Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (53)

52

Луи замислено въртеше перото между пръстите си. На масата пред него лежаха разгърнати плановете на двореца „Белвю“, купен за Жан миналата година, защото гледката много хареса и на двамата, но той почти не ги поглеждаше. Очевидно мислите му витаеха другаде. Само по себе си това беше много учудващо, защото кралят обичаше да разглежда строителни планове. Жан го наблюдаваше внимателно. От няколко дни дълбоки бръчки прорязваха красивото му лице. Причината беше катастрофалната финансова ситуация на страната. Войната не само бе изчерпила държавната хазна, а и я беше натоварила с огромен дълг, който нямаше как да се плати с обичайните приходи. Същевременно граф Дьо Руй, новият министър на флота, всеки ден настояваше пред краля да започне строеж на нови кораби. Защото Франция беше длъжна да се подготви за бъдещите морски битки с англичаните.

Въвеждането на нов данък изглеждаше неизбежно. Ала народът и без това беше в ужасно положение.

— Обмисляте предложенията за новия данък, нали? — попита тихо Жан.

Преди няколко дни Машо д’Арнувил бе представил на краля окончателните си предложения — след като седмици наред изслушва най-различни съвети и мнения, а после членовете на Държавния съвет обсъдиха идеите му.

Луи кимна мрачно.

— Смятам да разреша на мосю Д’Арнувил да определи двайсетпроцентов данък.

— Данъкът е справедлив — кимна спокойно Жан. — Една пета от доходите от имуществото не е толкова много.

Жан знаеше не по-зле от краля, че данъкът е справедлив, но и опасен, защото предвиждаше облагане и на привилегированите съсловия — аристокрацията и клира. Финансовият министър възнамеряваше да обложи с данък доходите от земята, търговията и натрупаното богатство, но не засягаше надниците на работниците и приходите на дребните селяни и арендатори.

Луи въздъхна и остави перото.

— Наясно съм, че данъкът ще срещне съпротива. Особено клирът ще се разгневи ужасно… но това е за доброто на Франция и моята воля е да го въведем възможно най-скоро.

Жан помилва ръката му.

— Вие сте господарят на тази страна. Аристокрацията и клирът са длъжни да ви се подчиняват. А народът ще ви бъде благодарен.

Луи кимна, ала лицето му остана непроницаемо. Посегна отново към перото, но не го взе, а се обърна към нея и я изгледа изпитателно.

— Доктор Кесне е бил вчера при вас. Какво каза?

Загрижената нежност, с която й говореше, я свари неподготвена. Внезапните обрати в настроението му не преставаха да я изненадват. Само за секунди Луи беше в състояние да премине от близост и доверие към хладно пренебрежение и обратно. Внезапната интимност, появила се така изведнъж, направи двойно по-трудно намерението й да не му признае истината.

— О, всичко е добре — отговори тя и се опита да се усмихне безгрижно, ала от настойчивия му поглед бузите й пламнаха.

— Радвам се да го чуя.

Луи я прегърна и Жан с болка осъзна, че за нищо на света не иска да го загуби, все едно на какъв риск би се подложила с нова бременност.

— Според мен това е най-доброто място за конюшните — кралят отново се наведе над плановете за „Белвю“.

* * *

Публичното оповестяване на новия данък предизвика вълнения, каквито никой не очакваше. Засегнатите недвусмислено изразиха възмущението си. Парламентаристите надаваха гневни викове. Магистратите, които също трябваше да плащат данък, отказаха да подпишат закона. Наложи се Луи да каже тежката си дума, за да разберат господата в червените роби какви са правата и задълженията им спрямо краля.

Най-силно се възмути духовенството. В парижкия дворец на кардинал Дьо Роан отново се състоя тайна среща между придворните духовници и архиепископа на Париж.

Старият кардинал беше много болен и лакеите го отнесоха в залата на носилка. За всички присъстващи беше ясно, че дните му са преброени и Всемогъщият много скоро ще го повика при себе си, а постът му ще се оваканти. Неспособен да говори, кардинал Дьо Роан само кимна с трепереща глава към Ларошфуко, отдавна спряган за негов наследник, да открие съвещанието.

— Ваше Превъзходителство сигурно ще се съгласи с мен — започна новият кардинал, след като се поклони почтително, — че ние в никакъв случай не можем да приемем облагане на клира с данък.

Ново кимване потвърди мнението на кардинала.

Бомон, архиепископът на Париж, скочи от мястото си.

— Църквата винаги е била щедра. Ние даваме предостатъчно пари за публичните разходи на краля, но това е доброволно дарение. Не сме задължени да плащаме данък, ние правим жестове на великодушие! — Очите му святкаха гневно, ръцете му бяха стиснати в юмруци. — Янсенистите ликуват! След като Парламентът одобри безбожния нов данък, наложен от онзи еретик Машо д’Арнувил, те открито изразяват подкрепата си.

Според Бомон янсенистите, които имаха многобройно представителство в Парламента, Върховният съд и парижкото кметство, представляваха най-голямото зло за Франция. Привърженици на учението на Августин, те проповядваха милост и вярваха, че човек може да спаси душата си само по Божие благоволение — ако Бог го е определил като достоен да бъде спасен. Ватиканът застъпваше друго мнение, затова още през 1713 г. папата бе издал вулата Unigenitus, с която обяви янсенизма за ерес и го забрани.

— Какво друго би могло да се очаква от Машо д’Арнувил? — обади се мрачно монсиньор Бойе. — Той е протеже на мадам Дьо Помпадур, а всички знаем какъв е произходът на тази жена. Няма съмнение на кого трябва да благодарим за тази безсрамна идея.

— Влиянието на фаворитката е опустошително — подкрепи го пламенно отец Перюсо, изповедникът на краля.

Ларошфуко много искаше да попита двамата придворни духовници защо досега не са предприели нищо срещу метресата на краля, която открито общуваше със свободомислещи философи и поети и подкрепяше издаването на произведенията им, но си замълча. Само плъзна поглед към голямата картина на стената, изобразяваща Апокалипсиса. Винаги я беше харесвал. За момент си представи братовчед си, граф Дьо Морпа, някога толкова могъщ, а сега заточен в Бурж заради онази жена. Не допусна обаче никой да забележи вълнението му.

— Съгласен съм с вас, господа. Този данък е изключително опасен. Той подкопава основите на Светата ни църква. Трябва да покажем силата си.

Докато говореше, Ларошфуко оглеждаше лицата на присъстващите. Духовенството рядко проявяваше такава решителност. И такова единство.

* * *

Жан изпусна гравьорската игла, с която работеше. Опитваше се да изработи копие на красиво гравиран полускъпоценен камък, създаден от любимия й майстор Жак Ге. Кралят влезе и ядно затръшна вратата зад гърба си. Посещението на кардиналите и епископите го бе изнервило до крайност.

— Господата клирици бяха извън себе си — съобщи той с необичайно остър глас.

— Нима това ви учудва, сир?

— Да ме учудва? — Кралят се изсмя горчиво. — Знаете ли, мадам, докато слушах пламенните им речи, ме обзе чувството, че не говорим за облагане с нов данък, а за отлъчване.

— За тях разкриването на църковните имущества е равносилно на отлъчване — отвърна спокойно Жан.

Луи се отпусна в едно кресло.

— Толкова ли не разбират, че ги облагам с данък не за да се обогатя аз, а за да платим заедно дълговете на страната и за да мога да я защитавам от враговете ни и в бъдеще?

— О, сир, хоризонтът на епископите и кардиналите невинаги стига до небето — отбеляза сухо Жан. — Господата умират от страх да не изгубят привилегиите си.

Луи се намръщи още повече.

— За съжаление сте права. Точно за това става дума. Привилегиите им са от времето, когато духовенството е било изцяло освободено от данъци, но тогава свещениците живеели в бедност и доходите им зависели единствено от даренията на вярващите. За съжаление това е било много, много отдавна — заключи с въздишка той.

Жан се изправи и отиде при него. Започна внимателно да разтрива раменете му, сковани от напрежение. Знаеше, че Луи се измъчва не само от срещата с клира, а и от разговорите с членовете на семейството си, главно с кралицата и дофина. Повлияни от разгневените духовници, през последните дни те непрекъснато се опитваха да го разубедят за новия данък. Постепенно мускулите му се отпуснаха и той въздъхна доволно.

— Клирът ще има нужда от повечко време, докато свикне с мисълта за плаща данъци — утеши го нежно тя.

— Дано…

Луи стана и захвърли жакета си. Жан се усмихна и го прегърна. Той я целуна страстно, ала в следващия миг се освободи от прегръдката й.

— Прощавайте, мадам, но е време да си лягаме. Умирам за сън. Денят беше ужасно изтощителен.

Без да повика камердинера си, кралят започна да се съблича.

Жан го погледна учудено, но не се възпротиви.

* * *

Времената бяха трудни. Краят на войната бе донесъл надежда, че страната отново ще заживее в мир и спокойствие, но сега Франция трябваше да се пребори и с вътрешнополитическите си конфликти. Парламентът и Църквата упорито се съпротивляваха на новия данък, народът в Париж се бунтуваше. По улиците на столицата ясно личаха стопанските последствия от последните години. Кварталите „Сен Антоан“ и „Сен Марсел“, където живееха бедняците, постоянно се разрастваха. Малко щастливци успяваха да си наемат стая в някоя порутена къща и настаняваха там цялото си семейство. Повечето хора живееха в набързо сковани навеси, спяха под мостовете или на открито между къщите, близо до вонящите канавки, треперещи от глад и студ.

Богаташките квартали също променяха облика си. По улиците все по-често се срещаха скитници и просяци. Кражбите, сбиванията и нападенията зачестиха и вече никой не смееше да излезе навън след смрачаване. Полицията с мъка удържаше обществения ред.

— Положението е отчайващо, сир — докладва мосю Д’Аржансон. — Просяците и гладните подклаждат народното недоволство, а това настроение е идеалната хранителна среда за разпространяване на бунтовнически позиви. Подигравателните стихчета за вас и маркизата отново се увеличиха.

Кралят очевидно не повярва на думите му.

— Нима искате да кажете, че не сте в състояние да овладеете положението?

— Не това исках да кажа, Ваше Величество. Мисля, че е време отново да забраним просията и скитничеството, и идвам да помоля Ваше Величество да издаде съответното нареждане. Това решение е спешно необходимо за сигурността на града.

Луи кимна замислено.

— Ще заповядам да подготвят наредбата.

И Жан, и кралят одобряваха строгите мерки на граф Д’Аржансон. Вече имаше доста арестувани, заподозрени в разпространение на памфлети срещу краля и метресата му. Жан не съжаляваше арестуваните. Помнеше какви страхове преживя и се надяваше извършителите да получат заслужено наказание.

След заточването на Морпа тя редовно викаше при себе си Бериер, за да й разказва за положението в града. Знаеше колко е важно да е добре осведомена.

За щастие главният полицейски лейтенант се разбираше добре с новия министър.

— Съвместната ни работа върви отлично, но понякога имам усещането, че графът не ми се доверява напълно — призна й един следобед Бериер. Жан го бе поканила в ермитажа — луксозна малка вила в северния край на парка, където можеше да остава насаме с краля.

Признанието на главния полицейски лейтенант не я учуди особено. Д’Аржансон знаеше, че Бериер е нейно протеже, препоръчан от братя Пари. Кралят също канеше редовно младия служител и лично му даваше заповеди, без да се допитва до министъра.

— Вероятно разбирате, мосю Бериер, че благоволението, оказвано ви от краля, неизбежно събужда недоверие — отвърна с усмивка тя и отвори ветрилото си. — В Париж наистина ли е толкова неспокойно?

Главният полицейски лейтенант се намръщи.

— Да, за съжаление. Но аз съм много по-загрижен заради поведението на Църквата. Колкото и да са различни, духовниците от Париж и „Версай“ са на едно мнение относно новия данък. Нашите агенти узнаха, че са постигнали съгласие да не плащат.

Жан кимна угрижено.

— Негово Величество очакваше да му създадат трудности.

Бериер я погледна нерешително. Очевидно имаше да й каже още нещо.

— Бих желал да ви съобщя, маркизо — подхвана след кратко покашляне той, — че Църквата обвинява главно вас за решението на краля да обложи църковните имоти с данък.

Жан размаха ветрилото си. Новината не я впечатли особено.

— Не ми разкривате нищо ново. Още откакто влязох в Двора, господа клерикалите започнаха да ме обвиняват във всички смъртни грехове.

— Ако ми позволите една забележка, маркизо: би трябвало да ги приемете сериозно — продължи решително Бериер. — Известно ми е, че в момента клирът прави всичко, за да привлече на своя страна кралицата и дофина.

„И успява“, помисли си мрачно Жан. И това не беше ново за нея. Тя помилва дръжката от слонова кост на ветрилото и се замисли. Дофинът от седмици настояваше пред баща си да освободи клира от новия данък…

Гийом влезе със съобщението, че е пристигнал кралски паж, и прекъсна разговора им. Влезе едър млад мъж в зелена униформа — той често й носеше писмата от Луи. Направи дълбок поклон и й връчи малко пакетче.

— Предавам ви това по заповед на Негово Величество, мадам.

— Благодаря, кавалере.

Подобно на всички млади мъже, обучавани в двора, и този беше от благороден произход. Жан го дари с ласкава усмивка и се развесели, когато той се изчерви, докато напускаше салона заднешком.

Тя остави пакетчето настрана и се обърна отново към своя гост:

— Много съм ви благодарна за сведенията, мосю Бериер. Високо оценявам лоялността ви и ви уверявам, че ще се постарая да ви се отблагодаря по някакъв начин — изпрати го с усмивка тя.

Без да е нова, информацията му я накара да се замисли. Досега не беше отдавала особено внимание на духовниците в двора. От само себе си се разбираше, че кралската метреса не може да е в добри отношения с висшето духовенство. До днес не смяташе свещениците за сериозна опасност, но сега вече не беше толкова сигурна.

Погледът й падна върху пакетчето. Какво ли й изпраща кралят? Любопитството й се събуди. Отвори кутийката и възкликна възхитена. Гривна от съвършено шлифовани перли. И медальон с миниатюрен портрет на Луи. Една от картините, които особено обичаше: кралят се усмихваше едва забележимо, очите му й говореха нежно.

Жан изпита огромно облекчение и лошото предчувствие, което я измъчваше през цялата сутрин, се разсея. Този подарък казваше много повече от думите.

Снощи двамата с краля присъстваха на театрално представление, после и на късната вечеря и се прибраха в покоите й много късно. Луи се излегна на леглото и я изчака да се съблече с помощта на камериерките. Жан излезе иззад паравана само по копринен халат, застана пред него и остави дрехата да се свлече бавно от раменете й. Светлината на запалените свещи очертаваше съвсем ясно тялото й под дантелената нощница и тя изглеждаше гола пред него.

Луи я гледаше втренчено.

— Прекрасна сте, мадам.

— Наистина ли?

Тя се отпусна на леглото до него и го прегърна. Целунаха се и тя усети съвсем ясно възбудата му, ала най-неочаквано той се отдели от нея.

— Прощавайте, мадам, нещо не се чувствам добре.

Никога не й беше казвал такива думи. Смаяна от поведението му, тя го погледна въпросително, но той я помилва по косата и я целуна по челото, сякаш всичко беше наред. Не каза нищо повече и почти веднага угаси свещите. Жан дълго не можа да заспи. Той вече не я желаеше! И, което беше още по-лошо, вече не я обичаше! Това я изпълваше с ужас. Мъчеше се да разбере какво става, лежеше будна и се вслушваше в равномерното му дишане. Едва на разсъмване потъна в неспокоен сън.

Сега се взираше замислено в перлената гривна. Веднага я бе сложила на китката си. Луи й се усмихваше от медальона и сякаш й казваше, че миналата нощ не е от значение за връзката им. Трогната от този благороден и толкова интимен жест, тя се успокои напълно.