Дийн Кунц
Вратата към декември (8)

8

Небето бе започнало да просветлява. Червените отблясъци на зората пробиваха бавно синьо-черните остатъци от нощта.

Общественият паркинг пред болницата „Вали“ бе почти пуст и уличните лампи хвърляха плетеница от сенки върху празните жълти правоъгълници.

Нед Ринк, седнал зад кормилото на волвото си, с неудоволствие гледаше как нощта бавно се стопява. Той беше нощна птица. Не беше в състояние нито да разсъждава, нито да действа пълноценно докъм средата на деня, а в истинска форма навлизаше едва към полунощ, което бе донякъде наследствено, тъй като и майка му бе същата; биологичният му часовник просто го правеше различен от повечето хора. Но при него нощният живот беше и въпрос на личен избор — мракът му даваше живот. Беше грозен човек и го знаеше. Чувстваше се уязвим през деня, а нощта скриваше уродливите му черти и му носеше самочувствие. Челото му, прекалено тясно и полегато, не говореше за интелигентност, макар че всъщност той далеч не беше глупав. Малките му очички бяха разположени прекалено близо едно до друго, през носа му сякаш бе минал валяк, а и всичко останало приличаше само на опит да се създаде човешко същество. Беше доста нисък, метър и шейсет и три, с широки рамене, дълги ръце и подобен на варел гръден кош, които изобщо не му подхождаха. Като малък трябваше да понася оскърбителните подигравки на останалите деца, които му викаха „маймуната“. Присмехът и унижението го бяха изнервили така, че още на тринайсет години бе получил язва. Днес Нед Ринк не позволяваше на никого да го унижава; днес, ако някой го обидеше, той просто убиваше мъчителя си. Това се оказа чудесен начин за борба със стреса.

Взе черното дипломатическо куфарче от седалката до себе си. Вътре имаше бяла лаборантска престилка, бяла болнична кърпа, стетоскоп, полуавтоматичен пистолет Уолтър 45-и калибър, зареден със специални куршуми с тефлоново покритие, които могат да пробият дори защитна жилетка. Не му се налагаше да отваря куфарчето, за да провери там ли е всичко; сам го беше подредил преди по-малко от час.

Смяташе да влезе в болницата, да отиде направо в чакалнята до фоайето, да се преоблече в бялата престилка, да увие болничната кърпа около пистолета и да се насочи право към стая 256, където бяха настанили момичето. Предупредиха Ринк, че там може да има постови полицай. Добре. С това ще се оправи. Би могъл да се престори, че е лекар, да намери претекст, с който да изкара ченгето от коридора и да го въведе в стаята на момичето, където сестрите няма да го виждат, после да застреля него и момичето. За финал — по един последен куршум в ухото на всеки от тях, за да няма съмнение, че са мъртви. След като си свърши работата, Ринк веднага щеше да си тръгне, да се върне в чакалнята, да вземе шлифера и куфарчето си и да се разкара от болницата. Беше изпипан и прост план, почти нищо не можеше да осуети изпълнението му.

Преди да отвори вратата и да се измъкне от колата, той внимателно огледа паркинга, за да се увери, че е сам.

Макар бурята да бе отминала и дъждът да бе спрял преди половин час, вятърът все още носеше лека мъгла, която придаваше неочаквана призрачност на предметите. Всяка падинка в асфалта бе изпълнена с дъждовна вода, в която се отразяваше жълтата светлина от уличните лампи.

Ринк реши, че няма какво да го смути. Беше време за действие. На изток небето бе започнало да добива матоворозов отблясък. След още час обичайното нощно притихване в болницата щеше да отстъпи пред деловия ритъм на деня. Трябваше да тръгва.

Очакваше с нетърпение работата, която му предстоеше. Никога досега не бе убивал дете. Може би щеше да е интересно.