Дийн Кунц
Вратата към декември (30)

30

Освободиха Ърл Бентън от болницата двайсет и пет минути след полунощ.

Лора се стресна, като видя колко зле изглежда той, въпреки че кръвта бе почистена от лицето му.

От едната страна на главата лекарите бяха обръснали участък колкото човешка длан и бяха затворили раната с много шевове. Отгоре бе закрепена марля. Устните му бяха лилави и подути, изкривени на една страна. Около едното му око имаше синина. Изглеждаше като блъснат от камион.

Видът му подейства и на Мелани. Погледът й се избистри. Сякаш излезе от транса си, за да го огледа по-добре, като риба, изплувала от дълбините на повърхността, за да проучи застаналото на брега странно същество.

— Ааа — тъжно изстена тя.

Изглежда, искаше да каже нещо на Ърл, затова той се приближи към нея. Тя докосна с ръка израненото му лице, погледът й бавно се премести от издраната брадичка и сцепената устна към синината около окото и марлята на главата. Оглеждаше го и притеснено хапеше долната си устна. Очите й се изпълниха със сълзи. Опита се да каже нещо, но не излезе и звук.

— Какво има, Мелани? — попита Ърл.

Лора се наведе до дъщеря си и я прегърна.

— Какво се мъчиш да му кажеш, мила? Мисли си го дума по дума. Не се притеснявай и не бързай. Ще го произнесеш. Можеш да го направиш, малката ми.

Дан, лекарят, който се бе погрижил за Ърл и младата медицинска сестра от мексикански произход следяха сцената напрегнато и в очакване.

Пълният със сълзи детски взор продължаваше да шари по лицето на Ърл, от един белег към друг, докато накрая промълви:

— З-заради м-м-мен.

— Да — съгласи се Лора. — Точно така, мила. Ърл се би заради теб. Изложи живота си на риск заради теб.

— Заради мен — повтори Мелани с благоговение, като че ли да бъде обичана и защитавана бе изцяло ново и изумително преживяване за нея.

Развълнувана от пропукването в изолиращата броня на Мелани и с надежда дори напълно да я премахне, Лора продължи:

— Ние всички се борим за теб, мила. Искаме да ти помогнем. И ще ти помогнем, ако ни позволиш.

— Заради мен — отново изрече Мелани, но не добави нищо.

Макар Лора и Ърл да продължаваха да я придумват, Мелани не каза нищо повече. Сълзите й пресъхнаха, тя наведе глава, престана да гледа раните на Ърл и отдалеченият поглед се върна в очите й. Уморено отпусна глава.

Лора бе разочарована, но не и отчаяна. Детето поне направи опит да се върне от тъмния си и уединен свят, а щом искаше да се възстанови, рано или късно щеше да го направи.

Лекарят от спешното отделение предложи на Ърл да остане и през нощта за наблюдение, но въпреки тежките последици от боя, който бе отнесъл, Ърл отказа. Искаше да се върне в квартирата и да даде показания пред полицията, като ускори професионалната смърт на Уекслърш и Мануело.

Всички бяха дошли до болницата с колата на Дан, но сега на Халдейн не му се щеше да се връща в жилището, защото не искаше Лора и Мелани да се срещнат с други ченгета, затова повика такси за Ърл.

— Не изчаквайте колата заедно с мен — подкани ги Ърл. — Вие заминавайте.

— Можем и да почакаме — възрази Дан, — защото искам да си поговорим двамата за някои неща.

Без да са се наговаряли, тримата наобиколиха Мелани, за да я пазят от всички страни. Седнаха непосредствено до входа на медицинския център, откъдето виждаха обляната от дъжда нощ и мястото, където щеше да спре таксито. Половината от неоновите лампи във фоайето бяха изключени, защото времето за посещение отдавна бе отминало, а другата половина разпръскваха студена и неприятна светлина. Във въздуха се носеше боров аромат от някаква дезинфектираща течност. Нямаше други хора освен тях четиримата.

— Да не искаш да повикаш някого от „Паладин“, за да ме отведе оттук? — попита Ърл.

— Не — поклати глава Дан.

— И аз така си мислех.

— В „Паладин“ са много добри — махна с ръка Дан — и никога не съм имал основания да се съмнявам в почтеността им, но все пак не виждам причини…

— Да, в конкретния случай не вярваш на никого от „Паладин“, както не вярваш и на полицията — довърши мисълта му Ърл.

— Освен на теб — обади се Лора. — Знаем, че можем да ти вярваме, Ърл. Без теб Мелани и аз навярно щяхме да сме мъртви.

— Не ми приписвайте кой знае какъв героизъм — намръщи се Ърл. — Постъпих глупаво. Отворих вратата на Мануело.

— Но ти не би могъл да знаеш…

— Все пак отворих вратата. — Изразът на отвращение от самия себе си личеше по лицето му, въпреки че белезите бяха изкривили чертите.

Лора сега разбра защо Дан Халдейн и Ърл са приятели. И двамата обичаха безрезервно работата си, имаха еднакво чувство за отговорност, бяха еднакво самокритични. Тези качества ставаха все по-редки в свят, където се потъпкваха идеалите, поощряваха се самолюбието и егоизмът.

Дан се обърна към Ърл:

— Ще потърся някой отдалечен мотел, ще наема стая и ще прекарам там с Лора и Мелани останалата част от нощта. Мислех да ги отведа у нас, но някой може би очаква от мен да направя тъкмо това.

— А утре? — попита Ърл.

— Има няколко души, с които искам да се срещна…

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Ако имаш настроение за това, когато станеш сутринта.

— Ще имам настроение — отсече Ърл.

Дан продължи:

— Има една жена на име Мери Катрин О’Хара в Бърбанк. Секретарка на организация, която се нарича „Свобода сега“. — Даде на Ърл адреса й и му каза накратко какво иска да научи от нея. — Нужно ми е да разбера и някои подробности за компанията „Джон Уилкс“: какви са служителите й, кой притежава най-много акции от нея.

— Калифорнийска корпорация ли е? — попита Ърл.

— Да, сигурно — кимна Дан. — Интересува ме също кога е основана компанията, къде и от кого се държат документите й, с какъв бизнес се занимават.

— С какво точно свързваш компанията „Джон Уилкс“? — попита Ърл, а това бе въпрос, който и Лора си зададе.

— Ще ми отнеме доста време да ти обясня сега — отвърна Дан. — Ще ти разкажа утре. Какво ще кажеш да се видим някъде за обед към един часа и да се опитаме да измъкнем нещо полезно от данните, които сме събрали.

— Добре, дотогава ще съм успял да проуча това, което искаш — увери го Ърл. Предложи да се срещнат в едно ресторантче във Ван Найс, където според него служителите от „Паладин“ никога не ходели.

— Не е обичайно свърталище и за ченгета — добави Дан.

— Струва ми се, че там е добре.

— Ето го таксито ти — съобщи Лора, когато фаровете осветиха стъклените врати и блеснаха в капките, насъбрани по первазите.

Ърл се наведе към Мелани:

— Е, принцесо, ще ме удостоиш ли с една усмивка, преди да тръгна?

Момичето вдигна глава към него, но Лора видя, че погледът му е далечен и отчужден.

— Предупреждавам те — заплаши я на шега Ърл, — ще се въртя наоколо и ще те притеснявам, докато не ми се усмихнеш.

Мелани само гледаше безизразно.

Ърл се обърна към Лора:

— Горе главата. Всичко ще се оправи.

Лора кимна:

— И благодаря за…

— Няма за какво — махна с ръка Ърл. — Аз им отворих вратата. На мене ми предстои да си разчиствам сметките за това. Изчакай ме първо да свърша тази работа, а после ще ми благодариш. — Пристъпи към входната врата, открехна я, но после се обърна към Дан: — Между другото, какво, по дяволите, ти се е случило?

— Какво? — учуди се Дан.

— Какво ти е на челото?

— Ооо. — Дан хвърли поглед към Лора и тя позна по изражението му, че се е наранил, докато се е занимавал с нейния случай; отгатна и че не му се иска да го признае и по някакъв начин да я накара да се чувства отговорна. Той отвърна: — Имаше там една стара госпожичка… тя ме удари с бастуна си.

— Хм! — смънка Ърл.

— Помагах й да пресече улицата.

— Но тогава защо ще те удря?

— Всъщност не искаше да пресича — обясни Дан.

Ърл се захили — от това израненото му лице придоби ужасен вид — бутна вратата, изтича през дъжда и се качи в таксито.

Лора вдигна ципа на дрехата на Мелани. Като притиснаха момиченцето помежду си, двамата бързо се отправиха към лимузината без отличителни знаци.

Беше станало доста хладно.

Дъждът бе студен.

Мракът като че ли дишаше зложелателно около тях.

„То“ дебнеше някъде наоколо.

 

 

В мотелската стая имаше две огромни двойни легла с лилаво-зелени кувертюри, които не се връзваха с ярките жълто-кафяви тапети. И тук, като в поне една четвърт от мотелите от Аляска до Флорида, обстановката дразнеше окото — странните и произволно подбрани мебели навеждаха Дан на мисълта, че един и същи некадърен вътрешен дизайнер е кръстосвал страната и е облепял стените, тапицирал е мебелите и е поставял пердета на прозорците с бракувани тъкани, залежали от години.

Матраците на леглата бяха прекалено меки, мебелите бяха поовехтели, но поне беше чисто. Освен това имаше и електрически чайник, както и безплатно нескафе, така че Дан приготви по чаша, докато Лора слагаше Мелани да си легне.

Макар детето да бе прекарало целия ден в някакво полусънно състояние и да бе изразходвало твърде малко енергия, заспа още докато майка му натъкмяваше завивките.

До единствения прозорец на стаята бе поставена масичка с два стола и Дан отнесе кафето там. Светлината бе твърде оскъдна, тъй като светеше само една малка лампа; през пролука в пердетата се виждаше и част от обления с дъжд паркинг, където призрачно синкавата светлина от уличните лампи образуваше странни фигури върху стъклото и никелираните части на колите и се отразяваше от мокрия асфалт.

Дан изслуша с нарастващо учудване и безпокойство разказа, който Лора бе започнала в колата — за „духа“ в радиото, което, изглежда, ги бе предупреждавало за нещо; за вихрушката, понесла цветя, която бе нахлула през кухненската врата; явно и на нея й беше трудно да повярва в тези свръхестествени явления, макар да бяха станали пред очите й.

— И как си обясняваш всичко това? — попита я той след края на разказа.

— Надявах се ти да ми го обясниш.

Халдейн й разказа как Джоузеф Скалдоне е бил убит в стая, в която всички врати и прозорци са били заключени отвътре.

— Като добавим и тази неправдоподобна случка към онова, което ми разказа за станалото у вас, предполагам трябва да приемем, че тук има нещо — някакво влияние, някаква сила — надхвърлящо човешките възприятия. Но какво, по дяволите, е то?

Тя отвърна:

— Цялата вечер мисля за това и ми се струва, че каквото… каквото и да бе обладало онова радио и да бе натрупало цветята в кухнята, не е същото, което убива. Като си мисля за случката сега, колкото и да плашеше, чуждото присъствие в кухнята ми всъщност не беше застрашаващо. И както вече казах, изглежда, ни предупреждаваше, че онова, което е убило Дилан, Хофриц и останалите, накрая ще се върне и за Мелани.

— Значи имаме добри и лоши духове — заключи Дан.

— Предполагам, че може да се нарекат и така.

— Добри духове и лоши духове.

— Не вярвам в духове — призна си тя.

— Нито пък аз. Но по някакъв начин при експериментите в сивата стая съпругът ти и Хофриц, изглежда, са се добрали, а после са освободили окултни сили, някои от които са смъртоносни, а някои — доброжелателни, поне доколкото са в състояние да те предупредят за събратята си. И тъй като не мога да измисля нищо по-подходящо… е, „духове“, изглежда, е най-подходящата дума.

И двамата замълчаха за миг. Допиха кафето си.

Дъждът се бе усилил.

В другия край на стаята Мелани промърмори насън, размърда се под одеялото, после отново се успокои и утихна.

Накрая Лора се обади:

— Духове. Това е просто… шантаво.

— Лудост.

— Побъркано.

Дан запали матовата лампа над масичката. От джоба на сакото си извади списъка с адресите от „Пентаграма“. Разгъна го и го постави пред нея:

— Освен съпруга ти, Ърнест Купър и Нед Ринк в този списък има ли някой друг, когото познаваш?

Тя проучва десетина минути адресите и откри още четирима, които познаваше.

— Този — посочи тя. — Едуин Коликников. Професор е по психология във федерална клиника. Често получава субсидии от Пентагона за различни проучвания; той помогна на Дилан да се свърже с Министерството на отбраната, Коликников е бихейвиорист, чиито специални интереси са насочени към детската психология.

Дан реши, че това е същият „Еди“, когото бе видял в холивудската къща на Реджайна и който сега би трябвало да я е отвел в Лас Вегас.

Тя продължи:

— Хауард Ренсвиър. Той е представител на някаква фондация, която разполага с много пари. Не съм сигурна с какво точно се занимава, но знам, че осигури финансова поддръжка за някои от експериментите на Хофриц и говори няколко пъти с Дилан за подпомагане и на неговите изследвания. Не го познавам особено добре, но изглежда противен, дистанциран и арогантен тип.

Дан бе сигурен, че става дума за споменатия от Реджайна „Хауард“.

— Този също. — Лора посочи още едно име от списъка. — Шелдън Толбек. Приятелите го наричат Шелби. Той е психолог и невролог от голяма класа, негово дело е най-доброто проучване върху различните форми на отчуждено поведение.

— Какво е това? — попита Дан.

— Отчуждено поведение ли? Психологическо оттегляне, кататония, аутизъм — състояния от този вид.

— Като при Мелани?

— Да.

— Имам основания да мисля, че тия тримата са участвали в изследванията, правени от мъжа ти и Хофриц в оная сива стая.

Тя се намръщи.

— Бих могла да го допусна за Коликников и Ренсвиър, но не и за Шелдън Толбек. Репутацията му е безупречна. — Тя все още разглеждаше списъка. — Ето още един. Албърт Юландър. Той е писател, пише странни…

— Знам. Онзи кашон там е пълен с негови книги.

— Той и Дилан редовно си кореспондираха.

— За какво?

— За различните аспекти на окултното. Не съм съвсем сигурна.

Лора не откри други познати за нея имена в дългия списък, но беше разпознала всички заговорници освен високия, белокос, изискан на вид човек, когото Реджайна познаваше само като „татко“. Дан подозираше, че „татко“ е нещо повече от садистичен извратен тип, нещо повече от обикновен член на изследователския екип на Дилан Маккафри, че той е ключът за всичко това, основна фигура сред заговорниците.

Дан се замисли:

— Мисля, че тези хора — Коликников, Ренсвиър, Толбек и Юландър — всички ще умрат. Нещо методично убива всички, които са свързани с проучванията в оная сива стая; нещото, което ние наричаме „дух“, тъй като не знаем как точно да го наречем; нещото, което те самите са освободили, но не са били в състояние да контролират. Ако не греша, на тези четиримата не им остава да живеят още дълго.

— Тогава би трябвало да ги предупредим…

— Да ги предупредим? Но тъкмо те са отговорни за състоянието на Мелани.

— И все пак, колкото и да ми се иска да бъдат наказани…

— А аз съм сигурен: вече им е известно, че нещо върви по петите им — реши Дан. — Еди Коликников е отпътувал неизвестно къде тази вечер. Останалите навярно също ще се измъкнат, ако вече не са го направили.

Тя замълча за миг.

— А каквото преследва тях… след като ги настигне… ще се върне и за Мелани.

— И на мене така ми се струва, ако вярваме на съобщението, което сте чули по твоето радио.

— Можем да му вярваме — мрачно процеди тя.

Мелани отново замърмори и този път звуците бързо прераснаха в уплашени стенания.

Докато момичето се мяташе под одеялото си, Лора се изправи и пристъпи към леглото, но спря изведнъж и се огледа с мрачен и разтревожен вид.

— Какво има? — учуди се Дан.

— Въздухът…

Той също го почувства, докато тя му шепнеше.

Въздухът ставаше по-студен.