Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (21)

20

По обед в двора на „Етиол“ влезе натоварена карета и спря пред парадното стълбище.

— Какво е това, за бога? — учуди се Абел, който бе изтичал до прозореца, привлечен от шума, и смаяно проследи как един лакей и двама пажове разтоварваха грижливо овързани сандъци, глобус и десетки пергаменти в кожени подвързии.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Жан и слезе тичешком в преддверието.

Обърканата Маргарет отвори вратата. След кратък поздрав лакеят и пажовете минаха покрай нея, приведени под тежестта на товара си.

— Какво означава това? — попита високо Жан.

— Простете, мадам…

Пред нея застана дребен мъж в черните одежди на придворен духовник и свали шапка с елегантен поклон. Беше още млад, на не повече от трийсет години, и в очите му святкаше хумор. Жан позна абат Филип-Шарл-Франсоа дьо Пиер, маркиз Дьо Берни. Двамата се бяха запознали на празненството у графиня Д’Естрад и се бяха харесали.

— О, абате, радвам се да ви видя!

Мъжът размаха шапката си.

— Идвам при вас като кралски пратеник, мадам. Кралят ми възложи да ви подготвя за придворния церемониал във „Версай“.

* * *

Книги и свитъци имаше навсякъде: по масата и столовете, по перваза на прозореца, даже по пода.

— Оттук нататък животът ви ще се определя от дворцовия етикет — обясни абатът, загледан в грижливо поддържаните си ръце с изискан маникюр. — Това означава, че трябва да научите буквално всичко: как се влиза в помещение, как се сяда, как се правят поклони, как се яде, пие, танцува, кога ви е позволено да говорите и най-вече какво ви е позволено да говорите. — Той пое въздух и вдигна глава. — Откровено казано, за няколко седмици е почти невъзможно да научите всичко, но щом такова е желанието на Негово Величество, ще направим невъзможното.

Абатът извади от расото си дантелена кърпичка и елегантно попи капчиците пот от челото си, преди да застане пред голямата дъска, също донесена от пажовете, и да посегне към тебешира.

— Първо и най-важно трябва да осъзнаете, че придворният етикет не е просто изискано държание, а кодекс за поведение, който олицетворява йерархията в Двора и държавата. Колкото по-високи са рангът на съответното семейство и официалната титла на лицето, с толкова повече привилегии се ползва то.

Абатът нарисува триъгълник и прокара по височината му няколко хоризонтални линии.

— На върха стои кралят, господар на всичко и всички. Следва кралското семейство, след тях идват принцовете по кръв, херцозите и перовете, после маркизите, графовете и т.н. Един принц има повече права от един херцог, а херцогът ползва повече привилегии от маркиз или граф. От друга страна обаче, принцовете не са равни помежду си, както и един херцог не е еднакъв с друг. Между тях също има различия в ранга и останалите са длъжни да ги съблюдават. — Абатът прекъсна за малко лекцията си и я погледна изпитателно: — Разбирате ли какво ви говоря?

Жан кимна.

— Много добре. — Тъмните очи я измерваха с интерес. — Искам да запомните едно: независимо кой ще застане насреща ви в Двора, вие сте длъжна да се съобразявате с ранга му и произтичащите от него привилегии. Неспазването на етикета означава не само голяма неучтивост и обида, но и нарушаване на реда, олицетворяван от тези хора в страната и пред краля. — Абатът посочи дълъг и широк пергамент, окачен на дъската. — Както знаете, във „Версай“ живеят и работят десет хиляди души.

Жан кимна отново. „Версай“ беше не само резиденция на краля и Двора, а и седалище на правителството и на целия държавен апарат.

— Три хиляди френски благородници принадлежат към така наречените presentees — те могат да представят родословно дърво, стигащо най-малко до 1400-та година. Това им дава правото да принадлежат към Двора. Само хиляда от тях обаче имат привилегията да живеят във „Версай“.

Дори да имаш само една малка стая е високо отличие, помисли си Жан. Придворните, не получили такова благоволение, нощуваха извън двореца. Наричаха ги малко пренебрежително galopins, защото постоянно бяха на път между двореца и градските си резиденции.

Берни разви голяма карта. Появи се същинско море от дребно написани имена, титли, гербове и преплетени родословия. Абатът посегна към дълга, полирана показалка с позлатен връх.

— Висшата аристокрация на „Версай“. Най-могъщите, най-влиятелните семейства на страната. В техните вени тече най-благородната, най-чистата кръв на Франция. — Гласът му незабележимо бе добил страхопочтителен тон. — Някои от тях са роднини с кралския дом, повечето служат на Короната от поколения и участват в правителството. Те и предците им са доказали своето благородство главно чрез военни заслуги, рискували са живота си за нашата страна и за краля.

Жан се взираше замаяно в картата. Спомни си какво й бе казал граф Дьо Брион в салона на маркиза Дьо Тенсен: „Няма нищо по-благородно от това да пролееш кръвта си за другите.“ Това беше разбирането за чест на военната аристокрация. Нейните представители гледаха с пренебрежение на купените титли на служебната аристокрация и не се притесняваха да покажат надменността си към издигналите се представители на буржоазията.

Златният връх на показалката описа дъга върху имената и титлите.

— Родовете Конти, Конде, Ноай, Роан, Лорен…

Абатът се обърна към ученичката си и почука с показалката по два дебели тома, сложени на масата.

— Ако искате да се задържите във „Версай“, трябва да спазвате правилата на етикета, а за да ги спазвате, е необходимо да знаете точно кой стои пред вас. Затова ще научите титлата, ранга и връзките на всеки отделен придворен наизуст!

От уплаха Жан изпусна ветрилото си.

— На всичките хиляда?

— За начало е достатъчно. По-късно ще се запознаете и с останалите две хиляди.

Берни говореше напълно спокойно, без да обръща внимание на уплахата й.

Това си беше цяла наука. Жан, естествено, не повярва на думите на абата, че е невъзможно да се подготви за няколко седмици, но сега съзнаваше колко е прав. Да, тя отдавна знаеше, че към високопоставен придворен е длъжна да се отнася с повече почитание отколкото към дребен барон от провинцията, но нямаше представа за съществуващите стотици междинни степени. За определяне ранга на съответния род имаха значение не само титлата и рангът, но и колко старо е родословното дърво, какви са връзките с други благородни семейства — например бракове с нископоставени или дори скандален месалианс, както наричаха женитбите, сключени по финансови съображения с представител на служебната аристокрация или богатата буржоазия.

Изпълнена с решимост да се справи, Жан седеше до късна нощ над книгите и се опитваше да запомни обясненията и поученията на абат Берни. Искаше да е достойна за ролята си на бъдеща метреса, но дори да успееше да запомни безбройните имена и титли, както и стотиците предписания за поведение при един или друг случай, в никакъв случай нямаше да може да приложи познанията си на практика, да се държи с надменността и елегантността, които изискваше новият й ранг. Дворцовият етикет превръщаше живота на всеки човек, живеещ в Двора, в сложна хореография. Стана й ясно защо придворните наричаха „Версай“ се pays-ci — тази страна. Животът там беше непонятен за обикновените хора.

Докато четеше фамилните хроники под светлината на догарящата свещ, докато неуморно учеше наизуст имена и титли и отчаяно се опитваше да запамети многобройните връзки между семействата, Жан разбра, че абатът има и друга цел, а не само да я запознае с най-могъщите благороднически фамилии на франция: той искаше тя да се яви в Двора подготвена. Никой във „Версай“ нямаше да приеме в Двора жена, която не произхожда от старо аристократично семейство и е получила титлата си по благоволението на краля. Жан знаеше какво я очаква, ала не се плашеше. Отдавна беше наясно, че предопределеното й с раждането място не е същото, за което я е определил животът. Приемаше го като каприз на съдбата.

Много добре си спомняше как се засегна, когато преди години подслуша разговора между мадам Дьо Тенсен и мадам Жофрен. „Тя не е от нашата класа, нямаме право да я приемаме“ — колко унизена се почувства след тези думи. Сякаш беше белязана. На устните й заигра усмивка. Междувременно животът й се беше променил до неузнаваемост. Откакто се говореше, че тя ще е новата maitresse en titre, мадам Дьо Тенсен я посещаваше редовно, обсипваше я с комплименти и подаръци, непрестанно й разказваше за брат си, кардинал Дьо Тенсен, според нея най-достойният да заеме длъжността на починалия премиер-министър Фльори.

Жан очакваше и в двора да е същото. Отначало ще я посрещнат с предразсъдъци и скептицизъм, но тя ще се отнася с тях дружелюбно и отзивчиво — както винаги е правила, и ще посреща старата аристокрация с полагаемата се почит и уважение.

Посегна към малкото пакетче писма, получени през последните седмици от краля. Последното пристигна тази сутрин с нарочен куриер и беше надписано „До мадам маркиза Дьо Помпадур“. Все още не бе свикнала с тази титла, но обичаше звученето й. Вече наистина беше маркизът! Новото й име беше украсено с истински стар герб: три сребърни кули върху синя основа. Благородническата титла на старото, почтено семейство Помпадур от Лимузин бе отишла наскоро в ръцете на краля, защото семейството нямаше наследници. Луи даде на Жан не само титлата, а и принадлежащата й синьория в Лимузин.

Жан разгъна писмото от краля, френската армия бе постигнала победа във Фландрия. След славната победа при Фонтеноа французите завзеха и Турне, Гент, Брюж и Ауденарде. Жан прочете за пореден път последните редове от писмото и пулсът й се ускори:

… радостите на славата, които дължим на Бога и маршала на Саксония, не са в състояние да компенсират копнежа ни по вас. Да ви заключа най-сетне в прегръдките си — това ще е най-голямата награда за нашите победи.

Луи

* * *

Терасата на „Етиол“ приличаше на изложба — под огромен балдахин от бяло платно бяха изнесени всички столове от къщата. Със и без странични облегалки, облечени с кадифе ниски столчета, прости дървени табуретки, изискани кресла, една пейка и даже един диван.

— Е? Кой къде ще седне? — Абатът я погледна въпросително изпод черната си шапка.

Жан, облечена в лека рокля от нежнозелена коприна, разпъна чадърчето си, за да се опази от силното слънце, и внимателно огледа мебелите. Помисли малко и се обърна към Берни:

— В присъствието на краля имат право да седят само кралицата, кралските принцове и принцеси — на табуретки. Херцозите, маркизите, графовете и така нататък стоят прави.

Абатът кимна доволно.

— Много добре. А сега да предположим, че присъства само един принц или принцеса с кралска кръв. Къде ще седне херцогинята и къде може да седне маркиз или граф?

Жан се замисли за миг.

— Херцогинята ще се настани на креслото, а маркизът или графът — на табуретка.

— Правилно!

— Нещо обаче не ми е ясно — отбеляза Жан с леко смръщено чело. — Ако Негово Величество покани някой граф да седне, какво ще прави херцогът? И той ли ще седне?

— В никакъв случай — заяви категорично абатът.

— Но неговият ранг е по-висок от този на графа!

— Да, но право на краля е по всяко време да предпочете един придворен пред друг.

Жан го погледна объркано.

— Следователно всичко, което се смята за валидно, изведнъж губи значението си?

— Права сте. Защото кралското благоволение е по-важно от всяка привилегия и издига граф над херцог.

Жан въздъхна. Не си представяше как ще запомни безбройните изключения. Точно тогава забеляза в парка мъжка фигура с бастун в ръка да й маха приветствено. Добре познатото лице с издаден нос не можеше да бъде сбъркано с никое друго.

— Мосю Волтер!

Жан помоли абата да я извини за момент, повдигна леко полата си и слезе с бързи стъпи по стълбището към градината, за да поздравил стария си приятел.

— Мосю Волтер, толкова се радвам да ви видя!

Поетът свали шапка, поклони се галантно и й целуна ръка.

— Маркизо… — живите кафяви очи, обкръжени с мрежа от весели бръчици, измериха сияещото младо лице с видимо задоволство. — Уверявам ви, мадам, днес сте много по-красива от последния път, когато ви видях. Боговете ще завидят на краля за щастието да ви обича.

Жан се усмихна поласкано. Двамата се познаваха от доста години и вече бяха истински приятели, свързани от неутолимата жажда за знания и от любовта към изкуството. Преди да се омъжи, Жан се срещаше с Волтер главно в салона на мадам Дьо Тенсен и на официални приеми в Париж. Поетът често й носеше нови книги, канеше я на театър. След женитбата й той стана чест и скъп гост в „Етиол“. Тя поставяше пиесите му в театъра си, а заедно с други поети и философи двамата разговаряха до късна нощ за Бога и за света.

Жан го хвана подръка. От лекия ветрец дантелените волани на чадърчето й пърхаха като пеперудени крилца.

— Между нас да си остане, мосю Волтер, нямах ни най-малка представа колко е трудно да обичаш краля. Никога няма да науча безбройните правила и предписания, с които скъпият абат Дьо Берни се опитва да ме запознае — въздъхна тя и поведе поета към една сенчеста алея.

Волтер, искрено зарадван за връзката й с краля, спря и я погледна сериозно.

— Няма от какво да се притеснявате, мадам. Вие сте не само по-красива и по-очарователна, а и много по-умна от повечето дами в Двора.

Жан не отговори. Знаеше, че Волтер има горчив опит с „Версай“. Острият език и критичните му произведения няколко пъти едва не го пратиха в Бастилията. Многократно беше принуждаван да емигрира. Църквата не го обичаше. Слава богу, миналата година се бе върнал в Париж и оттогава се радваше на нарастващото благоволение на краля.

— Все още не съм имала случай да ви поздравя за новата ви длъжност като кралски историограф — усмихна му се топло Жан. — Вашето стихотворение за победата на Негово Величество край Фонтеноа ми хареса много. Кралят ми писа, че също го е харесал.

Волтер склони глава.

— Много ви благодаря. Позволете да изтълкувам като добър знак, че съдбата ни отвежда в Двора по едно и също време.

— И аз го тълкувам така, мосю Волтер, и се надявам да ме посещавате често. — Жан отново се обърна към терасата, където столовете и абатът я очакваха. — Дотогава ще се наложи да се позанимавам усърдно с изкуството на дворцовата етикеция, а това не е особено приятно. — От гърдите й се отрони тиха въздишка.

Очите на Волтер засвяткаха дяволито.

— Е, къде, ако не в Двора, е мястото на придворната учтивост, нали, скъпа?

Жан избухна в смях.

— Прекрасно казано!

Двамата се поразходиха още малко из парка, обсъждайки последните събития в Париж. Жан се радваше на разнообразието и покани поета да остане за вечеря. Волтер прие с радост.

* * *

Горещината бе развалила доста величествената външност на маркиз Дьо Пюизиол. Напудреното лице беше яркочервено, а по ръбовете на изкусно вързаното шалче блестяха едри капки пот. Маркизът кимна мрачно на братята Пари.

— Ужасно съжалявам, господа, но ме натоварихте със случай, много по-труден, отколкото предполагахме.

— Как да разбираме думите ви, маркизе?

— Имам предвид търсенето на наставница за вашата питомка — обясни нетърпеливо маркизът и затърси носна кърпичка из джобовете на жакета си.

Пари дьо Монмартел му подаде мълчаливо своята снежнобяла, дискретно парфюмирана кърпичка. Маркизът благодари и избърса потното си чело. После небрежно хвърли кърпичката на пода.

— Не съм сигурен дали ще намеря подходящия човек.

— Е, аз вече намерих — в гласа на Пари дьо Монмартел се прокрадна опасна мекота. Маркизът бе получил значителна сума, за да намери наставница — според изискванията на традицията на дамата се падаше задължението да представи Жан на краля и кралското семейство.

— Не ме разбирайте погрешно. Наистина положих огромни усилия, постарах се да убедя няколко дами, ала нито една от тях не пожела… — маркизът явно се чувстваше неловко и затърси правилните думи — … не пожела да се изложи на опасността да се бламира пред Двора, като представи на Негово Величество лице с такъв произход.

— Кралят й даде стара и благородна титла — намеси се Пари Дюверни, който досега не бе отронил нито дума. — Тя й дава право да принадлежи към висшата аристокрация както всяка друга дама във „Версай“.

Маркизът въздъхна театрално и вдигна рамене.

— Да, днес може би е така, но довчера не беше.

Пари дьо Монмартел хвърли кратък поглед към брат си и попита все така меко:

— Кажете ни, маркизе, вярно ли е, че принцеса Дьо Конти играе хазарт със същата страст като преди?

* * *

Само поклонът представляваше цял отделен свят. Съществуваха стотици различни форми да се поклониш. Дамите приклякаха леко или се отпускаха на коляно, гърбът оставаше изправен или съвсем леко се накланяше напред. Когато поздравяваше лица с висок ранг, трябваше да сведе горната част на тялото си, но когато пред нея застанеше човек с нисък ранг, бе достатъчно просто да издаде раменете леко напред — беше по-скоро вдигане на раменете, отколкото поклон. Понякога стигаше само да кимне кратко. Главата и погледът също изразяваха различни степени на уважение. При определени случаи се налагаше дискретно да разпери пръсти, а вариантите за вдигане, сваляне и разперване на ръцете нямаха брой. В зависимост от ситуацията ветрилото се държеше настрана, отваряше се наполовина или се затваряше.

Поклонът изразяваше всичко: какво възпитание е получила съответната личност, колко е цивилизована и образована, към коя класа принадлежи и дали е в Двора само от време на време или за постоянно. Лицата, принадлежащи към Двора, се движеха със завършена елегантност, грациозно, с игрива лекота.

Поне в това отношение ще имам полза от дългогодишните сурови уроци на мосю Гибоде, помисли си развеселено Жан, след като цяла сутрин упражнява с абата безбройните видове поклони. Крачеше със съсредоточено изражение към средата на помещението, прихващаше края на полата си, за да се поклони дълбоко на въображаемата високопоставена особа, появила се насреща й. Беше убедена, че се е справила добре, но абатът поклати глава.

— Не, не, маркизо! Ако покрай вас минат кралицата и дофинът, непременно трябва да сведете поглед. Само ако мине принцеса, имате право да повдигнете глава, но съвсем леко, ето така. — И й демонстрира поклона с умели движения.

Жан въздъхна. Внезапно на лицето й светна кокетна усмивка.

— А как да постъпя с краля?

Берни, отдавна предал се пред очарованието й, се засмя.

— Е, като се има предвид вашата специална връзка, към него също можете да вдигнете поглед. Но помнете, че ако сте на официална среща или държавна церемония, се налага да се снишите в дълбок поклон и да останете така, без да вдигате глава.

Жан му се усмихна с искрена привързаност. През седмиците, откакто абатът я обучаваше, двамата станаха добри приятели. Тя ценеше особено чувството му за хумор и умението му да не се поддава на емоциите.

— Знаете ли, абате, колкото повече научавам за етикета в двора, толкова повече расте страхът ми. Всеки ден установявам, че всъщност не знам и не мога нищо.

— Да осъзнаеш, че не знаеш нищо, е прозрение, което стои в началото на всяко истинско знание.

Жан кимна с признателност.

— Вие сте извънредно умен мъж, абате — промълви тя и с леко, едва чуто движение разтвори ветрилото си.

— Жан! Жан!

Чуха се стъпки. Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел влязоха с бързи крачки в салона. Жан ги погледна учудено.

— Току-що пристигна куриер — съобщи развълнувано пастрокът й. — Нашите победоносни войски са завзели Остенде. Кралят възнамерява да се върне от Фландрия. Очакват го в Париж на 7 септември.

Сърцето й направи огромен радостен скок.

— На 7 септември? Не се шегувате, нали? — Жан засия. Лицето й пламна. Божичко, оставаха й само две седмици! В главата й зазвъняха тревожни камбанки. — Но аз още нямам наставница! Кой ще ме представи в Двора?

Пари дьо Монмартел се усмихна широко.

— О, разбира се, че имаш скъпа. Ще те представи една от най-високопоставените дами в двора. Самата принцеса Дьо Конти!

Льо Норман дьо Турнем кимна доволно.

— Точно така. Ще ви придружава и графиня Д’Естрад.