Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Favoritin des Königs, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Ваня Пенева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- ani_petrova (2023)
Издание:
Автор: Клаудия Циглер
Заглавие: Мадам Дьо Помпадур
Преводач: Ваня Пенева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: немска
Излязла от печат: 29.10.2013
ISBN: 978-954-357-244-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9850
История
- — Добавяне
Послеслов
Подобно на повечето хора, и аз си представях метресата на краля като жадна за власт и лукс, ала един ден ми попаднаха писмата й. Зачетох се и останах възхитена от бликащото очарование и невероятния й дух. Стана ми ясно, че би било добре да науча повече за живота й.
За маркиза Дьо Помпадур е писано много. Биографичните й данни са запазени, разполагаме и с многобройни извори за живота й: мемоари, дневници, писма. През годините излизат много романи и биографии на кралската метреса. Тъкмо в това обстоятелство се крие основната трудност: славата на тази жена и жадният за сензации интерес към нейната личност — не само приживе, а и през годините и десетилетията след това — са създали твърде трудна за разгадаване смес от истински и фалшиви разкази, мемоари и писма, които съвременните автори приемат безкритично, без да са проверили какви истини и лъжи съдържат.
Учудващо е също, че авторите описват живота и интерпретират характера на маркизата, опирайки се главно на свидетелствата на съвременниците й, а те са били най-големите й врагове. Многократно са цитирани, например, дневниците на маркиз Д’Аржансон, прогонен от двора още през 1747 година. През следващите години той се е опирал само на слухове и предположения, да не говорим, че е мразел маркизата и не е имал никакъв интерес да я представи в добра светлина.
Позицията на Maitresse en titre във Версайския двор винаги е била трудна и изложена на многобройни атаки. Жан-Антоанет, родена Поасон, се е намирала във възможно най-трудната изходна позиция. Тя е първата жена от буржоазен произход, сдобила се с такава власт и влияние в Двора — не само във Франция, но и в Европа, затова цялата аристокрация я мрази. Мрази я и народът, тъкмо защото се е издигнала до самия Олимп и стои редом с краля.
През целия си живот в Двора маркиза Дьо Помпадур е принудена да се бори с клеветите и обвиненията по неин адрес. Запазени са безброй подигравателни стихчета и памфлети, които заклеймяват неблагородния й произход и уж свързания с него лош характер.
Освен това епохата на Луи XV е трудна политическа фаза за Франция. След кратък период на благосъстояние и мир през първите години от управлението на Луи външно- и вътрешнополитически конфликти сполетяват страната: постоянни спорове с Парламента и клира, Войната за австрийското наследство и Седемгодишната война, която завършва с поражение и страната губи почти всичките си колонии. В резултат от тези събития народът постоянно се бунтува и протестира. Върхът на народното недоволство идва с Великата френска революция.
И днес името Помпадур се асоциира много тясно с тази епоха. В унищожителните оценки на съвременниците четем, че маркизата е била жадна за пари и власт, че именно тя е отговорна за поражението в Седемгодишната война и упадъка на Франция, защото е инициирала съюза с Австрия.
На този фон не е трудно да се разбере защо памфлетистите и мемоаристите продължават да я заклеймяват и след смъртта й. В годините преди и след революцията излизат голям брой биографии, фалшифицирани мемоари и писма, които затвърждават отрицателния образ на маркиза Дьо Помпадур.
Биографията на братята Жюл и Едмон дьо Гонкур, публикувана през 1881 г., окончателно превръща маркизата във властолюбива жена, тласкана от егоистична амбиция, злоупотребила с позицията и влиянието си. Единственото признание на биографите е, че дамата е обичала изящните изкуства и ги е подкрепяла през целия си живот в Двора.
След двайсет години (през 1902) Пиер дьо Нолак за първи път публикува биография със съвсем друг, почти изцяло положителен заряд. Появяват се и други добри книги за маркизата, но образът, създаден от братя Гонкур, до такава степен се е наложил в общественото съзнание, че се запазва до наши дни. Да не забравяме, че през 1998 г. книгата е отново публикувана в Германия и оттогава много писатели са възприели гледната й точка.
Отрицателният образ на мадам Дьо Помпадур винаги се свързва с описанието на слаб, скучаещ крал, който в търсене на все нови и нови развлечения занемарява държавните дела и позволява на метресата да разгърне фаталното си влияние върху съдбините на страната. Този образ на краля е изцяло фалшив и е отдавна оборен. Би трябвало заедно с него да се промени и представата за маркизата. Според френския историк Мишел Антоан Луи XV „заедно с Анри IV е най-интелигентният сред Бурбоните“. Умен, всестранно образован, често връхлитан от пристъпи на меланхолия, той е пословичен със своята работоспособност и напълно е осъзнавал отговорността си като крал. За разлика от прадядо си Луи XIV той е затворен и интровертен, обича да се оттегля в личната си сфера, но винаги знае как да наложи авторитета си. Абсолютистката система не позволява на никого, дори на маркиза Дьо Помпадур, да има реална власт редом с монарха. Същинското влияние на Жан е, че поради близостта й до краля тя има възможност да издейства привилегии и служби за определени лица.
Второто невярно твърдение на биографите е обвинението в прахосничество. Те описват маркизата като жадна за пари и забавления, една от основните виновници за фалита на Франция. Днес обаче се знае, че маркиза Дьо Помпадур е получавала твърде малко пари от краля. В записките за приходите и разходите на държавната каса са открити точните суми, с които е разполагала маркизата. Освен специалните подаръци, тя е получавала редовно издръжка за покриване на ежедневните си разходи. От 1745 до 1749 г. сумата се увеличава постоянно, а към края на Войната за австрийското наследство започва да намалява. Приема се, че причината е тежкото положение на държавната хазна, защото горе-долу по същото време, към 1750 г., маркизата закрива и своя театър във „Версай“. Това означава, че тя не е разполагала с неограничени средства, не е харчела пари на воля, не ги е раздавала на приближените си. Напротив, тя е покривала разходите си от собствените си доходи и имоти, случвало се е даже да продава скъпоценностите си, когато е имала нужда от пари в брой. Рангът и позицията й в Двора са я принуждавали да се представя по подобаващ начин. В тогавашната обществена йерархия високопоставените са имали задължението да демонстрират позицията си с високи разходи и разкош. Затова и маркизата, подобно на повечето придворни, е оставила след себе си дългове.
Но да се върнем към романа — в голямата си част „Мадам Дьо Помпадур“ е фикция и това е естествено. Въпреки това много от описаните събития са се случили в действителност точно по този начин. Повечето лица — графиня Д’Естрад, граф Д’Аржансон, граф Дьо Морпа, херцог Дьо Ришельо и много други — са исторически личности. Измислени са принцеса Дьо Роан, въпреки че е съществувала придворна дама с такова име, и графиня Дьо Шеврьоз. Камериерките Софи и Валери също са измислени, факт е обаче, че през 1746 г. маркиза Дьо Помпадур е пострадала от недискретността на камериерка.
Фигурата на циганката възникна с помощта на гадателката мадам Льобон, която според разкази на съвременници предсказала на малкото момиче, че един ден ще стане метреса на краля. За благодарност маркизата я споменава в завещанието си.
Много от описаните събития са достоверни. Младата мадам Д’Етиол се е срещнала за първи път с краля в горите на Сенар, още приживе на предшественицата си мадам Дьо Шатору. Подробностите около тази първа среща не са известни, не се знае и как точно е започнала връзката между Жан и краля. Повечето разкази на съвременниците звучат доста фантастично, знае се обаче, че мадам Д’Етиол наистина е получила покана за бал с маски във „Версай“ по случай сватбата на дофина, а след няколко дни се е срещнала с краля в кметството на Париж. Според някои източници за тази среща е посредничил Бине, камердинер на дофина. Според мен обаче е много по-вероятно маркизата да е влязла в Двора с протекцията на пастрока си Льо Норман дьо Турнем и братя Пари. Фактите намекват, че не само образованието, което са й дали, но и бракът й с Шарл льо Норман са стъпки в тази посока. Общото им желание е било Жан да си извоюва най-добрата обществена позиция. По онова време братя Пари са сред най-могъщите финансисти във Франция и поддържат тесни връзки с Двора. По време на Войната за австрийското наследство те не само поемат доставките за армията, но и снабдяват държавата с необходимите финансови средства.
Факт е, че от момента на представянето й в Двора маркиза Дьо Помпадур става обект на безброй подигравателни песни и стихове, в които я обиждат и нападат най-грубо. Във връзка с фамилното й име те са влезли в историята като „поасонади“. Песента на уличния изпълнител Феро е взета направо от оригинала.
Смята се, че повечето клеветнически писания идват от граф Дьо Морпа. Макар да няма ясни доказателства, се твърди, че министърът е отровил херцогиня Дьо Шатору. Факт е също, че мадам Дьо Помпадур е получила фиола, избухнала при отварянето.
Знае се, че малко преди изгонването на графа Жан наистина е изгубила бебето си, а после се е съюзила с херцог Дьо Ришельо, за да предизвика падането на Морпа.
Връзката на краля с Шарлот Розали дьо Шоазьол-Бопре и предателството на графиня Д’Естрад също са действителни събития. Доказана е и ожесточената борба на клира срещу фаворитката. Всички биографи говорят за враждебността на монсиньор Бойе и Кристоф дьо Бомон — затова сметнах за възможно да предпоставя същото отношение и при кардинал Дьо Ларошфуко, който е братовчед на граф Дьо Морпа.
Опитът на маркизата да се помири с Църквата, писмото до съпруга й и назначаването й за придворна дама на кралицата под давлението на краля, както и опитите на клириците да се отърват от маркизата след атентата също са действителни събития.
В един съществен аспект обаче романът следва своя линия: любовната история между маркизата и краля. В повечето биографии краят на сексуалната им връзка или е без коментар, или се обяснява с намалялата страст на краля, посрещната от маркизата не с болка, а с облекчение, защото тя открай време не харесвала секса и била фригидна. Тези оценки са изведени от един-единствен ненадежден източник — дневника на камериерката мадам Дю Осе. Там е описан епизод, в който отчаяната маркиза признава пред херцогиня Дьо Бранка своята сексуална студенина, която се опитвала да преодолее чрез възбуждащи средства, например шоколад с ванилия и супа от целина с трюфели. Правела го само защото се страхувала да не изгуби любовта на краля.
Жена с интелигентността и образованието на маркиза Дьо Помпадур едва ли би прибягнала до подобни средства, за да промени сексуалния си живот, но не е само това. Абсолютно недостоверно е тя да е говорила за подобни проблеми пред камериерката си. Такова поведение противоречи на съсловното съзнание, а и опасността от слухове и клюки в Двора е била твърде голяма. Писмата на маркизата показват, че тя много добре е знаела колко важно е да бъде дискретна и сдържана, особено по отношение на личните си проблеми.
Почти сигурно е, че мемоарите на мадам Дю Осе са фалшификация.
От днешна гледна точка е трудно да се прецени какви са били отношенията между маркизата и Луи, защото повечето автори на мемоари от Двора не са принадлежали към най-тесния кръг около краля и правят оценки от дистанция.
Херцог Дьо Крои, един от малкото избрани, които редовно присъствали на частните вечери в апартаментите на краля, описва Луи и Жан като силно влюбени и говори за „нежността, с която кралят се отнасяше към нея, както и за необикновено свободния начин, по който се шегуваше“. За съжаление не са запазени писма, разменяни между маркизата и краля, нито дневници, които биха дали достоверни сведения за връзката им. Затова се ограничаваме с разглеждане на външните факти — а те говорят сами за себе си.
Почти всички съвременници, дори Казанова, описват Луи като необикновено красив мъж с властно излъчване и силно въздействие върху жените. Той е цивилизован, всестранно образован, вече е имал доста метреси, следователно не е бил наивен по отношение на женската пресметливост. Твърде вероятно е да се е влюбил истински в младата мадам Д’Етиол, съпруга на данъчен откупчик. С представянето й в Двора и обявяването й за маркиза Луи прави истински пробив в закостенялата традиция. Това поведение е нетипично за него, защото биографите му постоянно подчертават, че много е държал етикетът да се спазва във всичките му подробности и е пазел наследството на прадядо си.
Като имаме предвид колко враждебно е посрещната метресата му в Двора, наистина изглежда учудващо, че кралят — ако след пет-шест години страстта му към Жан наистина е угаснала — не се разделя с нея. Става точно обратното: влиянието й непрекъснато расте и тя се радва на благосклонността му.
След подробни проучвания стигнах до извода, че има друга причина за края на интимната им връзка. Известно е, че още от детството си маркизата е с крехко здраве. Според много източници тя е преживяла поне три аборта (някои източници твърдят, че са шест). Първият е още по време на брака й, след него ражда две деца. Изглежда ми достоверно, предвид опасността, която би представлявала всяка следваща бременност, кралят да е сложил край на сексуалната им връзка. Особено като се знае, че още от детството си Луи е преживял много загуби на близки хора: докато е дете, измира цялото му семейство, а вече като крал губи две от метресите си. Една от тях, мадам Дьо Винтимий, умира след раждане и съвременници разказват за болката на Луи, който като баща на детето се чувствал отговорен за смъртта й. Измъчван от угризения, той престанал да се храни, а после седмици наред бил мрачен и угрижен. Страхът да не изгуби тази толкова скъпа на сърцето му жена е повече от разбираем.
Дори след края на сексуалната им връзка Луи не помисля да издигне друга жена в ранг на официална метреса. Връзките и аферите му са краткотрайни. Нищо не би му попречило да поддържа добри отношения с маркизата и да направи друга жена своя официална любовница, но той не постъпва така. Когато започва връзка с Шарлот Розали Шоазьол-Бопре и целият Двор очаква младата дама да заеме мястото на маркизата, мадам Дьо Помпадур става херцогиня, а временната любовница получава заповед да напусне двора.
Маркизата остава най-близката довереница на краля до смъртта си. Политическото й влияние расте. Духовниците в Двора не престават да я хулят, но Луи не им отстъпва и й издейства място на придворна дама при съпругата си. Според мемоари на съвременници събитието е възбудило до крайност целия Двор.
Очевидно кралят и маркизата са били свързани не само със спомените за някогашната страст и са общували не само по навик. Много факти говорят, че в случая наистина става дума за историята на една необикновена, голяма любов.