Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (56)

55

Върху черната лакирана масичка лежаха няколко червени копринени кърпички, напръскани от мосю Лий с различни аромати. Жан ги помириса по няколко пъти и най-сетне избра омайна смес от санталово дърво, рози и жасмин.

— Направихте превъзходен избор, мадам — поклони се мосю Лий и се изправи.

Жан така и не бе успяла да го отучи да приема поръчките й на колене. Ориенталецът с бадемовидните черни очи търгуваше с ароматни масла и парфюми от цял свят. Идваше редовно при Жан, за да й представи най-новите, най-екзотичните си продукти. И сега извади от куфара две фиоли и внимателно й ги подаде. Тя го бе помолила да й донесе аромати за салона, където щеше да се състои днешната вечеря.

— Имам и нещо специално за вас, мадам — ориенталецът се усмихна съзаклятнически. — Аромат, на който никой мъж не може да устои.

Жан се усмихна развеселена. Почтителността му не беше в състояние да я измами. Той беше отличен търговец. А тя беше доброволна жертва, защото обичаше всякакви аромати. Притежаваше най-различни съдчета и дори порцеланови цветя, в които слагаше ароматизирани парчета плат, за да замиришат като оригинала. В зависимост от времето и повода използваше за покоите си специално подбрани аромати, а и често сменяше парфюмите си.

Помириса фиолата, пълна с кехлибарена течност, после разтърка капчица парфюм върху китката си. Наистина прекрасен аромат.

— Какво е това?

— Нещо уникално — отговори е усмивка търговецът. — Донесоха ми го от Персия. Съдържа млади цветни листенца от орхидеи, счукани семена от мак, прах от слонова кост и есенция от индийски рози.

Не се наложи да я убеждава. Жан веднага купи парфюма.

— Пожелавам ви всичко, което правите, и красотата ви винаги да се намират под щастлива звезда, маркизо — сбогува се търговецът с обичайните дълбоки поклони и удряне на чело о пода.

След няколко часа Луи и Жан откриха празника с менует. Разпръснатите по пода розови листенца ухаеха зашеметяващо. Вечерта обещаваше да е много успешна. След няколко танца Жан застана пред една статуя и се огледа доволно. Придворните явно се възхищаваха от изкусно декорираното помещение.

В другия край на салона стоеше Шарлот Розали. През пролетта младата дама се бе омъжила за граф Дьо Шоазьол-Бопре. Жан организира венчавката в двореца „Белвю“ и даде разкошен бал, на който се появи дори кралят.

Тази вечер съпругът на Шарлот Розали не беше сред гостите, защото бе отишъл за няколко дни в Париж. Вместо него бе дошъл братовчед му, граф Дьо Шоазьол-Сенвил. Жан го поздрави с кратко кимване. Сенвил беше близък приятел на принц Дьо Конти и тя не го харесваше особено, но понеже вече беше роднина на Шарлот Розали, изпълни молбата на младата дама да го покани.

Много по-интересна обаче беше промяната, настъпила с Шарлот Розали. Наивното, покорно момиче се бе превърнало в самоуверена млада жена, която очевидно се забавляваше да предизвиква господата от Двора. Говореше се, че дофинът си е загубил ума по нея. Жан се усмихна с разбиране.

Появи се австрийският посланик граф Фон Кауниц.

— Позволете да отбележа, че вашите празненства винаги са уникални, маркизо — поздрави я галантно той. — Нейно Величество, австрийската кралица Мария Терезия, ви изпраща най-сърдечни поздрави.

Жан се усмихна зарадвана. Лакей в ливрея поднесе на графа чаша шампанско. Той отпи глътка и двамата тръгнаха да се поразходят из салона.

Кауниц посочи с глава краля, който разговаряше с херцог Дьо Ришельо.

— Нейно Величество, Мария Терезия Австрийска, силно разчита Негово Величество френският крал да влезе в съюз с нашата страна.

Посланикът, естествено, отдавна знаеше, че Жан тайно подкрепя бъдещия алианс с Австрия. Запазвайки мълчание, тя само се усмихна отново. Непринуденият разговор между двамата в действителност представляваше опит за промяна на френската политика с нейна помощ.

Междувременно Жан бе добила опит в подобни разговори. Емисари и посланици често се опитваха да я привлекат на своя страна с надеждата тя да се застъпи за тях пред краля.

— Алиансът между католически държави звучи привлекателно, графе. Ала, повярвайте ми, все още е твърде рано за такава стъпка — рече тихо тя. — Министрите на краля се чувстват свързани с Прусия. Въпреки това ще си позволя да отбележа, че Негово Величество има други планове и е склонен да разгледа въпроса за съюз с Австрия.

Фон Кауниц видимо се зарадва.

— Ако ми позволите да предам думите ви на императрицата, маркизо, ще бъда най-щастливият човек на света.

Жан се усмихна и наклони глава.

— Направете го. И, моля, предайте на Нейно Величество моите най-дълбоки почитания.

Посланикът се поклони и Жан продължи нататък. От време на време спираше, поздравяваше гостите и се оглеждаше за Луи. Искаше да му разкаже за разговора с Кауниц, но не го виждаше никъде.

Размени няколко думи с Льо Норман дьо Турнем, който изглеждаше необичайно блед и от доста време не се чувстваше добре. Лекарите вече няколко пъти му бяха пускали кръв, но нищо не помагаше.

— Починете си, чичо — посъветва го загрижено Жан. — Още утре ще ви изпратя доктор Кесне. Той има повече ум в главата си от целия Медицински факултет.

Той й кимна уморено, благодари й и се сбогува. Жан го проследи с тревожен поглед.

— Прекрасно празненство, маркизо, наистина — поздрави я херцогиня Дьо Бранка, която обикаляше салона с приятелката си, херцогиня Дьо Мирпоа.

— Благодаря ви — отговори Жан и се извърна към графиня Д’Естрад, увлечена в разговор с граф Д’Аржансон. Приятелката й все още не й бе казала нищо за тайната си любовна връзка.

Херцогинята проследи погледа й и се засмя многозначително.

— Знаете ли, маркизо, целият свят ви смята за пресметлива, но според мен сте, извинявайте, наивна.

Жан не се изненада особено от забележката й.

— Защо, херцогиньо? — попита тя, решила да бъде откровена. — Нима смятате, че не знам нищо за връзката на графинята с министъра? Не я одобрявам, но тя все пак ми е приятелка и се опитвам да не я осъждам.

— Браво на вас, маркизо… но въпреки това продължавам да твърдя, че сте наивна.

Жан вдигна рамене. Отдавна бе престанала да се притеснява какво мислят другите за нея.

— Понякога враговете ни са по-близо до нас от приятелите ни — заключи дълбокомислено херцогинята, кимна й учтиво и се отдалечи.

„Какво странно изказване! Какво ли има предвид?“ — запита се Жан и въздъхна.

Изведнъж закопня за малко спокойствие. Стигна до една странична врата и успя да мине незабелязано в съседния салон. Застана до прозореца и се загледа навън. Обикновено просторният парк я успокояваше, но днес това не се случи. Чувстваше се уморена. Понякога нямаше сили да се държи, както се очакваше от кралската метреса. А и в действителност тя вече не беше метреса на краля. Беше й омръзнало да е постоянно нащрек и да подозира всеки човек в Двора.

Свали ръкавиците си и приглади напудрената фризура. Точно тогава чу звънък женски смях от малкото сепаре наблизо и се стресна.

— Но моля ви, Ваше Величество! — възкликна жената и отново се засмя.

Жан се вцепени. Жената в сепарето беше Шарлот Розали, а мъжът с нея — Луи!

Обърна се в момента, когато двамата влязоха в салона. Част от нея отбеляза подробностите от външния им вид с такава точност, че би могла да ги нарисува: ръката на краля около талията на младата дама, разрошената коса и зачервените устни на Шарлот Розали, смачканият ръкав на роклята и — най-ужасното — триумфалната й усмивка.

Луд гняв, ужас, дива ревност, но и панически страх обзеха Жан. Стоеше като вкаменена, неспособна да се помръдне. Искаше земята да се разтвори и да я погълне. Защо Господ не й спести това унижение?

Само след минута кралят вдигна глава и я видя. В първия момент явно се почувства неудобно, но бързо се овладя и се отдели от Шарлот Розали.

С дразнещо бавно движение графинята вдигна ръкава на роклята си и се поклони пред своя господар.

— Ще бъда много щастлива, ако продължим разговора си на друго място и по друго време, Ваше Величество — рече тя и запърха изкусително с дългите си мигли. После хвърли надменен поглед към Жан и излезе от салона с гордо вирната глава.

Жан все още не бе способна да се раздвижи. Стоеше и гледаше Луи с неразбиращ поглед.

— Каквото и да мислите, мадам, то е без значение — рече той без капчица вълнение в гласа.

Постепенно вцепенението я напусна и кръвта зашумя в главата й.

— Не ми дължите обяснение, сир — отвърна хладно тя.

— Точно така, мадам, защото няма какво да ви обяснявам.

Жан не повярва на ушите си. Най-сетне успя да се обърне и да избяга от салона. Най-страшният й кошмар се бе превърнал в действителност.

* * *

След време й беше много трудно да си спомни как е издържала до края на празненството. Ходеше сред гостите, разговаряше, усмихваше се… и успя някак да стигне до покоите си.

Мадам Дю Осе я изгледа ужасена, но не посмя да отрони дума. Потънала в сълзи, Жан мина покрай нея, прибра се в спалнята си и се заключи. Хвърли се на леглото и плака, докато сълзите й пресъхнаха. От дете не беше плакала така. Напрежението и страховете от последните месеци я надвиха. Вече беше сигурна, че Луи има нова любовница. И не някоя друга, а Шарлот Розали! Племенницата на графиня Д’Естрад! Това ли й беше благодарността, че се погрижи за нея като за родна дъщеря?

Жан не се усъмни нито за миг, че зад интригата стои графиня Д’Естрад. Единствената й приятелка я бе предала. Защото тя, глупачката, й се беше доверила, че Луи вече не спи с нея…

В сърцето й се бореха гняв и отчаяние. Какво страшно унижение! Дали ще го преживее…

Утрото дойде, но тя все още не бе в състояние да затвори очи. Позвъни и поръча на мадам Дю Осе да съобщи на посетителите, че днес няма да има утринен тоалет.

— Много съжалявам, но мадам е неразположена и днес няма да приема — чу се след малко енергичният глас на главната камериерка.

Херцогиня Дьо Бранка обаче не допусна да бъде отпратена.

— Предайте на маркизата, че ще стоя тук и ще чакам, докато ме приеме.

Миналата вечер херцогинята бе видяла триумфалната усмивка на Шарлот Розали и си беше извадила правилното заключение.

Жан заповяда да я въведат в спалнята й. Нямаше смисъл да се преструва. Ясно й личеше, че е плакала цяла нощ. Херцогинята въздъхна съчувствено. Жан стисна устни. Беше отчаяна и много искаше да изплаче мъката си на някого, но не посмя. Предателството на графинята я бе убедила колко опасно е да довериш на някого интимните си тайни.

— Скъпа, подобни неща се случват с всички нас, и то неведнъж — подхвана сърдечно херцогинята.

Жан си спомни какво й бе казала Дьо Бранка снощи и кимна. „Понякога враговете ни са по-близо до нас от приятелите…“ Дали е искала да я предупреди? Наистина ли беше толкова глупава, или просто не бе пожелала да я разбере?

— Вие сте знаели всичко, нали? — попита тихо Жан.

Херцогинята поклати глава.

— Не знаех, скъпа, но подозирах.

— Тя беше най-близкият ми човек в Двора, а се съюзи с враговете ми и стигна дотам, че ми натрапи племенницата си, за да е близо до краля — рече горчиво Жан.

— О, маркизо, завистта е много човешко чувство, а графинята отдавна даваше да се разбере колко й е неприятно да живее във вашата сянка. За нещастие вие притежавате всичко, което тя иска да има — красота, дух, очарование, власт и любовта на Негово Величество… Ще позволите ли да попитам какво каза кралят за случилото се снощи? — добави с лека усмивка тя.

Жан въздъхна. Надяваше се Луи да дойде при нея, но той не се появи… Още един лош знак.

— Кралят отрече всичко — обясни едва чуто тя. Гневът й отново се събуди. — Но ако бяхте видели роклята и косата на графинята…

— О, мила, нима не знаете, че жените постоянно му се предлагат? Кой мъж би могъл да устои? А Луи е истински мъж — отвърна сухо херцогинята. — Ще ви кажа нещо, но между нас да си остане. Вие сте му метреса вече седем години и той се нуждае от известно разнообразие. Няма нищо лошо да се позабавлява и с други жени. Важното е, че продължава да ви обича.

Жан я погледна нещастно.

— Ако това беше истина, нямаше да плача… Обаче кралят… той не спи с мен от месеци.

— Защо, за Бога? — попита изненадано херцогинята.

— Нямам представа!

— Страстта му към вас е охладняла, предполагам, но може и да не съм права. Пак ви казвам, важното е, че Негово Величество все още ви обича. Оставете го да си поиграе с онова незряло момиче. Много скоро ще му омръзне и пак ще се върне при вас.

Колко хубаво беше да чуе подобни окуражителни думи! Графинята говореше убедено, тя беше жена с опит, но въпреки това не успя да я утеши напълно.

* * *

„Животът в Двора е като игра на карти — мислеше си граф Дьо Сенвил. — Добра ръка и няколко жокера все още не решават крайния резултат. Нужни са още стратегия, интуиция, поне малко късмет в подходящия момент и не на последно място добра памет. Играчът трябва да помни кои карти са минали и кои остават.“

Точно за последното ставаше дума. Той никак не харесваше мадам Дьо Помпадур, ала беше сигурен, че би било грешка да я подценява. Едва ли имаше друг човек в Двора, който всеки път успяваше да обърне нещата в своя полза. Придворните многократно бяха предричали прогонването й, но досега тази съдба сполетяваше само враговете й. Графът не виждаше причини този път да се случи нещо различно.

Сенвил изсипа малко емфие от златната табакера и го оформи на купчинка върху ръката си. Обстановката около него беше достойна за театралната сцена. Братовчед му, граф Дьо Шоазьол-Бопре, стоеше като изгубен пред камината, докато съпругата му Шарлот Розали обясняваше на леля си, графиня Д’Естрад, и на граф Д’Аржансон как е протекла срещата й с краля. Ако се съдеше по изражението й, младата дама беше сигурна в победата си.

— … а после ми каза, че съм невероятно красива и очарователна…

Сенвил слушаше с половин ухо глупавите приказки на младата дама и се опитваше да разбере защо братовчед му не показва никакво вълнение. Нима не възразяваше жена му да го мами с краля? Е, той още от самото начало беше против женитбата му…

— … сигурна съм, че ще ме направи своя официална метреса.

При последните думи на снаха си граф Сенвил вдигна скептично червеникавите си вежди и се обърна към единствения човек в салона, който според него притежаваше здрав разум.

— Сериозно ли очаквате Негово Величество да прогони маркизата? — попита той.

Граф Д’Аржансон се усмихна многозначително.

— Да, мосю Дьо Сенвил, не само очаквам, но и вярвам. Кралят отдавна вече не споделя леглото със споменатата дама и тя бързо губи властта си върху него.

Шарлот наклони глава и хвърли предизвикателен поглед към братовчеда на съпруга си.

— Негово Величество е луд по мен. Готов е да направи всичко, за което го помоля.

Сенвил се усмихна снизходително. Подобно самодоволство беше крайно опасно в Двора.

— Наистина ли мислите така?

— А вие наистина ли не ми вярвате?

Мъжът вдигна рамене. Харесваше му да й показва до каква степен не я приема насериозно. Това я вбесяваше и той го знаеше. Колкото по-често й отказваше признание, толкова по-силно ставаше желанието й да му докаже, че заслужава друго отношение.

Младата дама вирна брадичка.

— По-добре проявете повече уважение към мен, графе. Все пак сте мой братовчед и също може да спечелите от новата ми позиция като официална кралска метреса.

Сенвил се поклони пренебрежително. Точно този факт го изпълваше с дълбоко безпокойство, но се въздържа да й го съобщи.

* * *

Нищо в поведението на Луи не издаваше, че е влюбен в друга жена. Продължаваше да идва в покоите й по всяко време на деня, търсеше съветите й, разговаряше с нея по най-различни въпроси, даже прекарваше нощите при нея, макар и без да я докосва. Никога не споменаваше името на Шарлот Розали, а Жан, силно уплашена от вероятността двамата да се разделят завинаги, не смееше да го попита.

Отношението на Луи с нищо не издаваше намерение да се откаже от нея.

Жан много искаше да вярва, че кралят е прекарал само една нощ с младата дама и тя не означава нищо за него, но здравият разум й говореше друго. Погледите, които кралят и графинята си разменяха, начинът по който той й целуваше ръка и се усмихваше, и не на последно място победоносното изражение на Шарлот Розали не оставяха съмнение, че връзката им не е просто кратко приключение. Двамата продължаваха да се срещат.

Точно когато страхът и ревността й стигнаха връхната си точка, Жан получи вест, която я накара да забрави личните си грижи.

Шарл льо Норман дьо Турнем бе сполетян от внезапна смърт. Поради разклатеното си здраве не могъл да се възстанови от силна треска, която го застигнала в „Етиол“. Жан обезумя от мъка. Човекът, който беше до нея от най-ранното й детство, който й беше повече от баща… Без него никога нямаше да стане това, което беше сега.

Защо си отиде от света толкова рано? Жан проля горчиви сълзи.

Писа на Абел, който наскоро се бе завърнал от обиколката в Италия, и го помоли да отиде при нея. Луи също бе потресен от неочакваната смърт на своя верен служител.

— Много съжалявам, мадам. И аз тъгувам за него. Той беше добър човек и най-умният директор на кралските строежи, който съм имал — рече той и нежно я прегърна.

Погребаха Льо Норман дьо Турнем тържествено в Париж. „Смъртта му дойде точно една година след кончината на маршал Дьо Сакс“, помисли си Жан и неволно вдигна поглед към небето. Не се съмняваше, че двамата мъже са били приети в рая въпреки земните си грехове. Чуваше дълбоките им гласове и си представяше как се наслаждават на райските блаженства, обсъждат живота си на земята и се смеят.

Луи също не остана пощаден от ударите на съдбата. През февруари 1752 г. след кратко боледуване с висока температура, неочаквано почина дъщеря му, 24-годишната принцеса Анриета. В скръбта си Луи потърси утеха при Жан — тя умееше да го успокоява като никой друг в Двора.

Тя беше изпълнена със съчувствие към любимия си, но за първи път споделяше едно мнение с клириците и се надяваше той да приеме тази смърт като предупредителен знак от небето.

Следващите седмици й донесоха разочарование. Връзката между Луи и Шарлот Розали продължаваше. Жан следеше с ужас дребните знаци на внимание, с които кралят обсипваше младата дама, но се стараеше да пази достойнството си. Все пак Луи потърси утеха при нея, не при другата, и тя продължаваше да бъде официалната метреса на краля. Ала докога щеше да се запази това положение? Тя нямаше да издържи още дълго. Един ден унижението и мъката щяха да я убият…