Дийн Кунц
Вратата към декември (19)

19

Дан излезе от отделението за съдебна медицина, но беше направил само няколко крачки, когато една мисъл го накара да се върне. Отвори вратата и надникна тъкмо когато Лутър отново се навеждаше над микроскопа.

— Аз останах с впечатлението, че имаш нужда — забеляза патологоанатомът. — Нямаше те едва десет секунди.

— Свърших си работата отпред, в коридора.

— Типично за детектив от отдела за убийства.

— Слушай, Лутър, ти си последовател на учението за свободната воля.

— Е, да, но има всякакви последователи на това учение. Сред тях има консерватори, анархисти и съвсем праволинейни. Но се срещат и последователи, които вярват…

— Лутър, само ме погледни и ще разбереш какво значи човек да е наистина отегчен.

— Но ти сам каза…

— Просто исках да те попитам чувал ли си за група от последователи на учението за свободната воля, която се нарича „Свобода сега“!

— Не мога да се сетя.

— Те са активна политическа група.

— Името нищо не ми говори.

— Ти си доста активен сред последователите на движението за свободната воля. Би трябвало да си чувал за „Свобода сега“, ако те наистина са дейни и предизвикват общественото мнение, нали?

— Сигурно.

— Ърнест Андрю Купър?

— Единият труп от Студио Сити ли? — досети се Лутър.

— Да. Чувал ли си за него преди?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Предполага се, че е голяма клечка в движението на последователите на свободната воля.

— Къде?

— Тук, в Лос Анджелис.

— Е, явно не е. Никога не съм чувал за него.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо се държиш и с мене като ченге от отдела за убийства?

— Аз наистина съм ченге от отдела за убийства.

— Ченге си, за това спор няма — усмихна се Лутър. — Това го заявяват всичките ти колеги. Някои от тях го казват по друг начин, но значението е същото — „ченге“.

— Ченге, ченге, ченге… Само това повтаряш. Какво ти става, Лутър? Говориш като самотен стар педераст.

Съдебният медик се изсмя. Смехът му бе сърдечен, а усмивката — заразителна. Дан не можеше да си представи защо такъв добронамерен, жизнен, оптимистично настроен и енергичен човек като Лутър Уилямс е трябвало да си избере като професия работата с трупове.

 

 

Кабинетът на доктор Ирматруд Гелкеншетъл, шефа на катедрата по психология в лосанджелиския университет, беше в ъгъла на сградата, имаше много прозорци и хубав изглед към двора на университета. Сега, в 4:45 ч. следобед, късият зимен ден вече изтляваше, светлината бе като огън, който се превръща в жарава. Сенките отвън растяха всяка минута, а студентите се бяха разбързали заради вечерния хлад, който настъпваше по-бързо от мрака.

Дан седна в удобния фотьойл, а доктор Гелкеншетъл заобиколи бюрото и се настани на въртящия се стол зад него.

Беше дребна, пълничка жена около петдесетте. Сивата й коса бе подстригана семпло и макар че явно никога не е била красива, лицето й бе привлекателно и мило. Носеше сини дънки и бяла блуза, която приличаше на мъжка риза с капаци над джобовете и еполети; ръкавите бяха навити, дори часовникът й беше мъжки — обикновен, но надежден „Таймекс“ с разтегаема каишка. Въпреки спортния вид от нея се излъчваха начетеност, компетентност, ерудиция. Халдейн я виждаше за първи път, но като че ли я познаваше добре като собствената си леля Кей — осиновилата го сестра на майка му, редовен офицер в женския армейски корпус — двете много си приличаха. Ирматруд Гелкеншетъл явно подбираше дрехите си заради удобството, трайността и добрата цена. Нямаше нищо против хората, които искаха да са в крак с модата, просто никога не бе й хрумвало, че би трябвало да се съобразява с нея, когато е нужно да поднови гардероба си. Също като леля Кей. Той дори се досещаше защо носи мъжки часовник. И леля Кей имаше същия, тъй като циферблатът му бе по-голям отколкото на дамския и цифрите се четяха по-лесно. В началото дори се бе постреснал. Не можеше да си представи, че шефът на важна университетска катедра може да изглежда така. Но после забеляза, че в библиотечката зад бюрото й има цели двайсет и пет тома — пълна лавица — с книги, на които тя е авторът.

— Доктор Гелкеншетъл… — обади се Дан.

Тя го прекъсна с ръка:

— Името ми е ужасно. Единствените хора, които ме наричат „доктор Гелкеншетъл“, са студентите, неприятните за мене колеги, автомеханикът ми — защото тези хора трябва да се държат на разстояние, иначе биха ти взели месечната заплата за преглед на колата — и непознатите. Ние не се познаваме или почти не се познаваме, но освен това сме професионалисти, така че да оставим настрана формалностите. Наричайте ме Мардж.

— Това второто ви име ли е?

— Не, за съжаление. Но Ирматруд не е по-хубаво от Гелкеншетъл, а второто ми име е Хайди — кажете ми, подхожда ли ми Хайди?

— Навярно не — усмихна се той.

— Съвсем прав сте — не ми подхожда. Родителите ми бяха мили хора, обичаха ме, но слабото им място бяха личните имена.

— Аз се казвам Дан.

— Много по-добро име. Просто. Удобно. Всеки може да произнесе Дан. Казвате, че искате да поговорим за Дилан Маккафри и Уили Хофриц. Още ми е трудно да повярвам, че са мъртви.

— Никак не бихте се затруднили, ако бяхте видели труповете. Кажете ми първо за Дилан. Какво беше мнението ви за него?

— Когато Маккафри работеше тук, още не бях ръководител на катедрата. Заех това място скоро — преди малко повече от четири години.

— Но и тогава сте преподавали тук, занимавали сте се с научната си работа. Двамата сте били в един и същи факултет.

— Да. Не бяхме близки, но го познавах достатъчно добре, за да не ми се иска да го познавам повече.

— Доколкото разбрах, той е бил много привързан към работата си. Жена му — тя също е психолог — дори казва, че бил маниак на тези тема.

— Беше побъркан — уточни Мардж.

 

 

Двамата детективи от „Паладин“ се отдалечиха от камионетката на телефонната компания и тръгнаха право към входната врата на Лора. Ърл Бентън им отвори.

Единият беше висок, а другият нисък. Високият беше слаб и със сиво лице. Ниският беше пълничък, с бенки в основата на носа си и по двете бузи. Не пожелаха да седнат или да изпият по едно кафе. Ърл наричаше ниския Флаш и Лора не знаеше дали това е фамилията му, или някакъв прякор.

Говореше само Флаш, а високият стоеше до него с безизразен вид върху продълговатото си лице.

— Вдигнаха пара, че сме ги издали — обясни Флаш.

— Ако не искат да ги забележат, трябва да бъдат по-прикрити — отбеляза Ърл.

— Това им казах и аз — съгласи се Флаш.

— Какви са те?

— Показаха ни удостоверения от ФБР.

— Записахте ли имената им?

— И имената, и номерата на личните им карти.

— Изглеждаха ли истински?

— Да — кимна Флаш.

— А самите хора? Приличаха ли на служители от Бюрото?

— Да — потвърди Флаш. — Изискано облечени. Говореха спокойно и тихо, бяха учтиви, макар и ядосани, но това, разбира се, говори повече за скрита арогантност.

— Така е — съгласи се Ърл.

— Ние се връщаме в агенцията, за да ги проверим, да видим дали хора с такива имена работят в Бюрото.

— Имената ще се потвърдят дори и ако тези не са истински агенти — усъмни се Ърл. — На вас ви трябват снимки на действителните служители, които да сравните с хората от камионетката.

— Ние самите смятахме да ги поискаме — каза Флаш.

— Обадете ми се колкото можете по-скоро — заръча им Ърл, докато двамата се насочиха към вратата.

— Почакайте — спря ги Лора.

Детективите се обърнаха към нея.

— Какво ви казаха? — попита тя. — Защо са били изпратени да наблюдават моята къща?

— Бюрото никога не обяснява действията си освен ако само не пожелае — обясни й Ърл.

— А онези момчета явно не искаха — добави Флаш.

Този път и високият мъж кимна.

— Ако са дошли тук, за да пазят Мелани и мене — замисли се Лора, — биха ни го казали, нали? Така че трябва да са пристигнали, за да я отвлекат.

— Не е непременно така — възрази Флаш.

Ърл върна пистолета в презраменния си кобур и започна:

— Вижте, Лора, положението може би е неясно и объркано за Бюрото, както е и за нас. Да предположим например, че мъжът ви е работил по важен проект на Пентагона, когато е изчезнал с Мелани. Да предположим, че ФБР го е търсило оттогава насам. Сега той се появява, мъртъв, и то при странни обстоятелства. Може би не нашето правителство го е финансирало последните шест години и може би са се чудили кой го е снабдявал с пари.

Лора отново почувства като че ли подът се люлее под краката й, като че ли истинският свят, който винаги бе смятала за стабилен, беше само илюзия. Сега той й се струваше почти параноично кошмарен, съставен от невидими противници и невъобразимо сложни заговори.

— Тогава значи твърдите — заговори тя, — че те стоят отвън в телефонната камионетка и наблюдават къщата ми, защото си мислят, че някой друг може да открадне Мелани и те искат да го задържат на местопрестъплението. Но аз все още не разбирам защо не са дошли при мен и не са ми съобщили за намеренията си.

— Не ви вярват — прецени Флаш.

— Разсърдили са се не само защото бихме могли да ги разкрием пред друг, който би могъл да се крие там — обясни Флаш, — но също и пред вас.

— Но защо? — отчаяно изстена тя.

Ърл явно се чувстваше притеснен:

— Защото може би си мислят, че вие винаги сте участвали във всичко това заедно с мъжа си.

— Но той открадна Мелани от мене!

Ърл се изкашля; явно му беше неприятно, че се налага да й обяснява.

— Във ФБР може би си мислят, че мъжът ви е взел тъкмо своята дъщеря, за да може да провежда експериментите си върху нея, без да го безпокои намеса или възражения от страна на семейството на детето.

— Но това е лудост! — избухна Лора. — Сам виждате какво са причинили на Мелани. Как бих могла и аз да съм замесена в това? Аз я обичам. Тя е малкото ми момиченце. Дилан беше неуравновесен, може би и луд, добре, така е — бил е дотолкова неуравновесен, че не е разбирал и не го е било грижа, че я наранява, че я унищожава. Но аз не съм неуравновесена! Не съм като Дилан.

— Знам — благо изрече Ърл. — Знам, че не сте.

В очите на Ърл Бентън тя съзря доверие и съчувствие, но когато срещна погледите на другите двама, се сблъска със съмнението и подозрителността.

Наистина работеха за нея, но сега не вярваха, че им казва истината.

Лудост.

Беше впримчена във водовъртеж, който я отнасяше към кошмарния свят на подозрения, измами и насилие, в места, където нищо не е това, на което прилича. Хрумна й налудничавото сравнение с героите на „Магьосникът от Оз“ Дороти и Тото, които — понесени от канзаския ураган — се озовават в непознатата страна. Но течението сега я носеше не към Оз, а направо към ада.

 

 

— Побъркан? — учудено повтори Дан. — Не мислех, че психолозите употребяват такива думи.

Мардж тъжно се усмихна:

— Е, не бихме се изразили така пред студентите или в статиите си и определено не в съда, ако ни привлекат да освидетелстваме някого. Но тук сме в моя кабинет, а и почти не се познаваме, и ви казвам, Дан, че беше побъркан. Това, разбира се, не би могло да се впише официално в здравната му карта. Ни най-малко. И все пак той не беше само ексцентрик. Предполагаше се, че главният му научен интерес представляваха усъвършенстването и приложението на бихейвиористичните модификации, чрез които личността на престъпника би трябвало да се промени. Но той винаги се отплесваше, увличаше се по едно или друго приложение на проектите си и забравяше всичко останало — „маниак“ наистина е подходящата дума за него — потъваше целият в поредната си идея, но само в продължение на пет-шест месеца, а след това губеше напълно интерес към нея.

— В какво се изразяваха увлеченията му?

Тя се отпусна върху облегалката си и скръсти ръце:

— Ами известно време имаше твърдото намерение да открие начин за медикаментозно лечение на пристрастието към никотина. Това разумно ли ви звучи? Искаше да помогне на пушачите да се отърват от цигарите… но да им създаде навик за употреба на наркотици. По дяволите. Друг път, в продължение на шест или осем месеца, вярваше твърдо, че подсъзнателното внушение би могло да ни помогне да преодолеем предразсъдъците, които ни пречат да приемем свръхестественото, да ни позволи да се отнасяме с по-голяма широта към психичните изживявания, така че да ни е възможно да общуваме с духовете толкова лесно, колкото и един с друг.

— Духове? Ама вие за призраци ли говорите?

— Точно така. Или по-скоро той говореше за това.

— Не мислех, че психолозите вярват в призраци.

— Пред вас стои един, който не вярва. Но мнението на Маккафри беше съвсем различно.

— Спомням си някои от заглавията на книгите, които открихме в кабинета му. Имаше томове с окултна литература.

— Те представляваха около половината от увлеченията му — махна с ръка тя. — Едно или друго окултно явление.

— А кой осигуряваше финансово проучванията от този тип?

— Получаваше по нещичко от фондовете за насърчаване на научните изследвания. И помощи от общината, разбира се. Както и от правителството.

— Главно от правителството ли?

— Според мен, да.

— Щом Дилан Маккафри е бил побъркан — намръщи се той, — защо правителството е било склонно да си има работа с него?

— Е, наистина беше побъркан и интересите му към окултното не можеше да не дразнят, обаче беше блестящ. Това не може да се отрече. Ако психиката му беше по-стабилна, интелектът му би го отвел далече. Щеше да бъде голям капацитет в своята област, а може би и в обществото.

— Пентагонът беше ли един от спонсорите му?

— Да.

— Коя ли част от работата му би заинтересувала Пентагона?

— Не мога да ви кажа. По-точно — не знам. Бих могла да поровя из файловете, но дори и да знаех, не бих ви казала. Нямате необходимите пълномощия.

— Права сте. А как бихте ми описали Уилхем Хофриц?

— Беше злодей.

Дан се изсмя:

— Доктор… Мардж, вие наистина хич не им цепите басмата!

— Това си е самата истина. Хофриц беше един елитарен кучи син. Искаше му се да е шеф на катедрата. Това изобщо не можеше да стане. Всички знаеха в какво ще се превърне, ако получи власт в ръцете си. Щеше да стане зъл и да злоупотребява с положението си. Би съсипал всички в катедрата.

— И той ли работеше върху нещо, свързано с отбраната?

— Работеше изключително това. Разбирате, че и по този повод не мога да се впускам в подробности.

— Говори се, че бил изгонен от университета.

— Това беше един от най-добрите дни за университета.

— Защо го махнахте оттук?

— Имаше един случай с момиче, студентка…

— Разбирам.

— Беше много по-лошо, отколкото си мислите — продължи Мардж. — Не беше единствено морално падение. Той не е първият професор, който е преспал със своя студентка. Правили са секс, това де, но освен това заради него тя е влязла в болница. Връзката им е била… извратена. И една вечер всичко надхвърлило границите.

— За някакви садомазохистични игри ли говорите? — попита Дан.

— Да. Хофриц беше садист.

— Но момичето го е приемало. Тя мазохистка ли е била?

— Да. Но е получила повече, отколкото е могла да понесе. Онази вечер Хофриц се е забравил, счупил й носа, три пръста, лявата ръка. Аз посетих болницата и я видях. Кръвоизливи около очите, разцепена устна, наранявания.

 

 

Лора и Ърл останаха до прозореца, а Флаш и високият мъж тръгнаха към колата си по алеята. Денят бавно се оттегляше и мракът настъпваше да заеме своето място.

Телефонната камионетка сега представляваше само неясен силует, всички подробности по нея се губеха под все по-сгъстяващите се сенки от короните на крайпътните дървета.

— ФБР, значи? — измърмори тя. — А сега няма ли да си тръгнат?

— Не.

— Въпреки че вече знам кои са.

— Е, те не са убедени, че вие сте замесена в работите на мъжа си. Всъщност според тях това би било не особено вероятно. Все още си мислят, че някой — онзи, който е финансирал разработките на Дилан — би потърсил Мелани и искат да бъдат наоколо, когато това стане.

— Но аз и при това положение имам нужда от вас — настоя тя. — В случай че самото ФБР реши да ми вземе дъщерята.

— Да. Ако се случи това, имате нужда от свидетел, който да ви помогне при процеса в съда.

Тя отиде до канапето, седна на ръба му с отпуснати рамене и наведена глава. Чудеше се какво да прави с ръцете си.

— Струва ми се, че започвам да полудявам.

— Всичко ще се нареди, щом…

Прекъсна ги писъкът на Мелани.

 

 

Дан се намръщи, когато чу за обезобразената студентка:

— Но в досието на Хофриц не е отбелязан никакъв арест.

— Момичето не пожела да съобщи на властите за случая.

— Той й е причинил всичко това и тя е позволила да му се размине. Защо?

Мардж стана, отиде до прозореца и се загледа към университетския двор.

Психоложката продължи:

— Когато отстранихме Хофриц временно от работа и се заинтересувахме от предишните му връзки със студентките, открихме, че случаят с това момиче не е първият. Имал бе поне четири такива контакти дотогава, всичките със студентки, със садомазохистичен секс, но нито една от тях не е била сериозно наранена. До случая с това момиче всичко е било повече груба игра отколкото нещо друго. Първите четири се съгласиха да ми разкажат, когато ние настояхме, и от разговорите си с тях научихме интересни, отблъскващи… и ужасни факти.

Дан не настоя тя да продължи. Подозираше, че е болезнено и унизително за нея да признае, че неин колега — макар никога да не го е обичала — е способен на такива дела, че академичната общност с нищо не е по-добра от останалата част на човешкия род. Но тя явно бе реалистка, която е в състояние да застане с лице към неприятните факти — рядко явление във и извън университета — и щеше да му разкаже всичко; нужно беше обаче сама да прецени с какво темпо. Все още с лице към залязващия ден тя продължи:

— Никое от първите четири момичета не беше с леко поведение, Дан. Бяха добри деца от добри семейства, дошли тук, за да получат образование, а не да избягат от родителите си и да се порадват на живота. Всъщност две от четирите дори са били девствени, преди да попаднат под магията на Хофриц. Никоя от тях не е имала садомазохистични прояви преди контактите с Хофриц и със сигурност не след тях. Отвращаваха се дори от спомена за онова, което бяха позволявали той да прави с тях.

Тя отново замълча.

Дан реши, че може би сега тя иска той да я попита нещо.

— Е, щом не им е харесвало, защо са го оставили да го върши?

— Отговорът на това е малко по-сложен.

— Ще се справя някак си. Аз обичам сложните неща.

Тя се извърна от прозореца и му се усмихна, макар и съвсем кратко. Темата определено не способстваше за доброто настроение.

— Открихме, че всяко от четирите момичета е участвало доброволно в експеримент по бихейвиористично модифициране. В експеримента се е прилагало следхипнотично внушение и са се приемали някои потискащи собствената воля опиати.

— Но защо са пожелали да се замесят в такова нещо?

— За да зарадват професора си, да получат по-висока оценка. Или може би защото наистина им е било интересно. Студентите, дори и в наши дни, понякога се интересуват от предметите, които изучават; това се отнася и до не особено усърдните студенти, които постъпват при нас напоследък. А и у Хофриц имаше известно очарование, макар че то действаше повече на едни хора отколкото на други.

— Но не и на вас.

— Когато включваше чара си, за мене ставаше още по-отблъскващ от обикновено. Както и да е, той бе преподавал на тези момичета и ги е очаровал, а не бива да забравяте, че беше известен в тази област и за него се говореше, ползваше се и с някакво уважение.

— Значи след като са започнали експериментите, всяко от момичетата е започнало сексуалните си връзки с него. Вие мислите, че той е използвал хипноза, опиати и програмиране на подсъзнанието, за да ги тласне към полова разюзданост и мазохизъм, за да ги… хм, приобщи.

— Програмирал ги е психологически, така че да бъдат склонни към разюзданост и мазохизъм. Да. Точно така мисля.

 

 

Писъкът на Мелани прозвуча из цялата къща.

Като викаше името на дъщеря си, Лора се затича след Ърл Бентън по коридора. С пистолет в ръка бодигардът нахълта в стаята на детето преди Лора и запали лампите.

Мелани беше сама. Заплахата, която беше предизвикала писъците й, бе видима единствено за нея. Обута в бели чорапи и белите гащета, с които си бе легнала, тя се беше свила в ъгъла на стаята и протегнала ръка, за да се предпази от невидимия нападател. Пищеше така силно, че от това сигурно я болеше гърлото. Детето изглеждаше така нежно и трогателно уязвимо… Лора за миг бе обладана от толкова силна омраза към Дилан, че едва не се срути под тежестта на гнева си.

Ърл прибра пистолета си. Протегна се към Мелани, но тя удари ръката му и се дръпна от него, колебливо тръгна покрай перваза на пода.

— Мелани, мила, престани! Всичко е наред — опита се да я успокои Лора.

Момичето не обърна внимание на майка си. Достигна другия ъгъл, седна, притисна коленете си, сви в юмруци ръчичките си и ги вдигна, за да се предпази с тях. Вече не пищеше, но издаваше странни и ритмични уплашени звуци:

— Ъх… ъх… ъх… ъх…

— Вече всичко е наред. Повярвай ми. Всичко е наред. Аз ще се погрижа за теб.

— В-в-вратата — изстена Мелани. — Вратата. Не я оставяй да се отвори.

— Затворена е — заяви Лора, забърза към ъгъла и коленичи до нея. — Вратата е затворена и е добре заключена, сладка моя.

— Дръж я затворена!

— Ти забрави ли? На вратата има голяма и нова тежка заключалка — напомни й Лора. — Не си ли спомняш, малката ми?

Ърл, явно озадачен, погледна към Лора.

— Вратата е затворена — продължи Лора. — Заключена. Запечатана. Закована е. Никой не може да я отвори, миличка. Никой.

От очите на детето се търкулнаха едри сълзи и се плъзнаха по бузите му.

— И аз ще се погрижа за теб — намеси се Ърл.

— Миличка, тук си в безопасност. Никой не може да те нарани.

Мелани въздъхна и страхът по лицето й видимо се отдръпна.

— Тук си в безопасност. Всичко е наред.

Момичето доближи бледа длан до главата си и започна да върти кичурче коса по същия разсеян начин, по който и всяко обикновено момиче на нейна възраст би усуквало къдриците си, когато е потънало в размисъл за момчета, коне, тайни нощни събирания по пижами с приятелките си или всичко останало, с което момичетата на тази възраст се занимават. И наистина, след странното й поведение досега беше едновременно трогателно и окуражаващо човек да я види, че се занимава с косата си, защото това бе нормална проява — дребно и просто нещо, което едва ли бе нещо сериозно, едва ли бе пробив в изолиращия я щит, но бе нормално.

Лора бързо се възползва от момента:

— Искаш ли да отидем двете във фризьорски салон, мила? А? Ти никога не си била в истински фризьорски салон. Ще отидем заедно и ще си направим прическите. Как ти се струва тази идея?

Макар очите й да останаха изцъклени, Мелани сбърчи чело и, изглежда, се замисли над предложението.

— Самата истина си е, че нещо трябва да се направи с косата ти. — Лора силно желаеше да удължи мига, да задълбочи и разшири този неочакван контакт с момичето. — Ще я подстрижем и ще й направим фризура. Може и да я накъдрим. Какво би казала да те накъдрим, малката ми? Ще изглеждаш страхотно с много къдрици.

Изразът на момичето се смекчи и за миг устните й за малко щяха да се разтегнат в усмивка.

— А след фризьорския салон ще отидем на пазар за нови дрехи. Много нови рокли. Рокли и пуловери. Ще ти бъде много приятно, сигурна съм. И… ох, господи, ти сигурно не знаеш кой е Майкъл Джексън, нали? Почакай и ще разбереш кой е! Хлапетата са луди по него, така че и ти навярно ще поискаш плакати за спалнята си както всяко друго дете между осем и осемнайсет години.

Подобието на усмивка у Мелани изчезна. Макар Лора да продължаваше да говори, доброто настроение на детето бе изчезнало така бързо, както се бе появило. Спокойното й изражение се замени с отвратена физиономия.

После направи нещо странно и тревожно — започна да се удря с юмручетата си; блъскаше коленете и бедрата си с неочаквана сила, после заудря гърдите си…

— Мелани!

Но Мелани напрягаше слабите си бицепси и раменете, бъхтеше се и опитваше да се нарани.

— Спри! Мелани! — извиси глас Лора, потресена и уплашена от внезапната самоунищожителна ярост на дъщеричката си.

Мелани се удари в лицето.

— Хванах я! — извика Ърл.

Момичето го ухапа, докато той се опитваше да я задържи. Освободи едната си ръка и одра гърдите си толкова силно, че кървави капки засълзиха от раните.

— Боже мили! — изстена Ърл, когато момичето го изрита с босите си крака и се изви така силно, че отново се освободи.

 

 

— Програмирал ги е да бъдат склонни към разюзданост и мазохизъм? — намръщи се Дан. — Възможно ли е това?

Мардж кимна:

— Ако психологът разполага със задълбочени и обширни познания по съвременните методи за промиване на мозъци и ако е безскрупулен; ако разполага с доброволец или с човек, когото би могъл да задържи за по-дълго — тогава е възможно. За това обикновено е нужно много време, търпение и упоритост. Удивителното и тревожното в случая е, че Уили Хофриц е успял да програмира момичетата само за седмици, след като е работил с тях час-два на ден, три-четири пъти седмично. Явно е съумял да развие собствен, удивително действен начин за психологическо кондициониране. Но при първите четири момичета резултатът е бил краткотраен — не е надвишавал няколко седмици или месец. Истинската самоличност на всяко от тях се е възстановила. Първо са започнали да изпитват чувство за вина заради сексуалната акробатика с Хофриц, но са продължили извратено да се радват на унижението и болката, до които ги е довеждала мазохистичната им програма. Постепенно садомазохистичната страна на връзката ги е уплашила и отвратила. Всички студентки признаха, че са започнали да приемат връзката си като кошмар. Накрая желаели най-силно да се отърват от Хофриц и успели да го направят.

— Боже — изохка Дан.

— Допускам, че има и Бог, макар че понякога се чудя защо е оставил на земята хора като Хофриц.

— Защо никое от четирите момичета не е съобщило за него в полицията… или поне на университетските власти?

— Срамували са се. Много силно. А докато не ги открихме и не поговорихме с тях, те дори не са подозирали, че мазохистичните им отклонения са били дело на Хофриц. И четирите са мислели, че винаги са били носителки на тези странни желания.

— Но това е удивително. Те са знаели, че участват в експеримент за бихейвиористично модифициране и щом са започнали да се държат по начин, който дотогава не са познавали…

Тя вдигна ръка, за да го спре:

— Хофриц навярно им е внушил чрез следхипнотично въздействие, че им е забранено дори да мислят, че той може да има някаква вина за поведението им.

Дан се ужаси от мисълта, че мозъка ни може с такава лекота да бъде превърнат в оръдие на чужди цели.

 

 

Мелани се промъкна покрай Ърл, вдигна се и направи непохватно две крачки в средата на спалнята. Спря, олюля се и за малко не падна. Започна отново да си нанася удари, сякаш чувстваше, че заслужава наказание или се опитваше да пропъди някакъв зъл дух от предателската си плът.

Лора се приближи, хвана ръчичките, които замахнаха към нея, и притисна дъщеря си към себе си, опита се да я задържи.

Но Мелани не се успокои и след като ръцете й бяха блокирани, тя зарита и запищя. Ърл Бентън мина зад гърба й и тя вече не можеше да помръдне — остана й единствено да вика, да хлипа и да се мъчи да се освободи. Тримата замряха в тази поза около минута, като Лора шепнеше успокоително на детето; накрая Мелани престана да се съпротивлява. Отпусна се между двамата.

— Изчерпа ли се? — попита Ърл.

— Струва ми се, че да — кимна Лора.

— Горкото дете.

Мелани изглеждаше ужасяващо.

Ърл отстъпи.

Вече кротко, детето остави на Лора да го отведе до леглото и да го сложи да приседне на ръба му. Не бе спряло да хлипа.

— Малката ми? Наред ли е всичко? — попита Лора.

С премрежени очи момичето промълви:

— Отвори се. Отвори се отново… цялата. — Потръпна от отвращение.

 

 

— А петото момиче? — попита Дан. — Онова, което той е пребил и се е озовало в болницата. То как се казваше?

Психоложката отстъпи от притъмнелия прозорец, върна се до бюрото и се отпусна в стола си, като че ли неприятният разговор я бе изтощил повече, отколкото цял ден работа.

— Не съм сигурна, че е редно да ви кажа.

— Струва ми се, че трябва да го направите.

— А неприкосновеността на личността и така нататък?

— Това е полицейско разследване.

— А задълженията на лекаря към пациента му?

— О? Петото момиче е било ваша пациентка, правилно ли съм схванал?

— Посетих я няколко пъти в болницата.

— Това не е достатъчно основание, Мардж. Казахте го добре, но наистина не стига. Аз посещавах татко си всеки ден, докато лежеше в болницата, за да му направят троен байпас, но не мисля, че ежедневните посещения ми дават правото да се нарека негов лечител.

Мардж въздъхна:

— Работата е там, че горкото момиче се измъчи толкова, че да започнем да се ровим отново в това след четири години…

— Аз нямам никакво намерение да я търся и да се ровя в миналото — увери я Дан. — Може и да изглеждам едър, непохватен и груб, но всъщност умея да проявявам съчувствие и дискретност.

— Не изглеждате непохватен и груб.

— Благодаря.

— Но наистина изглеждате опасен.

— Стремя се да бъде така. Това е доста полезно в моята професия.

Тя се колеба още малко, после сви рамене:

— Името й е Реджайна Савана.

— Не може да бъде.

— Би ли могла Ирматруд Гелкеншетъл да си прави шеги с имената на хората?

— Извинете. — Той записа „Реджайна Савана“ в тефтерчето си. — Знаете ли адреса й?

— Докато беше студентка, живееше под наем с още три момичета в един апартамент близо до университета. Сигурна съм, че отдавна вече не е там.

— Какво стана, след като я изписаха от болницата? Тя изостави ли следването си?

— Не. Завърши, дипломира се, макар че някои от колегите ми настояваха да се прехвърли другаде. Мислеха, че следването й при нас ни поставя в неудобно положение.

Това съображение го изненада:

— В неудобно положение? Според мене всички би трябвало да са доволни, че се е оправила достатъчно — физически и психически, за да продължи нормалния си живот.

— Но не и да продължава да се среща с Хофриц, нали?

— Какво?

— Удивително, а?

— Искате да кажете, че е продължила да го вижда и след като я е пратил в болницата.

— Точно така. И още по-лошо — Реджайна ми написа писмо, в качеството ми на шеф на катедрата, в което защитаваше Хофриц.

— Боже мой!

— Писа освен това до ректора и до още някои членове на факултетския съвет. Направи всичко каквото можа, за да не загуби Хофриц работата си.

Дан отново го полазиха тръпки. По природа не беше склонен да действа или да разсъждава под напора на чувствата, но сега, по някакъв начин, самата мисъл за Хофриц караше кръвта му да изстива. Щом Хофриц е бил в състояние да влияе така силно върху мисленето на Реджайна, до какви ли големи открития са стигнали заедно с Дилан Маккафри, след като са обединили демоничните си заложби? С каква ли цел бяха превърнали Мелани в нещо, напомнящо на зеленчук?

Дан вече не можеше да стои на едно място. Изправи се. Но кабинетът беше малък, а той бе твърде едър — нямаше особено много място за разходки. Той просто застана до стола си, пъхна ръце в джобовете си и забеляза:

— Човек би могъл да си помисли, че след като е пребил Реджайна, тя би искала да се откъсне от него.

Мардж поклати глава:

— След изгонването на Уили Хофриц от факултета, Реджайна успя да го доведе тук отново като свой приятел. Той беше и единственият й гост при защитата на дипломната работа.

— Господи!

— И на двамата им доставяше удоволствие да ни натриват носовете с това.

— Момичето е трябвало да се лекува при психиатър. Да бъде препрограмирано.

Милото лице на психоложката стана тъжно. Тя свали очилата си, които като че ли изведнъж бяха станали непоносимо тежки. Потри уморените си очи. Дан имаше доста точна представа за настроението й. Тя обичаше професията си и явно се справяше добре с работата; имаше свои критерии, скрупули и идеали. Чувството за отговорност сигурно я караше да мисли, че човек като Хофриц посрамва не само професията, а и лично нея.

— Опитахме се да осигурим на Реджайна необходимата помощ. Но тя не пожела да се възползва.

Жълтата светлина от уличните лампи без особен успех се бореше с падащия мрак.

— Очевидно — подхвана Дан — Реджайна не се е обърнала срещу Хофриц, защото й е харесвало да бъде бита от него.

— Очевидно.

— Той я е програмирал това да й харесва.

— Така е.

— Взел си е поука от първите четири момичета.

— Да.

— Тях ги е изпуснал, но си е взел поука от грешките си и когато се е заел с Реджайна, вече е съумял да я държи здраво.

Дан имаше нужда да се движи, да изразходва част от енергията си. Направи пет крачки към лавиците с книги, върна се до стола си и хвана облегалката му.

— Никога вече няма да мога да срещна израза „бихейвиористична модификация“, без нещо у мен да възроптае.

Мардж обаче възрази:

— Защо? Изследванията в тази област са оправдани и представляват сериозно направление в психологията. Чрез бихейвиористичните модификации можем по-резултатно да обучаваме децата и да ги накараме да запомнят много по-надеждно получените знания. Чрез тях можем да ограничим ръста на престъпността, да помогнем на болните да оздравеят и може би дори да създадем един по-мирен свят.

Докато на Дан все повече му се искаше да се залови с нещо, Мардж — напротив — изглежда, намираше успокоение в летаргията; отпускаше се все повече в стола си. Тя беше човек, за когото захващането със сериозна работа е навик, беше енергична и готова на всичко, но и за нея бе непосилна задачата да се справи с необясними чудовища като Хофриц. Попаднеше ли на проблем, който й бе трудно да обхване и да подчини, губеше част от внушителната осанка на офицер от женския военен корпус и заприличваше на нечия баба, за която повече прилягат люлеещият се стол и чашата чай с мед. Тази нейна уязвимост караше Дан да я харесва още повече.

Гласът й прозвуча отпаднало:

— Бихейвиористичните модификации и промиването на мозъци просто са две различни неща, съвършено различни. Промиването на мозъци е злокачествената издънка, изкривено подобие точно както Хофриц не беше нито обикновен човек, нито обикновен учен, а болна имитация на двете.

— Реджайна още ли е с него?

— Не знам. За последен път я видях преди повече от две години и тогава бяха заедно.

— Щом не е пожелала да го напусне след нанесения й бой, предполагам, че никое негово действие не е в състояние да я накара да го остави. Така че навярно още се вижда с него.

— Освен ако не му е омръзнала — добави Мардж.

— Моите впечатления са, че Хофриц никога не би се отказал от човек, когото може да командва и да държи в подчинено положение.

Мардж мрачно кимна.

Дан погледна часовника си — вече бързаше да се махне, искаше да се движи, да действа, да прави нещо.

— Споменахте, че Дилан Маккафри бил блестящ учен, направо гений. Може ли същото да се каже и за Хофриц?

— Навярно. Само че неговият гений е от по-мрачната и по-извратената разновидност.

— Такъв е бил горе-долу и Маккафри.

— Той не бе и наполовина извратен в сравнение с Хофриц — възрази тя.

— Но щом са започнали да работят заедно, със значителна — може би дори неограничена — финансова подкрепа, с жив човек като обект, без всякакви законови и морални задръжки, те биха се превърнали в опасен екип, нали?

— Да — съгласи се тя. После добави: — Направо безбожен.

Самата дума — „безбожен“ — прозвуча нетипично пресилена в устата на Мардж. Но Дан бе убеден, че тя я бе подбрала внимателно.

— Безбожен — повтори тя, като го остави без всякакви съмнение относно сериозната си тревога.

 

 

С малко йод и голям лейкопласт Лора дезинфектира и превърза в банята раничката върху ръката на Ърл Бентън, където Мелани го бе ухапала.

— Нищо ми няма — увери я той. — Не си губете времето с това.

Мелани бе седнала на ръба на ваната и се взираше в зелените плочки на стената. Едва ли би могъл да се намери човек, който по-малко да прилича на фурията, която се бе нахвърлила върху тях в спалнята преди няколко минути.

— От човешкото ухапване може по-лесно да се получи инфекция, отколкото ако ви е ухапало куче, котка или каквото и да е друго животно — обясни Лора.

— Вие много добре измихте раничката с йод и вече няма кръв. Ухапването беше съвсем слабо. Дори не ме боли — увери я той, макар тя да знаеше, че поне от йода трябва да му пари.

— Скоро ваксиниран ли сте срещу тетанус? — попита Лора.

— Да. Миналия месец търсех някакви хора за неплатени данъци. На един от типовете, които намерих, никак не му се хареса, че съм го открил и ми извади нож. Не можа да ме пореже кой знае колко. Раната я затвориха със седем шева. Тогава ми биха и инжекцията против тетанус. Съвсем скоро.

— Съжалявам за това, което стана.

— Вече го казахте.

— Е, наистина съжалявам.

— Сигурен съм, че момичето не го е направило нарочно. Пък и това принадлежи към рисковете на професията.

Лора се приведе над Мелани и огледа драскотините по лявата буза на детето. През отворената яка на блузата се виждаха белезите по гърлото и гърдите й. Устната, където се бе прехапала в края на хипнозата, още бе подпухнала.

С пресъхнала от страх и притеснение уста Лора се обърна към Ърл:

— Как бихме могли да я предпазим? Тук нямаме работа с някой безлик противник, който стои отвън и иска да ни я отнеме. Не само правителствените служители или руските агенти — тя самата също иска да се нарани. Как бихме могли да я защитим от нея самата?

— При Мелани трябва да стои човек, който да я наблюдава непрекъснато.

Лора сложи ръка под брадичката на дъщеря си и повдигна главата й. Очите им се срещнаха.

— Това е твърде много, мила. Мама ще се опита да се справи с лошите хора отвън, които може би искат да те отвлекат. Мама ще се опита и да помогне на тебе, за да излезеш от това състояние. Но с това… Това е вече прекалено. Защо искаш да се нараниш, скъпа моя? Защо?

Мелани се размърда, като че ли гореше от желание да отговори, но някой й пречеше. Устните мърдаха, движеха се, но беззвучно. Потръпна, тръсна глава и тихо изстена.

Лора почувства болка в сърцето, докато гледаше как дъщеря й безуспешно се мъчи да отхвърли оковите на цял един свят.