да се изгася със собствената си плюнка.

— Така си мислех и аз. Ще трябва да отидете до участъка Ийст Вали, нали?

— Той е заповядал да го направя, така ли?

— Не, но мисля, че ще отидете. Трябва да звънна и да потвърдя.

— Разбира се.

— Ще се обадя и ще кажа, че вече сте тръгнали.

— Естествено.

Кери тръгна към патрулната си кола, а Дан се запъти към служебната си лимузина. Излезе от паркинга на болницата, зави по улицата и пое към центъра — в обратната на Ийст Вали и на Рос Мондейл посока.

 

 

След като говори с доктор Ибара, Лора се обади на фирмата за охрана, която й бе препоръчал Дан Халдейн. След това преоблече Мелани в дънки, риза на карета и маратонки и подписа формулярите за изписване; тогава бе дошъл и детективът от Калифорния „Паладин“.

Казваше се Ърл Бентън и приличаше на едро и пораснало селянче, на което се бе случило да се събуди не където трябва и да се облече със съдържанието на банкерски гардероб. Светлокестенявата му коса бе сресана назад от слепоочията, беше модерно подрязана с бръснач — от стилист, а не от бръснар — но не му подхождаше особено. На упоритото му изражение и обикновените черти повече би подхождал рошав, обветрен и естествен външен вид. Широкият му четиридесет сантиметра врат като че ли щеше да пръсне фирмената му риза от „Ив Сен Лоран“; изглеждаше непохватен и неособено щастлив в сивия си костюм с жилетка. Огромните му длани с дебели нокти никога не биха могли да се нарекат изящни, но маникюрът му бе направен от професионалист. Само като го погледна, Лора бе сигурна, че Ърл е един от десетките хиляди пришълци в Лос Анджелис, който се надява да преуспее в живота, което навярно вече бе направил, и че му предстояха и нови завоевания, след като се отърве от недодялаността си и се научи да се чувства по-добре в изисканото си облекло. Хареса го. Имаше приятна широка усмивка и непосредствени обноски, но въпреки това бе съсредоточен, внимателен и умен.

Срещнаха се в коридора, пред стаята на Мелани, и след като му обясни положението по-подробно, попита:

— Вие носите оръжие, нали?

— Разбира се, госпожо — отвърна той.

— Добре — кимна тя.

— Ще остана с вас до полунощ — обясни Ърл, — а после ще ме смени друг колега.

— Ясно.

След малко Лора изведе Мелани в коридора и Ърл се надвеси над нея.

— Какво хубаво момиче си.

Мелани не му отговори.

— Всъщност — продължи той, — ти ми напомняш много за сестра ми Ема.

Мелани гледаше през него.

Като взе отпуснатата ръка на момичето и я обхвана с двете си огромни длани, Ърл започна да й говори, като че ли тя настояваше за това:

— Ема, тя е девет години по-малка от мене, току-що влезе в гимназията. Но вече е отгледала две телета, които излязоха победители на състезанията. Има цяла сбирка от медали, трябва да са вече двайсетина, от всякакви състезания и разни панаири, където е имало участие на животни. Ти разбираш ли от телета? Харесват ли ти животните? Телетата са много симпатични. Бас държа, че ще бъдеш добра с тях, също като Ема.

Като го гледаше как се държи с Мелани, Лора хареса Ърл Бентън още повече.

Той продължаваше:

— Добре, Мелани, ти недей да се тревожиш за нищо, става ли? Вече съм твой приятел, а докато старият Ърл е около тебе, никой няма да посмее дори да те погледне накриво.

Момичето, изглежда, изобщо не го забелязваше. Той я пусна и ръката й немощно падна надолу.

Ърл се изправи, нави ръкавите си, за да намести сакото, и се обърна към Лора:

— Казвате, че баща й я е докарал до това състояние, така ли?

— Той е един от хората, които са виновни за това.

— И е… мъртъв?

— Да.

— Но някои от другите са още живи, нали?

— Да.

— Много ми се иска да се срещна с някого от тях. Иска ми се да си поговорим. Да сме само така — двамата. Наистина искам това да стане. — В гласа на Ърл звънна стомана, а очите му светнаха ледено за първи път — пролича гняв, който едва сега го накара да изглежда опасен.

— На Лора и това се хареса.

— А сега, госпожо — предполагам, че трябва да ви наричам доктор Маккафри — след като си тръгнем оттук, аз ще вървя отпред. Знам, че това не е особено джентълменско, но отсега нататък, в повечето случаи, ще бъда на около метър пред вас, където и да отидем — бихте могли да наречете това и проучване на пътя.

— Сигурна съм, че никой не би започнал да стреля по нас посред бял ден — усъмни се Лора.

— Може би няма. Но аз ще вървя напред.

— Добре.

— А когато ви кажа да направите нещо, просто го направете, без да ми задавате въпроси.

Тя кимна.

— Може и да не извикам силно — продължи той. — Може просто да ви кажа да се наведете и да бягате като луда, а може и само да ви кажа тихо, че денят е много хубав — това значи, че трябва да внимавате.

— Разбирам.

— Добре. Сигурен съм, че всичко ще мине нормално. А сега, мили дами, готови ли сте да тръгнем към къщи?

Те се отправиха към асансьора.

През последните шест години Лора беше мислила хиляди пъти за деня, когато щеше да отведе Мелани вкъщи. Винаги чувстваше, че това ще е най-щастливият ден в живота й. Никога не си бе представяла, че ще прибере детето си с охрана.