Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Favoritin des Königs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ani_petrova (2023)

Издание:

Автор: Клаудия Циглер

Заглавие: Мадам Дьо Помпадур

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: немска

Излязла от печат: 29.10.2013

ISBN: 978-954-357-244-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9850

История

  1. — Добавяне

45

Вече се зазоряваше. Двете карети мъчително си пробиваха път през снега. Трябваше да се срещнат на горската поляна край брега на Сена между село Отьой и имението „Бианкур“.

Граф Дьо Коани, загърнат в подплатена с кожи наметка, се взираше с неподвижно лице в мрака зад замъгления прозорец.

Д’Айен, разположил се срещу него, знаеше от опит, че в такива моменти мъжът има нужда от цялата си сила, за да се концентрира и да се помоли. За всичко друго вече беше много късно.

Каретата спря. Един лакей отвори вратичката. Херцог Д’Айен стисна ръката на Коани и го погледна право в очите.

— Сигурен съм, че ще го победите, но внимавайте, когато се завърта надясно — това му е специалитетът.

— Благодаря ви — кимна Коани. — Вие сте истински приятел. — Понечи да слезе, за да се изправи пред неизбежното, но отново се обърна към херцога: — Ако това не свърши добре… нали знаете… ще предадете ли нещо от мен на Негово Величество?

— Разбира се — отговори сериозно Д’Айен.

— Кажете му, че го моля да ми прости за това, което съм направил, и съм загинал щастлив, защото в негово лице съм имал не само велик крал, но и скъп приятел.

— По-добре си помислете как ще го уведомите за смъртта на принц Дьо Домб.

Коани се усмихна криво.

Каретата пристигна на уговореното място точно в часа на мрака преди зората — наложи се лакеите да запалят факли, за да осветят поляната, където щеше да се състои дуелът. Водите на Сена блещукаха черни в сиянието на факлите. В другия край на поляната се появи принц Дьо Домб със секунданта си принц Дьо Конти. Изражението му беше напълно спокойно.

Д’Айен се постара да скрие тревогата си. Домб беше известен не само с гордостта, но и с изключителните си умения на фехтовач. Коани не биваше да го предизвиква с онази забележка, помисли си горчиво херцогът. След като миналата нощ загуби почти всичко, Коани скочи от масата и изсъска презрително: „Човек трябва да е копеле, за да има чак такъв късмет!“. С тази забележка улучи ахилесовата пета на принца — той беше внук на узаконения син на Луи XIV и метресата му мадам Дьо Монтеспан. Лицето му посивя, после почервеня от гняв. Поне десетина души чуха грубата забележка и само след два часа в дома на граф Дьо Коани се появи принц Дьо Конти в ролята на секундант.

Дано Бог му помогне! — помоли се пламенно херцог Д’Айен, докато двамата мъже събличаха жакетите си и се изправяха един срещу друг по риза и жилетка с извадени шпаги.

Двамата секунданти се погледнаха и херцог Д’Айен кимна.

— Ен гард! — извика принц Конти.

Двамата мъже кимнаха безмълвно.

Принц Дьо Конти вдигна ръка.

— Господа! Започвайте!

Викът му отекна над поляната. Дуелът започна.

Двете шпаги изсвистяха във въздуха и се удариха една о друга.

Само след няколко минути херцог Д’Айен разбра, че Коани няма шанс. Принцът не само беше по-едър и по-опитен, но и се движеше с учудваща бързина по заснежената земя. Още през първите минути Коани на два пъти изгуби равновесие. Отвръщаше с видими усилия на атаките на принца, едва отбиваше ударите, сипещи се върху него. Принцът постепенно го изтласка към края на поляната. Острието на шпагата му разряза ръкава на противника и по бялата материя изби кръв. Болката сякаш вдъхна на улучения нови сили и той започна да парира по-сръчно нападенията на принца. Успя даже да контраатакува, ала принцът се отдръпна и само ризата му се скъса.

Домб много бързо си възвърна превъзходството. Блестящото стоманено острие улучи Коани право в гърдите. Графът притисна ръка върху раната и залитна. Лицето на принца изрази удовлетворение. Божичко, помисли си ужасено Д’Айен, този човек се стреми не просто да победи Коани, а да го убие! В следващия миг шпагата на Домб отново изсвистя заплашително и нанесе смъртоносен удар…

* * *

Дебел сняг покриваше паважа на почетния двор чак до мраморния двор. Короните на дърветата от двете страни на Авеню дьо Пари и покривите на Екюриен бяха загърнати в бели палта.

По време на церемонията Луи често-често поглеждаше навън и не преставаше да се учудва. Не си спомняше друга толкова снежна и продължителна зима. Камерхерът му помогна да облече жакета. Слънцето сияеше и кралят се радваше на лова, назначен за обедните часове. Мислите му вече бяха при конете и галопираха през пресния сняг.

В покоите му влезе гвардеец.

— Ваше Величество, херцог Д’Айен!

Луи кимна. Бе забелязал отсъствието на своя капитан по време на церемонията.

Херцогът застана на прага и се поклони дълбоко.

— Ваше Величество.

Луи взе джобния си часовник и го погледна.

— Добро утро, херцоже. Времето е прекрасно за лов и… — кралят видя изражението на херцога, стресна се и млъкна.

Д’Айен падна на колене.

— Ваше Величество, нося ви лоша вест.

Луи кимна със сериозно лице.

— Говорете.

— През нощта граф Дьо Коани пострада при тежка злополука — започна глухо херцогът, без да гледа краля в лицето. — Между Париж и „Версай“ колата му се обърнала в канавката и… графът си счупил врата.

Луи се вцепени. Познаваше Коани от детството си. Беше един от малкото придворни, които смяташе за свои истински приятели.

— Мъртъв ли е? — попита тихо той.

— Да, Ваше Величество — отговори също така тихо херцог Д’Айен.

Кралят потрепери. Господи, лично той бе помолил графа да се върне от Париж във „Версай“, за да отидат заедно на лов. В противен случай бедното момче никога нямаше да попадне в снежната буря. Видя лицето на приятеля си, веселите му очи, чу топлия му смях и усети как върху него падна тъмна сянка. Не, невъзможно беше Коани да е мъртъв!

Изведнъж осъзна, че присъстващите придворни го гледат. По лицата им се четеше съчувствие и ужас. Не би могъл да понесе нито едното, нито другото. Рязко им обърна гръб.

— Извинете ме, господа.

Без да каже дума повече, кралят излезе от покоите си с бързи крачки.

* * *

Жан бе помолила Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем да я посетят, за да им разкаже за изчезването на Валери. Двамата й обещаха да задействат връзките си в Париж, за да научат нещо повече за момичето, а тя настоя да потърсят и Софи.

— Мадам, Негово Величество — съобщи главната камериерка, влязла безшумно в салона.

Жан кимна, без да показва учудването си. Невъзможно беше церемонията на утринния тоалет да е завършила толкова бързо.

— Моля да ме извините, господа — промълви тя и последва мадам Дю Осе към съседния салон Луи стоеше до прозореца.

— О, сир, толкова е хубаво…

Той се обърна към нея и при вида на лицето му Жан забрави всякакъв етикет.

— За бога, какво се е случило?

— Граф Дьо Коани… претърпял е злополука.

Жан пребледня. Луи й разказа как е загинал приятелят му, докато тя напразно търсеше думи за утеха.

— Каква безсмислена смърт — да умре в карета — заключи горчиво Луи. Очите му бяха пълни със сълзи.

Жан отиде при него и улови двете му ръце, студени и безкръвни.

— О, любими мой, толкова съжалявам — прошепна съкрушено тя.

— Винаги пълен с живот и жажда за действие… — продължи безутешно Луи.

— Бедният Коани… — Жан също харесваше графа и не можеше да повярва, че е мъртъв.

Луи я погледна отчаяно.

— Аз съм виновен за смъртта му. Помолих го да се върне от Париж през нощта, за да отидем заедно на лов.

— Не говорете така, сир! — извика изненадано Жан. — Вината не е ваша! Никой не можеше да знае, че ще продължи да вали сняг.

Думите й не го утешиха. Тя видя как сълзите се стичат по бузите му и изпита дълбоко съчувствие към страданието му. Той се измъчваше със самообвинения и тя отчаяно търсеше начин да му помогне. Прегърна го и се притисна с все сила до гърдите му. Знаеше колко е тежко да изгубиш добър приятел.

— Вие не сте виновен — повтори няколко пъти.

Съзнаваше, че кралят се чувства безсилен да предотврати загубите, които го връхлитаха отново и отново.

„Той е прав. Граф Дьо Коани е загинал от безсмислена смърт“, каза си Жан по-късно, когато Луи отиде в Държавния съвет. После обаче си спомни какво й бе разказала графиня Д’Естрад и изтръпна. Словесен сблъсък между принц Дьо Домб и Коани. Следвайки внезапен импулс, Жан реши да посети херцог Д’Айен.

Капитанът на гвардейците се надигна с мъка от стола си, когато един лакей я въведе в салона му. Изглеждаше невероятно потиснат. Опита се да направи поклон, но се получи само леко олюляване. Ризата му беше измачкана, шалчето висеше на шията му. Беше пил, за да забрави.

— Маркизо…

Виното не бе успяло да заличи добрите му маниери. Той й посочи учтиво едно кресло, без ни най-малко да покаже учудване от посещението й.

— Мосю Д’Айен — подхвана решително Жан, без да обръща внимание на стъклените му очи, — сигурно не е нужно да ви казвам, че съм потресена от новината за смъртта на граф Дьо Коани. Негово Величество е съкрушен.

Херцогът мълчеше и се взираше във върховете на обувките си.

— За нещастие Негово Величество смята, че не друг, а той е виновен за злополуката, при която графът е загинал.

Д’Айен я погледна объркано и започна да се събужда от обхваналата го апатия.

— Негово Величество не носи никаква вина за смъртта на граф Дьо Коани!

— Да, но той твърди, че е виновен, защото помолил графа да се върне от Париж във „Версай“ през нощта, за да отидат на лов. Кралят смята, че ако не го е бил помолил да се върне, графът е щял да остане жив… а това не е истина, нали? — попита меко Жан.

Д’Айен закри лицето си с ръце и сведе глава. След малко въздъхна тежко.

— Съжалявам, маркизо, но не мога да ви кажа какво се случи тази нощ.

Жан нетърпеливо плесна с ръце и го погледна настойчиво.

— Искам още да ви кажа, мосю, че знам за словесния сблъсък между графа и принц Дьо Домб… Имало е дуел, права ли съм?

Д’Айен изкриви лице.

— Не вярвайте на слуховете, мадам.

Жан скочи.

— Според мен, мосю, кралят ще се успокои, като разбере, че скъпият му приятел не е загинал при злополука с каретата, а е умрял за своята чест.

Д’Айен се опита да се засмее.

— Дуелът се наказва със смърт, мадам.

— Не исках да кажа, че сте длъжен да признаете на краля участието си в наказуемо деяние, мосю. Но сте длъжен да кажете истината на своя приятел — заключи хладно Жан и си излезе.

* * *

Късно вечерта след заседанието на Държавния съвет Луи се оттегли в частните си покои с Жан и отказа да вечеря и да вижда друг освен нея. Льо Бел съобщи, че е дошъл херцог Д’Айен.

— Съжалявам, Ваше Величество, но той настоява да говори с вас.

— Добре, добре, поканете го да влезе.

Херцогът влезе в салона и се поклони дълбоко. Жан изпита безкрайно облекчение. С нетърпение очакваше появата му. Този мъж не я е разочарова. Гвардейският капитан беше човек на честта.

— Радвам се, че идвате да ме видите, херцоже — заговори глухо кралят. — Знам, че и вие като мен тъгувате за смъртта на граф Дьо Коани. Вярвате ли, че добрият Коани наистина си е отишъл от нас? Та той беше само на 45 години! Изглеждаше млад, изпълнен с жажда за нови дела. И ми беше истински приятел…

Д’Айен се покашля смутено.

— Ваше Величество, малко преди смъртта си графът ме помоли да ви кажа нещо.

Луи го погледна объркано.

— Не разбирам. Нима сте били до него? Значи не е умрял сам.

— Аз бях негов… секундант.

Кралят се вцепени. Само след миг лицето му се затвори, очите му светнаха заплашително. Жан се уплаши ужасно. Молбата й към херцог Д’Айен да каже истината щеше да го отведе в Бастилията!

Капитанът на гвардейците разказа с твърд глас как се бе стигнало до дуела.

— Графът ме помоли да ви предам желанието му да му простите. Иска да знаете, че винаги е бил щастлив да има във ваше лице не просто велик крал, на когото е служил с чест, а и… най-скъп приятел — гласът му пресекна и той сведе глава.

Луи му обърна гръб и застана до прозореца.

— Благодаря ви, мосю Д’Айен.

Херцогът се поклони.

— Вероятно съзнавате, че съм длъжен да ви накажа. Като секундант вие сте одобрили този съдбоносен дуел.

Д’Айен пребледня, но запази самообладание и вдигна глава.

— Да, Ваше Величество, имате пълното право да ме накажете според закона.

— Моля ви, сир… — намеси се развълнувано Жан.

Кралят се обърна и строгият му поглед я застави да замълчи.

— Позволявам ви да продължите да изпълнявате службата си при мен, мосю, но през следващите четири седмици не искам да ви виждам нито на лов, нито на частните ми вечери.

— Тъй вярно, сър — отвърна Д’Айен и сведе глава, за да скрие облекчението си.