Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (42)

41

В началото на новата година, само няколко дни след като Жан навърши 25 години, кралят уволни маркиз Д’Аржансон. Съобщи му с писмо, че повече не се нуждае от услугите му. Никой в Двора не оспорваше, че това е краят на кариерата и живота на маркиза — защото какво струваше един аристократ, ако вече не можеше да живее във „Версай“ и да служи на своя крал?

Граф Д’Аржансон, братът на министъра, положи отчаяни усилия да спаси главата на брат си и семейната чест. Научавайки вестта, той се вцепени от ужас. Трудно му беше да скрие колко е засегнат, макар кралят да му даде правото на Grande Entree^[1] — това беше израз на лично благоволение и знак, че уволнението на брат му няма да му се отрази по никакъв начин. Ала дори тази висока чест (Д’Аржансон бе първият министър, удостоен с нея) не успокои графа.

Жан се зарадва на уволнението на външния министър, но скри задоволството си. Той не беше достатъчно могъщ, за да стане опасен за нея, но беше част от кръга, който правеше всичко, за да я изхвърли от „Версай“.

За съжаление граф Д’Аржансон обвини нея и братя Пари за уволнението на брат му — вероятно защото кралят назначи на негово място маркиз Дьо Пюизиол, дългогодишния съюзник на могъщите финансисти.

Жан се опитваше да пренебрегва студеното поведение на графа и се отнасяше към него дружелюбно и отзивчиво, ала виждаше омразата в очите му. След няколко дни кралят официално обяви, че назначава маршал Дьо Сакс за фелдмаршал на френската армия, и това окончателно вбеси Д’Аржансон. Животът на Жан стана още по-труден. Отвсякъде я обкръжаваха враждебни лица.

Въпреки това тя не се чувстваше нещастна, защото новото развитие на събитията заздрави позицията й в Двора, а кралят открито показваше привързаността си към нея. За новата година й подари прекрасно ковчеже, обковано с диаманти. Върху капачето беше изкована Бурбонската лилия, съединена с трите кули на фамилията Помпадур. Целият Двор коментираше подаръка му. В ковчежето Жан намери полица за голяма сума.

Луи й обеща и друг, много по-прекрасен подарък: да направи баща й и брат й благородници. Това беше най-съкровеното й желание.

— Не ме разбирайте погрешно, сир. Корените на семейството ми ще си останат най-обикновени, но не искам брат ми да се чувства неловко, когато идва да ме посещава — бе подхванала смело темата тя една вечер.

Луи не се изненада особено и прояви разбиране.

— Налага се първо да направим благородник баща ви, та един ден титлата да премине в ръцете на брат ви — обясни с усмивка той. — Сигурно ще намеря за какво да го отлича.

Жан го прегърна с огромна благодарност.

* * *

В зрителската зала на малката галерия, преустроена като театър, се носеше възбуден шепот. След дълго очакване настъпи вечерта на първата премиера.

Жан почти не бе спала от вълнение. Нетърпелива най-сетне да започнат, тя открехна леко тежката зелена завеса и надникна в залата. Видя мосю Льо Норман дьо Турнем, брат си Абел, абат Дьо Берни, маршал Дьо Кас, графиня Д’Естрад и, естествено, краля. Той седеше в средата на първия ред и любопитно оглеждаше изкусно преустроената галерия.

Жан усети как я обзема сценична треска, но не се уплаши. Знаеше, че преди всяко представление е нервна и напрегната, а днес — още повече. През последните дни целият Двор обсъждаше създаването на театралната трупа и появата на кралската метреса на сцената. Придворните наричаха действията й необикновени и скандални. Духовниците ги определиха като безбожни. Жан беше наясно с какво злобно задоволство ще реагират противниците й, ако премиерата не се увенчае с успех.

Тя си припомни театралните представления в „Етиол“ и си заповяда да диша дълбоко и равномерно.

Херцог Дьо Лавалиер, застанал в другия край на сцената, я погледна въпросително. Жан кимна и отстъпи назад. Гърлото й пресъхна съвсем. Херцогът даде знак на лакеите да угасят светлините в залата. Жан усещаше физически очакването на зрителите. Божичко, помисли си стреснато тя, какво ще стане, ако кралят не хареса изпълнението ми? Но вече беше твърде късно за подобни опасения. Музикантите засвириха. Тя се напудри набързо и навлажни устните си.

Завесата се вдигна. Жан излезе на сцената и още с първата дума, която произнесе, се потопи в идентичността на Дорина, камериерката в „Тартюф“. Една от любимите й роли.

Трупата изигра пиесата със страст и с нужната сериозност, което подчертаваше същността на комедията. Така забавните моменти и остроумните фрази изпъкваха още по-силно. Още при първия смях на публиката, сред който прозвуча и дрезгавият тембър на краля, Жан разбра, че са спечелили зрителите в залата. Историята на лицемера Тартюф беше добре позната и популярна, но изпълнението също беше много важно.

Още докато завесата падаше, кралят стана от стола си.

— Дами и господа, позволявам ви да аплодирате!

Той заръкопляска въодушевено и зрителите последваха примера му. Някои викаха „браво“. Изпълнителите излязоха и се поклониха. Луи се качи на сцената и целуна ръката на Жан.

— Грандиозно! А изпълнението ви беше зашеметяващо, мадам! Вие наистина сте най-прекрасната жена на света — пошепна той в ухото й.

— Благодаря, сир.

Жан направи грациозен реверанс. Чувстваше се безкрайно щастлива.

Премиерите следваха една след друга и публиката ги приемаше въодушевено. Придворните преследваха Жан с молби за покани, някои даже коленичеха пред нея. Всеки искаше покана, всеки настояваше да присъства в залата — още повече, след като стана известно, че след представлението актьорите и зрителите вечерят с краля и метресата му и вечерта завършва с малък бал, на който се танцуват менует и контраданс. Даже принц Дьо Конти и маршал Дьо Ноай помолиха Жан да им даде покани.

Вече никой не злословеше за изпълненията й — само клерикалите продължаваха да я наричат безбожница.

Трупата даваше представления през цялата пролет. Освен първите три произведения подготвиха комедията на Данкур Les Trois Cousines^[2] и две опери. Театърът щеше да затвори врати само докато траеха празненствата около сватбата на дофина.

* * *

Саксонската принцеса вече бе напуснала Дрезден и почетното шествие, водено от Ришельо, бавно приближаваше бъдещата й родина. Заедно със семейството си и неколцина избрани придворни кралят замина за „Шоази“, за да посрещне Мария Жозефа и да я придружи до „Версай“.

— Според мен Негово Величество постъпи много смело, като определи за пратеник на френския двор тъкмо херцог Дьо Ришельо, който да придружава принцеса Дьо Сакс по дългия път до „Версай“ — изкоментира иронично графиня Д’Естрад.

Дамите седяха в малкия салон на „Шоази“ и играеха карти. Очакваха принцесата на следващия ден.

— Разправят, че саксонката не била особено красива. Някои даже я наричат груба… — допълни с въздишка херцогиня Дьо Бранка.

Жан взе нова карта.

— Успокойте се, дами, херцог Дьо Ришельо не се занимава с девственици — рече язвително тя.

Графинята и херцогинята я погледнаха смаяно. Жан се изчерви.

— Мислех, че това е всеизвестно… — опита се да поправи грешката си тя.

Херцогиня Дьо Бранка остави една карта.

— Явно познавате херцога по-добре от нас.

Жан пренебрегна изпитателния й поглед.

— Жалко за дофина. Все още тъгува за починалата си съпруга, а втората му жена май ще се окаже грозна. Бедничкият! — въздъхна лицемерно графиня Д’Естрад.

* * *

Саксонската принцеса наистина не беше особено красива, но излъчваше известно очарование и дружелюбие — това установи Жан, когато на следващия ден за първи път видя Мария Жозефа в „Шоази“. Принцесата говореше френски с твърд немски акцент, но придворните не й се разсърдиха, защото тя трогателно ги помоли да поправят грешките й — надявала се много скоро да подобри френския си.

— Много се радвам да се запознаем. Маршалът ми е разказвал много за вас — каза тя на Жан, когато я представиха.

Граф Дьо Сакс, естествено, не бе пропуснал да я уведоми, че маркизата се е застъпила за годежа с дофина.

— Радостта е изцяло моя, Ваше Височество — отговори с усмивка Жан. Бъдещата съпруга на дофина веднага й стана много по-симпатична от предишната.

За съжаление дофинът не споделяше това мнение. Жан проследи как Луи Станислас хладно й подаде бузата си за целувка и след това изобщо не я удостои с внимание. Ала Мария Жозефа се оказа достойна бъдеща кралица на Франция — тя запази пълно спокойствие и не се показа засегната.

* * *

Сватбата се състоя само след няколко дни. След венчавката кралят даде банкет и бал. Стотици придворни придружиха новобрачните до спалнята им и ги сложиха в леглото.

Новите покои на дофина и дофината все още не бяха завършени и се наложи младата двойка да прекара първата си брачна нощ в същата спалня, където дофинът бе спал със своята испанска принцеса.

Според обичая завесите на леглото останаха вдигнати. Така придворните присъстваха символично на консумирането на брака и потвърдиха легитимността на династията. Новата дофина лежеше със зачервено лице, докато съпругът й, очевидно обзет от спомени, се насълзи и отчаяно зарови лице във възглавниците.

Накрая кралят се смили над новобрачните, спусна завесите и заповяда на присъстващите да се оттеглят.

— За Бога, сякаш не присъствахме на първа брачна нощ, а на жертвоприношение — промърмори маршал Дьо Сакс. Жан тайно се съгласи с него. Никой не се учуди, когато на следващата сутрин камериерките съобщиха, че бракът не е консумиран.

Кралят остана много недоволен. Жан усещаше безпокойството му и се опита да го утеши.

— Мария Жозефа е много мила млада жена. Дофинът има нужда от малко време, за да свикне с нея.

Луи я изгледа почти сърдито.

— Време ли? Та той е на 17 години и от месеци не е бил с жена! За какво му е време? Никой не изисква да се влюби пламенно в жена си!

Жан избухна в смях. Кралят се ядоса още повече.

— Вие ми се надсмивате, мадам!

— Не, разбира се, прощавайте! Просто се питам дали не приемате нещата твърде сериозно. Това беше първата нощ на младото семейство. Дофинът е бил обзет от спомени, това е разбираемо.

— Знам, че момчето тъгува, но личните му чувства не са от значение. Той е длъжен да създаде престолонаследник, и то възможно най-бързо — отговори строго кралят.

Слава Богу, безпокойството на краля се оказа напразно. Само след няколко дни една възбудена камериерка разказа на маршал Дьо Сакс, че дофинът напълно е осъзнал отговорността си пред Франция. Един следобед събрал смелост и без много да се церемони, се съединил с уплашената дофина.

— Атаката дошла изненадващо, вражеската позиция се отбранявала смело, но бързо осъзнала необходимостта да се предаде — разказа с широка усмивка маршалът по време на вечерята в апартамента на Жан.

Кралят въздъхна облекчено. Жан знаеше, че всеки ден главната камериерка съобщава на маршала какво прави младата двойка. Несъмнено Дьо Сакс се чувстваше лично засегнат, задето дофинът пренебрегва племенницата му.

— Е, да се надяваме, че атаката е завършила удовлетворително и за двете страни — заключи Жан и маршалът избухна в смях. Очите му светеха.

— Само ако знаете как завиждам на краля, маркизо.

* * *

Граф Дьо Морпа спря за момент и погледна през прозореца. Отсрещната страна на двора беше обляна в светлина. В Кабинета на медалите цареше трескава суетня. Актьорите от трупата се обличаха за представление. След приключването на празненствата около женитбата на дофина Дворцовият театър поднови представленията си. Тази вечер щяха да представят едноактната опера „Еригона“. Маркизата щеше да изпълни главната роля. Придворните разправяха, че пеела прекрасно. Морпа, естествено се съмняваше, но даже тази жалка личност да имаше най-чистия, най-съвършения глас в цяла Франция, той не би изтърпял цели два часа да я гледа и слуша на сцената. Изпълваше го диво презрение към придворните, които с всички средства се домогваха до покана за представление.

Същевременно Морпа беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че идеята й е гениална. С този театър маркизата си бе създала собствена сцена, където да се представя пред краля с всичките си прелести, с евтиното си прелъстителско изкуство, във все нови лица и роли. Редом с това тя вече разполагаше със средство да влияе и върху обкръжението на краля. Който не й беше приятен, оставаше извън залата. Да, във „Версай“ настъпваха нови времена.

Морпа продължи пътя си. Двама пажове осветяваха коридора пред него. Рангът му изискваше да се придвижва с носилка, но той мразеше да се люлее по коридорите на двореца. Носилките бяха за старци и старици.

Маркиза Дьо Помпадур се оказа много по-интелигентна и много по-съобразителна, отколкото бе смятал за възможно. И по-опасна — защото зад нея стояха братята Пари. Благодарение на Валери той знаеше, че финансистите я посещават редовно и обсъждат всички нейни действия. Братята Пари притежаваха несметни богатства, следователно и голяма власт. Лека-полека те окупираха Двора. Все повече придворни им бяха длъжници. Точно те ли трябваше да са доверениците на маркизата? — запита се гневно Морпа. Да, тя беше техният коз. И други, разбира се, я обожаваха: маршал Дьо Сакс, мосю Льо Бел, първият камердинер на Негово Величество, маркиз Дьо Пюизиол — и него бяха купили като генералния финансов контрольор Машо д’Арнувил. Да не говорим за мосю Жанел, генералния директор на кралските пощи. Морпа стисна устни. Преди няколко дни научи нещо невероятно. Подозрението му, че някой проверява пощата, и то не само кралските пощенски карети, а и някои частни куриери, се потвърди.

Графът решително вирна брадичка. Имаше план. Крайно време беше кралят да разбере каква змия носи в пазвата си. Морпа зави с енергични крачки и влезе в северното крило на двореца.

Само след няколко минути застана пред покоите на кардинал Дьо Роан. Тази вечер висшият духовник даваше прием в чест на архиепископ Дьо Ларошфуко. Франсоа Жером дьо Ларошфуко, братовчед на Морпа, бе пристигнал във „Версай“ от Рим и щеше да остане само няколко дни. Архиепископът изпълняваше длъжността кралски посланик във Ватикана. Очакваше го блестящо бъдеще. Скоро щеше да стане кардинал, а се говореше също, че Grand Aumonier du Roi^[3] кардинал Дьо Роан, който беше вече на възраст, смята да го направи свой наследник.

— Колко се радвам да ви видя, скъпи братовчеде! — Морпа целуна ръка на архиепископа и поздрави учтиво кардинал Дьо Роан и другите гости. Присъстваха монсиньор Бойе, отец Перюсо, граф Д’Аржансон и Кристоф дьо Бомон, новият архиепископ на Париж.

— Как сте? Мога ли вече да ви поздравя с кардиналски сан? — попита Морпа.

Ларошфуко се усмихна.

— Да, мисля, че можете, но официалната церемония ще се състои чак през април. — Отпи глътка вино и добави: — През декември ще се върна в Двора.

— Чудесни новини, скъпи братовчеде.

— Трябва да призная с каква радост очаквам завръщането във „Версай“ след две години в Рим. Още повече че папата ме натовари със свещената мисия да защитавам интересите на Светия престол в родината си.

— Негово Светейшество е много проницателен, щом е разбрал колко спешно се нуждае Дворът от хора като вас — намеси се архиепископът на Париж, който стоеше до тях.

Едва 43-годишен, той беше твърде млад за високия си сан, но тясното му лице излъчваше силна енергия. Бомон беше известен със строгите си религиозни принципи. Дълго се бе колебал дали да заеме поста архиепископ на Париж и прие едва след изричното настояване на краля.

Архиепископ Дьо Ларошфуко му кимна с благодарност.

— Разкажете ми какво ново има в Париж и Версай — помоли той. — С безкрайно учудване научих, че кралят все още е влюбен в мадам Дьо Помпадур.

Морпа изкриви уста.

— Да, за нещастие. Отскоро дамата играе театър, за да забавлява любовника си.

— Театър? — учуди се още повече архиепископът.

Граф Д’Аржансон се присъедини към тях с чаша в ръка.

— Маркизата определя не само какви пиеси ще изпълнява трупата, а и кой има право да седи редом с краля в зрителната зала. Само си представете! Негово Величество седи сред буржоа с купени или откраднати титли!

Архиепископът очевидно не повярва на думите му. По-късно, когато отидоха да вечерят в съседния салон и лакеите им сервираха първото ястие, той отново подхвана темата.

— Бог ми е свидетел, господа, аз бях твърдо убеден, че тази жена няма да се задържи в Двора повече от няколко седмици.

— Влиянието й върху Негово Величество е застрашително — обади се мосю Бойе и костеливите му пръсти стиснаха крехката кристална чаша. — Но това не е за учудване, като имаме предвид, че маркизата постоянно общува с поети и философи от Париж, до един еретици. Тази жена застрашава реда и правото в държавата!

Духовниците разказаха на Ларошфуко, че след смъртта на дофината кралят за малко се отвърнал от любовницата си, но после двамата отново се сближили.

— Според мен положението е още по-лошо отпреди. Негово Величество я отрупва с подаръци и открито показва колко държи на нея — заключи кардинал Дьо Роан.

— Не бива да се предаваме — Д’Аржансон си отряза второ парче фазан. — Още един аборт и нищо чудно въпросът да се уреди от само себе си. Дамата очевидно е доста крехка…

— Не можем да разчитаме на това — отсече монсиньор Бойе.

Морпа остави вилицата и се обърна към духовника:

— Досега само два фактора са успявали да отделят краля от метресите му. Първо, натискът на Църквата, който, ако позволите да отбележа, трудно постига успех, и второ…

— Простете, мосю Морпа — прекъсна го новият архиепископ на Париж, — но точно там е въпросът. Църквата е длъжна да се намеси. — Строгият, но мелодичен глас увличаше слушателите. Морпа разбра защо цял Париж се стича на проповедите му. — Как свещениците ще учат простите хора в енориите си на морал, как ще ги задължават да спазват Божиите закони, след като кралят не ги зачита?

Морпа се отказа да обяснява втория фактор, който би могъл да откъсне краля от метресата му. Архиепископ Дьо Бомон очевидно умееше да убеждава хората в правотата си. С него в столицата щеше да завее друг вятър — министърът беше убеден в това.

— Вие сте абсолютно прав. Църквата е длъжна да се намеси — повтори тихо Морпа и отново се замисли за собствените си планове. Новият архиепископ също щеше да получи роля в тях.

В края на март приключи първият сезон на театъра. Последното представление се състоя на 18 март и донесе пикантна изненада. Кралят покани съпругата си да гледа пиесата.

Жан научи новината от херцог Дьо Лавалиер и пребледня.

— Божичко, защо точно днес? Ще играем Le Prejuge a la mode. Какво ще си помисли кралицата?

Комедията разказваше историята на мъж, който става за смях пред обществото, влюбвайки се в собствената си съпруга.

— Ирония на съдбата — отговори весело графиня Д’Естрад, която й гостуваше.

Скоро стана ясно, че дофинът и двете му сестри също ще присъстват на представлението, и Жан се почувства още по-зле. Искаше й се да промени програмата, но всички покани вече бяха раздадени, а и беше трудно да променят сцената, декорите и костюмите само за един следобед.

Накрая реши да отиде при херцогиня Дьо Люин, която след въвеждането й в двора изпълняваше ролята на посредница между нея и кралицата.

— Много ви благодаря, че се съгласихте да ми отделите няколко минути… — започна колебливо Жан, щом херцогинята я прие.

Мадам Дьо Люин носеше скромно боне, изпод което се подаваха посивелите й коси. Лицето й излъчваше любезност. По възраст Жан можеше да й бъде дъщеря.

— Заповядайте, седнете. Какво ви води при мен, маркизо? — попита тя и остави гергефа си.

Жан реши да бъде напълно откровена.

— Съжалявам, че ви занимавам с тези неща, херцогиньо, но вероятно знаете за намерението на Нейно Величество кралицата да дойде на театралното представление довечера.

Мадам Дьо Люин кимна.

— По желание на краля. Чух за това. — В гласа й звънна съжаление.

— Аз съм безкрайно щастлива, че кралицата ще ми окаже честта да ме гледа на сцената, но за нещастие научих за идването й едва днес, иначе щях да включа в програмата някоя по-подходяща комедия.

— Какво имате предвид?

— Ще представим Le Prejuge a la mode.

— О! — Херцогинята я погледна малко объркано, но после се засмя. — Според мен, маркизо — продължи тя след добре премерена пауза, — Негово Величество кралят вероятно не е знаел, че довечера ще представите точно тази пиеса, но кралицата ще ви бъде много благодарна, защото аз веднага ще я уведомя какво ще гледа.

— Много ви благодаря — поклони се учтиво Жан.

— За мен беше удоволствие, маркизо.

Въпреки очакванията представлението премина с голям успех. Мария Лешчинска се появи с децата си. Казаха, че Мария Жозефа страдала от неразположение, но Жан предположи, че дофинът й е забранил да гледа такава неподходяща пиеса. Началното сърдечно отношение между нея и саксонската принцеса доста охладня, откакто младата жена живееше изцяло под влиянието на дофина и сестрите му. Мария Жозефа избягваше да говори с нея, само я поздравяваше. Очевидно се опитваше да забрави, че кралската метреса е изиграла важна роля за осъществяването на брака й.

Дофинът и сестрите му изгледаха пиесата с каменни лица. За разлика от тях кралицата явно се забавляваше. Следеше сцените с ведро лице, а след края заръкопляска заедно с другите зрители.

— Очарователно представление, маркизо.

— Ваше Величество е много добра към мен. Радвам се, че ви хареса — отговори Жан с дълбок реверанс.

Мария Лешчинска кимна. Негримираното й лице светеше.

— Намирам съдържанието на комедията за много поучително — заключи тя и Жан бе готова да се закълне, че е видяла в кафявите й очи иронични искри.