Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (34)

33

„Версай“ се вцепени. Испанската принцеса наистина не се радваше на особена популярност в Двора, но преждевременната й, внезапна смърт изпълни всички с ужас. Кралят бе принуден още същия ден да напусне двореца — защото церемониалът предписваше владетелят да не пребивава на място, където има мъртвец. Луи замина за „Шоази“. Придружаваха го само кралското семейство, Жан и неколцина придворни.

През това време във „Версай“ подготвиха погребението. Бъдещата кралица на франция живееше различно от обикновените хора — и умираше различно. Само няколко часа след смъртта й по нареждане на краля бе свикано събрание на първите лекари и хирурзи, които в присъствието на първата почетна дама и прислужниците на дофината подготвиха мъртвата за нощното бдение и за погребението.

Жан изслуша разказа за процедурата, трепереща от ужас.

Първо измили тялото със силен алкохол, после отворили черепа. Лекарите огледали внимателно белезникавата течност, събрала се в главата, след това лекарят мосю Евиан направил дълъг разрез от гърлото до ребрата. Отворил гръдния кош с инструментите си и сръчно извадил сърцето на мъртвата. Показал го на хирурзите и на пребледнелите придворни дами и го връчил на помощника си, за да го балсамира. Положили го в оловно сърце с гравиран надпис, а него сложили във второ, позлатено сребърно сърце. Стегнали тялото с бандажи, сложили на главата боне, увили мумията в намазано с восък платно и я положили в донесения оловен ковчег. Той, от своя страна, бил поставен в скъпоценен ковчег от орехово дърво.

Ковчегът останал в спалнята на починалата три дни, после го отнесли в кабинета и го положили върху подиум под балдахин от черно кадифе. Върху ковчега сложили позлатеното сребърно сърце и короната на починалата, покрити с черен креп. Ден и нощ духовници четели псалми и молитви, епископи и дами, осветени от безброй свещи, бдели над ковчега, принцесите пръскали мъртвото тяло със светена вода, а придворните един след друг оказвали последна почит на съпругата на престолонаследника.

Луи коленичи върху тапицираната с кадифе пейка в изповедалнята и скръсти ръце. В тясното помещение беше ужасно задушно. Виолетовата траурна мантия падаше на разкошни дипли от раменете му и закриваше виолетовите обувки. Кралят усещаше физически товара на греховете си и имаше чувството, че тази тежест ще го смаже. През позлатената решетка се виждаше лицето на отец Перюсо. Луи сведе глава.

— Не, забравяйте, синко, че дори кралят на франция дължи послушание на Бога и е длъжен да се разкае за греховете си. Всемогъщият ни дава знак с делата си — прозвуча строгият глас на изповедника. — При коронацията се заклехте да закриляте Църквата и да съблюдавате Божиите закони, но не го правите. Смъртта на дофината е предупреждение.

За момент Луи вдигна глава и погледна духовника, ала в следващия миг отново сведе поглед. Лицето му остана безизразно, но отец Перюсо усети колко дълбоко проникваха думите му в сърцето на краля. Беше сигурен, че тайно в себе си Луи копнее да получи опрощение.

— Бог наказа вас и близките ви, защото живеете в грях и вършите двойно престъпление с метресата си. Откажете се от тази жена, иначе душата ви е осъдена на вечно проклятие.

Луи се взираше мълчаливо в ръкавиците си.

— Виолетовото е цветът на скръбта, Ваше Величество, но е и цвят на разкаянието. Спрете да вършите грехове — заключи тихо изповедникът, сякаш бе прочел мислите на своя владетел.

Луи продължи да мълчи.

Жан се взираше с копнеж навън. Паркът цъфтеше в пълното си великолепие, но по алеите не се разхождаше почти никой. Всички представления и светски прояви бяха отменени. Разходката в парка не представляваше нарушение на добрите нрави, но никой не изпитваше желание да излезе в жалейните черни дрехи под жаркото юлско слънце.

Жан въздъхна и оправи дантелените ръкави на черната си рокля. Преди три дни погребаха дофината. Блестяща факелна процесия придружи испанската принцеса до последния й дом в „Сен Дени“. Изпратиха бъдещата кралица на франция с всички почести. Най-отпред яздеха 40 гвардейци с факли, следваха ги офицери от дворцовия щаб, после каретите на придворните и духовниците. В последната карета, запрегната с осем коня, седяха епископите и мосю Бойе, който носеше сърцето на дофината, положено върху кадифена възглавничка. Зад тях идваха 60 кралски ездачи, 40 пажове, тромпетисти, въоръжени херолди, мускетарите и швейцарски гвардейци, водени от своите барабанчици — и накрая катафалката, също запрегната с осем коня. Придружаваха я свещеници на коне и слугите на дофината. Двама бригадни генерали и 25 лични стражи на краля завършваха процесията.

Кралят се върна във „Версай“ в деня след погребението. Дворецът бе потънал в траур, цареше потискаща атмосфера. Черно платно обвиваше покоите на починалата, галерията и стълбището към крилото на принца, портите, двора и вратата към министерското крило. Всички огледала в двореца бяха покрити, а придворните носеха черно — само кралят имаше право да се облече във виолетово.

Жан съжаляваше безкрайно за смъртта на дофината, отишла си толкова млада, но очакваше с нетърпения края на дворцовия траур. Мрачното настроение късаше нервите й. Тя въздъхна, седна на малкото си писалище и отново се зае с кореспонденцията си. Най-силно я тревожеше Луи. Беше станал необикновено мълчалив и почти не разговаряше с нея. Обзелата го меланхолия го отдалечаваше от всичко и всеки, дори и от нея. Молеше се дълго и по два пъти на ден ходеше на меса. Жан не го познаваше като богобоязлив и това я плашеше. След детството, прекарано в манастира, тя имаше противоречиво отношение към религията. Вярваше в Бог и често Го молеше да й прости греховете, но се отвращаваше от фалшивата набожност и лицемерието на придворните духовници, чиито възгледи противоречаха на здравия човешки разум. Мисленето и се формира под влияние на разсъжденията и дискусиите между поетите и философите в парижките салони. Макар да съзнаваше прелюбодеянието си, тя рядко мислеше за Шарл. След първия шок той се справяше много добре с раздялата им и с унижението, че жена му е станала кралска метреса. Льо Норман дьо Турнем й разказа, че Шарл се утешава с певици от операта. За съжаление брачните им клетви бяха ненарушими и двамата щяха да останат съпрузи до края на живота си. Добре поне, че имаха отделно имущество. Църквата разрешаваше развод само при извънредни обстоятелства — в случай на жестока злоупотреба или ерес, но жената беше длъжна да се върне при семейството си или да се оттегли в манастир и двамата бивши съпрузи нямаха право да встъпват отново в брак. В нейния случай нямаше значение омъжена ли е, или не — връзката й с Луи представляваше смъртен грях в очите на Църквата. Въпреки това тя не се чувстваше виновна.

За съжаление кралят беше различен. Той бе израснал под надзора на духовник — кардинал Дьо Фльори. След промяната, настъпила у него, Жан разбра, че той вярва в строгите правила на католическата църква, въпреки че не ги спазва. След смъртта на дофината не прекарваше нощите при нея — и причината не беше меланхолията и тъгата му, а пристъп на разкаяние. Това я плашеше най-силно. Тя се опитваше да се утеши с надеждата, че щом дворът се върне към нормалния си живот, отношенията им също ще се нормализират, но някъде дълбоко в сърцето й страхът оставаше.

Този черен двор ме потиска и сигурно ще изпадна в депресия, каза си тя и решително се зае с кореспонденцията си. Посегна към писмото на Пари Дюверни, който й бе писал от Фландрия, и ръката й замръзна насред движението. Писмото не беше най-отгоре, както го бе оставила. В последно време често имаше чувството, че някой рови в нещата й. Дали само си въобразяваше? Постоянните обиди и заплахи, които получаваше, я изнервяха до крайност. Беше сигурна в лоялността на слугите си. Уплашена, тя претърси писмата и с облекчение откри писмото на Пари Дюверни на дъното на купчината.

Прочете отново няколкото реда и се замисли. Принц Дьо Конти и маршал Дьо Сакс продължаваха да се карат. Пари Дюверни описваше свадите им с присъщото си чувство за хумор. Жан отвори мастилницата и посегна към перото, за да напише отговор.