Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (64)

63

В преддверието на кралската спалня се тълпяха придворни. Очакваха началото на церемонията по ставането на краля. Атмосферата беше напрегната. От снощи в двореца се носеха слухове, един от друг по-страшни. Херцог Дьо Ришельо се обърна към херцог Д’Айен, който стоеше до него:

— Представете си само: вчера отишъл при нея в два следобед, след два часа се върнал, за да даде указания на Държавния съвет, после пак отишъл при нея и останал там през нощта.

Застаналият наблизо Машо д’Арнувил очевидно чу думите на херцога, защото се обърна със смъртнобледо лице.

— Какво казахте? Наистина ли е бил при нея?

Ришельо кимна и го изгледа невинно. Отлично знаеше, че именно Машо д’Арнувил е поискал от маркизата да напусне Двора, като й е заявил, че това е желанието на краля.

— О, нима не знаете какво става?

Министърът поклати глава с ням ужас. Гвардейците вече бяха отворили вратата за първото влизане, но Машо д’Арнувил се завъртя рязко и забърза към изхода.

Ришельо и Д’Айен го проследиха с развеселени погледи.

— Няма да изкара още дълго — отбеляза капитанът на гвардията.

— Бих се учудил, ако издържи до пролетта — подсмихна се Ришельо и се запъти към кралската спалня заедно с другите избрани придворни, за да изпълни добре познатата церемония. Пристъпи към леглото на краля, дръпна завесите и се поклони дълбоко.

— Добро утро, Ваше Величество!

Кралят, в отлично настроение, дори не си направи труда да се престори, че е спал.

— Добро утро, мосю.

Ришельо се поклони отново и отстъпи назад. Луи се протегна с наслада.

— Добро утро, господа.

Нямаше как да не забележи едва прикриваното любопитство в очите на придворните, въпросителните им погледи, бдителността, с която следяха жестовете му и се опитваха да ги изтълкуват. Да правят, каквото щат. Никога няма да го разберат. Кралят се обърна към кардинал Дьо Ларошфуко:

— Прекрасно утро! Как мислите, кардинале?

Макар да му личеше, че не споделя мнението на краля, кардиналът се поклони.

— Ами… да, Ваше Величество — промърмори той.

Луи обу пантофите и се изправи енергично. Денят можеше да започне.

* * *

Гийом съобщи за мосю Машо д’Арнувил. Жан се запита дали изобщо да го приеме. Ала любопитството победи. Трябва да разбере какво има да й каже. Хвърли поглед в огледалото и се засмя. Почти не беше спала, но сенките под очите й бяха изчезнали като с магическа пръчка.

Министърът влетя задъхан в салона й и се сниши в дълбок поклон.

— Добро утро, маркизо!

Жан остави перото. Дни наред не бе отговаряла на писмата си и искаше да навакса.

— Добро утро, мосю Машо д’Арнувил! Признавам, че съм много учудена да ви видя в салона си.

Министърът се поклони отново.

— О, маркизо, силно се надявам да не сте разбрали неправилно онзиденшното ми посещение при вас!

Жан го измери с хладен поглед.

— Мосю Машо д’Арнувил, в продължение на години имах високо мнение за вас, затова ще ви дам добър съвет: положението се промени, но вие се постарайте да останете лоялен към новите си съюзници. Забравихте лоялността си към мен и ето какво се получи. Желая ви добър ден, мосю.

Жан кимна, без да обърне внимание на ужасеното лице на посетителя, и отново се зае с кореспонденцията си.

* * *

На 1 февруари 1757 г. Машо д’Арнувил и граф Д’Аржансон бяха освободени от заеманите длъжности и напуснаха Двора.

След по-малко от два месеца започна съдебното дело срещу атентатора Робер-Франсоа Дамиен.

Мосю Бериер лично съобщи на Жан каква присъда е произнесла Голямата камара на Парижкия парламент, поела случая. Дамиен очевидно е действал сам, без съучастници, гласеше заключението. Шестдесетте съдии го намериха виновен за обида на Величеството и опит за убийство на краля и го осъдиха на смърт.

Жан прие присъдата с безкрайно облекчение, но и с много болка. Стана й страшно, когато чу как на площад „Дьо Грев“ се събрала огромна тълпа, за да проследи мъчителната смърт на атентатора.

Луи никога не произнесе името на човека, направил опит да го убие.