Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (59)

58

На пръв поглед вилата, скрита сред високи дървета и акуратно подрязани храсти, в края на павирана улица, изглеждаше съвсем обикновена. Нищо не подсказваше какво се случва зад прозорците на двуетажната постройка.

Колата спря и Жан стисна ръце в юмруци. Опита се да диша спокойно и постепенно се овладя. Страхуваше се от онова, което я очакваше вътре. Беше поръчала карета, макар че дворецът бе съвсем наблизо и би могла да дойде пеша. Държеше обаче да е сигурна, че никой няма да я види. Доверяваше се изцяло на кочияша си, който й служеше от години.

Жан спусна воала пред лицето си и слезе от каретата. Мина през портичката и пое по виещата се алея към вилата, която се издигаше на върха на малко възвишение. Градината наоколо изглеждаше добре поддържана, имаше и павилион. Жан почука на вратата.

Мина доста време, докато й отворят.

На прага застана мосю Льо Бел, първият кралски камердинер. Това я облекчи, защото значително опростяваше задачата, с която бе дошла тук.

— Мадам?

Жан вдигна воала върху шапката си. Лицето на камердинера замръзна от ужас.

— Божичко, мадам… маркизо…

Жан кимна хладно и влезе в къщата.

— Успокойте се, мосю Льо Бел, и затворете вратата. Отдавна знам за съществуването на това… заведение.

Напълно овладяна, тя плъзна поглед по елегантно обзаведения салон. Вита стълба водеше към втория етаж и това й причини леко гадене. Там вероятно бяха спалните.

— Искам да видя момичетата.

Льо Бел преглътна мъчително. Явно се страхуваше.

— Мадам, не знам дали… Искам да кажа, не мога… Негово Величество…

— Кралят няма да узнае за посещението ми, мосю, уверявам ви — Жан се обърна към десния коридор. — Оттук ли?

Камердинерът разбра, че няма да я отклони от намерението й, и кимна. Отведе я в сепаре, обзаведено с кресло и тапициран стол.

За момент Жан изпита угризения на съвестта. Нямаше право да прониква в интимната сфера на Луи.

Льо Бел посочи стената, в която беше пробита шпионка.

— В момента не всички са тук… две липсват — обясни с треперещ глас той.

Жан отмести капачето на шпионката и видя голям, елегантно обзаведен салон, където седяха шест млади момичета. На пръв поглед приличаше на среща на приятелки. Момичетата разговаряха, смееха се, пиеха кафе, играеха карти. Жан прецени, че повечето са на около 17 години. Бяха различни — руси, брюнетки, червенокоси, една с разкошни форми, две слаби и грациозни… Всяка изглеждаше по свой начин привлекателна и красива.

Макар да знаеше за съществуването им, Жан усети болезнено пробождане в сърцето. Почувства се обидена и наранена, макар момичетата да бяха от простолюдието и да не представляваха конкуренция за нея. Тя пусна капачето на шпионката и се обърна към камердинера. Застанал зад нея, той нервно кършеше ръце.

— И мадмоазел О’Мърфи ли е тук? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи равнодушно.

Льо Бел поклати глава.

— В момента е в градината.

Изведе я на терасата и Жан веднага позна момичето в бяла рокля, което се разхождаше по алеите и късаше цветя. Чула стъпки, тя се обърна и се усмихна с ангелското си лице. Необикновената красота на младата дама личеше отдалеч. Ненапразно я наричаха Ла Морфиз. Говореше се, че е дъщеря на ирландски обущар, баща на пет-шест момичета. Грижата му била да се отърве от тях. Буше я нарисувал гола, кралят видял картината и поискал да се запознае с момичето, после я довел в своята къща за удоволствия. Мадмоазел О’Мърфи живееше тук от месеци.

Жан се обърна безмълвно. Бе видяла достатъчно.

Върна се в сепарето. Запъвайки се, Льо Бел й разказа, че грижата за момичетата е поверена на мадам Бертран и няколко слуги. Някои момичета оставали тук не повече от седмица, други — като Луиз О’Мърфи — се задържали с месеци. Повечето нямали представа кой е тайнственият им любовник, защото кралят много държал на дискретността.

— Негово Величество няма сериозна връзка с нито една от тях — увери я камердинерът.

— Моля, не ме разбирайте погрешно, мосю Льо Бел — отвърна хладно Жан, вперила поглед в ръкавиците си. — Нямам нищо против Негово Величество да се разсейва тук от държавните дела. Чисто физически, разбира се.

Тя извади от наметката си кесия и погледна пронизващо кралския камердинер.

— За вас няма да представлява трудност да се погрижите пребиваващите тук дами да са… как да се изразя… достатъчно простодушни, за да се изключи още от самото начало, че някоя от тях би могла да се появи в Двора.

Жан сложи кесията на масата пред Льо Бел.

— Надявам се, че се разбираме, мосю?

Камердинерът кимна и сведе глава.

— Разбира се, маркизо. Ще направя, каквото мога.

Жан се запъти към вратата, но се обърна още веднъж.

— Този кратък разговор между нас никога не се е състоял, нали?

Тя се качи в каретата и въздъхна облекчено. Облегна се на тапицираната седалка и затвори очи. Обзе я внезапно изтощение. Докато каретата я носеше обратно към двореца, от очите й се стичаха сълзи.

* * *

Щом се прибра, Жан се затвори в покоите си и отказа да приема посетители. Нуждаеше се от време, за да дойде на себе си. Смяташе, че е постъпила добре, като е отишла да види момичетата. Льо Бел ще изпълни молбата й — не се съмняваше в него. Кралят ще задоволява сексуалните си желания е млади момичета, които не представляват опасност за позицията й в Двора. Всичко беше правилно. И въпреки това Жан се чувстваше ужасно.

Лицата на момичетата от Парк о Серф витаеха като зли духове в главата й. Особено ангелското лице на Луиз О’Мърфи…

Виждаше я да лежи гола и страстна в обятията на Луи… Не беше в състояние да прогони от съзнанието си тези страшни картини.

Мадам Дю Осе й донесе бадемово мляко и Жан го изпи с благодарност. Седна пред тоалетката и се огледа внимателно в голямото огледало. Лицето й все още беше красиво, но тя остаряваше. Много се уплаши, като видя колко млади са момичетата от онази вила. А тя, макар и само на 31 години, вече беше почти стара…

Въздъхна и стана. По-добре да напише писмата, които отлагаше от дни. Така ще отклони вниманието си.

Барон Дьо Монтескьо все още не бе получил отговор на молбата си. Тя седна зад писалището, отвори малката златна мастилница и потопи перото в мастилото. Започна да пише, отначало бавно, после все по-бързо.

Съобщи първо на Монтескьо, а после и на Дидро, който също я бе помолил да се застъпи за Енциклопедията, че за съжаление не е в състояние да стори нищо, за да им помогне. За нещастие според твърденията на цензурата много от статиите в нея влизали в противоречие с религията и авторитета на краля. Накрая Жан изрази надежда да им помогне при друг случай.

Следващото писмо беше до дъщеря й Александрин. „Как сте, ангелче мое? Майка ви копнее възможно най-скоро да ви прегърне с цялата си нежност…“

Александрин постъпи в манастир и ужасно й липсваше. Майката искаше да вижда дъщеричката си по-често и възнамеряваше да купи къща в Париж. Даже вече си бе набелязала Пале д’Еврьо. Местоположението и паркът бяха прекрасни, но самата къща не удовлетворяваше вкуса й. Вероятно щеше да я събори и да изгради нова според своите представи. Жан се усмихна иронично: монсиньор Дьо Бомон, архиепископът на град Париж, й бе дал да разбере, че тя е грешница и той няма да благослови основите на параклиса, който възнамеряваше да построи в градината. Жан му намекна, че по този начин ще лиши целия й персонал от достъп до Божия дом, а служителите й нямат никаква вина за нейните грехове. Отговорът не закъсня: съвсем близо до Пале д’Еврьо имало църква и хората от персонала можели да ходят там, когато поискат!

Бомон беше фанатичен католик и Жан отдавна знаеше, че е изпълнен с дълбока омраза към кралската метреса. Не я щадеше даже в проповедите си и непрекъснато насъскваше простия народ срещу нея.

„Нито Бомон, нито другите висши духовници са такива моралисти, за каквито се представят“, помисли си горчиво Жан. Тя беше трън в очите им, защото бе много близка с краля и той се вслушваше в съветите й.

Сгъна писмото до Александрин и разтопи восък за печата. Клириците бяха най-страшните й неприятели. Не се страхуваше от тях, макар, подобно на граф Дьо Морпа преди време, те да се опитваха да настройват хората срещу нея. Нима не съзнаваха, че по този начин вредят не толкова на нея, колкото на Франция и на краля? Жан ги презираше за това. За щастие Луи вече не се поддаваше толкова лесно на влиянието им.

Спомни си какво се случи наскоро, на Великден, и въздъхна. Кралят отиваше на меса, някакъв мъж се хвърли по лице пред него и му връчи петиция. Редом с многото смешни клевети по неин адрес там бе написано, че в името на Бога Луи непременно трябва да се раздели с маркиза Дьо Помпадур — в противен случай отмъстителната ръка на Всемогъщия ще се простре върху страната и кралят и всички поданици ще бъдат наказани за слабостта на господаря им. Този човек явно не беше оръдие на Бога, а на духовенството. Жан много искаше мъжът да бъде наказан за безсрамието си, но Луи само му предаде чрез пратеник да си пусне кръв и да прочисти мозъка си от лудостта.

Тя притисна печата върху разтопения восък. Как ли ще реагират клириците, като разберат, че Луи отдавна вече не споделя леглото с нея? Ще престанат ли да я клеветят и обиждат? Май трябва да обмисли внимателно този въпрос. Във всеки случай религиозните фанатици ще се лишат от единственото си основателно обвинение срещу нея. Жан се вгледа в своя герб: три кули, запечатани върху изстиващия червен восък. В главата й започваше да се оформя план…

* * *

Топлите летни дни бяха най-прекрасното време във „Версай“. В цъфтящото си многообразие паркът на двореца беше наистина прекрасен. Придворните се разхождаха с гондоли по многобройните канали, в амфитеатъра трупи изнасяха театрални и оперни представления. Вечер Дворът се събираше под светлината на факлите край някое от многото изкуствени езера, украсени със статуи на грациозни нимфи и могъщи мраморни богове, за да наблюдават илюминации, фойерверки и избликващи фонтани, придружени от изпълненията на кралския оркестър.

Жан обичаше най-много боскетите — малки паркове в парка, заобиколени от висок жив плет, за да не се виждат отвън. В някои от тях се издигаха каскади и фонтани, в други бяха построени пещери и колонади, а в един имаше амфитеатър и островче с мост. Петнайсет на брой, оформени тематично, те се различаваха по декорацията и видовете растения. В тези закътани местенца се организираха приеми и представления, но и тайни срещи.

Тази вечер Желиот даде концерт в амфитеатъра, а после придворните тръгнаха да се разхождат покрай езерата и фонтаните. Всички обичаха да наблюдават как от спокойната водна повърхност избликват струи, събират се и се разделят, образуват невероятни форми и плисват върху водата, за да се появят отново само след минута.

Въпреки прекрасната вечер Жан усещаше, че Луи е замислен. Пак се тревожеше за политиката на страната. Музиката и прекрасните изпълнения на Желиот го разведриха само за малко.

— Искам още веднъж да заминете като мой пратеник в Понтоаз, братовчеде — обърна се той към принц Дьо Конти.

— Пак ли трябва да разговарям с председателя на Парламента, сир?

Луи кимна. От езерото пред тях буквално изригна ветрило от водни струи. Сиянието на факлите и свещите се пречупи в безброй светещи точици.

— Смятате ли да върнете магистратите в Париж? — попита Жан, когато двамата се запътиха обратно към двореца.

— Да, смятам, че си научиха урока — отвърна мрачно Луи. Намерението му беше да се срещне на четири очи с председателя на Парламента Мопьо, затова бе помолил принц Дьо Конти да замине за Понтоаз.

— А очаквате ли и епископите да проявят склонност да отстъпят?

— Да, мисля, че да. Ще наредя на двете партии за в бъдеще да пазят абсолютно мълчание по въпроса.

Кралят стана и се запъти към вратата, но Жан го спря.

— Сир, моля ви да ми отделите още малко от скъпоценното си време.

Луи се поколеба. „Сигурно бърза да отиде при младата мадмоазел О’Мърфи“, помисли си с болка Жан. Тя преодоля гордостта си и нежно сложи ръка върху неговата.

— Моля ви!

Луи седна отново.

— Архиепископ Бомон ми съобщи, макар и непряко, че отказва да благослови параклиса в бъдещия ми дом в Париж.

— Защо? — учуди се Луи.

— Защото живея в грях с вас, сир — усмихна се иронично Жан.

Кралят въздъхна раздразнено.

— Кълна се в Бога, когато помолих монсиньор Бомон да стане архиепископ на град Париж, нямах представа, че е толкова дребнав.

Жан подмина забележката му е мълчание.

— Вижте, сир, всъщност аз от доста време не живея в грях с вас.

Кралят не реагира. Жан събра смелост и продължи:

— Размислих, сир, и се питам дали не е редно да уведомите своя изповедник и отговарящия за църковните дела на краля какви са действителните ни отношения.

Луи поклати глава.

— Вие сте моята официална метреса, мадам.

Жан се отпусна на колене пред него, защото искаше очите им да са на едно ниво, и го погледна настойчиво.

— И искам да остана с вас до края на живота си, сир. — Поколеба се малко и добави: — Знам за момичетата в Парк о Серф.

Луи се намръщи неодобрително.

— Както веднъж вече ви казах, мадам, тези жени нямат ни най-малко значение.

Жан се усмихна и продължи, без да показва колко трудно й е да произнесе тези думи:

— Знам, сир, и те не ме притесняват, докато оставам единствената, която има място в сърцето ви.

Луи стисна ръката й. В очите му светна горчивина. Той я привлече към себе си и силно я притисна до гърдите си. Топлият му дъх погали кожата й.

— Моето сърце винаги ще ви принадлежи, мадам — обеща той с типичния си тих, дрезгав глас.

Тази нощ Жан за първи път от много време не сънува голото тяло на Луиз О’Мърфи.

* * *

След като проведе важния разговор е Луи за възможността да разкрият пред двора, че вече не спят заедно, Жан промени поведението си.

При всеки удобен случай разказваше открито и свободно, че с краля я свързва само нежно приятелство. Била, естествено, все така загрижена на първо място за щастието и славата на Негово Величество, уверяваше тя смаяните си слушатели. Придворните се чудеха на безгрижния тон, с който кралската метреса говореше за края на плътската си връзка с краля — все едно им съобщаваше, че Луи й е купил нов дворец. Дни наред в Двора не се обсъждаше нищо друго. Метреса, която не спи с краля — нещо нечувано! Беше само въпрос на време Луи да дари сърцето си на друга жена. Мъже и жени започнаха да сключват облози коя ще е щастливката, която ще прогони маркиза Дьо Помпадур.

Единствен изповедникът на краля не повярва в уверенията на Луи. Още преди доста време, за първи път през Светата година, кралят заяви, че вече не поддържа плътска връзка с маркиза Дьо Помпадур. Защо тогава продължаваше да прекарва много нощи в покоите й? Защо маркизата все още беше официална метреса и се ползваше с всички привилегии?

В действителност отец Перюсо споделяше изцяло мнението на кардинал Дьо Ларошфуко — духовното влияние на маркизата върху владетеля е много по-страшно от плътските удоволствия, които двамата споделяха.

— Ваше Величество трябва да се откаже изцяло от тази жена, само така душата ви ще се освободи от вината — повтаряше упорито той, но погледът на краля ясно му показваше, че Луи не е готов за такава стъпка. Поне засега.

Жан не бе очаквала друга реакция от клира и продължаваше да следва набелязания план — да свали от себе си главното обвинение на религиозната партия.

— Даже в Библията трудно ще се намери място, където Господ обявява приятелството между двама души за грях — каза тя на херцогиня Дьо Бранка, докато двете обикаляха порцелановата манифактура във Венсен.

— Права сте, скъпа, но не подценявайте фанатизма на клириците — възрази херцогинята, докато разглеждаше най-новите порцеланови изделия, изложени в специална зала.

След като разведе двете високопоставени дами, директорът се оттегли дискретно и те можеха да разговарят необезпокоявани. Жан отдавна подпомагаше порцелановата манифактура и мечтаеше да я направи равностойна на майсенската. Открай време имаше слабост към фините, толкова изискани изделия, но и се надяваше производството на порцелан да стане важен източник на приходи за държавата.

Херцогиня Дьо Бранка вдигна към светлината розова вазичка със златни орнаменти и я огледа с интерес.

— Негово Величество все още не получава опрощение, нали?

Жан кимна.

— Нито той, нито аз. Честно казано обаче, не мога да си представя как кралят ще се обрече на целомъдрие. Все пак той притежава огнения темперамент на Бурбоните.

Херцогинята кимна и двете продължиха към следващата маса.

— Не казвате нищо за вашия темперамент…

— За моя… — Жан вдигна една чаена чаша, изработена много по-фино от останалите експонати, и кимна одобрително. За съжаление порцеланът, изработен във Франция, все още не изглеждаше така крехък и прозрачен като майсенския. Май трябваше отново да говори с директора.

— Да не би да намеквате за слуховете, че съм фригидна? — попита с леко смущение тя. — И до мен стигнаха приказки за моята студенина и безчувственост. Затова съм била прогонила краля от леглото си…

Херцогинята съсредоточено изучаваше златния ръб на една чиния.

— О не, разбира се, маркизо.

Жан се засмя с разбиране. Изражението на приятелката й ясно издаваше, че тъкмо този въпрос я интересува.

— Страдам и усещам болезнено липсата му — призна честно тя. Не беше нужно да си спестява горчивата истина. — Но за жените е по-лесно да живеят без страст, отколкото за мъжете, нали?

— Не съм толкова сигурна — отвърна замислено херцогинята. — Аз, например, трудно бих се отказала от плътските удоволствия. Но познавам и доста дами, които с радост биха прогонили съпрузите си от своите спални — допълни иронично тя.

Жан разгледа една тумбеста кана за чай и отново кимна одобрително. Херцогинята имаше пълно право. И нейният брак с Шарл беше ужасен. Нощите я изпълваха с отвращение. С Луи още от самото начало беше различно. Той беше нежен и мил и в същото време толкова мъжествен и страстен, че тя напълно естествено му отговори със същото. Обзе я дълбока тъга. Защо не можеше да преживее поне още една страстна нощ с него…

— Този сервиз е възхитителен — отбеляза херцогинята и й показа каничка за мляко със същата форма като голямата кана.

— Чудесен е — съгласи се Жан, — освен това много харесвам зеленото. — Хвърли бърз поглед към големия стенен часовник и се обърна отново към приятелката си: — Бихте ли ме извинили за малко? Искам да разменя няколко думи с директора, а после ще се приберем във „Версай“.

Секретарят, който чакаше пред изложбената зала, я отведе в кабинета на директора. Жан му описа какви промени очаква да се направят. Искаше по-светли цветове и по-тънки стени на чашите и купичките.

Директорът, дребен, набит мъж с голям нос, обеща да направи всичко по силите си. Радваше се, че има такава могъща покровителка, и правеше всичко, за да й угоди. За пръв път от доста години насам манифактурата работеше с пълен капацитет. Жан идваше редовно във Венсен, независимо от дългия и труден път.

На връщане, докато херцогиня Дьо Бранка дремеше до нея, тя отново се замисли как да убеди краля да премести порцелановата фабрика по-близо до „Версай“.