Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (12)

11

Пред входа на великолепния градски дворец на улица „Дю Бак“ горяха факли. Ярките пламъци затопляха ледения въздух и осветяваха величествения герб над вратата.

Свещеникът се прекръсти и започна да изкачва широкото стълбище.

Лакеят му отвори вратата, Божият служител влезе в спалнята на херцогинята и веднага разбра, че слуховете, обикалящи от вчера Париж, отговарят на истината. Херцогиня Дьо Шатору беше тежко болна. Доскоро красивото лице на кралската метреса днес изглеждаше восъчно и хлътнало. Под очите й се бяха вдълбали тъмни кръгове, високите скули сякаш се бяха смъкнали, прекрасното чело беше покрито с капчици студена пот.

Свещеникът имаше достатъчно опит. Още щом чу неравномерното, мъчително дишане, разбра, че краят наближава. Отпрати лекарите и камериерките и пристъпи към леглото.

Трескавият поглед на херцогинята се местеше неспокойно. Най-сетне тя забеляза застаналия до леглото й свещеник и го погледна въпросително, с няма молба. В стъклените очи ясно личеше страх.

Още не е разбрала, че животът й свършва, помисли си съжалително старецът. Както повечето хора, така и херцогинята не искаше да се примири с неизбежното.

Треската, започнала само преди ден, дойде бързо и неочаквано. Внезапното заболяване на кралската метреса предизвика ужас в двора. Между парижкия й дворец и „Версай“ непрестанно сновяха пратеници, за да осведомяват отчаяния Луи за здравето на любовницата му. Негово Величество заповяда да се четат молитви и изпрати при херцогинята най-добрите си лекари. Напразно. Господ бе решил друго.

Свещеникът направи кръст върху челото на умиращата, поръси я със светена вода и зашепна молитва. Равномерните, монотонни слова успокоиха херцогиня Дьо Шатору. Дишането й се нормализира и това позволи на свещеника да я изповяда.

Накрая тя се отпусна изтощено върху възглавниците и затвори очи. Божият служител хвана ръката й. Оттук нататък щеше да я придружава само Всемогъщият.

* * *

Мъжът препускаше към двореца „Ла Мюет“ с последни сили. Шибаше немилостиво нещастния кон и се взираше напред в нощта. Вятърът развяваше наметката му, горещият дъх на врания жребец се стелеше на кълба в ледения декемврийски въздух. Ездачът минаваше покрай дървета, възвишения и поляни, ала не виждаше почти нищо. Само луната осветяваше пътя му и той се молеше да не падне и да си счупи врата.

Най-сетне гората се разреди и херцог Д’Айен успя да различи очертанията на двореца. Сега вече можеше да забави ход.

„Ла Мюет“! Херцогът въздъхна. Снощи Негово Величество научи за влошеното състояние на херцогинята, напусна „Версай“ и се уедини там. Далеч от строгия церемониал, от всевластния етикет и от безбройните лица наоколо. За да погледне истината в очите.

За един кратък миг херцог Д’Айен, син на маршал Дьо Ноай, успя да се съсредоточи и да се подготви за тежката задача, която му предстоеше да изпълни. Винаги безгрижното му момчешко лице тази нощ изглеждаше тревожно и напрегнато. Той пое дълбоко дъх и отново пришпори коня. Стигна до двореца в галоп. Стражите веднага познаха капитана на гвардията и отдадоха чест. Херцог Д’Айен скочи от седлото и хвърли юздите в ръцете на притичалия коняр.

Кралят го очакваше. Стоеше сам до прозореца и се взираше в черната нощ.

Като чу тежките ботуши на гвардейския капитан да тропат по мраморния под на преддверието, Луи се обърна бавно.

— Ваше Величество… — започна задъхан херцог Д’Айен и гласът му се пречупи. Неспособен да продължи, той падна на колене пред краля и захвърли прашната си пътническа наметка.

Като видя сведената глава на Д’Айен, Луи разбра какво се е случило. „О, не — простена вътрешно той, — не може да съм изгубил още една любима жена!“ Усети как ледена ръка го стисна за гърлото и сърцето му се скова в лед. „Наистина ли Бог я е наказал за греховете й?“

— Тя… тя е мъртва? — попита едва чуто той.

Херцог Д’Айен вдигна глава, погледна своя господар в очите и кимна.

* * *

Слънчевите лъчи с мъка си пробиваха път през плътната стена от тъмни облаци. Пажовете цяла нощ поддържаха огъня в камините и печките, ала в двореца се усещаше неприятен хлад. Кралицата нареди на камериерките да й приготвят за месата най-дебелата, подплатена с кожи наметка.

В Двора върлуваше инфлуенца. Две от придворните й дами вече лежаха болни със силна треска. За щастие Мария Лешчинска не беше податлива на болести. Въпреки че наскоро навърши 41 години и беше родила десет деца, тя си оставаше здрава и жизнена. Студът и болестите не бяха в състояние да повалят родената в Полша френска кралица. Но тази сутрин под очите й имаше тъмни сенки, а погледът в огледалото й показа, че фините бръчици по челото и около устата са се задълбочили. Чувстваше се напрегната и недоспала. Камериерките донесоха наметката и кралицата заповяда да доведат при нея монсиньор Бойе, епископ Дьо Мирпоа. Сивокосият духовник влезе в малкия частен кабинет и се поклони пред господарката си с гъвкавост, учудваща за напредналата му възраст.

— Ваше Величество.

— Благодаря ви, че се явихте при мен в този ранен час, монсиньор.

Бойе се усмихна учтиво с тънките си устни и склони глава. Познаваше достатъчно добре своята дълбоко набожна кралица, за да знае какво става в сърцето й, ала не възнамеряваше да започне пръв. Мария Лешчинска се отпусна на един стол и нервно закърши ръце.

— Монсиньор Бойе — подхвана най-сетне тя, — треперя от страх и всеки ден се моля Бог да прости греховете на съпруга ми, но трябва да призная, колкото и ужасно да звучи това признание, че при цялата си християнска любов към ближния не съм в състояние да скърбя за смъртта на онази жена. През последните години изтърпях твърде много унижения заради нея.

Бойе я дари с милостив поглед.

— Всемогъщият ще накаже онази жена и за греховете й към вас — увери я той и в очите му светна мрачен пламък. — А що се отнася до съпруга ви, Бог ще прости на краля, ако той се разкае за сторените грехове и обещае да се поправи. — Гласът му омекна. — Молете се за това, Ваше Величество.

Кралицата кимна. Късите, дебели пръсти трескаво се плъзгаха по корицата на малката Библия, която винаги лежеше на писалището й. Да, щеше да се моли, не й се вярваше обаче Луи да се разкае за греховете си. Да, кралят се боеше от Бога — откакто поддържаше метреса, отказваше да приема причастие и на Великден да полага ръка върху скруфолозноболните. Това показваше, че съзнава вината си, но все така си оставаше под безбожното влияние на няколко придворни, които наричаше свои приятели. Тези хора не бяха за подценяване.

След половин час Мария Лешчинска коленичи редом със съпруга си в малкия параклис на двореца. Погледна го крадешком и в сърцето й пламна надежда. Рядко беше виждала Луи толкова съкрушен. Лицето му беше разкривено от болка. Почти изпита съжаление към него. Сигурно се разкайваше за греха си. За втори път губеше любовница. Предишната, мадам Дьо Винтимий, почина малко след като го дари с дете. Смъртта на втората метреса със сигурност беше знак, че кралят трябва да се покае. Дано го разбере!

Кралицата скръсти ръце и вдигна поглед към амвона. Кардинал Дьо Роан проповядваше пламенно.

Придворните, застанали прави зад краля и кралицата, се размърдаха. Чу се шепот, даже сподавен смях. Мария Лешчинска се обърна възмутено. Херцог Дьо Ришельо преспокойно си играеше с пръстена си и даже имаше нахалството да се прозява!

— Все едно какви сме на земята — проехтя гласът на кардинала и строгият му поглед се устреми към лицето на краля. — Божият меч ще посече онези, които съгрешават и се осмеляват да престъпват заповедите Му.