Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (52)

51

Граф Дьо Морпа прекара вечерта на сватба в столицата. Рано сутринта камериерът му го събуди и с уплашен глас му съобщи, че граф Д’Аржансон желае да го види веднага.

Министърът разтърка очи и простена — в главата му пулсираше силна болка. Камериерът му помогна да облече халата и му подаде дневната перука. Морпа слезе с бавни стъпки по стълбата. Умората и голямото количество погълнат алкохол му бяха осигурили кратък миг на блажено неведение. Ала щом видя официалното изражение на граф Д’Аржансон и придружаващите го гвардейци, Морпа в миг изтрезня и се събуди напълно.

Доколкото му бе възможно, той се постара да запази самообладание и спря на последното стъпало.

— Мосю Д’Аржансон…

Министърът на войната кимна хладно.

— Графе, лично Негово Величество ми възложи да ви предам това писмо.

Морпа едва не получи удар. Олюля се и се хвана за парапета.

— Заточение…

— Съжалявам — рече тихо Д’Аржансон.

Ясно си личеше с какво огромно неудоволствие изпълнява възложената му задача. Връчи му запечатаното писмо и отстъпи крачка назад.

Мосю Дьо Морпа,

Обещах ви, че когато престана да се нуждая от услугите ви, ще ви го съобщя лично. С това писмо ви нареждам да се оттеглите от поста си на държавен секретар и министър. Понеже имотът ви Поншартрен се намира твърде близо до „Версай“, моята воля е до края на тази седмица да се оттеглите в Бурж и там да не приемате никого освен близките си роднини.

Не желая отговор.

ЛУИ

Замаян, Морпа седна на стълбата и се втренчи в писмото на краля. Само с няколко думи Луи бе разрушил живота му и всичко, което той беше. Това се случи в четвъртък, на 24 април 1749 година.

* * *

Дворът посрещна с недоверие и ужас прогонването на министър Морпа. Граф Дьо Морпа, един от най-могъщите министри в кралството, да бъде изхвърлен от Двора? Конфликтът му с фаворитката на краля беше всеобщо известен. Придворните следяха със задоволство и възхищение как министърът упорито отказва да се отнася почтително с кралската метреса, камо ли да я ухажва, както постъпваха много други мъже от Двора. Морпа не се опитваше да скрие какво е мнението му за издигналата се над своята класа буржоазка. А сега съдбата му изглеждаше подпечатана.

Кралят не уведоми никого по какви причини е уволнил министъра. На следващия ден се появи в Държавния съвет, следван от дофина и от херцог Дьо Ришельо, който изглеждаше в отлично настроение.

— Добър ден, господа. — Луи пренебрегна питащите лица на своите съветници. — Граф Дьо Морпа е уволнен от заеманите длъжности — заяви лаконично той и продължи спокойно: — Вече съм определил кой ще го замести. Граф Дьо Руй става министър на военния флот, граф Дьо Сен Флорентен ще бъде maison du rois^[1] а граф Д’Аржансон е назначен за министър на Париж. — Кралят кимна на тримата мъже, които се поклониха дълбоко. — Мосю Д’Аржансон, като ви назначавам за министър на град Париж, аз ви оказвам специално доверие, но ви препоръчвам да изпълнявате задълженията си с по-голямо старание от предшественика си. Господа, нямам какво повече да кажа по въпроса.

Кралят кимна отново и излезе. Министрите го проследиха с изумени погледи.

* * *

Първите вълнения около уволнението на Морпа се уталожиха. Дворът се върна към обичайното си ежедневие. Никой не говореше за министъра, никой не споменаваше името му. Само след няколко дни изглеждаше, сякаш всички го бяха забравили.

Жан обаче долавяше, че след падането на министъра придворните се отнасят към нея с повече респект, признават влиянието й и се боят от властта, която демонстрира по толкова впечатляващ начин. Тя прие новото отношение към себе си с мълчание — навярно защото не изпитваше чувство на триумф. Не се стремеше да играе ролята на влиятелна метреса, в случая просто не й бе останал избор. Със или без влияние върху краля — среден път очевидно нямаше. Последните три години й дадоха добър, макар и болезнен урок. Сега разбираше какво е имал предвид Пари дьо Монмартел, когато й бе казал, че ако иска да се задържи в Двора, трябва да овладее изкуството на интригата.

Успя да се отърве от най-страшния си враг. Граф Дьо Морпа бе уволнен и вече не живееше във „Версай“. Как ли я мразеше сега! Сигурно ще продължи да разпространява злобни стихчета и песнички срещу нея и краля, но това щеше да му е много по-трудно, защото Бурж се намираше далеч от столицата. А и наследникът му граф Д’Аржансон щеше да действа с цялата си твърдост срещу разпространителите на злобните памфлети, за да се представи добре пред краля.

Жан се чувстваше доволна. Никога досега позицията й в Двора не е била толкова стабилна и важна. Другите министри и държавните секретари се стремяха да поддържат добри отношения с нея, а конфликтът с Ришельо вече представляваше част от миналото. Никой в двора не подозираше, че двамата са съучастници в изгонването на Морпа. След заминаването на графа Ришельо малко се обиди, защото кралят не му предложи място в Държавния съвет, но Жан го утеши с обяснението, че кралят много държи на военните му постижения и смята за по-разумно той да пилее таланта си в други области. Ришельо знаеше, че е най-близкият човек на краля — а сега и на метресата му, — затова се укроти бързо. Вярно, мечтаеше да стане министър-председател, но не беше маниак на тази тема. Докато постът оставаше незает, щеше да си живее спокойно.

Жан се засмя доволно. „Кой би помислил, че един ден общият интерес ще ни направи съюзници“, каза си тя, докато седеше пред огледалото и се взираше в бледото си лице. Закашля се мъчително и се уплаши. Злополуката, абортът и напрежението от последните седмици бяха оставили видими следи. От няколко дни страдаше от настинка, но се надяваше да се оправи бързо, защото вече спеше спокойно и дълбоко, без да се страхува от нищо.

— Пристигна доктор Кесне, мадам — съобщи госпожа Дю Осе.

Жан кимна и потисна новия пристъп на кашлица, докато вървеше към паравана, за да се съблече с помощта на камериерката.

— Как сте, доктор Кесне? — попита тя, когато след малко се появи с разхлабен корсет и само по фуста.

— Благодаря, добре съм, маркизо.

Докторът извади инструментите от чантата си, изправи се пред пациентката и я измери с изпитателен поглед.

— А вие как сте? — попита той и започна прегледа.

— Добре съм, само малко съм настинала — отговори Жан и седна на тапицирания стол.

— Нужно е да почивате повече, маркизо — настоя лекарят, щом приключи с прегледа. — Кашлицата ви изтощава допълнително.

Жан отиде отново зад паравана, за да се облече.

— Опитвам се, доктор Кесне, но нали знаете какъв е животът в Двора. Вечери, празненства, приеми, пътувания, вечният церемониал… Трудно е да откраднеш няколко часа за почивка.

Излезе иззад паравана и даде знак на камериерката да ги остави сами.

— Тялото ви се нуждае от почивка, за да се възстанови — обясни лекарят и й подаде чаша с разтвор от стрити на прах билки. Жан послушно ги изпи до дъно.

— Организмът ви е много отслабнал, маркизо. Като ваш лекар съм длъжен да ви предупредя, че всяка следваща бременност ще е не само крайно рискована, но и безотговорна.

В първия момент Жан не разбра точния смисъл на думите му. В следващия се уплаши като малко момиче.

— Преувеличавате, за да ме накарате да почивам повече, нали докторе?

Лекарят поклати глава и въздъхна.

— Не, маркизо. Говоря съвсем сериозно. Ако забременеете още веднъж, ще платите с живота си.

Жан изохка стреснато. Нещо в нея сякаш се пръсна на хиляди парченца. След аборта се страхуваше, че вече не е в състояние да износи дете, но никога не бе допускала да се стигне дотам доктор Кесне да й забрани да забременява. „Той просто е свръхпредпазлив“, опита се да се успокои тя, ала дълбоко в себе си знаеше за настъпилата в тялото й промяна. Все още не беше напълно възстановена, не се чувстваше силна и бодра като преди. Въпреки това отказа да признае истината. Лекарите също бяха хора, те също можеха да се излъжат! Често се случваше да предричат, че някой ще умре, а той се възстановяваше от тежката болест и напук на тях живееше още много години. Или обявяваха някоя жена за ялова, а тя раждаше по няколко деца. Доктор Кесне сигурно се лъжеше и за нея.

Жан беше готова да се разплаче. Толкова силно желаеше да има дете от Луи — повече от всичко друго на света! Ако умре при раждането… е, добре, значи такава й е била съдбата. Всяко раждане беше опасно за живота на майката и бебето. Въпреки това ще опита всичко, за да забременее отново.

— Кралят не бива да узнае в никакъв случай — рече настойчиво тя. — Обещавате ли ми да мълчите?

Лекарят кимна примирено. Очевидно съобразяваше какво става в главата й.

— Разбира се, мадам.

Нито тя, нито той забелязаха как пред полуотворената врата бавно се отдръпна една сянка — стъпка по стъпка, без ни най-малък шум…

* * *

След представлението на „Комеди Франсез“ придворните се събраха в Салона на Венера, където им сервираха освежителни напитки. Херцогиня Дьо Бранка разговаряше с херцог Дьо Ришельо, но междувременно хвърли замислен поглед към маркиза Дьо Помпадур и графиня Д’Естрад в другия край на салона. Напоследък забелязваше промяна в отношението на графинята към маркизата. Съвсем дребни признаци, без особено значение, ала острият й поглед не я лъжеше: графинята се мръщеше открито зад гърба на кралската метреса; по лицето й се изписваше задоволство, чуеше ли някой да злослови по адрес на приятелката й; изкуственото дружелюбие при разговорите й с маркизата — всичко това свидетелстваше за промяна.

Херцогиня Дьо Бранка отдавна се чудеше какво всъщност свързва двете жени. Представиха ги в двора по едно и също време, а се познаваха от Париж, понеже графиня Д’Естрад беше братовчедка на съпруга на маркизата. Дотук с общото между двете. Те се различаваха не само външно и по характер, но и по мястото си в Двора, да не говорим за влиянието им. „Колкото и да не харесваме произхода на маркизата, все пак тя е официална метреса на краля“, каза си херцогинята. А след прогонването на Морпа целият двор разбра какво влияние има тя върху него. Докато графинята, макар и от аристократично семейство, беше просто една от многото дами във „Версай“. Хората я познаваха само като приятелка на маркиза Дьо Помпадур и понякога се смееха на злобните й шеги. „Всичко това създава опасна предпоставка за завист и ревност — прецени херцогиня Дьо Бранка, — но странно как така умна жена като маркизата не го осъзнава.“ Начинът, по който се отнасяше към графинята, показваше, че й се доверява сляпо и изобщо не забелязва настъпилата промяна. Нима наистина не подозираше нищо?

Херцог Дьо Ришельо очевидно бе уловил погледа на херцогинята.

— Да, да, всички ги мислят за най-добри приятелки… Истината обаче е друга: маркизата държи змия в пазвата си.

Херцогиня Дьо Бранка го изгледа смаяно. Дали и той бе научил онова, което знаеше тя?