Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (18)

17

По неравния черен път трополеше прашна пътническа карета с изтощени до смърт коне, които отдавна бяха престанали да се подчиняват на камшика и едва се влачеха.

Огромните стари дъбове и кестени, гордостта на Сенар, се плъзгаха покрай прозорчето на каретата. Слава богу, скоро ще си бъда у дома, помисли си Шарл и разтърси глава, за да прогони дрямката. Всяка костичка по тялото го болеше, ризата и жакетът му бяха мръсни, едва понасяше миризмата на гнило, загнездила се в седалките на старата карета. Отказа да нощува в хановете, покрай които минаваха, защото се боеше от въшки и дървеници и копнееше по-скоро да се добере до „Етиол“.

Свърши добра работа в Прованс. Уреди нещата доста по-бързо, отколкото очакваше след пространните и объркани обяснения на Льо Норман дьо Турнем. Освен дребните измами на един търговец на платове не откри признаци за нелегална търговия или укриване на данъци. Всъщност можеше да си спести цялото това дълго, уморително пътуване. Чичо му очевидно бе преценил погрешно положението в Прованс и през последните дни Шарл все по-често се питаше дали пък това не е знак, че Льо Норман дьо Турнем остарява. Облегна се на седалката и на кръглото му лице се изписа задоволство. Очакваха го само приятни неща. Скоро ще стане генерален данъчен откупчик и ще наследи цялото богатство на чичо си.

Каретата мина през едно кръстовище и зави по дълга алея, обградена от високи дървета. В края й се виждаше господарският дом на „Етиол“, който с ъгловите си кули почти напомняше на малък дворец.

Очевидно усетили края на изморителното пътуване, конете напрегнаха последни сили и каретата премина с гръм и трясък през портите от ковано желязо.

Шарл въздъхна облекчено и слезе. Притичалият слуга започна да помага на кочияша да разтоварва багажа, докато господарят на дома изкачваше стълбите с тежка стъпка.

Икономката Маргрет отвори входната врата и зяпна смаяно.

— Мосю Д’Етиол! — възкликна тя и направи реверанс.

Шарл кимна за поздрав. Въпреки изтощението се радваше, че вече си е вкъщи.

От големия салон почти тичешком излезе Льо Норман дьо Турнем.

— Шарл? Как така се връщате толкова рано? Очаквахме ви едва следващия месец!

— Да, да, знам, но успях да уредя работата доста по-бързо от очакваното. Справих се много добре, чичо. Вече няма за какво да се тревожите — отвърна Шарл, изтълкувал погрешно недоволството по лицето на чичо си. — Къде са Жан и Александрин? — попита той, свали прашното си палто и го хвърли в ръцете на чакащия слуга.

— Ами… От въпроса ви разбирам, че не сте получили писмото, което ви изпратих в Прованс.

Шарл поклати глава.

— Никакво писмо не съм получил. Какво се е случило?

„Това момче наистина има глуповато изражение“, каза си с лек гняв Льо Норман дьо Турнем, но се овладя и с бащински жест сложи ръка върху рамото на племенника си.

— Елате, моето момче. Време е да си поговорим като мъже. — Въведе Шарл в салона и грижливо затвори вратата.

— Нима мосю не знае нищо? — попита шепнешком Мари, която се бе скрила зад икономката и следеше сцената с нарастващо вълнение. Маргрет поклати глава.

От салона долетя див вик, последван от силен трясък, и двете жени подскочиха уплашено. Мари изписка и Маргрет сърдито затисна устата й.

— Е, вече разбра — заключи тихо тя.

Двете жени останаха в скривалището си. Един слуга влезе с бързи крачки в салона и след секунди излезе с угрижена физиономия.

— Излезте оттам! — извика той, щом забеляза икономката и камериерката. — Бързо донесете студена вода и ароматни соли! Мосю припадна!

* * *

Светлината на факлите се отразяваше в златото и мрамора на двореца. Херцог Дьо Ришельо хвърли замислен поглед към часовника си, чийто циферблат бе заобиколен с венец от блещукащи сапфири. Вече наближаваше девет, а стражите на вратата все още не се появяваха. Ришельо прибра часовника в джоба на жакета си и измери с бдителен поглед присъстващите придворни: херцог Дьо Ноай, принц Дьо Конти, херцог Д’Айен, граф Д’Аржансон, херцогиня Дьо Бранка, принцеса Дьо Роан, дофинът, сестрите му и още няколко дами и господа, ползващи се като него от привилегията да принадлежат към най-тесния кръг около краля. Разпределени на малки групи, те разговаряха и се шегуваха с подчертана непринуденост, събрани в Огледалната зала пред покоите на монарха.

Никой от присъстващите не би се позволил да се изложи дотам да покаже публично какви чувства го вълнуват, но Ришельо ги познаваше достатъчно добре, за да усети безпокойството им. Херцогиня Дьо Бранка се смееше прекалено често, шегите на граф Дьо Морпа бяха прекалено хапливи, а скучаещото изражение на принц Дьо Конти никак не се връзваше с напрегнатата му поза. От почти седмица кралят отказваше да вижда когото и да било под предлог, че е неразположен, ала всички знаеха на колко добро здраве се радва Негово Величество. Обяснението беше повече от ясно: кралят имаше тайна любовница. С изключение на духовниците в Двора нито един човек не се бе надявал кралят да заживее като аскет след смъртта на последната си любовница, но придворните се безпокояха от тайнствеността, с която Луи обкръжаваше новата си любима. Името на мадам Д’Етиол бродеше из коридорите и покоите на „Версай“. Някои упорито твърдяха, че кралят крие именно нея, но повечето придворни се съмняваха. Да доведе в двореца жена от буржоазията — немислимо! Ришельо обаче знаеше, че слуховете отговарят на истината.

И днес херцогът отбеляза със злобно задоволство как граф Дьо Морпа вече за трети път издуха от ръкава на жакета си въображаема прашинка. Морпа беше напрегнат. Изнервен. Подчертано равнодушното му изражение не беше в състояние да измами никого. Херцогът живо си представяше как се чувства вътрешният министър при мисълта, че кралят се е влюбил точно в малката Д’Етиол. Жената, която го бе нападнала като фурия при онзи лов.

Стражите най-сетне излязоха и Ришельо разтърси глава, за да се овладее. Разговорите замлъкнаха. Всички присъстващи обърнаха глава към вратата.

— Дами и господа, днес Негово Величество не желае да приеме никого.

Събраните придворни си зашепнаха нервно. Дофинът, следван от възпитателя си мосю Дьо Бойе, решително излезе напред и понечи да мине покрай стражата, но гвардеецът му препречи пътя.

— Как се осмелявате да ми откажете достъп до покоите на баща ми? — извика Луи Станислас, надменно вирнал глава.

Стражите останаха невъзмутими.

— Простете, Ваше Височество, но кралят изрично подчерта, че днес не желае да вижда никого. Негово Величество е неразположен и иска абсолютно спокойствие!

* * *

Останал без дъх, Луи се взираше в лицето на Жан. Устните й бяха полуотворени, а очите, с разширени от възбуда зеници, сияеха с тъмен блясък под светлината на свещите. Двамата лежаха на пода, върху копринен чаршаф, смъкнат от леглото.

Жан трепереше от наслада, стенеше и се извиваше под тялото на Луи. Посегна назад, за да намери опора, и преобърна едно столче. Заля я вълна от блаженство, толкова силна, че повлече всичко със себе си и светът се разтвори в нищото.

По-късно тя се надигна и се облегна на рамката на леглото. Луи положи глава върху корема й и затвори очи.

Бурята на собствената й страст плашеше Жан. Имаше чувството, че е дошъл потоп и е разрушил всички диги около сърцето й. Удоволствието, което споделяше с краля, се засилваше непрекъснато и добиваше застрашителни размери. Вече цяла седмица тя живееше тайно във „Версай“ и прекарваше нощите с Луи. Кралят идваше при нея и през деня — винаги когато успяваше да отдели час от строго разпределеното си време.

Два пъти следобед, докато кралят работеше с министрите си, Жан ходи в „Етиол“, за да види как е дъщеря й. За щастие Александрин беше в сигурните ръце на бавачката. Майка й и Льо Норман дьо Турнем, които гостуваха в имението, също се грижеха за нея.

До вчера всичко вървеше добре. Никой освен семейството й не знаеше къде е тя и какво прави. Снощи обаче пристигна куриер от пастрока й с ужасната вест, че Шарл се е завърнал от Прованс по-рано от предвиденото. Льо Норман дьо Турнем й съобщаваше, че му е съобщил цялата истина и мъжът й е реагирал с буен изблик на ревност. За момент даже загубил съзнание. Едва успели да го успокоят.

Отначало Жан се опасяваше да не би Шарл да изгуби здравия си разум и да дойде във „Версай“, за да си я прибере, но бързо отхвърли тази мисъл. Съпругът й не би посмял да извърши подобна лудост. А и Льо Норман дьо Турнем й писа, че възнамерявал да се премести в парижкото им жилище.

Жан помилва тъмната гъста коса на Луи и въздъхна. Не изпитваше угризения на съвестта, че мами съпруга си. Изобщо не се чувстваше виновна. Онова, което преживяваше с краля, беше толкова силно, толкова изключително, че заличаваше всички досегашни сърдечни вълнения. Вече нищо не беше важно, нищо друго нямаше значение за нея. Тя живееше в опиянение и се боеше единствено тази връзка внезапно да не приключи.

Луи нито веднъж не я попита за съпруга й. Двамата не обсъждаха кой какъв е, защото усещаха, че споменаването на реалността неизбежно ще разруши магията на срещата им. Жан не мислеше за Луи като за краля на Франция. В такива моменти я обхващаше плахост, която Луи долавяше и полагаше трогателни усилия да преодолее сдържаността й. Въвличаше я в разговори, задаваше й въпроси — явно мнението й го интересуваше — и Жан всеки път се смайваше и впечатляваше от многостранното му образование и от любопитството, с което се осведомяваше за живота в Париж. Повечето съвсем нормални, ежедневни неща му бяха чужди и го възхищаваха. Жан му описваше подробно нравите на парижани, вечерите в салона на мадам Дьо Тенсен и мадам Жофрен, разказа му всички анекдоти и остроумия, които беше запомнила, и всеки път успяваше да го развесели.

Понякога обаче, докато тя говореше, кралят я наблюдаваше изпитателно, преценяващо, по обичая си наклонил глава и издал брадичка. Тогава Жан усещаше, че нещо от нея му е чуждо, и изпитваше несигурност. Стараеше се да не я показва, защото инстинктивно схващаше, че различията между двамата са част от очарованието на връзката им.

Тя се взря замислено в тъмната глава, отпусната в скута й. Пръстите й нежно очертаха линията на високото чело, плъзнаха се по силните скули и минаха по енергичната брадичка, която му придаваше несравнимия горд израз. Смутеният й поглед се плъзна по следите от нетърпеливата им страст: смачкани чаршафи, разхвърляни дрехи, преобърнато столче… и спря върху една от картините на стената. Три прелестни нимфи на брега на езеро. Багрите бяха толкова нежни, а мазките на четката — толкова фини, че зрителят виждаше сцената през тънко було от мъгла и се чувстваше пренесен в нереален свят.

— Харесва ли ви картината? — Луи отвори очи и проследи погледа й. — Приканва към мечтания, нали? Ланкре я нарисува специално за този салон.

— Прекрасна е — отговори шепнешком Жан, без да сваля поглед от платното.

Луи я помилва нежно.

— Знаете ли, че във вашата красота и очарование има нещо от тези нимфи?

Жан се вгледа по-внимателно в сцената край езерото и неволно си спомни първата си среща с краля. Тогава стоеше пред него мокра до кости и вцепенена от ужас. От гърлото й се изтръгна тих смях, очите й светнаха.

— Да, спомням си, че ме видяхте за пръв път на брега на езеро, но тогава ни най-малко не проявих грацията на тези неземни същества.

— Лъжете се, мадам. Още тогава ме очаровахте. Дворът дни наред говореше само за вас. — Кралят се опря на лакът и се засмя развеселено. — Аз обаче съм много щастлив, защото за разлика от тези привлекателни нимфи вие сте жена от плът и кръв.

Жан също се засмя и той се надигна да я целуне. След малко обаче се изправи рязко.

— Искам да ви покажа нещо. Трябва да чуя мнението ви. — И й подаде ръка. — Да вървим.

Жан го последва безмълвно. Не преставаше да се учудва на бързата смяна в настроенията му. Сега беше един човек, след миг щеше да стане съвсем друг. Преди да е разбрала какво става, той я загърна в халата й, грабна своя и повика заспалите пред вратата пажове да им осветяват пътя. Минаха по дълъг коридор, качиха се на горния етаж и спряха пред висока врата.

— Затворете очи!

Жан се подчини. Учудването й нарасна.

Чу отварянето на тежката врата и последва Луи в някакво помещение. Вътре беше студено, миришеше на прах и боя. За момент се изкуши да отвори очи, но кралят явно я наблюдаваше, защото заповяда строго:

— Дръжте очите си затворени!

— Добре, добре! — Жан се засмя, понеже изведнъж си спомни детските игри с Абел.

Пажовете запалиха свещи и се оттеглиха.

Луи я остави сама. Прекоси помещението и премести нещо по пода. Жан чу шумолене.

— Готово!

Жан отвори очи. Големият полилей потапяше помещението в меко сияние. В първия момент светлината я заслепи. Намираха се в ателие с големи прозорци. От едната страна беше издигнат подиум, покрит с кадифе. Очевидно там заставаше кралят, когато позираше за портрет. От другата страна бяха струпани бои, палитри, четки и омазани кърпи. В средата на статив бе поставен портретът на краля. Гланцът на ярките цветове издаваше, че още не е изсъхнал напълно.

Луи оглеждаше портрета си със събрани вежди и видимо се колебаеше.

— Днес бе завършен. Предназначен е за испанския двор. Искам да чуя честното ви мнение. Как го намирате?

Жан разгледа внимателно портрета. Кралят стоеше пред нея в униформа, със строго изражение на лицето.

— Прилича ли ми?

Отговорът беше лесен, но тя се поколеба.

— Е? — подкани я нетърпеливо Луи.

Жан се обърна към него. Незнайно по каква причина изведнъж изпита чувството, че от отговори й зависи много повече — не само съдбата на картината. Затова се постара да подбере думите си.

— Художникът очевидно се е постарал много, сир, и ви е представил като съвършения монарх. — Никак не беше просто да формулира мисълта си така, че да не го засегне. — Тъкмо затова картината не ми се струва жива. След като ме попитахте за честното ми мнение, ще ви кажа: тя не ви показва такъв, какъвто сте в действителност.

Кралят загуби дар слово. По средата на челото му се вдълба заплашителна бръчка.

— Правилно ли ви разбрах? Може ли картината да е съвършена, а да не ми съответства?

Жан преглътна мъчително. Обзе я чувството, че е паднала в капан.

— Не, Ваше Величество. Исках да кажа друго — художникът се е стремил да ви изобрази млад. Затова изглеждате привлекателен, почти неземно красив, но не толкова решителен. Вижте например брадичката си. На портрета имате брадичка на младеж, закръглена и мека, а в действителност вашата брадичка е остро изсечена, прави ви мъжествен.

Като видя невярващия, изумен поглед на Луи, Жан замлъкна уплашено. Какво говореше? Сигурно е полудяла да изказва такива съмнения.

— Простете ми! — прошепна съкрушено тя.

— За какво да ви простя? Че не виждате у мен неземната красота на младеж?

В очите му светна злобна подигравка и той направи крачка към нея. Авторитетът в тъмните зеници беше толкова властен, че Жан отстъпи крачка назад. Внезапно близостта и доверието помежду им изчезнаха.

Луи се обърна отново към портрета и лицето му се втвърди, стана почти жестоко. Завъртя се рязко към нея и изръмжа заплашително:

— А най-лошото е, че съм почти убеден в правотата на оценката ви!

Като видя стреснатото лице на Жан, той се разсмя като момче.

— Много ви благодаря за честността, мадам. Заобиколен съм от хора, които непрекъснато ме ласкаят, и рядко чувам истината. Може би ще ви простя, че с вашите думи ме превърнахте в старец… по очарователен начин, признавам…

Жан се усмихна и очите й светнаха палаво.

— Преди малко бяхте огън и пламък, сир, а това не е характерно за старец…

Кралят направи крачка към нея и впи устни в нейните.

— Да си вървим — подкани я след малко той. — Тук е много студено.

Прегърна я и вдигна свещника, за да освети лично пътя им до кралските покои.