Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (63)

62

Небето над „Версай“ висеше сиво и безутешно. Скреж покриваше моравите и голите цветни лехи в парка. Тук-там по каналите се бе образувала тънка ледена корица, студеният вятър набраздяваше тъмната водна повърхност. Зимата посрещна новата година със същото студено, недружелюбно време, с каквото се бе сбогувала и със старата. Във всички печки и камини в двореца гореше буен огън, но не успяваше да прогони студа. Високите коридори и официалните зали оставаха необитаеми. Само в малките частни апартаменти на краля беше горе-долу поносимо. Луи не смееше да отмени церемониите по ставането и лягането в кралската спалня, затова реши да се премести за няколко дни в „Трианон“ — малкия дворец в другия край на парка. Кралското семейство щеше да го придружи. Щяха да живеят малко натясно, но поне щеше да им е топло.

Следобеда Луи повика сина си в частния кабинет във „Версай“, за да поговорят за положението в Европа, а после посети дъщеря си, мадам Виктоар, която лежеше с тежка настинка.

Към пет и половина, придружен само от дофина, следван от личната си охрана и капитана на кралските гвардейци, Луи слезе по стълбата в парадния двор. Каретата, която щеше да го отведе в „Трианон“, го очакваше. Вече се стъмняваше и кралят зиморничаво се загърна в дебелата си наметка.

Шпалир от швейцарски гвардейци осветяваше пътя му. Зад тях се бяха събрали десетина любопитни, но Луи не им обърна внимание.

Нито кралят, нито придружителите му забелязаха мъжа в кафяво палто с дълбоко нахлупена шапка, застанал сред хората.

Луи почти бе стигнал до каретата, когато изведнъж забеляза движение отляво. Едра фигура се промуши между слисаните гвардейци, удари охранителя, който вървеше на крачка от господаря си, и се хвърли към монарха. Всичко стана за секунди. Луи усети само как нещо остро се заби в хълбока му. Ударът беше силен и той се олюля. Пое шумно въздух и се огледа за помощ.

— Мосю Д’Айен… прободоха ме…

Луи се улови за хълбока и усети нещо топло и влажно. Вдигна ръка към лицето си и изохка тихо. Кръв!

— Раниха ме… — прошепна с пресекващ глас кралят.

Наоколо цареше бъркотия. От всички страни се чуваха уплашени викове. Херцог Д’Айен и дофинът се хвърлиха да подкрепят краля.

Луи стоеше и се взираше в ръкавицата си. Опитваше се да разбере какво се е случило. Всичко му изглеждаше недействително.

— Ето го там! Мъжът с шапката! Хванете го! — изрева Д’Айен към гвардейците.

Охранителите на краля се втурнаха в указаната посока. Непознатият се опитваше да се възползва от общото объркване, за да избяга, но гвардейците го настигнаха. Чуха се възбудените им викове, когато го проснаха на земята.

Луи усети как му се зави свят. Някакъв непознат се бе опитал да го убие. Защо, за бога? Той беше неговият крал. Облегна се тежко върху рамото на херцог Д’Айен и заповяда:

— Да не го убиват! Искам го жив!

Отведоха краля в двореца. Опрян на херцога и дофина, той се добра някак до спалнята си. Отказа всякаква помощ. Свали наметката и жакета и видя, че е изгубил много кръв. На ризата му беше избило огромно червено петно. Пред очите му причерня.

Пажовете тръгнаха да търсят лекари. Дворецът беше почти празен, защото кралят и семейството му пребиваваха в „Трианон“. Нищо не беше готово, даже леглото на краля не бе застлано с чисти чаршафи.

Луи се чувстваше невероятно слаб. За момент даже бе изгубил съзнание. Обзе го страх. Ами ако умре без благословия от Църквата? Отново си представи Страшния съд, адските мъчения, вечния огън… Трябва да се изповяда! Надигна се с последни сили.

— Искам свещеник!

Ала нито отец Демаре, нито кардинал Дьо Ларошфуко се намираха в двореца. Тласкан от необходимостта, херцог Д’Айен заповяда да доведат свещеник от града. Кралят беше съгласен с всичко. Единственото му желание беше да се изповяда и да получи опрощение.

От Париж пристигна абат и кралят помоли да ги оставят насаме.

— Отче, искам да изповядам греховете си и да помоля Всемогъщия за прошка.

Абат Солдини, все още объркан от бързината, с която го бяха довели при краля, кимна замаяно.

— Разбира се… Ваше Величество…

Луи изповяда греховете и простъпките си.

— Разкайвате ли се искрено? Искате ли да не сте извършили тези грехове? — попита абатът и Луи кимна. — Тогава ще ви дам опрощение. Нужно е само да помолите за прошка хората, към които сте били несправедлив, Ваше Величество… Нека се помолим.

Двамата прочетоха кратка молитва и свещеникът извърши последното миросване. Луи въздъхна облекчено. Вече можеше да умре спокоен.

Най-сетне се появи хирургът. Заповяда да съблекат краля и да донесат гореща вода, за да измие раната.

След него дойде и доктор Ламартиниер, един от личните лекари на краля, и прегледа ранения.

— Раната не е дълбока, Ваше Величество, но не знаем дали ножът не е бил в досег с отровни субстанции — изрази загриженост той.

Луи кимна мрачно.

— Имате предвид, че оръжието може да е било отровено?

— За съжаление не изключвам подобна вероятност, господарю. — Лекарят нареди на помощника си да отвори чантата с инструментите и извади ножчето за пускане на кръв. — Веднага ще отворя една вена. Така лошите сокове няма да се събират в тялото ви.

Докторът направи малък разрез и в порцелановата купа закапа тъмна кръв. Луи усети нов пристъп на слабост. Пред очите му се спусна черна пелена. Чувстваше се безкрайно слаб, гадеше му се. Ами ако наистина го бяха отровили?

Кралят видя сълзите в очите на сина си, чу възбудените гласове в преддверието. Съпругата и дъщерите му, научили страшната вест, пристигнаха веднага. Окървавените дрехи и порцелановата купа, пълна с кръв, предизвикаха всеобщ ужас.

— О, татко! — изплака принцеса Аделаид и припадна. Едва успяха да я върнат в съзнание с ароматни соли.

Луи улови ръката на съпругата си.

— Най-искрено ви моля за извинение за всички страдания, които съм ви причинил. Простете ми, моля ви. Умолявам ви, мадам — прошепна с предрезгавял глас той.

Мария Лешчински кимна и очите й се напълниха със сълзи. Кралят помоли за прошка и децата си.

— Спокоен съм, защото знам, че ако умра, Франция ще има по-добър владетел, отколкото бях аз — заключи той с поглед към сина си.

Луи Станислас захълца неудържимо.

— О, татко, защо не улучиха мен!

Херцог Д’Айен надникна в стаята.

— Ваше Величество, най-после се появи отец Демаре.

Кралят кимна. Щеше да се изповяда още веднъж.

* * *

Много скоро и Жан научи за атентата. В първия момент се уплаши да не изгуби съзнание. Пред нея сякаш се отвори черна пропаст. Обезумяла от ужас, мадам Дю Осе бе дотичала в салона й и през сълзи й разказа новината.

— О, мадам, някакъв непознат го е пронизал с нож! Отнесли го в спалнята му. Било възможно ножът да е отровен.

Луи прободен с нож? Атентат? Жан стоеше вцепенена и се опитваше да проумее какво се е случило. После инстинктът й пое ръководството и изключи всички други мисли.

— Каретата ми! Веднага!

Грабна наметката си, отстрани камериерката от вратата и тичешком слезе в двора. Мина цяла вечност, докато каретата преодолее разстоянието от „Трианон“ до „Версай“.

„Веднага трябва да го видя!“ — повтаряше си тя и тази мисъл я владееше, докато тичаше по коридорите към кралските покои. Опитваше се да се пребори с паниката, която заплашваше да я надвие. Моля те, Господи, не позволявай Луи да умре, шепнеше си тя. Представата, че би могла да го загуби, разкъсваше сърцето й и тя тичаше все по-бързо. По бузите й се стичаха сълзи, но тя не ги усещаше. Задъхваше се, ала продължаваше да тича. Пътят до покоите на краля й се стори безкраен.

Най-сетне влезе в преддверието. Пред вратата към спалнята се бяха събрали десетки придворни и си шепнеха загрижено. Виждайки Жан, бързо се разстъпиха да й сторят път, ала двама гвардейци й препречиха пътя.

— Не може да влезете, мадам.

— Какво означава това? Веднага ме пуснете! — извика гневно тя.

— Съжалявам, мадам, но ни наредиха да не ви пускаме вътре.

— Какво?

Жан чу гласове в кралската спалня и понечи да мине между двамата стражи, но единият я задържа.

— Пуснете ме, трябва да отида при него! — изплака отчаяно тя. — Пуснете ме, умолявам ви!

Вратата се отвори. Появиха се дофинът и отец Демаре. Жан стреснато се отдръпна назад. Луи Станислас се намръщи. Изповедникът на краля я удостои с хладен поглед.

— Няма какво да търсите повече тук, мадам. Ще сторите добре, ако напуснете „Версай“.

— Но аз… — Жан се обърна към дофина: — Ваше Височество, моля ви… баща ви…

Младият мъж високомерно вирна брадичка.

— Кралят се разкая за греховете си и не желае да ви вижда повече.

Ужасена, Жан изохка.

Без да я погледне, дофинът се обърна към гвардейците:

— Придружете мадам до покоите й!

Преддверието изведнъж утихна. Всички погледи се устремиха към Жан. Граф Д’Аржансон не можа да се удържи и се ухили злобно.

Вече нищо нямаше значение за нея. Без да се противи, тя тръгна към изхода между двамата стражи. По бузите й неспирно се стичаха сълзи.

Машо д’Арнувил се изкуши да последва маркизата. Изпитваше дълбоко съжаление към нея. Очевидното задоволство по лицата на присъстващите му причини гадене. Същите тези хора до вчера чакаха на опашка пред покоите й.

Тъкмо когато се обърна към изхода, някой го хвана за рамото. Граф Д’Аржансон се наведе към ухото му и зашепна настойчиво:

— Чуйте един добър съвет, мосю Д’Арнувил. Не залагайте на бита карта. Звездата на маркизата залезе безвъзвратно.

Машо д’Арнувил се поколеба.

— Дофинът ще се радва да узнае, че може да разчита на вашата лоялност — допълни графът.

Машо д’Арнувил кимна. Презираше се, но остана.

* * *

„Кралят не желае да ви вижда повече.“ Думите отново и отново отекваха болезнено в главата й. Скрила глава във възглавниците, Жан се опитваше да ги заглуши, ала безуспешно. Най-страшното беше, че никой не знаеше в какво състояние е Луи. Тя все още не бе разбрала опасна ли е раната, отровено ли е било оръжието. Помоли се пламенно и обеща да прави всичко, което Бог поиска от нея, само Луи да остане жив. Мисълта да го загуби я подлудяваше. Болката й беше неописуема. Тя го обичаше, нуждаеше се от него. Не си представяше как ще живее без него. Моля те, Всемогъщи, умолявам те, запази живота му…

Мадам Дю Осе съобщи, че са дошли херцогиня Дьо Бранка и херцогиня Дьо Мирпоа. Жан ги прие. Макар и стреснати от ужасната новина, те се опитаха да я успокоят, но не постигнаха много.

— Не ме пуснаха при него! Никой не пожела да ми каже как е!

О, божичко, само да оживее! — плачеше Жан и мачкаше мократа кърпичка между пръстите си.

Минаха часове. Най-сетне се появи доктор Кесне. Идваше от спалнята на краля. Жан скочи от стола и се втурна към него.

— Моля ви, докторе, кажете ми как е той!

— Не се тревожете, маркизо. Негово Величество е много слаб, но ще оцелее. Вече сме сигурни, че ножът не е бил отровен.

Жан изхълца от облекчение. Едва си поемаше дъх. Кесне очевидно се разтревожи от състоянието й.

— Наистина нямате основания за тревога, маркизо. Атентаторът не е успял да рани сериозно Негово Величество, уверявам ви.

Жан кимна и отново заплака. Господ бе чул молитвите й. Как да му се отблагодари?

По-късно, когато всички си отидоха, тя застана до прозореца и се загледа с невиждащи очи в мрака. Съдбата й беше неизвестна. Луи се бе изповядал, бе приел последното миросване, бе помолил семейството си за прошка. Дали щеше да се върне отново при нея?

* * *

В кралската спалня не можеше да се диша. Навън цареше страшен студ и слугите не смееха да отворят прозорците. Докторите бяха заявили, че монархът е много слаб и ако настине, няма да могат да го спасят. Хората влизаха на пръсти и разговаряха само шепнешком. Всички бяха загрижени за краля, но не толкова заради раната, която по мнението на лекарите заздравяваше бързо и нямаше да създава проблеми. Тревожеха се много повече за душевното състояние на Луи. Той лежеше напълно безучастен и изражението му подсказваше, че се е пренесъл в някакъв свой свят.

— Би трябвало да погледнете на тази страшна случка откъм добрата й страна, Ваше Величество — опита се да го ободри кардинал Дьо Ларошфуко. — Най-сетне се върнахте при Бога.

Луи не го слушаше. Едва сега бе осъзнал пълния ужас на случилото се. Човек от неговия народ се беше опитал да го убие!

Защо? Единствено тази мисъл се въртеше в главата му. Спомни си големия съд, известен като Lit de justice, състоял се през декември в Париж. Строгата му ръка бе смирила постоянно каращите се парламентаристи. Някои магистрати бяха уволнени, другите без възражения приеха папската енциклика срещу изповедния билет и я обявиха за закон. По-късно, докато кралското шествие потегли по обратния път към „Версай“, събралият се народ мълчеше. Кралят ясно видя недоволството и враждебността на хората. Осени го лошо предчувствие. „Май дълбоко в себе си съм знаел какво ме очаква“, помисли си той и потрепери.

Мъжът, опитал се да го убие, се казваше Робер-Франсоа Дамиен. Продължаваха да го разпитват, но според херцог Д’Айен атентаторът говорел небивалици.

Сам ли е планирал покушението, или някой му е помагал? Може би Парламентът, чиито права кралят оряза? Или англичаните? За момент Луи заподозря даже монсиньор Дьо Бомон, архиепископа на Париж, когото бе пратил в изгнание, фанатично набожният духовник имаше много привърженици сред населението на Париж. „Не, невъзможно — каза си решително кралят. — Архиепископът е духовно лице и не би се натоварил с такава вина.“

В този момент в спалнята влезе херцог Д’Айен и кралят веднага го повика при себе си.

— Как мислите, мосю, защо онзи човек се е опитал да убие своя крал?

Луи говореше съвсем тихо и херцогът се наведе към главата му, за да чува по-добре.

— Според мен, Ваше Величество, той е фанатик. Луд. Духът му е непоправимо увреден.

— Искате да кажете, че той ме мрази, както в момента ме мрази и народът ми?

Херцог Д’Айен решително поклати глава.

— О, не, Ваше Величество, народът ви обича!

Кралят кимна уморено и херцогът се оттегли. След кратко мълчание, през което се взираше в златните украси на отсрещната стена, Луи повика министъра на Париж граф Д’Аржансон.

— Сир? — Д’Аржансон се поклони дълбоко.

— Как мислите, мосю Д’Аржансон, каква е причината за това мерзко дело?

Графът го погледна нерешително. Луи му кимна.

— Настоявам да чуя истината.

— Вижте, сир… хората ви обичат и почитат… но, простете ми, те мразят маркиза Дьо Помпадур… Тя е забила клин между краля и неговия народ…

— Според вас народът желае да я прогоня от Двора, така ли? — попита уморено Луи.

— Боя се, че да, Ваше Величество.

Отец Демаре, който бдеше от другата страна на леглото, се наведе към краля с подканваща усмивка.

— Разберете, сир, и народът ви като Църквата желае да се завърнете в лоното на семейството си.

Луи кимна безмълвно. Вие сте миропомазаният крал, който по време на коронацията се закле да уважава и пази Светата ни църква. Затова вашата вина е по-тежка от вината на обикновения смъртен. Страшните думи отекнаха в ушите му. Някога в Мец, когато внезапно се разболя сериозно, чу тези думи от епископа. Уплашен за живота си, кралят заповяда на тогавашната си метреса, херцогиня Дьо Шатору, да напусне града, а епископът го подложи на унизителна процедура — принуди го да се разкае за греховете си публично, пред всички присъстващи.

Слава богу, след атентата получи опрощение на греховете и взе свето причастие. От раменете му се смъкна огромен товар. Ала духовниците в Двора продължаваха да настояват да изгони маркизата.

Луи затвори очи и се помоли на Бога. Предстоеше му да вземе важно решение.

* * *

Минаваха часове, минаваха дни… Жан нито ядеше, нито пиеше. Нощем лежеше будна в леглото си и се взираше в мрака. Надеждата й да види отново Луи или поне да получи вест от него се топеше с всеки изминал ден.

Доктор Кесне идваше всеки ден и я осведомяваше за оздравяването на краля. „Раната на Негово Величество заздравява добре“, разказваше той, но кралят не искал да става от леглото. Бил обзет от меланхолия. Жан стискаше до болка медальона, подарен й от Луи, и милваше портретчето в него. Само ако можеше да отиде при краля, щеше да му помогне да се отърве от мрачните мисли и от чувството за вина…

Опита се да изпрати Абел в покоите на краля, но придворните го бяха прогонили с обидни думи още от преддверието. Властта й бе изчезнала в миг. Вече нямаше полза от ранга и връзките си, дори от мястото си на придворна дама. Всички с радост очакваха прогонването й.

Докато тя очакваше с тревога вест от краля, салоните й се пълнеха с придворни, дошли уж да й изкажат почитанията си, а в действителност да се порадват на нещастието и страха й. Не й беше трудно да прозре какво мислят за нея. Всеки искаше да разказва, че е присъствал на последните часове във „Версай“ на гордата, влиятелна маркиза. Жан остана напълно равнодушна към поведението на придворните. Нека си изливат злобата върху нея, нека се надяват на падението й. Един ден се появи Машо д’Арнувил. В сърцето й пламна нова надежда. Отдавна чакаше министърът да дойде при нея и да й разкаже за Луи. Знаеше, че той един от първите е влязъл в спалнята на краля след раняването. Дано, дано да й носи вест от Луи! Развълнувана, Жан буквално изтича в салона.

— Добър ден, мосю Машо д’Арнувил, много се радвам да ви видя! Моля ви, разкажете ми как е кралят!

— Според обстоятелствата — отвърна кратко министърът, който идваше от среща с дофина и мосю Д’Аржансон.

Жан го погледна смаяно. Очевидно не му беше приятно да е тук. Сякаш прочел мислите й, той вдигна глава и я погледна предизвикателно.

— Както вероятно знаете, маркизо, кралят изповяда греховете си и помоли семейството си за прошка. Тук съм със задачата да ви съобщя, че трябва да напуснете „Версай“.

Жан се вцепени.

— Това… той ли го каза?

Министърът кимна, направи кратък поклон и побърза да напусне салона.

* * *

Херцогиня Дьо Бранка, херцогиня Дьо Мирпоа и абат Дьо Берни се явиха в покоите на маркизата веднага щом научиха чудовищната вест. Ясно си личеше колко са развълнувани.

— Той иска да напусна „Версай“ — съобщи Жан.

Седеше в кресло пред огъня и се взираше в празното пространство.

Дребната херцогиня Дьо Мирпоа погледна невярващо към камериерките и прислужничките, които вече прибираха дрехи и разни дреболии в големи сандъци. Някои от момичетата плачеха.

— Веднага спрете да събирате багажа! — заповяда енергично тя. — А вие, маркизо, няма да заминете. Във всеки случай не и преди кралят лично да ви е съобщил желанието си!

Херцогиня Дьо Бранка кимна решително.

— Поискайте лично нареждане от краля! По възможност писмено. Без писмо от Негово Величество никой не може да ви принуди да напуснете „Версай“.

Жан стана от креслото.

— Наистина ли?

Абат Дьо Берни й кимна окуражително.

— Дамите са прави, мадам.

— Е, добре — отвърна тихо тя.

Без да бърза, Жан седна зад писалището и написа няколко реда до Машо д’Арнувил. Съобщи му, че ще напусне „Версай“ само след като получи писмо от Негово Величество. Гийом веднага отнесе писмото на министъра. Макар да беше сигурна, че съдбата й е подпечатана, тя се почувства малко по-спокойна.

* * *

Часовете се точеха безкрайни. Жан едва издържаше на напрежението. Ами ако кралят й изпрати заповед за заточение, завършваща с думите „Не желая отговор.“?

Шум зад гърба й я стресна до смърт. В стаята бе влязла мадам Дю Осе, главната камериерка.

— Още ли няма вест от Негово Величество?

Мадам Дю Осе поклати глава.

Жан се закашля мъчително и камериерката я изгледа загрижено. Донесе й чаша вода и посочи таблата с ядене, останало недокоснато.

— Моля ви, мадам, хапнете малко.

— Не мога — отговори равнодушно Жан и отново се загледа през прозореца.

След малко влезе Гийом.

— Мадам, мосю Бериер е дошъл да ви изкаже почитанията си.

Жан кимна. Знаеше, че сутринта главният полицейски лейтенант на Париж е бил при краля във връзка с атентата.

— Оценявам високо желанието ви да ме посетите в този труден момент, мосю.

Бериер се поклони със сериозно лице.

— Или ви е заповядано да ми донесете заповедта за заточение?

Полицейският лейтенант поклати глава.

— Не, разбира се, мадам. Позволете да кажа колко умен ход направихте, като поискахте лично писмо от Негово Величество. Кралят е в такова настроение, че никой не би посмял да го помоли за подобно писмо.

Жан кимна благодарно.

— А как е Негово Величество?

— Много е потиснат — отвърна мрачно Бериер.

— Не се учудвам — пошепна съчувствено Жан.

Живо си представяше как най-близките му хора се опитват да се възползват от Страшното събитие, за да наложат интересите си и да повлияят върху краля. Защо, защо не можеше да го види поне за малко!

* * *

На единайсетия ден от атентата Луи стана и заяви, че повече няма да пази леглото, ала мрачното му настроение си остана. Не напускаше покоите си. Изпълняваше задълженията си с непроницаемо изражение, изглеждаше примирен и говореше само когато се налагаше да дава важни заповеди на правителството.

Беше почти обед, а той продължаваше да се разхожда по халат, опрян на бастун, под смутените погледи на придворните. Състоянието му будеше всеобща тревога.

— Искате ли да организирам празненство в чест на оздравяването на Ваше Величество? — предложи принцеса Дьо Роан.

Луи й отговори с унищожителен поглед и тя се сви смутено.

В салона се възцари мъртвешка тишина.

След малко дофинът излезе напред и се поклони пред баща си.

— Желаете ли да обядвате с мен и съпругата ми, Ваше Величество?

Кралят поклати глава.

— Много ще се радваме, ако успеем да разсеем малко мрачното ви настроение — настоя Луи Станислас.

— Не желая да обядвам. Моля, вървете си. Ще остана тук.

Кралят даде знак на придворните да се разотидат и те нямаха избор, освен да се подчинят. Дофинът се поклони пръв и излезе с недоволно изражение. Херцогиня Дьо Бранка остана последна.

— Мадам Дьо Бранка?

Херцогинята се обърна с мека усмивка.

— Да, Ваше Величество? — откликна с очакване тя.

Толкова й се искаше кралят да попита за маркизата… Ала Луи мълчеше.

— Сир?

Мина цяла вечност, докато чу молбата му.

— Ще ми направите ли една услуга?

— Разбира се, Ваше Величество.

— Заемете ми наметката си.

Херцогинята го погледна стъписано, но веднага свали наметката си и му я подаде.

— Всичко, каквото пожелаете, Ваше Величество — поклони се дълбоко тя.

Кралят се опита да се усмихне и почти му се удаде.

* * *

Загубила представа за времето, Жан седеше до прозореца и гледаше към безутешния зимен парк навън, но не забелязваше нито голите дървета, нито мраморните и бронзовите скулптури в празните езера. Виждаше само Луи. През последните дни болката и страхът й от неизбежната загуба растяха, а тя бягаше в спомените. Единствено те й носеха някаква, макар и малка утеха. Докато се взираше навън, не виждаше замръзналите алеи и ледените блокове в Големия канал, а си представяше вековни дървета с току-що напъпили листа. Беше пролет, слънцето топлеше лицето й, каретата препускаше през гората. Затворила очи, тя се наслаждаваше на ароматите на пролетта. А после от храстите изскочи глиган и се удари в каретата. Конете се подплашиха и скочиха в езерото. Тя изпищя, каретата се обърна, тя излетя навън. Водата беше леденостудена и намокри роклята й. Спомняше си всяка подробност — как изтръгна пистолета от ръката на граф Дьо Морпа и застреля бременната дива свиня… как за първи път чу гласа на краля. По устните й плъзна нежна усмивка. Той стоеше на коня си като ангел, слязъл от небето. Или като древен римски бог, сияйно красив в божественото си величие.

Споменът за първата им среща беше толкова жив, сякаш бе станало вчера. Как само огледа мократа й рокля… още тогава тя се почувства магично привлечена от него. Жан помилва медальона на гривната, която не сваляше от ръката си.

— Мадам?

Мина време, докато Жан проумее, че гласът не е изскочил от мечтанията й, а идва от настоящето. Обърна се към него като в транс.

Луи.

Кралят стоеше на прага по халат, наметнат е пелерината на херцогинята, и я наблюдаваше — колебливо, почти плахо. В очите му светеше копнеж.

Гърлото й пресъхна. В следващия миг изпита такова облекчение и такава радост, че й се зави свят. Това беше най-щастливият миг в живота й.

— Сир… — гласът й пресекна.

Погледите им се срещнаха — и двамата не намираха думи. Само след секунди Луи се втурна към нея и я грабна в прегръдките си.

По бузите й потекоха сълзи. Тя се вкопчи в него като удавница.

— О, Жан — зашепна дрезгаво кралят, притисна я до гърдите си и я целуна жадно. — Дано Бог ми прости, защото не мога да живея без вас.

Жан помилва лицето му и нежно избърса сълзите от очите му. Двамата се целунаха отново, както от години не се бяха целували…