Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (11)

10

Августовското слънце изгори зеленината на дърветата и поляните, цветята и цъфтящите храсти изсъхнаха. Само паркът на „Етиол“, където десетки прислужници и градинари всяка сутрин мъкнеха безброй кани и кофи с вода за поливане, блестеше като плодороден оазис сред сухия пейзаж.

Не беше валяло от седмици и горещината обричаше хората и животните на апатична леност. Всяко занимание, дори най-дребното, напрягаше тялото. Даже птиците бяха престанали да пеят и се криеха в короните на дърветата. В двореца цареше сковаваща тишина. Внезапно някъде се затръшна врата.

Слугинята Терез изскочи навън с развети поли. Дървените й обувки тракаха оглушително по паважа, докато тичаше към оборите. Кръглото й лице пламтеше от вълнение.

— Виктор! Виктор! — развика се тя отдалеч.

Независимо от пълнотата си слугинята прекоси двора със завидна бързина. Полите й пречеха и тя ги вдигна решително, без да се притеснява, че ще покаже чак до коленете силните си крака с дебели глезени.

— Виктор!

Недоволен, че смущават следобедния му сън, старият кочияш подаде потната си глава през вратата.

— Бързо, веднага впрегни конете! Трябва да доведеш доктора! — извика задъхано Терез. — Мадам ражда!

В първия миг старият Виктор зяпна смаяно, после тръсна глава и се затича към обора. Терез се облегна на рамката на вратата и избърса потта от челото си. Дано този път всичко мине добре, помоли се безмълвно тя.

* * *

Жан се взираше отчаяно в релефа на тавана и се молеше на позлатените ангелчета да й помогнат. Връхлетя я нова вълна от болка, отне й дъха и я отнесе до ръба на припадъка.

Опита се да си спомни кой, за бога, й беше разправял, че след първото дете ще ражда много по-леко, ала не успя.

Акушерката, дребна жена със силни мъжки ръце, я помилва по бузата.

— Дишайте дълбоко и спокойно — нареди тя, без да се трогва от мъките й.

Болката отмина и Жан се опита да диша. В стаята беше непоносимо горещо и задушно. Още от сутринта спуснаха завесите, но така и не спряха лятната задуха.

Камериерката Мария, застанала с бледо лице до леглото, избърса потта от челото на господарката си с влажна кърпа и й даде малко вода. Жан пи благодарно и се отпусна изтощена върху възглавниците. В тялото й се надигна следващата вълна и тя се сгърчи от болка. Всеки нов пристъп беше по-силен от предишния. Изпита чувството, че ще се разкъса, и простена от ужас.

„Моля те, Господи, направи така, че да родя здраво и силно дете“, изплака безмълвно тя. За момент видя отново малката главица на момчето, което роди преди две години и което живя само три дни. Не, сега не бива да мисли за него! На всяка цена трябва да прогони спомена и страха, изпълващ сърцето й. Този път детето й ще живее!

Жан изохка, понесена от нова болка, и заби нокти в леката копринена завивка. Болките я замайваха и тя изпадаше в състояние, близо до припадък. Светът загуби очертанията си. Почти не чуваше как в стаята влизат хора и си шепнат. Не усети кога донесоха до леглото й кофи с гореща вода и лекарят, повикан от Шарл, се скара с акушерката кой е по-компетентен. Не усети и прегледа, докато Мария отново и отново бършеше челото й.

Някой й говореше, но тя не беше способна да отговори. Чувстваше се абсолютно безпомощна. Болките се засилваха, а интервалите между тях бързо се съкращаваха. Жан пъшкаше и имаше чувството, че не й достига въздух. Лекарят хвана ръката й и заби игла във вената. Кръвта й закапа по пода. Пред очите й се спусна черна пелена и тя преживя кратък миг на милостиво безсъзнание. Много скоро обаче започнаха да я плискат със студена вода и да я разтриват с мокри кърпи, за да дойде на себе си. Макар да не й се вярваше, че е възможно страданието да продължи, болките се засилиха и следваха една подир друга почти без пауза. Тя се мяташе и виеше от болка като ранено животно.

Настъпи миг на просветление и Жан разбра с абсолютна увереност, че няма да преживее този ден. Животът й ще свърши, без да е направила нищо значително. Почина на 22 години при раждане, ще казват хората. Но в момента дори това нямаше значение. Дано само болките свършат по-скоро. „О, Господи, моля те!“ — проплака тя.

При следващия миг на просветление Жан видя широката усмивка на акушерката и почти се ядоса.

— Още малко остана, мадам. Виждам главичката. — Тя помилва отново бузата на родилката и с мрачно изражение избута лекаря настрана.

* * *

Шарл ходеше нервно напред-назад и непрестанно бършеше потта от челото си. Отдавна беше захвърлил перуката.

През последните часове в спалнята на жена му не спряха да влизат и излизат хора с тревожни лица и това го изнерви.

Прие първото дете съвсем естествено, а след като малкият му син почина само три дни след раждането, изпита съвсем слабо съчувствие към това непознато същество. Увериха го, че жена му е здрава и ще му роди още много деца, и той се успокои. Ето че отново се стигна дотам и той пламенно се надяваше и второто бебе да е момче и този път да оцелее. Ще има син!

Силен детски плач го изтръгна от мислите му и той се обърна облекчено към вратата. Слава Богу, детето излезе на бял свят.

След минута се появи Терез с леген, пълен с окървавена вода и мокри кърпи, и мина бързо покрай него със сведена глава. След нея излезе доктор Леноар и Шарл го погледна очаквателно.

— Поздравления, мосю Д’Етиол. Жена ви роди здраво бебе — лекарят смутено се почеса по главата.

— Значи е момиче? — попита беззвучно Шарл.

Льоноар кимна със съжаление.

Жан лежеше смъртнобледа върху куп възглавници. Бяха я измили и застлали леглото с чисти чаршафи, но в стаята все още миришеше на кръв и Шарл се потърси от отвращение. За малко да извади кърпичка и да си закрие носа.

Хвърли бързо поглед към дъщеря си, наведе се към Жан и я целуна по челото.

— Не е страшно, че е момиче. Следващия път сигурно ще родиш момче — рече Шарл, горд с великодушието си.

— Мадам има нужда от време, за да възстанови силите си — обясни учтиво лекарят. — Раждането беше много трудно. Засега я оставете на спокойствие.

* * *

Нарекоха момиченцето Александрин. Тя имаше мънички пръстчета на ръцете и краката, а валмото руси къдрави косъмчета на главичката й придаваше ангелски вид.

— Моето сладко малко съкровище! — Жан се смееше и я подхвърляше във въздуха. Бебето реагираше с радостни звуци.

Погледнеше ли дъщеричката си в очите, Жан изпитваше топлота и нежност. Имаше чувството, че двете се познават от цяла вечност. Александрин беше съвършена. Шарл почти не й обръщаше внимание, но това не притесняваше щастливата майка. И бездруго беше убедена, че прекрасното малко същество няма нищо общо с човек като Шарл.

През трите години на брака си двамата не успяха да се сближат. Жан се радваше, че Шарл не проявява интерес нито към салона й, нито към театъра. „Сигурно съзнава неспособността си да каже дори две свързани изречения“, мислеше си понякога тя.

Все пак признаваше, че мъжът й не е с лош характер. Той беше добродушен, макар и доста тромав. Би могла да попадне на много по-лош съпруг. Подобно на повечето брачни двойки и двамата се отнасяха един към друг с дистанцирана учтивост. За съжаление Шарл продължаваше да идва в стаята й всяка нощ и да настоява за правата си. С повечето съпруги беше така. Жената не се омъжваше за удоволствие, а за да е осигурена и да заеме по-добро място в обществото. Така беше открай време. Брачните задължения бяха цената, която тя бе принудена да плати, за да живее желания живот.

Ала появата на Александрин я обезщети за всички преживени страдания. Детето представляваше дар небесен. Истинска благословия беше да го държи в прегръдките си. Целуна я за кой ли път и я залюля нежно. Кърмачката стоеше до леглото и се усмихваше с разбиране.

— Сигурна ли си, че я храниш добре? — попита Жан.

— Разбира се, мадам — отговори спокойно жената. Пищните й гърди не допускаха съмнение в способностите й. — Кърмя я редовно, на всеки три часа.

Жан целуна Александрин по пухкавата бузка и неохотно я предаде в ръцете на кърмачката.

— Искам да ми я донесеш и следобед, чуваш ли?

Кърмачката кимна и излезе, притиснала бебето към гърдите си. Там малката Александрин изглеждаше още по-дребничка и безпомощна, отколкото беше в действителност.