Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (27)

26

Мария Лешчинска взе с четката малко зелено от палитрата и внимателно го размаза върху платното. В салона на кралицата лакеите тъкмо поднасяха следобедния чай на гостите, дошли да й изкажат почитанията си, докато тя рисуваше на подиума. Ноемврийската светлина не осигуряваше достатъчно светлина, но кралицата продължаваше. Вече беше сътворила десетки подобни пейзажи с възвишения и поля, над които залязваше слънцето. Мария Лешчинска рисуваше не толкова защото изпитваше потребност да изрази себе си чрез изкуството, а защото се чувстваше несигурна, когато не правеше нищо в присъствието на гости. Не обичаше да води разговор в обкръжението на много хора. Живееше във „Версай“ от много години, ала така и не успя да свикне с повърхностните, лековати беседи в Двора. Безсмисленото бъбрене, украсено с остроумни фрази и подигравателни шеги, толкова високо ценено във френския двор, си остана чуждо на нейната вродена сериозност и набожност. Затова предпочиташе да рисува и докато другите разговарят, да се отдава на мислите си.

Кралицата отново посегна към палитрата, която държеше една от придворните й дами. Взе друга, по-тънка четка и започна да избира червено за маковете. В този миг лакеят на вратата съобщи за херцог Дьо Ришельо.

Мария Лешчинска поздрави новодошлия с хладно кимване. Никак не й беше приятна неговата дързост да влиза в салона й. Знаеше, че тя го мрази, защото го смята за главна причина за греховете и изневерите на съпруга й. Мария Лешчинска беше убедена, че с цялото си поведение херцогът пренебрегва заповедите на Всевишния. Съзнаваше, че би трябвало да изпитва съчувствие към грешната му душа, но колкото и да се стараеше, не успяваше да събуди в сърцето си християнската любов към ближния. Никога нямаше да му прости съучастието с херцогиня Дьо Шатору, която буквално натика в леглото на краля, след като й се насити, а тя беше унижавала своята господарка през всичките тези години.

Кралицата нарисува още два червени мака и докато ги завършваше, се замисли за новата любовница на съпруга си. Маркиза Дьо Помпадур. Омъжена дама от Париж!

Монсиньор Бойе и кардинал Роан непрекъснато я подканваха да говори с краля, да го закълне да прогони недостойната жена. За съжаление епископът и кардиналът надценяваха възможностите й. Кралят никога не би позволил на жена си да говори за метресата му. В гърлото й се надигна горчивина — за пореден път осъзна, че никога не е имала каквото и да било влияние върху съпруга си. Въпреки това продължаваше да го обича. Да, по-различно отпреди, по-скоро като приятелка и майка, но това беше нормално — все пак му бе родила десет деца, за съжаление само двама синове, единият от които почина още като дете…

Кралицата въздъхна. Тревожеше се за душата на своя съпруг. Вече не вярваше, че той ще се промени.

Мария Лешчинска остави четката. Отново огледа критично нарисуваните макове и пак си представи маркизата. Сърцето я заболя, макар да съзнаваше, че за разлика от предишните любовници на мъжа й маркизата поне се отнасяше към нея с уважение и почит.

* * *

Херцог Дьо Ришельо се смеси с придворните, гледайки да стои по-далеч от подиума на кралицата. Мария Лешчинска започва да прекалява с набожността си, мислеше си подигравателно той. Само Господ знае как е създала толкова деца с Луи. Дръзкият му поглед обходи скромните покои във „Фонтенбло“, където се бе събрал обичайният кръг: твърде много духовници, придворните дами на кралицата и придворни, ревностни католици или очакващи от кралицата и приближените й облаги и кариера. Помещението, прекалено пълно с хора, по нищо не приличаше на обстановката, в която Ришельо обичаше да се движи. Въпреки това той се реши да дойде в салона на кралицата, за да се ослуша. Искаше му се да научи какво говорят набожните приятели на кралицата за новата кралска метреса.

Някой го докосна по ръкава. Тъмнокоса, добре позната красавица.

— О, мосю Ришельо, колко се радвам да ви видя!

Принцеса Дьо Роан се усмихна. Двамата бяха преживели няколко приятни приключения заедно и все още се срещаха, макар и по-рядко. Херцогът се поклони и целуна ръката й.

— Радостта е изцяло моя, принцесо.

Мъж в червени кардиналски одежди измери двойката с мрачен поглед.

— Изненадан съм да ви видя тук, мосю Ришельо — изрече тежко кардинал Роан. — Каква чест.

Ришельо се усмихна. Не беше тайна, че духовникът е зле настроен към него.

— Трябва да призная, кардинале, че ме привлече не толкова духовната атмосфера на тези покои, колкото присъствието на няколко прекрасни дами — отвърна той и галантно поздрави графиня Дьо Шеврьоз, застанала в другия край на помещението.

— За пореден път ни показвате що за човек сте — изръмжа кардиналът. — Не стига, че се осмелявате да се явявате тук, ами и говорите по такъв начин.

Ришельо го погледна с досада, питайки се дали Божият служител наистина вярва в приказките си. В салоните и в бордеите на Париж се срещаха достатъчно клерикали, които се отдаваха на светските радости, а после от амвона проповядваха противното. Отдавна беше престанал да обръща внимание на моралните проповеди. Намираше ги за лицемерни и смешни.

— О, недейте така, скъпи братовчеде — намеси се принцесата. — Не съдете прекалено строго мосю Дьо Ришельо. Редно е Църквата винаги да държи вратата си отворена за изгубените овчици, нали? — попита тя и невинно запърха с мигли.

— Без да се опитвам да ви засегна, принцесо, ще кажа, че мосю Ришельо е по-скоро вълк, отколкото заблудена овчица — отвърна строго кардиналът.

Ришельо си спомни защо е дошъл в кралските покои и се усмихна широко.

— О, моля ви, кардинале! Вярно е, не съм набожен като вас, но нека се опитаме поне за малко да забравим враждата си. Като се има предвид новата страст на Негово Величество, би трябвало по-скоро да потърсим общото помежду си, не сте ли съгласен?

Граф Дьо Морпа, който стоеше зад тях, чу последните думи и се обърна към Ришельо със саркастична усмивка:

— За да ви помогнат да станете премиер-министър, нали?

Ришельо вдигна вежди. Беше по-висок с цяла глава от министъра и много по-мъжествен. Ако Морпа притежаваше малко по-красиви черти и ако с годините сарказмът не беше издълбал незаличими следи по лицето му, определено щеше да прилича на момиче, помисли си съжалително херцогът.

— Няма ли най-сетне да се отучите да пръскате отрова при всяка фраза, мосю Дьо Морпа? — попита спокойно той. — Всички знаем, че и аз, и вие, и кардиналът се стремим към тази почетна служба. Но вие сигурно се страхувате да не би кралят отново да ви подмине. — Ришельо се наведе към Морпа и попита тихо: — Още ли ревнувате, че получих почетната длъжност първи камерхер вместо вас?

Морпа присви сините си очи, ала в следващия миг се усмихна, изправи гръб и отпи глътка чай.

— Не си въобразявайте, че сте се закрепили здраво, мосю. Кралят просто ви благодари за сводничеството, това беше всичко.

Херцогът преспокойно вдигна рамене.

— Може би, но моите услуги поне не ни принуждаваха да сядаме на една маса с някаква си дребнобуржоазна метреса, каквато имаме сега.

— В случая съм принуден да се съглася с мосю Ришельо — намеси се граф Д’Аржансон, който безшумно се присъедини към компанията. — Присъствието на тази жена е унизително за Двора.

— О, не се безпокойте — Ришельо направи пренебрежителен жест. — Тя не е нищо повече от кратък каприз на Негово Величество. Вулгарното несъмнено е очарователно, но за кратко. То е като пикантно блюдо. Вкусно разнообразие, но кой от нас би се отказал завинаги от радостите на изисканата кухня?

Придворните избухнаха в смях.