Дийн Кунц
Вратата към декември (26)

26

Отвън студеният и напорист вятър завихряше сметта от нощните улици и усещане за дъжд се носеше из въздуха. Ърл отведе Лора и Мелани на първия етаж в триетажна постройка в Уестууд, на юг от булевард „Уилшир“. Жилището се състоеше само от хол с трапезария, кухня и една спалня, но въпреки скромните си размери не бе съвсем малко. Имаше големи прозорци, обърнати към богато озеленен вътрешен двор, в който по това време на нощта светеха сини и зелени светлинки, скрити сред храстите.

Ърл обясни на Лора, че апартаментът е собственост на фирмата „Паладин“ и се използва като „тайна служебна квартира“. На агенцията от време на време се налагало да спасява деца от фанатизирани религиозни култове и тъкмо тук ги водели, след като успеели да ги измъкнат; тук те изслушвали и някои указания за нормалния живот, преди да ги върнат при родителите им. Апартаментът се използвал и като убежище за заплашени от изоставените си съпрузи жени, а няколко пъти тук се събирали за по няколко дни високопоставени служители от различни промишлени отрасли, за да обсъдят как да се справят с конкуренцията, защото това жилище било защитено от електронни подслушвателни средства. Агенцията укривала за известно време дори един баптистки свещеник, след като една младежка банда от Източен Лос Анджелис пуснала убийци по следите му заради свидетелстване срещу член на братството им. Оттук минала и звезда на рокмузиката, за да се изплъзне от особено неприятна призовка за някакво сложно гражданско дело. А и на една много известна актриса й трябвала точно такава пълна изолация, за да се възстанови след извършена тайно операция от рак, която — ако се разчуело — би й коствала ролите в следващи филми: продуцентите не са склонни да наемат актьори, за които е съмнително дали ще изпълнят договорите си. А сега Мелани и Лора щяха да използват същите скромни и тихи стаи поне за тази вечер с надеждата, че това убежище ще ги защити добре от неизвестната сила, която ги преследваше.

Ърл пусна отоплението и отиде в кухнята да направи кафе. Лора се опита да приобщи Мелани с чаша какао, но не успя. Момичето се насочи като сомнамбул към най-големия фотьойл в стаята, покатери се на него, сви крака под себе си и седна загледана в дланите си, които бавно потриваше, драскаше и масажираше една о друга. Пръстите се сплитаха и свиваха, после пак се отделяха. Наблюдаваше ги така съсредоточено и започна да изглежда, че ги възприема не като част от себе си, а като малки, пъргави животинчета, заиграли се в скута й. Кафето донякъде прогони студа, който подгони Лора и Ърл, докато преминаваха от обветрения паркинг към апартамента, но не успя да се пребори с другата им тръпка — онази, която беше предизвикана от неочаквания и нежелан сблъсък с непознатото.

Докато Ърл се обаждаше в агенцията си, за да съобщи, че са се преместили от къщата в Шърман Оукс, Лора стоеше до прозореца на хола, топлейки ръцете си с голямата чаша кафе, вдишваше приятния му мирис и се взираше в сенките, които обграждаха синьо-зелените лъчи от лампите сред храстите; забеляза как първите едри капки дъжд започнаха да се стичат по палмовите листа. Там, някъде в нощта, нещо дебнеше Мелани; нещо, което надхвърляше човешкия разум, някакво неуязвимо същество, което караше жертвите си да изглеждат като преминали през пресите на боклукчийски камион, преди някой да се сети (и защо ли?) да дръпне аварийната спирачка. Университетското образование на Лора, научната й степен по психология биха й помогнали да изтръгне Мелани от обятията на изолираността, но нищо нямаше да й помогне да се пребори с „него“. Дали беше демон, дух, някакво телепатично явление? Но, по дяволите, такива неща не съществуват. Нали? Не съществуват. И все пак… какво бяха пуснали на свобода Дилан и Хофриц и защо? Дилан вярваше в свръхестественото. В различни периоди от живота си биваше обладан от една или друга окултна идея и в тези моменти беше по-напрегнат и нервен, по-заядлив.

Всъщност при тези случаи той напомняше на Лора за майка й — това досущ приличаше на религиозния фанатизъм и маниите по свръхестественото, които бяха превърнали Биатрис в такъв кошмар. А тези периодични залитания, заедно с всичко останало, бяха тласнали Лора към развода — просто не можеше да понася нещо, което да й напомня за изпълненото със страх детство. Сега се опитваше да си спомни за някой от конкретните пристъпи на ентусиазирано настроение, обладавало Дилан, за теориите, чиито пленник се оказваше; мъчеше се да възстанови в паметта си някой факт, който би обяснил сегашните събития, но не успяваше, защото винаги бе отказвала да го слуша, когато й проповядваше за тези неща; винаги ги бе смятала за фантасмагории… или лудост.

Като реакция на майчината си нерационалност и лековерие Лора бе изградила живота си опряна на логиката, здравия разум и доверие само към нещата, които можеше да види, да чуе, да докосне, да помирише, да усети. Не споделяше убеждението, че счупеното огледало е предвестник на седем нещастни години, никога не се връщаше, ако черна котка й пресечеше пътя — така доказваше пред себе си, че не е наследила нищо от майка си. Не вярваше в дяволи, демони, проклятия и заклинания. Дълбоко в сърцето си чувстваше, че има Бог, но не ходеше на черква и не се числеше формално към никое вероизповедание. Не четеше истории за духове, не се интересуваше от филми за вампири и върколаци. Не вярваше в телепатия, предчувствия и ясновидство.

Затова бе неподготвена за събитията от последните двайсет и четири часа.

Разбираше — логиката и здравият разум са най-добрата основа, върху която човек може да изгради живота си. Но животът имаше и своите нюанси, чувството на удивление, уважението и непредубедеността към неизвестното. Иначе основите биха били трошливи и сухи, биха се напукали и срутили. Майчиното й упование в религията и суеверията бяха безспорно болестна проява, но може би бе също така неразумно човек да се придържа единствено към другата крайност на философския спектър. Вселената явно бе значително по-сложна, отколкото й бе изглеждала преди.

Нещо витаеше наблизо.

Нещо, което не можеше да разбере.

И то искаше да й отнеме Мелани.

Но дори както стоеше до прозореца и се взираше в дъждовната нощ с нарасналото си уважение към мистериозните и загадъчните неща, умът й търсеше рационално обяснение на случилото се. Чу как Ърл разговаря с някого от канцеларията си и изведнъж се сети, че никой не знае къде се намират тя и Мелани, освен агенцията „Паладин“. За миг през ума й премина мисълта, че е направила нещо много неправилно и много глупаво, като се е оставила да бъде отвлечена от зоркото око на ФБР, от контактите си с приятели, съседи и от полицията. Към Мелани бяха насочени интересите не само на невидимото То, което вече бе известило за себе си, а на истински хора като наемния убиец, открит в болничния паркинг. Ами ако тези хора имат връзка с агенцията „Паладин“? Ами ако самият Ърл е екзекуторът?

Стига!

Тя пое дълбоко дъх. Направи го още веднъж.

Стоеше на ръба на опасни чувства, откъдето можеше да се плъзне към истерията. Заради Мелани, не заради себе си, трябваше да се овладее.