Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (47)

46

Пролетта се завърна, повя топъл вятър. В градините на „Версай“ се появиха първите пролетни цветя, градинарите изнесоха от оранжериите палмите, лимоновите дръвчета и другите екзотични растения, любими на краля. Във фонтаните и езерцата отново бълбукаше бистра вода.

Снегът, споходил страната в началото на март, най-сетне се стопи, а с него се разсеяха и тъмните сенки около загадъчната смърт на граф Дьо Коани.

Жан обаче живееше в тревога. Нито слънцето, нито цъфтящата природа бяха в състояние да прогонят безпокойството й, защото наближаваше Великден. Времето, от което най-много се страхуваше и което най-силно мразеше. През Страстната седмица Дворът винаги гъмжеше от духовници. Тогава даже най-фриволните придворни се замисляха за моралните си принципи, защото кардиналът и епископите му страстно заклеймяваха греховността на светските радости и убеждаваха паството си, че Страшният съд наближава.

Всяка година по Великден кралят се измъчваше от угризения на съвестта: живееше в грях с метресата си и не смееше да приема свето причастие. Това обстоятелство правеше неморалността му публична и засилваше чувството за вина. Дълбоко в душата си Луи беше силно вярващ и Жан съзнаваше, че не може да го промени. Той имаше голямото желание да живее като крал на всички християни, да бъде пример за народа си и духовниците в двора безогледно използваха вярата му.

Жан беше достатъчно честна да признае, че този обрат в мислите и чувствата на Луи оставаше чужд и неразбираем за нея. През тези дни разстоянието помежду им се увеличаваше и това я изпълваше със страх. Луи не говореше, постоянно се молеше и не спеше при нея, а сам в частните си покои.

Самата тя се отвращаваше от лицемерната атмосфера на Великденския празник. Без изобщо да си помисли да сложи по-малко руж или да прикрие деколтето си с шал, както правеха кралицата и придворните й дами, тя отиде на месата. През цялото време пренебрегваше унищожителните погледи на монсиньор Бойе и отец Перюсо и се радваше, че не живее през Средновековието, защото двамата непременно щяха да я пратят на кладата като вещица. Понесе с високо вдигната глава страстните им обвинения срещу прелюбодеянието и плътските желания.

Луи й благодари, задето през тези вечери даваше в покоите си концерти с църковна музика. Бе поканила мосю Желиот от Париж, който омагьоса с изпълнението си не само краля, но и всички други слушатели. Въпреки това седмицата измина в постоянен страх да не би Луи да се поддаде на влиянието и натиска на клерикалите и да се откаже от нея.

Със завръщането на кардинал Дьо Ларошфуко от Рим и с назначаването на нов парижки архиепископ влиянието на духовенството в Двора растеше — Жан го усещаше съвсем ясно.

И този път обаче страхът й се оказа необоснован. Великден отмина и Дворът се върна към старите си навици. Вечер Луи отново влизаше в покоите й със същата естественост както преди.

— Благодаря на Бога, че Великден отмина. Нямаше да издържа нито ден повече без вас — каза й той и я положи на леглото.

Жан с радост установи, че седемте дни въздържание са засилили страстта му.

* * *

Камерхерът помогна на господаря си да съблече новия жакет и му подаде подплатен с коприна халат. Вечерята при краля премина без особени събития. След като маркизата приключи с втория театрален сезон, кралят отново го канеше по-често. Въпреки това в отношенията им се долавяше промяна. Луи му показваше, че го цени, по време на утринната церемония и вечер се обръщаше често към него, но в думите и жестовете му личаха дистанция и хлад. Графът изпадна в паника. Да, той все още беше един от кралските довереници, но вече не го допускаха в най-тесния кръг на приближените. Потиснат, Морпа отиде в кабинета си и въпреки късния час отново седна зад писалището. Все още не разбираше напълно как коварната маркиза бе успяла да отчужди краля от него.

В кабината гореше буен огън. Лакеят му донесе чаша горещ лайков чай, за да успокои раздразнения му стомах. Както винаги, когато седеше тук, Морпа съзнателно насочи погледа си към портретите на дядо си и баща си, за да не забравя кой е и откъде идва. Той, Жан-Фредерик Фелипо, граф Дьо Морпа, не допускаше поражения. Маркизата бе постигнала няколко дребни победи, но нямаше да спечели генералното сражение.

А къде ли изчезна Валери? За нещастие половината Двор разбра какво се е случило, защото малката глупачка бе оставила писмо до господарката си. „Колко е предвидлива — каза си злобно Морпа, — за да не посмея да тръгна по следите й.“ Но и той постъпи умно: докато преместваха баща й от Бастилията в друг затвор, жандармите му дадоха възможност да избяга. После Морпа собственоръчно унищожи делото му. Тези хора вече не съществуваха.

Морпа отпи глътка горещ чай и зачете седмичния доклад от Париж, донесен сутринта от главния полицейски лейтенант. Бериер се намираше под постоянно наблюдение, но очевидно бе приел предупреждението сериозно и спазваше нарежданията му. Морпа прелисти с опитна ръка страниците на обемистия доклад. Бунтовете на бедняците зачестяваха и това го тревожеше. Преживяха сурова зима и нарастващият брой на просяците се превръщаше в сериозен проблем. По принцип полицията си затваряше очите за просията и скитничеството, макар законът да ги забраняваше. Предвид новите обстоятелства обаче Морпа реши да разпореди няколко зрелищни ареста, за да сплаши останалите.

Положението в града отговаряше на целите му. Едва ли не всеки ден се появяваха нови подигравателни песнички и памфлети. Разпространяваха ги в колежите и в университета, по улиците и пазарите, из парковете. Не му беше трудно да пуска нови слухове по адрес на маркизата, които се разнасяха из града с невероятна бързина. Морпа беше убеден, че кралят ще остане силно впечатлен от новината за непопулярността на метресата му. Луи обичаше народа си и не би проявил равнодушие към мнението му относно любовницата си.

Графът изпи чая и изпита облекчение от настъпилото успокоение в стомаха и нервите му. Ще дочете доклада и ще си легне.

* * *

В късния следобед Жан четеше ръкописа на неизвестен млад поет, изпратен й от Кребийон с молба да се застъпи за него, ала не успяваше да се съсредоточи върху текста. Мислите й отново и отново се връщаха към разговора с Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем. Двамата дойдоха при нея рано сутринта, за да й съобщят какво са узнали за Валери. Всичките й документи и свидетелства били фалшиви. Никога не била работила в дома на италианска херцогиня, нито при друга дама. „Сигурно съм била сляпа“, укоряваше се Жан. Сега си припомняше при колко много случки би трябвало да заподозре, че нещо не е наред. Начинът, по който момичето сресваше косата й или подреждаше тоалетната масичка, показваше липса на опит, но тя харесваше тъкмо личното отношение и нетрадиционните похвати на младата камериерка.

Жан въздъхна и остави ръкописа. Освен това Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем бяха открили, че момичето произхожда от обедняло благородническо семейство. Според слуховете баща й бил арестуван заради контрабанда на сол, но и той, и делото бяха изчезнали безследно. Следите на бащата и дъщерята се губеха. Едва ли щяха да ги намерят.

Двамата й съобщиха също, че Софи се е върнала в Лотарингия и в момента работи при някакви местни благородници. Жан, която изпитваше угризения на съвестта, се успокои донякъде от новината.

Време беше да повика мадам Дю Осе, за да се преоблече — в шест кралят даваше в официалните зали прием за чуждестранните посланици и пратеници.

* * *

Барон фон Книпхаузен, посланик на Австрия, се потеше обилно — с оглед на могъщата му фигура това не беше учудващо. Жан отвори ветрилото си и се усмихна учтиво, докато се мъчеше да следва хъркащия му френски с ужасно твърд акцент. Малките му кръгли очички се впиха дръзко в деколтето й и усмивката бързо замръзна на устните й. Как смееше да я унижава така! Жан открай време не понасяше прусаците, и то не само заради нечестното им поведение и навика им постоянно да сменят фронтовете по време на войната, а и защото пруският крал Фридрих II много обичаше да пуска груби шеги по неин адрес.

— Моля да ме извините за момент, бароне…

— Но разбира се, маркизо — прусакът улови ръката й и я погледна жадно. — Позволете, впрочем, да ви уверя, че сте безкрайно красива жена. Ако един ден кралят насочи интереса си другаде, аз… — не завърши изречението, само се засмя многозначително.

— Веднага щом това се случи, аз ще постъпя в манастир, мосю — отговори твърдо Жан и издърпа ръката си. Кимна му студено и се отдалечи.

За бога, как е възможно някои мъже да се държат така невъзпитано! Следващия път щеше да се скара сериозно с Волтер, който по необясними причини харесваше прусаците и Фридрих II непрестанно го канеше да му гостува. Само небето знаеше как изискан дух като Волтер общуваше с такива грубияни.

Жан размаха ветрилото си и в същия миг срещна погледа на граф Дьо Морпа, който стоеше само на няколко крачки и очевидно я наблюдаваше. Където и да отидеше тя, той се появяваше много скоро. Демонстративно му обърна гръб и се запъти към краля, който стоеше в другия край на залата и разговаряше със саксонския и испанския посланик.

Тема на разговора беше предстоящият мирен конгрес. Луи жадуваше преговорите за мир най-сетне да започнат, но положението беше много сложно. В някои части от Европа все още воюваха — в Нидерландия маршал Дьо Сакс тъкмо се готвеше да атакува Маастрихт, — но държавите вече бяха започнали да преговарят една с друга за връщането или преразпределението на завоюваните с толкова усилия територии. За учудване на Жан Луи не възнамеряваше да задържи новите си владения.

— Ще сключа мир като крал, а не като търговец с държави — обясни й той вечерта, когато останаха сами.

— Това означава ли, че сте готов да се върнете към статуквото?

— Да. Не искам да присъединя нови територии към Франция, а да постигна траен мир и равновесие на силите в Европа.

— Значи ще се откажете от градовете, които превзехте в Нидерландия?

Луи кимна.

— Ако ги запазя, споровете с англичаните ще продължат.

— Но всички славни сражения, всички усилия, които положихте… — Жан беше дълбоко впечатлена от благородството на своя крал, ала не допускаше, че маршал Дьо Сакс ще се зарадва да чуе как ще се наложи да изтегли войските си от завладените градове и ще ги върне в ръцете на неприятеля.

Луи разбра какво става в сърцето й.

— Вижте, всяко ново завоевание носи полза, но тя е кратковременна. Територията на Франция е максимално разширена. Ако кралството ми стане още по-голямо, ще ми е по-трудно да го управлявам и да се грижа за сигурността на поданиците си. И сега си имаме проблеми с колониите… да не говорим, че не е законно.

Жан се замисли. Луи имаше право — моралните аспекти на войната също бяха важни, Франция се бе намесила в спора за австрийското наследство главно за да не застраши равновесието в Европа и да не допусне англичаните и австрийците да станат прекалено могъщи. Следователно Луи имаше право да постави под въпрос законността на завоеванията си. Тя си спомни, че през детските и младежките му години кардинал Дьо Фльори упорито му е повтарял колко важен е мирът за доброто на народа и страната му. Това убеждение стоеше в основата на възгледите му. Фльори му бе внушил да управлява според принципите на великия му предшественик свети Луи. Религиозните убеждения и възпитанието, получено от сегашния френски крал, изискваха да върне завладените области, към които не можеше да има законни претенции. Жан му се възхищаваше за тези морални принципи.

— Вие сте велик крал — пошепна тя и го целуна с цялата си нежност.

Гордееше се с него и беше твърдо решена да допринесе, доколкото й бе възможно, за увеличаване на славата и честта му.