Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (55)

54

Минаха месеци. Вместо да продължава да се измъчва, Жан започна да развива други дейности. Както винаги, когато я обземаше някаква идея, тя изпадна в трескаво вълнение. Постоянно размишляваше и чертаеше планове.

Реши първо да поговори с Пари Дюверни и пастрока си Льо Норман дьо Турнем.

Двамата мъже я посетиха следобед в ермитажа край Драконовата порта. Годините бяха оставили следи по лицата им. Пастрокът й очевидно старееше и службата в Двора вече не беше по силите му. При едно от последните си посещения — той работеше много и все по-рядко намираше време да идва при нея — й бе признал, че очаква с нетърпение завръщането на Абел, за да предаде цялата работа в ръцете му. Тогава Жан се засмя невярващо, но днес съвсем ясно забеляза приведения му гръб и тънките линии около устата му и разбра, че той говори истината.

За разлика от него Пари Дюверни все още изглеждаше млад и жизнен. Възрастта не намаляваше жаждата му за действие, а гласът му беше все така гръмък.

— Искаш да откриеш военно училище? — попита заинтересовано той и извади табакерата си.

— Да — отговори твърдо Жан. — Ще е предназначено главно за синовете на бедни благородници, паднали във войната, или за останали без средства младежи от добри семейства. Ще построим пансион, където момчетата ще живеят и ще се хранят безплатно, а до него училище.

— Идеята ви е великолепна, маркизо — кимна въодушевено Льо Норман дьо Турнем.

Пари Дюверни го подкрепи.

— Така страната ще си осигури квалифицирани офицери и същевременно ще създаде социална институция за хора, които не могат да си позволят да дадат добро образование на децата си.

Жан се усмихна доволно. Точно такава беше целта й. Много обеднели благородници отиваха в армията — войната беше една от малкото възможности мъжете да печелят прехраната си с почетни длъжности. Ала мнозина падаха в битка или ставаха инвалиди и семействата им оставаха без никакви средства.

Жан се зарадва на реакцията на двамата си довереници. Отдавна мислеше какво да направи, за да умножи славата на краля и да подобри не само неговото, но и своето реноме в обществото. Идеята за военно училище й се стори най-добрата.

Надеждите й се оправдаха — Луи също се въодушеви от плана й.

— Военно училище, където кадетите ще получават добро образование — точно от това има нужда армията. При последната ни среща с маршал Дьо Сакс и двамата установихме, че ни липсват добре обучени млади офицери.

Жан кимна. Маршалът бе обсъждал темата и с братя Пари. Тъкмо той й подхвърли идеята да построи военно училище с пансион.

Кралят разпореди първо да се изготви подробен план. Искаше да е сигурен, че новата институция ще разполага с достатъчно средства, преди да обяви създаването й пред Двора и гражданите. Предвиждаше се военното училище да се издържа от допълнителните държавни доходи.

Пари Дюверни бе предложил да създадат фондация и сега загрижено изкриви лице, научавайки от Жан какво е желанието на краля, финансовият контрольор със сигурност щеше да се възпротиви, но Жан изобщо не се притесняваше от реакцията му. В Париж имаше двама мъже, които знаеха как да извлекат допълнителни доходи от държавната хазна, и това бяха братята Пари.

Льо Норман дьо Турнем и кралският архитект Габриел се заеха с плановете на сградата и съоръженията.

Луи често ги викаше в кабинета си, за да се осведоми как вървят нещата, а двамата с Жан до късна нощ седяха над плановете.

— Ако министрите ми имаха вашите блестящи идеи, мадам, кралството ми щеше да процъфтява — въздъхна една нощ Луи, остави перото и я помилва по бузата.

Жан усети как по тялото й пробяга тръпка. Усмихна се несигурно и наля вино от гарафата на масата. Нежностите на краля я изпълваха с надежда един ден предишните им отношения да се възстановят. Плътската им раздяла продължаваше повече от година… Единствената й утеха беше, че Луи все по-често търсеше съветите й по политически въпроси.

Тя му подаде чаша и той отпи голяма глътка.

— А решихте ли вече в кой манастир ще изпратите Александрин? — попита неочаквано Луи.

— Не, още не. Тази седмица смятам да отида в Париж, за да разгледам „Л’Асомпсион“. — Жан замислено завъртя чашата между пръстите си. През лятото дъщеря й щеше да навърши шест години и беше време да я дадат в манастирско училище.

— Париж не е далеч. Ще я посещавате често — отбеляза нежно Луи, очевидно разбрал какво става в нея. — И не забравяйте да отидете в Париж с чужда карета, не с вашата — добави загрижено той.

Жан кимна. Парижани все още се отнасяха враждебно и към нея, и към краля даже след като Луи я помоли да закрие театъра във „Версай“, за да сложи край на слуховете, че харчела безогледно парите му. Тя не се възпротиви, защото й ставаше все по-трудно да съставя програма за всеки сезон и да ръководи актьорската трупа. Сега даваха представления само от време на време, и то в малките дворци „Шоази“, „Креси“ и „Белвю“.

Жан очакваше пътуването до Париж със смесени чувства. Вълната от арести, чрез които Д’Аржансон се надяваше да прочисти града от просяци и скитници, предизвика бурно недоволство. Носеха се безумни слухове за отвличания, твърдеше се, че полицията арестувала и напълно невинни деца, които си играели на улицата.

Жан знаеше, че Луи е дълбоко обезпокоен от настроението на обикновените хора.

— Нужно е много време, за да спечелиш обичта на народа, и съвсем малко, за да я изгубиш — каза й той след завръщането й от Париж. — Спомням си как ликуваха след победата при Фонтеноа. Нарекоха ме многообичаният Луи, а сега… сега май съм най-мразеният Луи.

В гласа му звучеше огорчение. Враждебността на народа го нараняваше дълбоко и понякога дори го плашеше. Веднъж се довери на Жан, че тайно се боял един ден да не го сполети съдбата на първия крал от династията на Бурбоните, Анри IV, пронизан от коварен убиец на улицата.

Жан помилва ръката му.

— Дълбоко в сърцата си парижани продължават да ви обичат, сир. Не обръщайте внимание на безумните позиви, които подклаждат недоволството им… Радвам се, че в лицето на мосю Д’Аржансон имаме строг министър, а мосю Бериер е надежден главен полицейски лейтенант. Те ще преследват бунтовниците с необходимата строгост, бъдете сигурен.

— Дано сте права…

Кралят погледна към златния часовник на камината и се изправи.

— Моля да ме извините за тази нощ, мадам. Чака ме още много работа.

— Разбира се, сир.

Жан се усмихна сковано. В последно време Луи често се оттегляше с обяснението, че има още работа. Тя обаче беше убедена, че това е просто претекст, за да не прекарва нощите в покоите й.

Луи я целуна за довиждане и усмивката й застина в маска. Никога не беше дори помисляла колко по-голяма полза ще има от артистичния си талант в реалния живот, а не на сцената. За щастие успя да запази самообладание, докато той излезе.

* * *

Рано сутринта мосю Бериер пристигна от Париж във „Версай“. Слезе от каретата и мина със затворено лице между хората, които като всеки ден изпълваха площада пред двореца. С влизането свали тривърхата си шапка и се запъти право към покоите на маркизата, която вече го очакваше. Никога не я бе посещавал в толкова ранен час и направо се зашемети от гледката, която се разкри пред очите му. Утринният тоалет представляваше наистина разкошна церемония. Маркизата седеше в позлатено кресло, а фризьор и две камериерки се суетяха около нея. Един лакей тъкмо бе донесъл пощата и докато преглеждаше писмата, Жан разговаряше с управителя мосю Колен и с абата, поел грижа за библиотеката й. На тоалетката й лежеше книга от Монтескьо, а по столовете бяха нахвърлени мостри от платове, панделки, изкуствени цветя, перли и още какво ли не.

— Добро утро, мосю Бериер — маркизата се обърна към ранния посетител и го дари с омагьосваща усмивка, сякаш за нея нямаше нищо по-прекрасно от възможността да го поздрави.

— Мадам — Бериер направи дълбок поклон.

Жан вдигна дясната си ръка и след едва забележимото движение на пръстите й всички прислужници напуснаха стаята.

Двамата останаха сами. Тя беше напълно облечена, но в срещата им имаше нещо твърде интимно и Бериер се смути.

Маркизата се усмихна с разбиране. „Тази жена знае как въздейства върху мъжете“, помисли си с възхищение полицейският лейтенант. Същевременно усмивката й беше невинна като на младо момиче. Бериер се взираше замаяно в сивите й очи и отговори на усмивката й, все едно беше глупав ученик. Сега вече си даваше сметка защо кралят я обича така пламенно и е преодолял всички трудности, за да я направи своя метреса. Маркиза Дьо Помпадур беше възхитителна. На колко ли години беше? Според акта за раждането на двайсет и осем, но изглеждаше на не повече от двайсет и пет.

— Надявам се, че сте добре?

Мекият, мелодичен глас го изтръгна от мечтанията. Жан отново се усмихна.

— Благодаря, маркизо, не мога да се оплача.

Бериер сведе глава към ръцете й и видя как тънките й пръсти нервно си играят с изкуствено цвете. Очевидно беше напрегната.

— Е, какво научихте, мосю Бериер? Моля ви, не ме щадете. Той има друга любовница, нали?

Независимо от спокойно изречените думи лицето й изведнъж побеля от страх.

Бериер поклати глава.

— Не, мадам. Кралят няма друга… любовница.

Жан не успя да скрие облекчението си.

— Само че Негово Величество редовно ходи в Парк о Серф^[1]…

— В Двора на елените? Какво има там?

„Явно не е чувала никога за това място“, прецени Бериер и се покашля смутено.

— Ами… къща, където са настанени млади момичета и жени, които биха могли да се харесат на Негово Величество. Мосю Льо Бел, първият кралски камердинер, урежда тези неща.

Жан остана силно изненадана.

— Искате да кажете бордей?

— О, никога не бих си позволил да го назова с тази дума, мадам, но съм принуден да призная, че се изразихте точно.

Жан отново призова на помощ актьорския си талант и успя да запази самообладание. Бериер бе готов да повярва, че новината за забавленията на краля в онова заведение не я е наранила особено дълбоко. Само тя знаеше, че никога не бе преживявала толкова дълбоко унижение.

— Много ви благодаря, мосю Бериер.

Полицейският лейтенант въздъхна. Още не бе свършил.

— Маркизо, аз съм ваш предан приятел, затова се чувствам длъжен да ви съобщя още нещо.

Жан хвърли цветето на пода и го погледна въпросително.

— Мадам, отскоро графиня Д’Естрад има любовна връзка с граф Д’Аржансон.

— Графиня Д’Естрад? Невъзможно! — възкликна невярващо Жан.

Бериер запази мълчание.

— Сигурен ли сте? — попита съвсем тихо тя.

Той кимна.

* * *

Жан остана сама и даде воля на сълзите си. Да, очакваше да чуе, че Луи спи с други жени, но когато подозренията й се потвърдиха, се почувства много зле. В известна степен се чувстваше облекчена, че кралят посещава онова заведение. Ако имаше любовница от Двора, щеше да е много по-лошо. Не би могла да понесе подобно унижение. Друга жена да заеме мястото й, а тя да живее в постоянен страх да не я изгонят. Живо си представяше как ще тържествуват придворните. Няма да им достави това удовлетворение, в никакъв случай.

Оказа се обаче, че Луи търси кратки любовни приключения, нищо повече. През главата й минаваха мъчителни въпроси. С какви жени се среща там кралят? Сигурно са по-млади и по-красиви. Явно умеят да задоволяват потребностите му по-добре от нея. Това я изпълни с горчивина. Представи си голи женски тела, пламтящи от страст очи и в гърдите й се надигна дива ревност, примесена с гняв. Смачка кърпичката си и я хвърли на пода. Скочи и започна да се разхожда из стаята. Слава богу, тази сутрин Луи имаше среща с дофина и няколко духовници от Двора. Ако в този момент се появеше в покоите й, тя нямаше да се въздържи и щеше да му направи сцена. Съзнаваше, че няма право да изисква от него каквото и да било, и това я измъчваше. Той не беше обикновен любовник или съпруг, той беше кралят на Франция. А тя не искаше да го изгуби. По никакъв начин.

Мислите й се насочиха към другата новина, донесена от мосю Бериер. Най-добрата й приятелка, графиня Д’Естрад, е станала любовница на граф Д’Аржансон! След прогонването на граф Дьо Морпа Жан беше в добри отношения с министъра на град Париж, но тайно в себе си продължаваше да го причислява към своите врагове. Връзката на приятелката й говореше за липса на лоялност и това я възмути. Навярно графинята не й бе казала нищо за тайния си любовник, защото се страхуваше от реакцията й? Да, беше разбираемо. Жан се опита да се успокои.

По обед двете отидоха на църква и Жан се постара да скрие, че е научила тайната на приятелката си.

— В последно време лицето ви сияе, скъпа. Изглеждате, сякаш сте влюбена — подхвърли тя и й намигна съзаклятнически.

— Аз? Влюбена? — Графинята се изчерви, но веднага се овладя. — О, не, маркизо, в момента не изживявам дори малко приключение. Нали знаете, нямам вкус към драматичните сцени. Не съм привърженичка на дълбоките чувства — заключи тя с решително поклащане на главата.

— О, нима? — Жан се почувства повторно предадена от тази лъжа и огледа приятелката си много по-внимателно отпреди. Странно как не бе забелязала по-рано дребните знаци, които показваха чувствата на графинята: блестящ поглед, безпокойство, постоянна усмивка на устните, нови рокли в ярки цветове. Дамата несъмнено беше влюбена!

„Всъщност какво ме интересува с кого прекарва нощите си графинята“, каза си решително Жан. Много по-важно беше, че вече е наясно с любовния живот на краля. Как да разбере дали все още означава нещо за своя високопоставен любим?

* * *

В порутена, изкривена от ветровете къщурка недалеч от Сена, в квартал, обитаван от водоносци, перачки, дребни търговци и продавачи на пазара, се бе настанила старата циганка. Сега се наричаше мадам Льо Бон. Понякога изчезваше за около седмица, за да събира билки в горите и да си почине от градската суета и шумотевица. Обличаше се добре, в къщата й имаше мебели и вече гледаше на ръка не по улиците, а в дома си. Имаше много посетители, защото хората говореха, че предсказанията й почти винаги се сбъдват.

Циганката не се интересуваше особено от парите, оставяни от посетителите на масата й. Преди доста време получи щедро възнаграждение за едно от предсказанията си. Отдавна бе прочела по крехката детска ръка, че собственицата й е щедра и великодушна.

По обед старицата беше сама вкъщи. Пред вратата спря карета и само след минута някой почука силно. На прага застана дама, загърната в плътна наметка, с лице, скрито под черен воал. Циганката не се учуди особено. Очакваше появата й и й кимна като на стара позната.

Бяха минали само няколко години от последната им среща и дамата все още беше много красива, но циганката веднага забеляза настъпилата промяна. Съдбата, изписана на ръката й, се отразяваше в цялата й личност — не само във външността, а и в начина, по който се движеше и говореше. Наивността и колебливостта бяха останали в миналото. Тази нова жена беше могъща, притежаваше власт и беше готова да се бори за щастието си. Ала не подозираше, че не всичко се постига с борба.

Жан мълчаливо зае място до малката маса. Свали шапката си и само движението, с което приглади ръкавиците, издаде напрежението й.

— Защо ме удостоихте с високата чест да дойдете в дома ми, мадам? — попита старицата с обичайния си дрезгав, зловещ глас и се наведе към посетителката. — Искате пак да погледна в бъдещето ви?

Очите им се срещнаха и Жан се почувства неловко. Май не биваше да идва тук. Ала циганката вече бе взела ръката й и се взираше в линиите.

— Искате да знаете дали кралят продължава да ви обича, нали?

Жан кимна.

Старата помилва дланта й.

— Да, обича ви.

Жан погледна в сбръчканото лице срещу нея и отчаянието й избликна изведнъж.

— Но щом ме обича… защо тогава… защо не ме докосва… защо ходи при други жени?

Циганката пусна ръката й и я измери с неразгадаем поглед.

— Пътищата на съдбата невинаги са прави. В повечето случаи е нужно да завиваш наляво или надясно, красавице — рече след малко тя.

Жан мълчеше.

— Някоя ще се опита ли да оспори мястото ми? — попита след малко тя.

Старицата се засмя и поклати глава.

— Никога не прави грешката да подценяваш другите жени, но от мен да знаеш — нито една от тях няма да бъде опасна за теб.

Жан въздъхна облекчено. Безпомощна и уплашена, тя бе прибягнала до последното средство, за да си помогне — потърси старата циганка, която й бе предсказала, че ще стане метреса на краля. „Кралят ме обича, а единствено това има значение“, мислеше си тя, докато пътуваше обратно към Версай.

* * *

Думите на циганката я успокоиха, но възникнаха други проблеми. Папа Бенедикт XIV обяви 1751 година за Jubile — Света година — и призова французите да измолят Божията благословия за втората половина на века. По този специален повод на големите грешници бе дадена възможността да се разкаят и да получат опрощение за греховете си.

Този апел очевидно беше отправен главно към краля — за пореден път. С още по-голяма настойчивост отпреди духовниците в Двора се стараеха да убедят Луи, че е крайно време да се откаже от грешния си живот и да се раздели със своята метреса. „Каква ирония на съдбата — повтаряше си Жан, докато слушаше месата: — тъкмо когато във връзката ми с краля няма никакъв грях, придворните клирици пламенно ни обвиняват в двойно прелюбодеяние.“

В действителност протестът беше насочен не толкова срещу грешния живот на краля, колкото срещу новия данък. Духовниците упорито отказваха да обявят пред главния финансов контрольор какви са доходите им и така проваляха събирането на данъка. Освен това не пестяха усилия да организират нови и нови прояви на смирение и набожност през Светата година, за да демонстрират пред краля колко голямо е влиянието им върху народа. Столицата изведнъж се превърна в град на пламенно вярващи. Камбаните на катедралите биеха непрекъснато, по улиците се точеха процесии, мало и голямо изпълняваше религиозни песнопения. Хората стояха на колене пред църквите, чакаха на опашка, за да влязат, а блъсканицата беше толкова страшна, че всеки ден имаше ранени. Даже най-големите църкви не бяха в състояние да поберат напиращите маси.

Горди със своята власт, епископите произнасяха заплашителни проповеди. Мнозина заплашваха да се оттеглят в далечен манастир и да не служат повече в църква, ако кралският финансов контрольор Машо д’Арнувил продължи да ги преследва с искания за данъци. Кралицата, децата й, а с тях и всички вярващи притискаха краля да се откаже от новия данък. Заповедта му била против божественото право, твърдяха те.

— Ако отнемете авторитета на Църквата, много скоро народът ще престане да ви се покорява — обясняваше дофинът на баща си.

Луи се колебаеше.

— Вероятно синът ми е прав — каза той една вечер на Жан. — Продължаващите бунтове в Париж, онези грозни памфлети — народът още отсега изразява неуважението си към властта.

Жан кимна замислена. Разбираше колко му е трудно да вземе правилното решение.

— Прав сте, сир, народът на Париж не уважава властта, но това няма нищо общо с новия данък… Въпреки това обаче ми се струва, че в тези неспокойни времена не бива да рискуваме открито неподчинение на клира спрямо короната. Това би могло да се превърне в сериозен проблем за вас и правителството — отговори откровено тя.

Луи мрачно забарабани с пръсти по масичката.

— Те го знаят, затова се държат така — заключи гневно той.

За съжаление и той съзнаваше безсилието си пред тази демонстрация на власт на Църквата. Към края на годината даде съгласието си клирът да не бъде облаган с данък. Жан обаче предполагаше, че по този начин Луи изразява благодарността си към небето, защото в края на лятото новата дофина, след няколко спонтанни аборта и една дъщеричка, най-сетне бе дарила живот на здраво момченце. Луи беше прещастлив. Малкият херцог на Бургундия осигуряваше наследството на трона.