Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (9)

8

Мина почти година. Храстите и дърветата вече напъпиха, птиците пееха пролетни песни, в парка на „Етиол“ първите цветя отваряха към небето бели и розови цветчета. Няма съмнение, пролетта дойде, каза си щастливо Жан, устремила поглед към наситеносиньото небе. Предстоеше й официална вечеря и трябваше да уреди последните подробности. Менюто и местата за сядане бяха определени, готвачката и слугините бяха получили точни указания, а за останалото можеше да разчита на икономката Маргарет.

Жан отново се загледа към парка. Слънчевите лъчи се отразяваха игриво в струите на фонтана. Мекият, ясен въздух се усещаше съвсем ясно и тя изведнъж закопня да се раздвижи.

— Маргарет?

Икономката, заета в момента с подреждането на свежи цветя във вазите, се обърна и я погледна въпросително с кръглите си, подобни на копчета черни очи.

— Да, мадам?

— Кажете на Виктор, че искам да изляза на разходка.

— Да, мадам — направи реверанс Маргарет и излезе с бързи крачки.

Жан се уви във вълнена стола, сложи си шапка и ръкавици и само след минути излезе от къщата.

Старият кочияш Виктор почтително й подаде ръка, за да й помогне да се качи в тъмносинята карета. После загърна коленете й с одеяло.

— Благодаря, Виктор.

Възрастният мъж сведе глава и страните му се обагриха в руменина. Обожаваше господарката си не толкова заради красотата й, колкото заради топлината и дружелюбието, с които се отнасяше към всички без разлика.

— Мадам желае ли да посети определено място? — попита той, докато с пъшкане се качваше на капрата. Вече не беше пъргав като на млади години.

Жан поклати глава.

— Не, искам просто да пообиколим горите, за да се насладя на чистия въздух.

Виктор кимна и потегли. Жан се облегна назад с доволна въздишка. Въздухът беше великолепно бистър и мек.

Гората на Сенар предлагаше великолепна гледка с нежните си зелени тонове, с прастарите дъбове и кестени, над чиито силни корени се беше разпрострял килим от светлозелен мъх. Все едно съм в царството на елфите, помисли си унесено Жан.

Някъде далеч се чу изстрел. Сигурно идва от съседно имение, каза си Жан и се вслуша, но не чу нищо повече. Конете препускаха равномерно по черния път. Едра граблива птица се рееше величествено в небесата.

Каретата се движеше по течението на реката и Виктор отпусна юздите. Конете забавиха ход. Жан затвори очи и вдъхна дълбоко пролетните ухания на гората. Слънчевите лъчи стоплиха бузите й, лекият вятър галеше лицето й.

Внезапно, без предупреждение, жално квичене, последвано от шумно пращене в храстите, разкъса мирната тишина.

Конете изпръхтяха уплашено. Жан се обърна и успя да види как нещо голямо и тъмно кафяво изскочи от храсталака и профуча покрай каретата. Дива свиня. Грухтейки, животното се блъсна в конете и побягна обезумяло.

Виктор запази присъствие на духа и се изправи, за да хване юздите. Стреснатите коне изцвилиха и се вдигнаха на задните крака. Изпаднали в паника, направиха огромен скок напред, старият кочияш изгуби равновесие, извика и падна от капрата.

— Виктор! — изпищя уплашено Жан.

Последното, което видя, беше опитът на Виктор да стане. Лицето му се разкриви от болка и той пак се отпусна на земята. Каретата се понесе по пътя.

Полудели от страх, конете препускаха в галоп, а каретата се мяташе на всички страни. Жан се удряше във вратичките, пищеше и се мъчеше да се залови за седалката. Изпълнена с ужас, тя видя как конете се насочват право към езерото, в което се вливаше реката.

— О, не!

Навлязоха в плитката вода и почти веднага едно от колелата затъна в кална дупка. Превозното средство спря изведнъж със силен тласък и конете се олюляха. Каретата изскърца жално, наклони се надясно и се обърна.

Жан се озова в езерото. В първия момент студената вода й отне дъха и тя изплака задавено. Намокри се до кости. Шапката и столата й плуваха наблизо, косата й се разпиля. Не можеше да повярва какво се случи. Премести поглед от преобърнатата карета към възмутено пръхтящите коне.

От брега се чу грухтенето на свинята и Жан обърна глава. Кървящото животно лежеше в храстите само на няколко метра от нея и явно вече нямаше сили да се изкачи по склона. „Това не е глиган, а бременна дива свиня“, разбра с ужас Жан. Издутият корем и розовите цицки показваха, че много скоро й предстои да роди. Сега обаче животното умираше в адски мъки и издаваше ужасени звуци. В сърцето на Жан пламна съчувствие. Кой идиот бе прострелял бременна дива свиня?

Само след миг на другия бряг се появи ездач, скочи от коня и нагази в езерото, за да й се притече на помощ. Носеше ловното облекло на благородник: червен панталон до коленете, високи черни ботуши, тъмносин жакет със сребърна бродерия на ръкавите и реверите. Жан го изчака да се приближи и видя, че е въоръжен с пушка и пистолет.

— Позволете да ви помогна! — извика галантно непознатият, свали тривърхата си шапка и направи елегантен поклон. При други обстоятелства това щеше да е израз на цивилизованост, но в сегашното положение, когато и двамата бяха до коленете във вода, изглеждаше гротескно — още повече че умиращата дивя свиня продължаваше да квичи от болка.

Мъжът учтиво й подаде ръка, ала Жан я пренебрегна. Очите й изпущаха гневни искри.

— За бога, не се занимавайте с мен, а застреляйте най-сетне бедното животно! — изсъска вбесено тя.

За момент мъжът вдигна невярващо вежди. Явно не беше очаквал подобна проява на неучтивост. Отпусна ръка и я измери с недружелюбен поглед.

— Нямам право да извърша подобно нещо — отвърна високомерно той. — Гоним този глиган от ранна утрин.

Жан се слиса. Тя се намираше на своя земя и който и да беше този господин, той нямаше право да ловува без нейно позволение. А най-вече нямаше право да стреля по бременни животни. Високомерието, с което я гледаше, и фактът, че умиращото животно пищеше от болка и страх, опънаха нервите й до скъсване. Бавно, но сигурно Жан загуби самообладание. Погледът й падна върху пистолета на непознатия.

— Мосю се забравя! Тази гора и реката са моя собственост… освен това вие очевидно не сте в състояние да различите бременна дива свиня от глиган! — изфуча разгневено тя, изтръгна пистолета от ръцете му и без да обърне внимание на стъписването му, застреля умиращата свиня. Животното най-сетне замлъкна и Жан въздъхна облекчено.

Мъжът я гледаше, сякаш има пред себе си луда.

— Как смеете! Тази чест се пада само и единствено на Негово Величество! — изсъска той и тънката му уста се опъна в едва видима линия.

Още в първия миг Жан бе забелязала светлосиния ешарп на гърдите му, скъпия кожен колан за оръжия и знаците по ревера му. В главата й светна предупредителна лампичка, ала човекът насреща й се държеше толкова арогантно, че тя не се удържа и от своя страна го удостои с надменен поглед, изпълнен с удовлетворение. Предпазливо остави пистолета върху вратичката на преобърнатата карета, приглади назад мокрите си къдрици и с цялото достойнство, на което беше способна в тази ситуация, излезе от водата.

— Доколкото ми е известно, дори кралят е длъжен да помоли за разрешение, преди да ловува на чужда земя — извика тя, без да се обръща.

— Мадам е напълно права — обади се дълбок глас наблизо.

Жан, все още не стигнала до брега, се обърна стреснато.

На отсрещния бряг видя ездач, възседнал великолепен бял кон. Позата му издаваше неоспорим авторитет. Тъмните очи върху красивото лице святкаха развеселено.

Жан се вцепени. В погледа й проблесна ужас. Кръвта зашумя в ушите й. Зави й се свят, защото веднага разбра кой стои пред нея. За момент си пожела да се е излъгала. Ала приликата с многобройните портрети, окачени навсякъде из страната, беше неоспорима. Властното му излъчване и Бурбонската лилия на седлото и юздите не оставяха съмнение кой е ловувал в нейната гора. Мъжът, пожелал да й помогне, се поклони толкова дълбоко, че носът му докосна водата.

— Ваше Величество — прошепна почтително той.

Жан загуби дар слово. Кралят я разглеждаше с интерес, строго и същевременно любопитно. За момент погледите им се срещнаха. Бузите й пламнаха. Внезапно осъзна в какво състояние са дрехите и косата й. Сякаш отгатнал мислите й, кралят се усмихна леко.

Лай на кучета и трополене на приближаващи карети върнаха Жан в действителността. Появиха се още ездачи и тя засрамено сведе глава.

— Много се надяваме мадам да ни прости, че ловувахме в земите й — чу тя ироничния глас на Луи, който не откъсваше поглед от нея. Явно се забавляваше от случката.

— Разбира се, Ваше Величество — произнесе с мъка Жан и направи несръчен поклон, както си стоеше в плитката вода.

Зад коня на краля се появи ездачка, възседнала прекрасна кафява кобила. Херцогиня Дьо Шатору. Жан познаваше лицето й. Настоящата метреса на краля често се появяваше в ложата си в парижката опера.

Гордата поза, с която седеше на дамското седло, обточената с кожи стола, леко разкриваща блестящото й деколте, предизвикателният тоалет… дамата беше извънредно привлекателна. Тя измери Жан с леден поглед и ловко преведе кобилата си съвсем близо до краля, за да насочи вниманието му към себе си.

— Е, ние сигурно ще си спомним за вас, мадам — каза Луи на Жан. — А вие, уважаеми граф Дьо Морпа — обърна се той към мъжа до нея, — наистина би трябвало да задълбочите малко познанията си по зоология.

Придворните около краля се засмяха тихо.

Граф Дьо Морпа? Името й говореше нещо, но Жан не се сети какво.

Лакеи и гвардейци нагазиха в езерото, за да извадят каретата. Скоро се установи, че оста е счупена. Изведнъж брегът се напълни с хора. Нима кралят ходеше на лов с толкова голяма свита?

Елегантен придворен се усмихна едва забележимо и наклони глава към Жан. Тя пренебрегна поклона му. Херцог Дьо Ришельо! Постара се да не забелязва и недобрия поглед, с който я следеше граф Дьо Морпа. Съзнаваше, че го е изложила, но все още не можеше да му прости отношението към бедното животно.

Мъж в униформа на ротмистър насочи коня си към Жан. Едва когато наближи, тя позна високата фигура на граф Дьо Брион и много му се зарадва. Той я поздрави с топла усмивка.

— Мадам Д’Етиол! Ако нямате нищо против, ще ви предоставим карета, за да се приберете у дома.

— А кочияшът ми? — попита загрижено тя. — Лежи ранен недалеч оттук.

— Веднага ще наредя да се погрижат за него — откликна графът.

* * *

Ловната компания продължи пътя си, но придворните не спряха да обсъждат случката в езерото — крайно неприятно за херцогиня Дьо Шатору, която веднага се запита дали пък произшествието не е инсценирано от някой неин враг. Разгневена, тя се загърна по-плътно в топлата стола. Не й беше за първи път. Откакто стана официална метреса на Луи, някои хора от Двора правеха всичко възможно да й отнемат тази почетна титла. Засега без успех, защото тя знаеше как да се задържи на власт, а и имаше добри съюзници. Въпреки това опитът на херцогинята й подсказваше необходимостта винаги да е нащрек. Младата жена в езерото без съмнение беше много красива — е, доста обикновена, но начинът, по който стоеше във водата край преобърнатата карета, трогателно безпомощна и същевременно искрено възмутена, привлече вниманието на Негово Величество и това никак не се хареса на херцогинята.

Кой придворен се криеше зад тази интрига? Ръката й стисна по-здраво юздите на кафявата кобила. Трябваше да признае, че няма представа. Вероятно Ришельо ще изкаже някакво предположение.

Във всеки случай този път не беше граф Дьо Морпа. Херцогинята се засмя тихичко. Никой не би се изложил по такъв начин пред целия Двор само за да я нарани. От месеци тя се опитваше да убеди краля да прогони Морпа от Двора и днес най-сетне присъства на публичното му унижение. Дано той сам подпечата съдбата си, помоли се тя.

Херцогиня Дьо Шатору стегна юздите на коня си и се обърна с подигравателна усмивка към министъра на флота.

— Бедната бременна свиня! Хората сигурно си мислят, че сте противник на женския пол, мосю Дьо Морпа.

— Просто не понасям змийския характер на някои екземпляри от женски пол, херцогиньо — отговори графът с опасна студенина в гласа.

Херцогиня Дьо Бранка, закръглена дама с живи кафяви очи, избухна в смях.

— Каква възхитителна млада дама срещнахме днес в езерото! Извънредно красива, не намирате ли и вие, херцогиньо? — попита невинно тя и бе удостоена с унищожителен поглед от Шатору.

Кралят забави ход, докато се изравни с ротмистъра.

— Кажете, граф Дьо Брион, познавате ли дамата?

— О, да, Ваше Величество — усмихна се младият мъж. — Мадам живее със съпруга си в имението „Етиол“.

Кралят го изгледа с интерес.

— А ние познаваме ли я?

— О, не, Ваше Величество, тя не посещава Двора.

— Колко жалко…

Херцогиня Дьо Шатору се наведе към ухото на херцог Дьо Ришельо.

— Не искам да знам как ще го направите, мосю Ришельо — изсъска тя с треперещ от гняв глас, — но се погрижете онази жена никога повече да не се явява пред нас в този вид, когато кралят ловува наблизо.

— Трудно мога да постигна нещо — отвърна тихо той. — Все пак се намираме на нейна земя…

В погледа й светна заплаха.

— Не ме разочаровайте, херцоже — изфуча тя и пришпори коня си с такава страст, че Ришельо неволно си спомни времето, когато херцогинята беше негова любовница, а не на краля. Споменът го изпълни с меланхолия. С радост би се опитал отново да стопи студенината й. Той обичаше предизвикателствата.

* * *

Шарл стоеше пред Жан силно зачервен. Без да свали прашното пътническо палто, той влетя направо в салона й, където тя вечеряше заедно с майка си, Абел, Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел.

— Как посмяхте! Пред краля! Знаете ли, че граф Дьо Морпа ме повика в кабинета си? Знаете ли какво трябваше да чуя?

Смаяна от бързината, с която случилото се предишния ден бе стигнало до Париж, Жан се изправи бавно.

— Много съжалявам за причинените неприятности — отвърна учтиво тя и добави решително: — Ала бедното животно страдаше и се наложи аз да сложа край.

Шарл я зяпна, сякаш имаше пред себе си глупаво дете.

— Бедното животно страдало? Вие не сте на себе си! — изфуча разярено той. — Граф Дьо Морпа е кралски министър и ръководи парижката полиция!

За човек, чието най-характерно качество е флегматичното равнодушие, съпругът ми показва учудващ темперамент, помисли си изненадано Жан.

— Според мен положението не е чак толкова лошо, Шарл — обади се примирително Льо Норман дьо Турнем.

Шарл се извърна невярващо към чичо си.

— Не било чак толкова лошо? Простете, но аз виждам нещата по друг начин.

Обърна се отново към Жан и нареди строго:

— Още утре ще пишете на граф Дьо Морпа и смирено ще се извините за поведението си.

— На никого няма да се извиня — отвърна хладно Жан.

Шарл шумно пое въздух, ала преди да отговори, в салона влезе Маргарет.

— Простете, мадам… — започна тя, очевидно развълнувана. — Мосю Дьо Брион, ротмистър на Негово Величество, е дошъл да ви поднесе почитанията си от името на краля.

— Мосю Дьо Брион? — зарадва се Жан. — Поканете го — нареди тя, без да обръща внимание на объркването на Шарл.

Граф Дьо Брион, облечен в парадна униформа, влезе в салона, следван от паж с кошница. Кимна на малката компания, после се поклони дълбоко пред Жан.

— Мосю Дьо Брион, каква чест. На какво дължа посещението ви?

Графът се покашля.

— Мадам, Негово Величество ми възложи да ви донеса дивеч. Още веднъж моли за извинение, че е ловувал на ваша земя без разрешение.

Пажът излезе напред, поклони се дълбоко и сложи на масата голямата кошница с дивеча.

Шарл зяпна смаяно.

Жан трудно повярва на думите. Дар лично от краля? Лицето й пламна. Значи не се е представила чак толкова зле, колкото си мислеше.

— Предайте на Негово Величество смирената ми благодарност — усмихна се очарователно тя и склони глава.

Граф Дьо Брион се поклони отново.

— За мен винаги е чест да ви виждам, мадам.

Шарл проследи излизането на кралския пратеник със заплашително смръщено чело. Лицето и шията му бяха станали тъмночервени и Жан се уплаши да не би съпругът й да получи удар.

— От краля? — изтърси гневно той. — От този момент нататък няма да излизате сама с каретата или на езда, разбрахте ли ме?

Льо Норман дьо Турнем се изправи и застана пред племенника си.

— Шарл… — опита се да обясни той. — … фактът, че кралят лично изпраща дивеч на Жан, би могъл да се тълкува като голямо отличие.

— Точно така — подкрепи го Пари дьо Монмартел, проследил появата на графа с голям интерес.

— Отличие? Че кралят си позволява да прави подаръци на жена ми? Аз няма да търпя това, бъдете сигурен! — извика възбудено Шарл.

Пари дьо Монмартел го погледна втренчено, после се обърна със суха усмивка към Льо Норман дьо Турнем:

— Вашият племенник очевидно не е много интелигентен…