Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (31)

30

На следващия ден привечер пред къщата спря най-обикновена карета. Само много внимателен наблюдател би забелязал, че на известно разстояние я следваха двама кралски мускетари.

От каретата слезе жена със забулено лице и забърза нагоре по стълбата. Стар камердинер с приведени рамене й отвори вратата и я погледна въпросително.

— Мадам?

Жената отметна воала от лицето си.

— О, мадам Д’Етиол… простете, исках да кажа, естествено, маркизо. — Старецът кимна мрачно. Очите му бяха зачервени. — Неутешим съм, мадам.

Жан кимна тъжно.

— Благодаря, Пиер.

В преддверието я посрещна Абел.

— Жан! — Болката, изписана на лицето му, представляваше огледало на собствените й чувства. По бузите й потекоха сълзи.

— Абел!

Двамата се хвърлиха в прегръдките си. Тя се притисна до силните гърди на брат си, за да почерпи от него утеха — както в детските дни, когато им се случваше нещо лошо.

— Горе ли е тя? Искам да я видя — рече тихо Жан, когато се откъсна от брат си. Гласът й трепереше. Извади кърпичка и избърса сълзите си. Абел кимна и тръгна към втория етаж. Тя го последва.

Майка им лежеше в ковчег, поставен в спалнята й. Свещи осветяваха цялото помещение. Мъртвата, облечена в любимата й светлосиня рокля, вече твърде широка за измършавялото й тяло, и с бяло дантелено боне на главата, лежеше с ръце, скръстени под гърдите. Болестта не бе оставила нищичко от красотата, приживе замайвала главите на мъжете. Лицето й беше хлътнало и изпито.

Като видя мъртвата си майка, Жан с мъка потисна риданията си.

Льо Норман дьо Турнем, който бдеше край покойницата, видя Жан и скочи. Лицето му бе посивяло от мъка.

— Жан — прошепна дрезгаво той и я прегърна. — Ще ви оставим сама с нея.

Тя кимна и Льо Норман дьо Турнем излезе, следван от Абел. Жан се прекръсти и пристъпи към ковчега. Вгледа се в лицето на мъртвата, изпълнена с болка. Миризмата на силния й парфюм все още се усещаше в стаята и Жан видя Луиз Поасон такава, каквато беше приживе — красива и жизнена.

— О, мамо… — пошепна задавено тя, наведе се и я целуна по челото. По бузите й продължаваха да се стичат сълзи и тя имаше чувството, че никога няма да спре да плаче.

* * *

В края на декември 1745 г. погребаха Луиз Поасон в криптата на църквата „Сен Юсташ“. Жан не участва в погребението на майка си — позицията й в двора не позволяваше подобни прояви.

— Мама не би го одобрила — каза й Абел, когато тя сподели силното си желание да присъства тайно.

Тя се съгласи, че брат й има право, скри се във Версайските си покои и отказа да участва в забавленията на Двора. През цялото време си повтаряше, че би трябвало да се радва, защото майка й се е спасила от мъките и болката. От месеци знаеха със сигурност, че Луиз Поасон ще умре, но въпреки това Жан не бе подготвена за силната болка. Смъртта заличи всички различия, дребните несъгласия помежду им, неловките мигове, когато осъзнаваше до каква степен майка й е лишена от изисканост. Остана само тъмна празнота и чувството, че са й отнели дома и уюта. Сега беше съвсем сама. Никой в Двора не я обичаше. Твърде рядко виждаше семейството и предишните си приятели — те вече не представляваха част от всекидневието й. С изключение на графиня Д’Естрад нямаше нито една близка приятелка и довереница.

Луи прояви неочаквано силно съчувствие; полагаше усилия да прекарва повече време с нея, но поради твърде многото си задължения никога не оставаше повече от няколко минути. Вечер обаче присъствието му й даваше утеха. Жан усещаше, че той долавя какво става с нея, макар да не го коментира.

— Никой не разбира тъгата ви по-добре от мен — каза й той една вечер, като видя с какъв тъжен поглед се взира тя в миниатюрното портретче на майка си. — И въпреки това ви завиждам, защото сте имали майка. Аз така и не можах да опозная моята.

Жан си спомни, че той е изгубил цялото си семейство още когато е бил дете. Останал само прадядо му. Колко ли е бил самотен, помисли си с мъка тя.

— Кой се грижеше за вас след смъртта на родителите ви?

Кралят не отговори веднага.

— Гувернантката ми, херцогиня Дьо Вантадр. Дължа й живота си. След като всички от семейството ми измряха, тя се заключи с мен в една стая и отказа да пусне лекарите, защото се страхуваше да не ме заразят. Сигурно е била права…

Жан си спомни, че родителите и брат му са се заразили с едра шарка и са починали от мъчителна смърт. Обзета от силно съчувствие, тя забрави собствената си болка.

— Сигурно ви е било много трудно…

По лицето му пробяга сянка.

— Тогава бях само дете — отвърна тихо той, наведе се и я целуна.

През следващите дни и седмици Луи се стараеше да я разсейва. В началото на годината я отведе за няколко дни в „Шоази“ и с връщането им във „Версай“ всички в Двора разбраха, че връзката им е по-силна от всякога.

Независимо от дълбоката си тъга Жан започна отново да взема участие в живота на Двора, ала се стараеше никой да не забележи чувствата й. „Версай“ не допускаше болка и тъга, а и тя съзнаваше колко е нелепо да досажда на другите със своята лична мъка, още повече че скромният произход на майка й не оправдаваше поведението й.

* * *

Валери излезе тичешком от страничното крило и въпреки мекото време нахлупи качулката на главата си. Никой не биваше да я познае. Налагаше се да побърза. Ако се забави твърде много, Гийом и другите две камериерки ще започнат да се съмняват. Едва успя да измисли претекст, за да се измъкне от работното си място.

Прекоси с бързи стъпки оживения двор, мина покрай стражите и тръгна по Авеню Гранде. Заобиколи големите и малките конюшни и зави надясно, където зад зида беше възникнало цяло селище от представителни и по-скромни къщи, обори, навеси и многобройни вили. Светлият камък на повечето сгради изглеждаше съвсем нов — Версай все още беше млад град. Преди сто години в блатистата местност се издигали не повече от десетина къщи. В началото аристократите отказвали да живеят тук, затова Кралят Слънце прибягнал до хитрост, за да насели града по-бързо. Знаейки колко задлъжнели са повечето аристократи, Луи XIV издал закон, според който правосъдието нямало право да конфискува или да продава къщите във Версай. Само за няколко години всички висши аристократи си построили разкошни вили около дворцовия комплекс. Даже онези, които имали привилегията да живеят в самия дворец, си построили къщи и конюшни, за да има къде да съхраняват дрехите, мебелите и каретите, носилките и конете си, както и да настанят персонала си. Защото безбройните помещения на „Версай“ не били достатъчни за хилядите придворни.

Валери с мъка си пробиваше път сред многото хора и превозни средства по улиците. Знаеше пътя, защото го изминаваше по два пъти седмично — би могла да се оправи даже със затворени очи. В края на улицата отвори тясна врата в един зид и прекоси просторен двор. Изтича покрай няколко пристройки и влезе в двореца през задния вход. Надяваше се никой да не я е видял, камо ли да я е проследил дотук.

Той вече я очакваше. Валери свали качулката и направи дълбок поклон.

Графът й направи знак да се изправи.

— Разказвай! Как се чувства скъпата ни маркиза?

— Мадам ще замине за няколко дни с краля — съобщи тя.

— Къде ще отидат?

— Не знам, мосю.

— Задачата ти е да знаеш.

Погледът му не обещаваше нищо добро.

— Съжалявам, но според мен самата мадам не знае къде ще заминат. Чух как го каза на графиня Д’Естрад.

Той кимна, без да я погледне.

— Има ли и други новини?

Валери се замисли.

— Нищо особено. Мадам разговаря дълго с мосю Льо Норман дьо Турнем за брат си. Решиха младият човек да взема уроци при мосю Гойпел, за да се подготви за бъдещата си длъжност. Мадам сподели с графиня Д’Естрад, че докато кралят воюва във Фландрия, тя ще се оттегли в „Шоази“.

Валери се поколеба дали да му съобщи за писмото. В този миг видя, че Морпа демонстративно е сложил пред себе си плик, надписан с почерка на баща й, и сърцето й трепна.

— Има още нещо… Някой заплашва мадам.

— Заплашва я? Какво искаш да кажеш?

— Мадам получава писма. Прочита ги и веднага ги хвърля в огъня. Успях да видя едно от писмата и прочетох едно изречение, преди да изгори.

Мъжът я прониза със зъл поглед.

— Какво успя да прочетеш?

Валери сведе глава и тихо повтори думите, които бе запомнила:

— „Мястото на една курва е в калта, не в леглото на краля.“

Графът избухна в смях.

— Наистина ли? Е, не се учудвам, че й пращат такива писма. — Той вдигна писмото пред него и й го подаде. — Дръж!

Валери го притисна до сърцето си.

— Как е баща ми?

— За престъпник си живее добре. Поне засега. Отлично знаеш, че всичко е в твои ръце. Ще отидеш ли с маркизата в „Шоази“?

— Да, мосю.

— Добре. Веднъж седмично ще пращам там човек, за да му докладваш какво си научила.

Валери кимна, мушна писмото в джоба си и излезе от двореца по същия път, по който беше дошла. Щом се озова на улицата, се впусна да тича, за да се върне навреме в покоите на мадам.

* * *

Седмиците буквално летяха. От кралските екипажи, носещи се по черния път между яркозелени поляни и шафраненожълти ниви, се носеше буен смях. Денят беше топъл и слънчев и дамите, които пътуваха в открити коли, отвориха слънчобраните си. Пролетта беше в разгара си.

Луи и Жан пътуваха с малка компания — само графиня Д’Естрад, херцогиня Дьо Бранка, Ришельо, Д’Айен, граф Дьо Коани и Абел, братът на Жан. Придружаваха ги, разбира се, и кралските мускетари, и дузина лакеи и пажове, които ги следваха с две коли.

Започнаха да се изкачват по възвишение и конете намалиха скоростта. Жан се възхищаваше на прекрасната природа, на разкошните поля и гори. Не за първи път бяха тук. Точно преди година Луи я доведе тук и й съобщи, че след завръщането му от Фландрия я иска при себе си в двореца. На устните й заигра усмивка. Тогава умираше от страх, че краят на връзката им е близо…

И сега кралят се готвеше да замине. През февруари маршал Дьо Сакс атакува Брюксел и безумната операция успя — градът мина във френски ръце. С идването на пролетта войната пламна отново и в други краища на Европа. В началото на май Луи щеше да се присъедини към войските си в Нидерландия.

За щастие този път отсъствието му щеше да трае само няколко седмици. За радост на краля и на целия двор испанската принцеса беше бременна и се очакваше скоро да даде живот на първото си дете. Всички се надяваха дофината да роди наследник — кралят имаше нужда да подсигури династията си. За момента единственият наследник от мъжки пол беше дофинът и кралят спешно се нуждаеше от още един.

Каретите изкачиха възвишението и спряха. Всички слязоха. Докато лакеите и пажовете приготвяха нещо за хапване, малката компания тръгна на разходка.

Високата трева им стигаше до коленете. Жан вървеше редом с Луи и плъзгаше пръстите си в дантелени ръкавици по твърдите стръкове. Кучетата тичаха пред тях и лаеха въодушевено.

— Много се радвам, че отново дойдохме тук…

— Значи си спомняте? — попита Луи с лека усмивка.

Жан застана на най-високата точка и се огледа. В далечината се белееше малкият дворец, който още тогава й бе направил впечатление. Тя протегна ръка към краля и промълви:

— Как бих могла да не си спомням…

— Това е хубаво — кимна Луи. — Още повече че преди да замина, искам да ви връча един подарък.

Жан го погледна изненадано. Кралят й подаде лакирана дървена кутийка, голяма колкото човешка длан и украсена със златни интарзии.

— Отворете я — нареди строго той.

Жан веднага отвори капачето. Върху червено кадифе лежеше ключ, вързан с панделка. Тя вдигна глава към краля, без да разбира.

— Ключът ще ви отвори вратата на онзи малък дворец — обясни Луи и посочи далечния хълм, където бе кацнала бяла сграда.

— Подарявате ми дворец?

Кралят кимна.

— Впрочем, казва се Креси.

— О, сир!

Забравила всякакъв етикет, извън себе си от радост, Жан обви ръце около врата му.

— Ще ми липсвате — пошепна дрезгаво Луи и те се целунаха.