Дийн Кунц
Вратата към декември (10)

10

Когато се прибра вкъщи преди разсъмване, Лора направи кафе. Отнесе чашата си в спалнята за гости, където би могла да отпива от нея, докато почиства от прах, застила чаршафите и приготвя стаята за Мелани.

Четиригодишният котарак Пепър непрекъснато й се пречкаше, триеше се в краката й и искаше да бъде гален. Котката, изглежда, усещаше, че скоро ще отстъпи привилегированото си положение в дома.

В продължение на всичките си години Пепър се бе ползвал почти с правата на осиновено дете.

В някои отношения и къщата бе служила за отдушник за майчинската енергия на Лора, която не можеше да се насочи към детето й.

Преди шест години, когато Дилан избяга и ликвидира общата им банкова сметка, като я остави без пари, Лора бе принудена да пести и да прави всякакви комбинации, за да задържи къщата. Не беше чак луксозна постройка, но бе просторен дом в испански стил в квартала Шърман Оукс. Тук бе по-аристократичната страна на булевард „Вентура“, някои от къщите имаха плувни басейни, децата често посещаваха частни училища, а семейните кучета не бяха мелези, а чистокръвни немски овчарки, шпаньоли, сетери, едри териери, далматинци и пудели, регистрирани в Американския клуб на кучетата. Къщата бе разположена в голям парцел и бе полузакрита от коралови и дафинови дървета, червени и пурпурни хибискуси, азалии и стена, обрасла с увивни растения; от пролуките между плочите на алеята към главния вход стърчеше декоративна трева.

Лора се гордееше с дома си. Преди три години, когато се отказа да плаща на частни детективи, за да търсят Дилан и Мелани, започна да влага спестяванията си за обновяване на къщата — первази на пода и рамки на вратите от тъмен дъбов материал, нови корнизи, тъмносини керамични плочки в голямата спалня, изискани бели умивалници със златни кранове. Беше изкоренила японската градина на Дилан от задния двор, тъй като й напомняше за него, и бе посадила на нейно място двайсет различни вида рози. В известен смисъл къщата бе заела мястото на откраднатата й дъщеричка — тя си мислеше за нея и се притесняваше, полагаше грижи да я облагороди, водеше я към съвършенство. Тревогите за добрия ред в къщата бяха като майчинските грижи за здравето на детето.

Вече можеше да спре трансформациите на майчинските си чувства. Момиченцето й се прибираше.

Пепър измяучи.

Лора взе котката от земята и я вдигна пред очите си:

— Все още ще се намери много обич и за горкото ми коте. Не се тревожи, стари мишеловецо.

Телефонът иззвъня.

Остави котката, пресече коридора до голямата спалня и взе слушалката:

— Ало?

Никой не се обади. Човекът, който бе набрал номера й, се поколеба, после затвори.

Тя се загледа в апарата. Може би по друго време на денонощието би взела иззвъняването за грешка, но сега и след всичко, което й се случи през последните часове, някакво тревожно чувство припари в гърдите й.

Провери отново заключалките на вратите си. Това едва ли беше най-добрата реакция, но не можа да се сети какво друго да направи. Все още притеснена, Лора се запъти към празната стая, която някога беше детската.

Едва преди две години се бе освободила от бебешките мебели на Мелани; накрая бе признала пред себе си, че изчезналата й дъщеря вече ги е надраснала. Не бе обзавела наново стаята, като се убеждаваше, че Мелани ще бъде достатъчно голяма при завръщането си, за да може сама да прецени какво й трябва. Всъщност Лора бе оставила стаята празна, защото дълбоко в сърцето си усещаше, че Мелани никога няма да се върне, че детето завинаги е загубено.

Беше запазила обаче някои от играчките на дъщеря си. Извади от гардероба една кутия със залъгалки и погледна вътре. Три- и деветгодишните нямат особено много допирни точки, но Лора откри две, които все още биха се харесали на Мелани — голяма, леко изцапана спяща кукла и по-дребно мече с клепнали уши.

Отнесе играчките в спалнята и ги нареди върху възглавниците с гръб една към друга, така че Мелани да ги забележи още с влизането си.

Пепър скочи на леглото и се приближи към куклата и мечето с любопитство и страхопочитание. Подуши куклата, отри муцуна в мечето и се намести до тях, като явно реши, че са добронамерени.

Първите утринни лъчи вече струяха през френските прозорци. Светлината се преливаше от сиво в златно и отново в сиво. Дъждът бе спрял и облаците започваха да се разсейват.

Макар че бе спала само три часа тази нощ и че Мелани нямаше да излезе от болницата още седем-осем часа, Лора не мислеше да си ляга. Беше съвсем будна и пълна с енергия. Отиде в кухнята, изстиска си два големи портокала, сложи съд с вода на печката, извади кутия овесени ядки със стафиди и пъхна две филии в тостера. После измъкна загърнатия в найлон сутрешен вестник изпод входната врата. Върна се в кухнята, довърши приготовленията за закуската си и дори започна да си тананика.

Мелани се завръщаше вкъщи.

Водещите статии във вестника — вълненията в Близкия изток, боевете в Централна Америка, машинациите на политиците, уличните кражби, грабежите и убийствата — тази сутрин нито я разтревожиха, нито я трогнаха. За убийството на Дилан, Хофриц и непознатия човек не се съобщаваше — случаят бе станал твърде късно, за да успее да стигне до сутрешното издание. Ако беше видяла тези убийства, отразени в „Таймс“, навярно нямаше да се чувства така безгрижна. Но за тях не се споменаваше нищо, а Мелани щяха да я изпишат от болницата следобед, така че — денят започваше прекрасно.

Дъщеря й си идваше вкъщи.

Когато привърши със закуската си, тя махна вестника и приседна до прозореца, загледана във влажната градина с рози, в която окъпаните цветове изглеждаха невероятно ярки под едва прокрадващите се лъчи на слънцето и неестествено пищни — като цветята в някой пъстър сън.

Беше загубила представа за времето — седяла бе там две минути или десет — но унесът й бе прекъснат от тупкане и тракане навсякъде из къщата. За миг замръзна на мястото си напрегната и уплашена — в съзнанието й се върна картината на оплисканите с кръв стени, на студените очертания на труповете в матови найлонови торби.

Пепър прекъсна натрапчивия спомен, като излетя от трапезарията, влезе в кухнята и задраска с нокти по плочките. Той дотича до близкия ъгъл и седна там с настръхнала козина по гърба и клепнали уши, като гледаше към вратата. След миг погледна към Лора и с внезапна и смешна проява на стеснителност се престори на безразличен, сви се в пухкаво кълбо на пода, прозя се и отправи сънливи очи към стопанката си, сякаш казваше: „Кой, аз ли? Да загубя котешкото си достойнство? Дори за миг? Никога! Да се уплаша! Просто е смешно!“.

— Какво направи, котенце? Преобърна нещо и се уплаши, така ли?

Котаракът отново се прозя.

— Дано не си съборил нещо чупливо — измърмори Лора, — защото ще ме принудиш накрая да се сдобия със зимни наушници от котешка кожа, за които си мисля от известно време.

Тя тръгна из къщата, като търсеше поразиите, направени от Пепър, и ги откри в спалнята за гости. Мечето и спящата кукла лежаха на земята. За щастие котката не бе успяла да ги разпори. Будилникът бе съборен от нощното шкафче. Лора го вдигна, видя, че още работи, дори и стъклото му не беше пукнато. Тя го остави на мястото му, върна куклата и мечето на леглото.

Странно. Пепър бе преодолял безразсъдното котешко поведение почти преди три години. Вече бе понадебелял, щастлив и напълно удовлетворен от живота. Това не беше типично и показваше, че му е ясно — вече е на второ място в дома на Маккафри.

Котаракът още седеше на пода в кухнята.

Лора постави крак в чинийката му:

— Имаш късмет, че нищо не е счупено. Няма да ти се хареса да се превърнеш в наушници.

Пепър се изправи, ушите му щръкнаха. Като почукваше по чинийката с изпразнената консерва котешка храна, Лора продължи:

— Време е да папкаш, злостни противнико на мишките.

Пепър не реагира.

— Ще го изядеш, когато имаш настроение. — Лора взе кутията, за да я изхвърли.

Пепър рязко се изхвърли от ъгъла си, стрелна се през вратата на кухнята и изчезна.

— Щуро животно — измърмори Лора и се намръщи, като погледна недокоснатата котешка храна в жълтата чинийка. Обикновено Пепър се втурваше към чинийката и се опитваше да яде още докато Лора му сипваше от консервата.

Странно.