Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (15)

14

Льо Норман дьо Турнем размени кратък изнервен поглед с Пари дьо Монмартел. И двамата бяха отчаяни. Жан даваше само едносрични, нищо незначещи отговори.

— Значи танцувахте с него? — опита той още веднъж.

— Да — отвърна студено Жан.

— Колко пъти?

— Веднъж.

— И?

— Той е отличен танцьор.

— Питам дали ви е казал нещо лично! — В гласа на Льо Норман дьо Турнем ясно се усещаше нетърпение.

— Направи ми най-обикновен комплимент за костюма ми.

— И нищо повече? — намеси се невярващо Пари дьо Монмартел.

— Един от придворните ми връчи покана за бала на град Париж — добави все така хладно Жан.

Нямаше никакво намерение да им описва срещата с краля в малкия салон. Сведе глава, за да избегне настойчивите им погледи, и си спомни за пакета, получен тази сутрин по куриер. Какво беше учудването й, когато вътре откри роза и черно-бял костюм на домино. И за костюма няма да им каже.

Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел се постараха да прикрият разочарованието си.

— Оставам с впечатление, че вечерта не е минала много добре — отбеляза Льо Норман дьо Турнем, когато двамата си тръгнаха.

— Прав сте — съгласи се придворният банкер. Инстинктът му подсказваше, че Жан премълчава нещо важно. Взе си щипка емфие и кимна окуражително. — Още нищо не е изгубено. Все пак е получила покана за следващия бал.

* * *

Жан се взираше замислено в черно-белия костюм — заедно с розата той все още лежеше в отворената кутия до тоалетката й. Отпрати камериерката и остана сама в спалнята си.

Срещата с краля я бе развълнувала и тя прекара безсънна нощ. Никога досега не беше срещала мъж, който да се отнася с нея по такъв противоречив начин. Отначало изрази възхищение, едва ли не нежност; после стана надменен и я нарани дълбоко. Остави я да си отиде, а после й изпрати извинение и покана за бала на град Париж. Не й се искаше да признае, но поканата я зарадва много. Същевременно я обхвана страх.

Защо кралят иска да я види отново? Дали възнамерява да преживее кратко приключение с жена от народа? Възможно ли беше дама с нейното положение да се надява на нещо повече от мимолетно преживяване? Отново го видя пред себе си и се уплаши още повече, защото осъзна колко силно я привлича той. За първи път се чувстваше по такъв начин.

Взе розата и внимателно плъзна показалец по острите бодли. Замисли се за Шарл. Той ще остане в Нормандия поне четири седмици, бе казал Льо Норман дьо Турнем. Не изпитваше угризения на съвестта спрямо мъжа си, макар да знаеше, че при цялото си тромаво добродушие той никога няма да й прости, ако му изневери. Спомни си как реагира, когато кралят й изпрати дивеч, и въздъхна. Независимо от сериозната подкрепа на Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел, тя знаеше, че е започнала много опасна игра.

Ала когато на следващата вечер пристигна карета, за да я отведе в Парижкото кметство, Жан забрави страховете и съмненията си. Чувстваше се развълнувана като младо момиче преди първия бал. Тя, Жан-Антоанет д’Етиол, отиваше да се срещне с краля! Коя жена не би се радвала на такава среща?

Площадът пред кметството гъмжеше от народ. На стълбището към залата сякаш се бе стекъл половината Париж. Поканените гости отново бяха в пъстри костюми.

— Простете! — За стотен път полата на Жан се закачи в нечии обувки и тя едва не падна. Нетърпеливо дръпна тънката материя на черни и бели карета и с мъка изкачи следващото стъпало. Хората я притискаха от всички страни. Тя усети как в тази ужасна задуха грижливо направената и напудрена прическа започна да се разваля — бавно, но сигурно.

Херцог Д’Айен бе дошъл да я вземе с карета и сега, в костюм на Арлекин, се изкачваше редом с нея, като се стараеше да държи хората на разстояние, но нямаше сили да се справи сам с такава тълпа.

Най-сетне стигнаха до входа на балната зала и Жан въздъхна облекчено. Посрещна ги музика. Залата беше препълнена. С изключение на неколцина уважавани граждани и на градската управа, заели място на специална трибуна, поканените празнуваха така непринудено и буйно, че Жан се смая.

Ако се съдеше по зачервените им бузи, повечето гости вече бяха пийнали порядъчно. Шумни смехове и весели викове се смесваха с музиката. Стотици мъже и жени опустошаваха бюфетите и винените мехове, а танцуващите не се притесняваха да се държат за талията, вместо за ръце. Доста господа, захвърлили перуките си по масите, бършеха запотените си глави.

Жан никога не беше виждала такава пъстра и весела тълпа. Разликата с бала във „Версай“ беше огромна — тук празнуваше народът. Тя се обърна към херцог Д’Айен и се постара да надвика музиката:

— Невъзможно е Негово Величество да дойде на такова място!

Херцогът понечи да й отговори, но в този момент зад тях прозвуча развеселен глас:

— И защо не? Казват, че кралят обича подобни празненства.

Жан се обърна стреснато. Той стоеше съвсем близо до нея, също толкова едър и внушителен, колкото го помнеше. През двете си безсънни нощи си го беше представяла точно такъв. Носеше черна наметка на домино. Широкопола шапка с перо скриваше част от лицето му, но очите святкаха все така изкушаващо зад тясната маска.

Жан загуби дар слово. Луи наистина бе тук, при нея. Придружаваше го един-единствен охранител, маскиран като ориенталски воин.

Кралят се усмихна леко, посегна към ръката й и я отведе зад една колона.

— Е, мадам, простихте ли ми? — попита тихо той, втренчил поглед в лицето й.

Жан кимна колебливо. Без да отдели поглед, той целуна ръката й и макар да усещаше в гърба си хладната мраморна стена, внезапно й стана горещо. Той се наведе над нея и тя потръпна от допира на тялото му.

— Радвам се, че сте тук — пошепна дрезгаво той и нежно помилва бузата й. Лицето му почти я докосна, когато покрай тях премина група шумно разговарящи гости. Червенобуз разбойнически капитан приятелски потупа краля по рамото.

— После ще се натискате, сега вървете да танцувате! — извика весело той, хвана Луи за ръкава и понечи да го повлече със себе си. Жан се вцепени.

За миг лицето на краля стана мрачно и заплашително, но много бързо се разведри.

— Добрият човек има право — засмя се той и стисна ръката й. — Ако позволите, мадам…

* * *

Херцог Д’Айен се обърна към ориенталския воин, зад чиято маска се криеше самият херцог Дьо Ришельо.

— Да знаете, че тази страст на Негово Величество да се смесва инкогнито с народа ще ме прати в гроба.

Младият мъж въздъхна и отново втренчи бдителен поглед в своя господар, който танцуваше с мадам Д’Етиол.

Ришельо кимна, без да показва изненадата си. Нямаше представа, че кралят е дошъл на бала, за да се срещне с жена. Непознатата придружителка на Негово Величество танцуваше отлично. И двамата бяха в костюми на домино — следователно бяха се уговорили предварително. Движенията на дамата го заплениха. Подобно на краля и тя се бе приспособила съвсем естествено към начина на танцуване на простия народ. Излъчваше грация, ала опитното му око веднага разбра, че не е от Двора. На движенията й липсваха благородната стилизация и изкуствеността, така характерни за дамите от „Версай“. Въпреки това му се струваше, че я познава. В сърцето му покълна подозрение.

— Коя е дамата? — попита той, наведен над младия херцог Д’Айен, стараейки се да говори небрежно.

— Мадам Д’Етиол. Съпруга на някакъв си откупчик на данъци. — Капитанът на кралските гвардейци вдигна рамене.

Херцог Дьо Ришельо не успя да скрие смайването си.

— Д’Етиол? Малката буржоазка, която злепостави граф Дьо Морпа по време на онзи лов?

Херцог Д’Айен кимна.

— Мили Боже! — Херцог Дьо Ришельо избухна в смях.

Гвардейският капитан иронично изкриви лице.

— Но моля ви, мосю Дьо Ришельо! Убеден съм, че този път не сте имали удоволствието преди краля!

* * *

Бързият ритъм на музиката владееше и двамата. Жан се наслаждаваше на въздушните си движения и танцуваше с развени поли, без да я е грижа за приличието. Кралят беше отличен танцьор. Последва примера на другите и просто сложи ръка на талията й. За съжаление танцовата площадка беше препълнена и двамата често се сблъскваха с други двойки.

— О! — засмя се звънко Жан, когато множеството танцуващи ги притисна към една от статуите в залата и изсеченото от мрамор лице, което се залюля леко над главите им, се оказа образът на краля.

Натискът на ръката му върху талията й се засили. Луи я погледна с добре изиграна строгост.

— Нима смеете да се шегувате с Негово Величество, мадам?

— Дори не бих помислила подобно нещо! Бъдете уверен, че съм негова най-предана поданица — отговори сериозно Жан, но очите й засвяткаха дръзко.

Луи избухна в смях и отново я отведе на танцовата площадка. През цялото време не откъсваше поглед от лицето й. Тя му се усмихна и той се наведе към ухото й.

— Вие ме омагьосвате, мадам — произнесе тъмният глас и сърцето й заби лудо. Погледна го в очите и напрежението помежду им завибрира с нова сила. Развълнувана като никога досега, Жан се стремеше към повече близост с мъжкото тяло.

Направиха няколко фигури и множеството ги тласна към едър господин, костюмиран като слънце, който се движеше със замах.

При следващото завъртане слънчевият диск върху главата на мъжа закачи широкополата шапка на краля и я отнесе. Луи едва успя да задържи перуката си, но не усети, че заедно с шапката е изчезнала и маската му.

— О, пардон!

Мъжът, забелязал какво е сторил, спря, за да върне шапката на непознатия танцьор. Дебелата му партньорка, увита в розов тюл, се закиска весело.

Мъжът се обърна към Луи и му подаде шапката, но като видя лицето му, замръзна насред движението. Очевидно не знаеше как да реагира.

Дебелата госпожица се оказа много по-бърза. Първо огледа изумено Луи, после премести поглед към мраморната статуя, която, трябва да признаем, много приличаше на живия крал, и шумно пое въздух. Островърхата й шапка се заклати застрашително.

— Ама това е кралят! — изпищя тя и тънкият й глас се пречупи.

Тълпата утихна. Десетки, стотици глави се извърнаха към краля.

Херцог Д’Айен и херцог Дьо Ришельо изникнаха буквално от нищото и застанаха от двете страни на своя господар.

— Приликата е поразителна, нали? Но нима сред вас поне един човек ще повярва, че Негово Величество е дошъл на този бал? — попита дръзко херцог Д’Айен и се изсмя.

Умелата преструвка целеше да покаже пълното безумие на подобно предположение. Ала дебелата госпожица, на крачка от припадък, въобще не му обърна внимание. Тя и застаналите наблизо бяха вперили взор в лицето на краля, неспособни да решат дали зрението не ги лъже.

Херцог Д’Айен размени бърз поглед с херцог Дьо Ришельо. Двамата незабележимо отвориха наметките си.

Оркестърът спря да свири и в залата се възцари тишина.

Усетил стотици човешки очи да се взират в лицето му, кралят изведнъж се промени. Вирна глава и огледа множеството с чисто кралска гордост и надменност. Ако досега някой се бе усъмнил в идентичността му, в този миг всички разбраха кой ги е почел с присъствието си.

Мъж с бледо лице излезе напред, олюля се и падна на колене пред своя господар.

— Ваше Величество — заекна той и понечи да му целуне обувките, но в следващия миг се отдръпна, за да не бъде прободен от блестящото острие на шпага.

— Не се приближавайте до краля, мосю — рече студено херцог Д’Айен и тихият му глас не остави и капчица съмнение, че няма да допусне безредици.

Мъжът се дръпна уплашено.

— Направете място за краля!

Херцог Д’Айен размаха шпагата си във всички посоки и хората побързаха да освободят място за минаване.

— Изведете го бързо, докато държа тълпата в шах! — изсъска младият гвардейски капитан към херцог Дьо Ришельо. — Място за краля, казах! — извика отново той и направи още една крачка напред, за да изтласка тълпата.

— Ваше Величество, моля ви! — пошепна тревожно Ришельо, който моментално бе скрил Жан зад гърба си.

Луи кимна студено и закрачи с високо вдигната глава през навалицата. Хората се разстъпиха, за да му направят път. Някои се кръстеха, сякаш виждаха призрак, но повечето зяпаха с ококорени очи и широко отворени уста. Стара жена захълца шумно. Мъже и жени изглеждаха като упоени, но беше само въпрос на време да проумеят, че кралят наистина е танцувал в залата с тях. Тази представа изпълни Жан с ужас. Изведнъж си спомни великденската процесия, която проследи заедно с Абел — обезумели лица, крясъци, пристъпи на истерия. Тълпата беше известна с необузданите си реакции при появата на своя владетел.

Почти бяха стигнали до вратата, когато Жан усети как залата се раздвижи. Чуха се първите викове:

— Луи!

— Vive le Roi! Да живее кралят!

— Побързайте, Ваше Величество! — помоли задъхано Ришельо.

Няколко гвардейци, успели да си пробият път към своя крал, се притекоха на помощ, за да спрат хората, устремили се към вратата.

Най-сетне излязоха на стълбището. Жан усети ръката на Луи върху рамото си и с учудване установи, че той не се притеснява ни най-малко, а изглежда развеселен, дори се забавлява от случващото се.

Тя повдигна полата си, за да тича по-бързо. Оставаше им да прекосят площада пред кметството, а той гъмжеше от хора и превозни средства. Все повече глави се обръщаха след тях.

Херцог Дьо Ришельо отвори вратичката на наемна карета, спряла малко встрани от навалицата. Жан усети как нечия силна ръка я изтегли вътре.

— Тръгвай! Веднага! — изкрещя херцогът.

Кралят се отпусна на седалката срещу Жан и избухна в смях.

— Мили боже, отдавна не бях се забавлявал така! — извика той и впи пламтящ поглед в деколтето на Жан, която все още трепереше от вълнение.

Тя усети погледа му и бузите й пламнаха още по-силно.

Ришельо, настанил се до краля, я зяпаше безсрамно, но тя пренебрегна дръзкия му поглед. Във вълнението си почти забрави факта, че ориенталският воин е тъкмо този безсрамен придворен. Един Господ знаеше защо кралят го е избрал за свой придружител.

Само след миг някой отвори вратичката и в трополящата карета се метна херцог Д’Айен. Младият капитан падна изтощено на седалката и хвърли сърдит поглед към своя крал.

— Кълна се в честта си на ваш гвардейски капитан, Ваше Величество, повече няма да търпя рискованите ви начинания. Хората напълно обезумяха.

* * *

По улиците на Париж кипеше живот. Навсякъде се чуваше музика, смехове, крясъци и песни. Хората пиеха и се забавляваха. По осветените от факли и фенери улици се движеха стотици фиакри, файтони, великолепни екипажи и носилки.

Кралската карета зави в тясна уличка, но въпреки това напредваше бавно. Херцог Д’Айен погледна през прозорчето и поклати глава.

— Целият град е задръстен.

По лицето на краля се изписа досада.

— Боже мой, ако дадете луидор на файтонджията, сигурно ще кара по-бързо.

— Простете, Ваше Величество, но ако му дам луидор, веднага ще разбере кой сте, защото това ще е годишната му печалба — отбеляза сухо херцог Дьо Ришельо.

Внезапно само на няколко метра от тях се чу ужасяващ трясък, последван от плющене на камшици, цвилене на коне и възбудени викове.

Херцог Д’Айен рязко дръпна кожената завеска пред прозорчето на файтона и провря глава навън, за да разбере какво става.

— Злополука ли? — осведоми се Ришельо.

— Да, два файтона са се ударили — отвърна раздразнено херцогът. — А уличката е твърде тясна, за да минем покрай тях. Няма обаче и как да се върнем. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

— Само това ни липсваше — въздъхна Ришельо.

— Хайде да слезем и да вземем друг файтон — предложи кралят.

— Вече ви казах, Ваше Величество, целият град е задръстен! А и не е редно да ходите неща — възрази херцог Д’Айен. — Налага се да чакаме. Не ми се вярва да се върнем във „Версай“ преди разсъмване.

Луи видимо се ядоса. Не беше свикнал да чака.

— Нямам намерение да седя до утре в този файтон.

— Моля ви, Ваше Величество!

— Мосю Д’Айен е прав — намеси се херцог Дьо Ришельо. — Ще чакаме. Щом отстранят препятствието, ще се опитаме да си пробием път до двореца „Тюйлери“ и ще останем там до разсъмване. Тогава всички ще спят и ще се върнем спокойно във „Версай“. Ако Ваше Величество тръгне пеш по улиците точно сега, ще се изложи на голяма опасност.

— Няма никаква опасност — възрази твърдо кралят. — Париж е достатъчно голям град и бихме могли да прекараме времето до разсъмване на много по-приятно място, отколкото в този жалък файтон.

Херцог Д’Айен се уплаши още повече.

— Ваше Величество, умолявам ви…

Жан, която се опитваше да гледа през прозореца, за да не смущава мъжете, неочаквано се обърна към краля.

— Прощавайте, Ваше Величество — промълви колебливо тя, — мястото не е достойно за вас, знам, но градският дом на чичо ми е съвсем близо…

Д’Айен и Ришельо я изгледаха, сякаш си е изгубила ума.

— Много мило от ваша страна, мадам — възрази младият капитан, — но вероятно разбирате, че Негово Величество не може да влезе в която и да е градска къща!

— И защо не? — попита пренебрежително кралят. — Това е много по-умно, отколкото да стоим до изгрев-слънце на тази ужасна уличка.

Тонът му не търпеше възражение и двамата мъже кимнаха примирено.

— Моля да ми дадете маската си, мосю Дьо Ришельо! — протегна ръка кралят.

Херцогът побърза да изпълни нареждането. В следващия миг четиримата вече бяха на улицата и си пробиваха път между празнуващите парижани.

* * *

Икономът Арно им отвори вратата полузаспал, по халат, и смаяно премести поглед от Жан към тримата й костюмирани придружители.

— О, добър вечер, мадам Д’Етиол. Мосю Льо Норман дьо Турнем в момента не е в Париж — заяви той и ги пропусна да влязат в преддверието.

— Знам — кимна тя и разтвори черно-бялата си наметка. — Градът е задръстен, затова ще прекараме остатъка от нощта тук. — Жан посочи Д’Айен и Дьо Ришельо. — Моля отведете господата в гостните стаи, а за… мосю пригответе покоите на чичо ми.

Арно кимна учтиво и повика лакей да поеме наметките им.

Херцог Д’Айен свали горната си дреха и се наведе към ухото на Ришельо.

— Невероятно! Ще нощуваме в къщата на буржоа! Кралят май не мисли какво прави…

Ришельо се засмя с разбиране.

— О, не се безпокойте за Негово Величество, драги. Той винаги знае какво прави. Обзалагам се, че няма да напусне къщата, без да е видял фустите на дамата. Ако мислите друго, значи не го познавате достатъчно добре.

Арно се поклони пред двамата придворни и посочи стълбището.

— Моля да ме последвате, господа!

Покоите на мосю Льо Норман дьо Турнем бяха най-хубавите и най-луксозните помещения в къщата: просторна спалня, antichambre и малка библиотека, обзаведени със скъпи, редки мебели. Още като дете Жан се възхищаваше на златните обкови и изкусните орнаменти от скъпоценни фурнири по тях и ги смяташе за изключително елегантни, но тази нощ, в присъствието на краля, стаите изведнъж й се видяха жалки и недостойни.

Луи, все още с наметка и маска, огледа любопитно малкия салон и се обърна с гръб, докато лакеят подреждаше плодове и вино на масата.

Жан трепереше от нерви. Трябваше да намери начин да го изведе от къщата на чичо си, и то възможно най-бързо. В никакъв случай не искаше да изглежда така, сякаш му се предлагаше. Вече се укоряваше, задето сама се напъха в тази неловка ситуация. Даваше си сметка, че никой няма да й повярва, но докато седяха във файтона, тя мислеше единствено на каква опасност ще се изложи кралят, ако го разпознаят още веднъж. Едва когато влязоха в дома на Льо Норман дьо Турнем, осъзна колко недвусмислено бе прозвучала поканата й.

Жан изчака лакеят да излезе от салона и направи реверанс.

— Ако Ваше Величество ме извини…

Луи бързо свали наметката и маската и се обърна към нея. Пронизващият му поглед я накара да отстъпи крачка назад.

— Не си отивайте. Останете с мен — помоли тихо той.

Сърцето й заби лудо. Погледна право в очите и остана на място, макар да съзнаваше, че прави грешка. Изведнъж си спомни какво й каза Пари дьо Монмартел: „Кралят е прекарал по една нощ с много жени и е забравил имената им още на следващата сутрин. Ако искате повече от това, не отстъпвайте веднага. Не се поддавайте на увещанията му, за да не изгубите единствения си коз.“ Излишни думи, помисли си тогава тя, защото нямаше намерение да се отдаде на краля още при първата им среща. Ала това беше, преди да застане лице в лице с Луи, преди погледите и характерният му дрезгав глас да я развълнуват до дън душа. Никога не се беше чувствала така несигурна. И то не само защото мъжът пред нея беше кралят на Франция.

Той направи крачка към нея и я привлече към себе си. Тя се опита да се отдръпне, но той я задържа.

— Простете, че злоупотребявам с гостоприемството ви, но от бала във „Версай“ мисля само за вас.

— Сир, аз…

В същия миг устните му завладяха нейните и задушиха възраженията й. Страстта и настойчивата му целувка й отнеха способността да разсъждава. Съпротивата й се стопи. Опитите й да се отбранява срещу изпълващите я чувства се оказаха напразни. Забравила какво смяташе да предприеме, тя го прегърна и отговори на целувката му.

Устните му се отделиха от устата й. Той покри с леки целувки шията й, мина по линията на голото й рамо и слезе към вдлъбнатинката между гърдите й. Заля я вълна от парещо желание. Топлият му дъх погали деколтето й. Сръчните му пръсти вече развързваха връзките на корсажа.

Силното му тяло се притискаше настойчиво към нейното. Жан простена задавено и отметна глава назад. Луи сложи ръка на тила й и умело издърпа от косата й фуркетите от слонова кост. Тежката кестенява коса се разпиля по голите й рамене.

Той я погледна безмълвно, после без никакво усилие я вдигна и я отнесе до леглото. Развърза шнуровете на полата й и свали ризата си.

Светлината на свещите придаваше на кожата му бронзова окраска. В тяло по нищо не приличаше на Шарл. Мускулите му издаваха, че обича движението. Излъчваше пулсираща енергия и необуздана воля за живот, които я привличаха неустоимо, много повече от впечатляващата му външност.

Жан милваше твърдите мускули и се наслаждаваше на играта им под бронзовата кожа. Потрепери от радост, когато той плъзна устни по гърдите й, остави пареща диря към корема и слезе към слабините й. Ръцете му милваха меката кожа от вътрешната страна на бедрата и увеличаваха възбудата й. Когато най-сетне проникна в нея, тя простена от наслада.

Луи се задвижи внимателно, мъчително бавно и тя си помисли, че няма да издържи на напрежението. Ала когато затвори очи, той извика:

— Не, не така! Гледайте ме, Жан, искам да виждам какво преживявате!

Тя се подчини и впи поглед в очите му. Дишането му се ускори. По кожата му избиха капчици пот. Движенията му постоянно се ускоряваха. Телата им се сляха в трескава възбуда, потопиха се едно в друго, насладиха се на вкуса си и се превърнаха в едно. Времето спря, после експлодира и се изля в море от сладостни усещания.

* * *

Огънят в камината догаряше. Няколко дебели цепеници тлееха и постепенно се разпадаха на пепел. Навън все още цареше мрак.

Жан отвори очи и се огледа замаяно. Устните й пареха, тялото й пламтеше. В първия момент не разбра къде се намира, но бързо си спомни какво се бе случило. Кралят! Обърна се с усмивка, но разбърканото легло беше празно. Луи я бе оставил сама! В сърцето й се заби нож. Не, невъзможно!

Трепереща от страх, тя претърси полутъмната стая с поглед, надявайки се да се е излъгала. Дано не си е отишъл — това би означавало, че не е искал нищо повече от една нощ. Забеляза открехнатата врата към библиотеката и въздъхна облекчено.

Жан се загърна в копринения халат на чичо си, оставен до леглото, и изтича боса в съседното помещение.

Луи стоеше до високия еркерен прозорец и се взираше в мрака. Парижани продължаваха да танцуват и да се веселят.

Нещо в позата му я накара да спре, въпреки че голите му гърди я привличаха неустоимо. Самотен… Божичко, Луи беше самотен! В сърцето й се събуди диво желание да се приближи и да го прегърне, ала не посмя да го стори.

Кралят раздвижи глава и тя разбра, че е чул влизането й.

— Понякога завиждам на тези хора… — заговори приглушено той, без да се обърне към Жан. Погледът му се плъзна към параклиса от другата страна на улицата. Зад малката постройка се очертаваха тъмните силуети на кръстовете в гробището. — Мислите ли понякога за смъртта? — попита неочаквано кралят.

И тогава Жан не издържа. Съчувствието я тласна към него. Ала лицето му бе толкова мрачно, че тя се уплаши. Погледна го колебливо и кимна.

Припомни си болната си майка и въздъхна. И тя имаше моменти, когато животът й се струваше напълно безсмислен предвид вечната празнота, която ги очакваше.

— Да, Ваше Величество, често мисля за смъртта — призна тихо тя.

Луи не откъсваше поглед от кръстовете в гробището. Лицето му се превърна в каменна маска.

— Ние сме обречени да губим. Винаги да губим — пошепна той с дълбок пророчески глас.

— О, не, не само…

Той я погледна учудено. Жан направи още една крачка към него и го прегърна страстно.

— Току-що спечелихте завинаги един човек. Мен — обясни едва чуто тя.

Той огледа крехката фигурка, загърната в твърде голям копринен халат, и в очите му блесна тъмно желание. Прегърна я и я притисна до себе си с отчаяна страст, а после рязко смъкна халата от раменете й.