Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (48)

47

Париж, пулсираща столица, пълна с живот, с пъстри улици и уникална смесица от хора от всички краища на света и от всички съсловия. Град, несравним с никой друг. Тук имаше всичко, което човек би могъл да си пожелае, стига да има пълна кесия. Париж беше различен от всички други градове.

Гордо и със съжалително пренебрежение гледаха парижани на хората от провинцията и от чужбина, лишени от привилегията да живеят като тях на пъпа на света. Защото в Париж се раждаха всички духовни и художествени течения на Европа, тук се правеха най-важните открития и всеки парижанин беше свидетел как се върти колелото на историята.

Напълно естествено беше хората от този град да се интересуват страстно от всяка новост. В кафенетата, по улиците, пазарите и площадите, на пейките в парковете се събираха жени и мъже, за да обсъждат последните новини, да клюкарстват, да разпространяват слухове и анекдоти, дошли от Двора или от Правосъдната палата. Най-усърдно разпространяваха слухове и анекдоти хилядите секретари, лакеи и куриери на висшестоящите, а народът на Париж ги разнасяше из града.

„Тъкмо там е проблемът“, установи тази сутрин главният полицейски лейтенант и се намръщи недоволно, докато четеше поредния доклад на агентите си. Начините за комуникация в града трудно се разгадаваха — и това се отнасяше както за слуховете, така и за разпространението на подигравателните песнички по адрес на маркизата. Случаят, изложен от един агент, би могъл да послужи за образец. Преди седмица полицията арестува двама 382 студенти — някой донесъл, че са говорили злонамерено за Двора и са рецитирали клеветнически стихове. Полицията си имаше доста ефикасни методи на разпит: заплашиха младежите, че ако не кажат откъде е стихотворението, рецитирано от тях, ще ги смятат за автори на подигравателните куплети. В случая обаче се наложи да арестуват все нови и нови заподозрени: двамата студенти получили стихотворението от свой колега, той от свой приятел, той пък от млад преподавател, който пък го взел от някакъв абат, а той го видял на писалището на един от своите събратя — и така до безкрай, без да се стигне до истинския автор.

Нарастващият брой памфлети изправяше Бериер пред сериозен проблем — точно сега, когато работата му бе допълнително затруднена, поради факта че граф Дьо Морпа недвусмислено му бе забранил да преследва авторите на подигравките срещу маркизата. Налагаше се да действа много предпазливо, затова продължи разследването само с няколко доверени агенти, а официално заяви, че преследва единствено клеветниците на Негово Величество.

В кабинета влезе Жак, един от доверените му хора.

— Простете, мосю Бериер, но току-що пристигна вест от таен агент с указание за мястото, където днес следобед ще има изпълнение на уличен певец.

Бериер застана нащрек. Лошото му настроение отлетя в миг. От седмици очакваха такъв случай.

— Незабавно изпратете полицаи. Инкогнито, разбира се.

* * *

Феро се чувстваше уморен. През нощта пи много, и то тежко, силно вино — това се оказа първата му фатална грешка за деня. Миналата вечер в кръчмата „Льомонтие“ някакъв непознат му връчи нови текстове, стихчета и карикатури, за да ги разпространи по улиците. Заплащането беше повече от щедро, Феро гуля цяла нощ и не се прибра вкъщи, поради което носеше у себе си всички текстове, карикатурите и парите — втората фатална грешка за деня.

Сутринта изпълни песните на площада недалеч от Конския пазар. Навсякъде вонеше на конска тор, но Феро не се плашеше от миризмите, пък и площадът беше много оживен. Повечето хора се спираха, слушаха песните му, смееха се. Публиката се състоеше главно от оборски ратаи, слугини, кочияши, улични продавачи и просяци.

Както винаги, Пиер раздаваше текста и следеше за полицаи. Феро се вдъхновяваше все повече.

Ръкоплясканията го опияниха и той продължи като в транс. Затова със закъснение чу виковете на Пиер, който от доста време му правеше отчаяни знаци.

— Полиция! Полиция!

Тук Феро извърши третата си грешка — вместо мигом да потъне в тълпата, той се огледа слисано, защото никъде не се виждаха униформени. Много късно забеляза четирима мъже, облечени като обикновени граждани, застанали сред слушателите. В този миг те извадиха шпагите си и единият хвана момчето.

— Пуснете ме! — изпищя Пиер и се опита да се отскубне, но полицаят го държеше здраво. — Не!

Паникьосан, Феро изпусна лютнята. Нямаше как да помогне на момчето. Скочи от зида, където бе застанал, с намерение да избяга.

Хората се разпръсваха уплашено. С ъгълчето на окото си Феро забеляза двама с шпаги, които вървяха право към него с мрачни лица. Направи остър завой и вместо надясно към кметството, хукна наляво към Сена — четвъртата и най-страшната му грешка, защото веднага зад ъгъла едва не се набучи на острието на блестяща шпага. Спря като закован. В следващия миг някой го улови изотзад. Бе попаднал в капан!

* * *

Полицейският лейтенант изтърси върху писалището си съдържанието на торбата, която агентите му откриха у певеца. Намерените днес веществени доказателства бяха повече от всички събрани досега. Текстове на песни и стихотворения в десетки копия, карикатури, изобразяващи краля, вързан с верига за маркиза Дьо Помпадур и братя Пари. Бериер се уплаши.

Отведоха певеца в Бастилията и го подложиха на разпит. Не се церемониха много с него, обвиниха го в тежки престъпления, но той упорито твърдеше, че му плащат, за да разпространява песните и текстовете. Не знаел кой му плаща, но бил убеден, че е благородник. Арестуваха и собственика на кръчмата „Льомонтие“, ала той отрече да има нещо общо с певеца, Феро обаче заяви друго: именно кръчмарят го свързал с така наречения му работодател. Първоначално агентите приеха версията на уличния певец като измишльотина, за да се спаси от доживотен затвор. Но торбичката със златни монети ги опроверга. Главният полицейски лейтенант подреди блестящите луидори на купчинки и ги загледа замислено. Невъзможно бе уличният певец да ги е спечелил с труда си. Освен това печатането на стиховете и карикатурите струваше много пари.

Веществените доказателства — а и инстинктът му — казваха, че Феро говори истината. Певецът е бил нает от посредник на човек, който много е внимавал следите да не стигнат до него.

Бериер сложи и последния луидор върху купчинката и въздъхна. Дългът му изискваше веднага да уведоми министъра. „Ще му докладвам по-късно“, реши той, грижливо събра копията от стиховете и карикатурите, добави монетите и отнесе всичко със себе си.

* * *

Жан стисна до болка облегалката на стола. Не беше в състояние да откъсне поглед от отпечатаната карикатура: кралят, вързан с верига за нея и братя Пари. Намираше се в кабинета на Пари дьо Монмартел.

После взе едно от стихотворенията, но веднага го остави настрана и продължи да прелиства купчината. Никога не беше виждала толкова много копия наведнъж. Идеше й да заплаче.

Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем я наблюдаваха тревожно. Банкерът ги бе поканил да го посетят (поради службата си Льо Норман дьо Турнем живееше във „Версай“), като ги бе помолил да побързат. Жан знаеше, че той постъпва така само когато се е случило нещо наистина важно, но не беше очаквала тази купчина клеветнически стихове и карикатури.

Странно, ала днес не се чувстваше нито наранена, нито обидена. Усещаше само как в гърдите й се надига студен, непримирим гняв. Този път няма да прости на хората, осмелили се да я клеветят по този отвратителен начин. Които и да бяха, те създаваха у народа изопачена, фалшива представа за нея и на всичкото отгоре представяха краля като слаб, безволев владетел. Обида на величеството представляваше тежко престъпление и тя се надяваше полицията да открие извършителите, а съдът да ги осъди да прекарат остатъка от живота си в Бастилията. Досега не беше мислила по тази начин и сама се учуди от твърдостта си.

— Заловихте ли човека, осмелил се да напише и да нарисува тези неща? — обърна се тя към главния полицейски лейтенант.

Мосю Бериер, застанал с учтиво сведена глава, вдигна поглед.

— Да, заловихме уличния певец, който изпълняваше тези отвратителни песнички и раздаваше текстовете им на слушателите. Но аз се съмнявам, че именно той е авторът на песните и карикатурите.

Жан изненадано вдигна вежди.

Бериер смутено премести тежестта на тялото си от единия крак върху другия.

— Ще бъда честен, маркизо… — започна колебливо той. — След внимателно разследване и като имам предвид резултатите от последните седмици, вече съм сигурен, че следите водят от Париж към „Версай“. Някой плаща на този уличен певец и на други като него да разпространяват злостни клевети по ваш адрес.

В кабинета се възцари тишина.

— Наистина ли смятате, че престъпникът идва от Двора? — попита с учудващо спокойствие Жан.

Бериер кимна.

Пари дьо Монмартел бе изказал същото предположение. Да, двамата имаха право. Парчетата от мозайката изведнъж заеха местата си и оформиха цялостната картина. Тя просто не искаше — по-точно, страхуваше се да повярва, че разпространението на песните и карикатурите в Париж е свързано със случващото се във „Версай“: анонимните писма, избухналата фиола, изчезването на Валери. Подозрението беше чудовищно, но вярно. „Не за първи път се оказва, че съм твърде лековерна и не съм дорасла за интригите в двора“, укори се горчиво Жан.

— Веднага трябва да предприемем нещо! — извика възбудено Льо Норман дьо Турнем.

Жан кимна. След малко посочи веществените доказателства.

— Уведомихте ли министър Морпа за арестите и за всичко това?

Полицейският лейтенант поклати глава.

— Не, маркизо, още не. Вероятно няма да ме разберете, но ще ви кажа само, че в Министерството на полицията често изчезват важни доказателствени материали. Сметнах за по-подходящо първо да узнаете вие.

— Много съм ви благодарна, мосю Бериер — отвърна любезно Жан и се усмихна. — Смятам обаче за редно да уведомите не само министъра, а и Негово Величество.

Бериер не успя да скрие ужаса си.

— Не, маркизо! Министърът никога няма да ми прости, ако подкопая авторитета му по такъв начин. Това със сигурност ще ми струва поста.

Жан се усмихна и приглади полите си.

— Няма да подкопаете авторитета му, мосю Бериер. Сигурна съм, че самият министър ще ви нареди незабавно да уведомите краля. Вярвайте ми…

Идеята се бе оформила за секунди в главата й. Луи трябваше да узнае какво става в Париж. Ако Бериер занесе памфлетите на граф Дьо Морпа, министърът положително ще ги потули. За съжаление полицейският лейтенант нямаше право да подмине своя началник и да се обърне директно към краля. Тя също не можеше да разкрие истината на Луи, защото щеше да изложи мосю Бериер — той бе извършил наказуемо деяние, предавайки тайна полицейска информация на Пари дьо Монмартел и на кралската метреса.

Оставаше само едно решение. Бериер трябваше да получи заповед от самия Морпа и спокойно да докладва на краля.

Планът й не беше труден за изпълнение. Жан знаеше, че в края на седмицата графът ще замине за Орлеан. Бериер ще му изпрати куриер, който ще се яви при министъра в събота вечерта. Морпа вероятно няма да отиде лично във Версай, а ще прати куриера обратно с нареждане до полицейския лейтенант да изчака завръщането му. С малко късмет и с помощта на мосю Жанел, генералния директор на пощите, ще подменят писмото с друго, в което Морпа ще помоли своя главен полицейски лейтенант незабавно да уведоми краля. Подмяната ще се извърши на някоя от пощенските станции, където куриерите сменят конете. Мосю Бериер ще се сдобие с убедително доказателство, че е уведомил министъра и е изпълнил разпореждането му. Морпа безспорно ще разбере, че са го изиграли, но няма как да предприеме мерки срещу Бериер.

Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем веднага одобриха плана й. Лесно ще фалшифицираме печата и почерка — увери я банкерът. Жан-Батист, довереният копист на Жанел, ги умеел тези неща.

Планът й успя напълно. Морпа получи писмото на Бериер в събота вечер и незабавно му изпрати отговор с недвусмислената заповед да не предприема нищо до понеделник. Хората на Пари дьо Монмартел подмениха писмото в пощенската станция Ла Вале, докато куриерът обядваше, а палтото му го чакаше на гърба на коня.

В неделя сутринта, още преди изгрев-слънце, главният полицейски лейтенант на Париж получи фалшифицирания отговор на министъра. Зарадван, той незабавно изпълни заповедта на Морпа и отиде във Версай, за да разкаже на краля какви обиди по адрес на величеството се разпространяват в Париж.

* * *

Пътуването от Орлеан до Версай премина повече от неприятно: изровени пътища, дъжд и бандити, които за щастие се разбягаха, виждайки герба на министъра и въоръжените му придружители. Граф Дьо Морпа въздъхна облекчено, когато най-сетне съзря двореца през прозорчето на каретата. През последния час беше задрямал и сега се опита да раздвижи скованите си, изстинали крайници.

Факли осветяваха палата. „Версай“! И след повече от 30 години дворецът сияеше със същото величие и великолепие като при първото му посещение — тогава беше малко момче и бе дошъл тук с баща си.

Каретата мина през златната порта и зави наляво към министерското крило. Морпа се уви в наметката и слезе. Каква беше изненадата му, когато бе посрещнат от швейцарски гвардейци.

— Негово Величество кралят желае да ви види незабавно, графе!

Министърът кимна спокойно. Същевременно умът му работеше трескаво — сигурно имаше причини за това изненадващо повикване! Първо помисли, че е станало някакво политическо събитие — но тогава кралят щеше да помоли да го види, не да пожелае. Думата „желае“ означаваше, че Луи е ядосан или го обвинява в нещо — а това би било наистина ужасно. Така размишляваше Морпа, докато вървеше с бързи крачки след швейцареца през коридорите на двореца.

Стомахът му се присви от лошо предчувствие. Нямаше ни най-малка представа защо Луи го е повикал, но с влизането в частния кабинет на краля изпита чувството, че е попаднал в капан. В кабинета, освен краля, бяха и мадам Помпадур, и мосю Бериер. Писмото на главния полицейски лейтенант! Защо, защо му писа да чака? Глупава постъпка. Трябваше веднага да тръгне обратно.

* * *

Жан проследи с тайно задоволство как усмивката замръзна върху устните на министъра, щом видя нея и Бериер.

— Ваше Величество!

Луи кимна ледено.

— Очаквах да се върнете по-рано, мосю!

— Моля за прошка, Ваше Величество, но… стана злополука — отвърна смутено Морпа.

Жан го погледна изненадано. Беше сигурна, че лъже. След хладния прием от страна на Луи отговорът му беше чисто интуитивен.

Луи кимна и посочи към масата, където бяха наредени стихове, текстове на песни и карикатури.

— Както чувам, тези памфлети се появяват в Париж не за първи път! Защо трябваше да науча за тях едва днес, графе? — попита остро той.

Морпа хвърли кратък поглед към масата.

— Извинете ме, Ваше Величество, но не исках да ви безпокоя излишно с подобни глупости.

— Как си позволявате да премълчавате пред мен, че народът се осмелява да се подиграва на своя крал и да го осъжда, мосю Морпа?

Кралят почти не бе повишил глас, но говореше така авторитетно, че всички присъстващи в кабинета се уплашиха. Очите му се присвиха, горната устна леко се издаде напред. Луи беше бесен от гняв, но не защото министърът му не го бе уведомил, а защото не можеше да повярва, че простият народ се е одързостил да изказва мнението си за своя крал и господар.

— Простете, сир, но не вие сте обект на народното възмущение — Морпа хвърли пренебрежителен поглед към Жан и продължи: — Народът не понася лукса, в който живее маркизата, и не иска да търпи повече безумното й прахосничество. Защото народът гладува. Обикновените хора страдат от последствията на войната…

Как смееше! Жан се обърна като ужилена. Очите й изпускаха искри.

— Никой не знае по-добре от вас, графе, че това са злостни клевети!

Морпа вдигна рамене.

— Прощавайте, маркизо, но аз не съм в състояние да преценя кое е клевета и кое — не. Народът не обича метресите на Негово Величество, защото е дълбоко привързан към своя крал и неговата законна кралица.

Жан изгуби контрол над себе си.

— Забравяте се, мосю!

Графът спокойно наклони глава.

— Сигурно защото казвам истината, маркизо.

Луи, който досега бе гледал през прозореца, се обърна към присъстващите.

— Достатъчно, мосю Морпа. — Тонът му беше леден. — Честно казано, вие оставихте у мен впечатлението, че вече не контролирате град Париж. Надявам се постът, който заемате, да не ви претоварва. Намерете авторите на тези памфлети и ги арестувайте по възможност най-скоро! Казвам ви го във ваш собствен интерес.

Морпа се поклони дълбоко.

— Разбира се, Ваше Величество.

Когато се надигна и удостои Жан със зъл поглед, тя отново разбра, че в Двора няма място и за двамата.

* * *

След излизането на граф Дьо Морпа и мосю Бериер Луи седна зад писалището си, за да отговори на писмо от граф Д’Аржансон. Само напрегнатото му чело показваше, че все още е гневен. Жан събра смелост и отиде при него.

— Позволете да ви кажа нещо, сир…

Погледът му веднага се стопли.

— Не искам да се притеснявате от грубите приказки на Морпа. Той ще намери извършителите, уверявам ви!

— Не е това… Сир, аз знам доста отдавна за тези памфлети.

— Знаели сте и не сте ми казали нищо? Защо?

Жан закърши ръце. Луи отново говореше като крал и това я изваждаше от равновесие.

— По същата причина, която спомена министърът. Защото омразата и враждебността в песните, стиховете и карикатурите засягат мен.

Луи се ядоса още повече.

— Лъжете се, мадам. Ако бяхте метреса на друг, нямаше да сте обект на присмех и подигравка! — почти извика той.

Жан кимна. Той беше абсолютно прав и това я караше да се чувства още по-виновна, задето не му е казала цялата истина.

— Простете ми, сир, но има още една причина, поради която си мълчах.

Вече нямаше връщане назад.

Луи я погледна изпитателно.

— Продължавайте!

— Според мосю Бериер авторът на карикатурите и песните е от Двора. Аз също вярвам в това, защото от много време получавам анонимни писма с подобно съдържание.

— Какво искате да кажете?

Жан стисна зъби. Не бе очаквала разговорът да е толкова труден.

— Подозирам кой е авторът… — изпъна рамене и заключи твърдо: — Граф Дьо Морпа!

— Не!

В първия момент Жан си помисли, че е направила грешка. Май не биваше да произнася името на министъра… Ала тя събра сили и се приближи още към Луи.

— Повярвайте ми, сир, не бих обвинила никого без основания. Този човек застана срещу мен още от самото начало. Той е интелигентен и разполага с възможности да унищожава доказателствата. Никой не смее да го изобличи публично. И главното — той знае колко много означава за вас обичта на народа ви!

Луи поклати глава.

— Графът работи за мен от трийсет години. Баща му е работил за регента, дядо му е служил на моя прадядо… Не би посмял да извърши подобна подлост!

— Сир… — Жан падна на колене, така очите й бяха на едно ниво с неговите. — Веднъж вече едва не сте прогонили граф Дьо Морпа от Двора, нали? Защото се е скарал с предишната ви метреса, херцогиня Дьо Шатору. Само преждевременната й смърт е спасила Морпа от заточение, права ли съм?

Луи мълчеше.

Жан пое дълбоко дъх и хвърли последния си коз:

— Мнозина в Двора твърдят, че херцогинята не е починала от естествена смърт…

Луи я погледна изумен, но тя усети, че пак отказва да й повярва.

— Откакто получих пакетчето с фиолата, живея в постоянен страх и с мен да не се случи нещо подобно — завърши тихо Жан.

— Наистина ли вярвате, че някой се стреми да ви отнеме живота?

Тя кимна решително.

Луи мълча дълго.

— Дайте ми доказателства — помоли най-сетне той. — Искам доказателства, че граф Дьо Морпа наистина е автор на тези клеветнически писания и се е провинил и в друго отношение. Преди това не мога, а и не искам да предприема нищо срещу него.

В гласа му звучеше властност, но лицето му изведнъж стана много уморено.

* * *

Както бе очаквал Бериер, министърът го повика още на следващата сутрин. Дългият коридор с каменна настилка към служебните помещения беше пълен с просители.

— Нека веднага да се разберем — започна Морпа, който правеше утринния си тоалет и изобщо не си даде труда да го поздрави. — Ще се погрижа да изгубите поста си. Децата ви и всички членове на семейството ви никога няма да получат работа на територията на Франция. Обещавам ви го, сьор Бериер. Но първо искам да разбера… от чисто любопитство… — обърна се към полицейския лейтенант с бръснача в ръка и воднистите сини очи го пронизаха като две стрели — … как посмяхте да покажете памфлетите на краля въпреки изричната ми заповед?

Бериер се изпоти целият.

— Простете, графе, но не ви разбирам… Самият вие ми наредихте да постъпя така!

— Как смеете да ме лъжете в очите?

— Не, мосю, не ви лъжа! — По дяволите, къде бе дянал писмото? Бериер зарови възбудено в папката, която носеше подмишница. Ръцете му трепереха неудържимо. — Моля заповядайте, мосю — рече с пресекващ глас той, когато най-сетне намери писмото от министъра.

Морпа не отрони нито дума. Почеркът беше съвсем същият, печатът също.

— Откъде го имате? — попита дрезгаво той.

— Донесе ми го куриерът от Орлеан!

Министърът го изгледа недоверчиво.

— Не си въобразявайте, че ще ме измамите! Ще разбера дали говорите истината — отсече накрая той и стана от стола. — И ще ви държа под око!

Бериер се оттегли с омекнали колене. Беше започнал да разбира какво се е случило в действителност. Без да каже дума повече, графът премина към задачите за деня. Поиска всеки ден да получава доклад от Париж.

— Ще арестувате всички подозрителни и ще се отнасяте с подобаваща строгост към всяко лице, заподозряно в клевета срещу Негово Величество — заключи той. За маркизата не спомена нищо.