Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (32)

31

Коприненият параван беше избродиран в нежнозелени и розови цветя. Валери закопча корсажа докрай и помогна на господарката си да облече роклята.

Жан излезе иззад паравана. Луи бе заминал за Фландрия преди четири седмици.

Тя изчака камериерката да напусне стаята и се обърна към доктор Кесне. Лицето й беше смъртнобледо.

— Е? — попита страхливо.

— Няма причини за тревога, маркизо. Бяхте още в самото начало. Няколко дни почивка и много скоро отново ще се почувствате съвсем здрава.

Той й подаде чаша вода, в която беше разбъркал тъмна билкова смес.

Жан послушно изгълта горчивата напитка. Измъчваха я противоречиви чувства. Разочарование, тъга по толкова рано угасналия живот, наскоро зародил се в тялото й, и страх, защото това не беше първият й аборт.

— Ще има ли последствия?

Доктор Кесне поклати глава. В тъмните му очи светна топлота.

— Не, разбира се! Ако Бог иска, може да забременеете отново по всяко време, маркизо. Но най-добре дайте на тялото си възможност да си възвърне силите.

Заля я вълна от облекчение. Копнееше да роди дете от Луи — обща рожба, която да увенчае любовта им, да ги свърже завинаги. Преди заминаването му тя не му разкри, че очаква дете, защото бременността й беше в самото начало и щеше да е по-добре да го изненада при завръщането му. Сега се радваше, задето се е вслушала в инстинкта си.

— Вземайте лекарството всеки ден — две щипки в чаша вода — нареди доктор Кесне, събра инструментите си и й подаде кутийка с прахчето.

Жан кимна.

Тя беше дисциплинирана и спазваше указанията на лекаря. Спеше много, разхождаше се и използваше времето, докато кралят воюва във Фландрия, за да си почине в „Шоази“. Луи й липсваше болезнено и тя се тревожеше за него, от друга страна обаче, се радваше, защото поне за известно време се освободи от тесния корсет на Версайския церемониал и не й се налагаше да понася враждебността на придворните. Не притежаваше силата и буйната енергия на Луи и изнервящите дни, дългите вечери и недостигът на сън я напрягаха и изтощаваха повече от спонтанния аборт.

Веднъж седмично Жан пътуваше до „Версай“, за да поднесе почитанията си на кралицата, но през останалото време си стоеше в „Шоази“. Там я посещаваха само най-близките й хора — брат й Абел, Льо Норман дьо Турнем, Пари дьо Монмартел, графиня Д’Естрад, абат Дьо Берни, понякога Волтер, който през април най-сетне бе приет във френската академия, и старият й учител Кребийон. Дъщеричката й Александрин беше до нея от сутрин до вечер и двете си прекарваха чудесно. Жан започна да прави планове за двореца „Креси“ — замисляше го като място, където тя и кралят ще се оттеглят за известно време. Срещна се с архитекта Ласюранс и му изложи плановете си. Двамата прекараха много часове над скиците му. Жан искаше към главната сграда да се пристроят още две крила, да се направят мандра, мелница и допълнителни обори.

За обзавеждането на помещенията тя ангажира големите майстори Русо и Буше. Няколко пъти ходи в Париж, за да разгледа магазина за луксозни мебели на Лазар Дюво. Действаше със същата страст като преди. Поръча скъпи ориенталски материи, лакирани мебели, копринени паравани, маси и скринове, фин порцелан, изрисуван с цветни мотиви, и със сигурното си чувство за стил комбинира всичко това според представите си. Вече знаеше в подробности как ще изглеждат салоните и личните помещения и често си мислеше колко далеч е стигнала. Никога не бе предполагала, че един ден ще има собствен дворец, където ще живее заедно с краля на Франция. Той я бе направил не само богата и влиятелна, но и истинска жена.

Същевременно Жан напълно осъзнаваше факта, че ролята й на официална кралска метреса съвсем не й обещава несметни богатства. Кралят й плащаше месечна издръжка, ала сумата, много щедра при други обстоятелства, беше недостатъчна за Версайския двор. Като официална метреса на краля тя беше длъжна да се представя пред света по най-добрия начин. От нея се очакваше да има съответстващ на ранга й стил на живот — да дава вечери, да се облича красиво, да носи скъпи накити, да поддържа екипаж, да се заобикаля с красиви дреболии. Освен това трябваше да плаща на управител и на цяла дузина слуги. Месечната й издръжка и доходите от синьорията в Лимузин не стигаха за всичко това и Жан беше благодарна, че разполага със свое богатство, вложено по най-добрия начин от Пари дьо Монмартел.

Мислите й се върнаха към обзавеждането на „Креси“. Дворецът й щеше да стане едно малко бижу. Интимно местенце, което да е пълна противоположност със скования Версайски двор и да излъчва несравнима атмосфера на изисканост и лукс. Идеалното убежище за нея и краля.

* * *

Патиците описваха високи дъги над синьо-зеленото езеро, заобиколено от гъста гора. Екна изстрел, една птица изкряка и падна тежко във водата. Посестримите й се разпръснаха на всички страни. Морпа, застанал на брега, се обърна с усмивка към граф Д’Аржансон.

— Отличен изстрел, мосю.

Д’Аржансон му благодари с кимване. На известно разстояние от тях пажовете пуснаха кучетата, а те с лай се втурнаха да гонят плячката. Двамата мъже метнаха пушките на рамо и тръгнаха по тясната пътека към мястото, където бяха вързани конете им.

Ловуваха от сутринта. Приятно разнообразие, но за съжаление несъизмеримо с уникалната атмосфера на кралските ловни компании. Откакто кралят воюваше във Фландрия, животът във „Версай“ бе замрял.

Граф Д’Аржансон прескочи паднало дърво и се обърна към Морпа:

— Ще позволите ли да ви задам един въпрос? Как оценявате ситуацията? Смятате ли, че Негово Величество ще назначи премиер-министър?

Морпа се учуди безкрайно. Да, всички амбициозни придворни си задаваха въпроса дали кралят ще назначи наследник на починалия преди три години кардинал Дьо Фльори, но откритостта, с която говореше Д’Аржансон, не беше обичайната им тактика. Наистина, двамата се харесваха и си помагаха, ала по отношение на поста премиер-министър бяха потенциални конкуренти.

Д’Аржансон очевидно отгатна какво мисли министърът.

— Ако искате да чуете честното ми мнение, не вярвам, че кралят е склонен да определи човек за този пост — отговори откровено Морпа, отмахна стърчащия клон и продължи напред. — Във всеки случай няма едва ли ще го направи, докато има тази метреса. Тя и братя Пари нямат никакъв интерес Негово Величество да назначи пръв министър, който би ограничил влиянието им. Бъдете сигурен, че нашите видни финансисти знаят как да действат в подобен случай.

Д’Аржансон кимна, но не каза нищо.

Морпа вървеше и от време на време го поглеждаше крадешком, за да улови реакцията му. Знаеше, че Д’Аржансон е недоволен от нарастващото влияние на маркизата. Като министър на военните дела той работеше съвместно с братя Пари и бе издействал уволнението на Ори, но откакто новият финансов контрольор Машо д’Арнувил открито се стараеше да спечели благоволението на маркизата и пренебрегваше своя поддръжник, положението се промени. Наскоро и маршал Дьо Сакс, близък приятел и съюзник на братя Пари, се обяви открито против министъра на военните дела. Да, Д’Аржансон вече не се чувстваше сигурен в кожата си.

— Оценката ви е съвсем правилна — призна накрая Д’Аржансон. Между веждите му се вдълба бръчка.

Морпа поклати глава.

— Не преставам да се питам какво намира Негово Величество в тази личност…

Д’Аржансон кимна.

— Прав сте. Но явно дамата има тайни оръжия, с които здраво е привързала краля за себе си. Просто ние не ги виждаме.

Ако се съдеше по физиономията му, тази мисъл никак не му харесваше и Морпа се изпълни със задоволство. Най-сетне двамата стигнаха до конете. Време беше да се завърнат в двореца.

* * *

Мосю Гарние д’Ил, градински архитект, разви огромен пергамент и го закрепи върху дъската, поставена на засенчената с балдахин тераса в „Шоази“. Жан и Абел го гледаха с очакване. Архитектът учтиво наклони глава и посочи рисунката, изобразяваща терасите и парка на „Креси“.

— Както виждате, маркизо, терасата — ето тук — ще бъде заобиколена от изкуствено езеро. Водният басейн ще се захранва от реката и ще е свързан с канала — виждате го тук вдясно.

Жан остави настрана слънчобрана си и разгледа внимателно рисунката. С многото си алеи, с геометрично разположените декоративни градини и яркоцветни лехи новият парк правеше силно впечатление. Тя отвори ветрилото си и отпи глътка от изстудената вода с лимон. Александрин спеше дълбоко в креватчето си, скрита под мрежа против насекоми. Даже двете кучета, Цезар и Феличе, които по цял ден лудуваха из парка, бяха избягали под сянката на балдахина и лежаха в краката й.

Брат й стана, за да види скицата отблизо.

— Какво ще правим с възвишението срещу двореца?

Абел имаше много точен поглед за архитектурните особености и го доказа и сега. Вече беше ясно, че един ден ще заеме поста генерален директор на кралските строежи. Затова Жан се бе погрижила редом с обучението при мосю Льо Норман дьо Турнем брат й да взема уроци по теория на изкуството при Шарл Гойпел, първия кралски художник. Освен това Абел посещаваше Парижката академия за благородници, основана от мосю Дьо Лагериниер.

Брат й я изпълваше със сестринска гордост. През последните две години Абел бе станал мъжествен, фино изрязаните черти на лицето му придаваха аристократичен вид. Все още беше сдържан както преди и това необичайно съчетание упражняваше неустоима привлекателна сила върху дамите. За учудване на Жан още никоя не бе успяла да завладее сърцето му.

Абел посочи плана.

— Вижте, тази височина изглежда гола и безутешна, а тя до голяма степен определя гледката от двореца.

Гарние д’Ил кимна.

— Да, прав сте. Затова мисля да сложа там тераси и да засадя морава. Ще направим двустепенно терасиране.

Жан кимна въодушевено. Идеята изглеждаше чудесна.

— Бихме могли да разграничим степените със светъл пясък.

Най-сетне над терасата повя благотворен хладен бриз.

— Какво става с кучетата? — учуди се Абел.

Цезар и Феличе се бяха изправили и наострили уши.

— Вероятно са подушили дивеч — отговори с усмивка Жан. — Нерядко се случва сърна или елен да излезе от гората и да влезе в парка. — Тя понечи да ги помилва успокоително по главите, но в същия момент двете кучета залаяха като бесни, спуснаха се по широката стълба на терасата и се понесоха към парка. — Цезар! Феличе! Върнете се!

Жан и Абел се спогледаха слисано, ала в следващия миг и двамата разбраха какво става. Отдалеч долитаха разнородни шумове: тропот на коне, скърцане на колела, цвилене, човешки гласове. Дълъг керван изкачваше височината срещу парка. Начело яздеше едра фигура върху бял кон.

Слънцето заслепи Жан, но въпреки разстоянието тя го позна веднага — никога не би сбъркала гордо изправения гръб, високо вдигнатата глава, начина, по който държеше юздите. Би го различила сред хиляди мъже. Извън себе си от радост, тя се затича след кучетата. Луи се връщаше!

* * *

Най-сетне останаха сами. С мъка изтърпяха вечерята с придворните, придружаващи краля на връщане от Фландрия, и сега се нахвърлиха един върху друг като умиращи от глад и жажда.

— Липсвахте ми, Луи… — прошепна задъхана Жан между две целувки.

— Жан!

Гласът му прозвуча още по-тъмен и дрезгав отпреди и тя усети с цялото си същество колко й беше липсвал. Нетърпеливите му пръсти разкъсаха роклята й.

След седмиците, прекарани само сред мъже, кралят излъчваше нещо сурово и необуздано. Двамата се любиха с луда страст и Жан забрави страховете, които я измъчваха през последните дни. Докато той воюваше във Фландрия, тя се питаше всеки ден дали й е верен — знаеше, че във войнишките лагери редовно водят уличници, че придворните и маршалите също ползват услугите им. Ала парещото нетърпение и възбуда, с които я любеше Луи, й вдъхнаха увереност, че той не е имал друга жена освен нея.

— Доволен ли сте от вашите завоевания? — попита тя, когато страстта поутихна. — Завърнахте се увенчан със слава.

— Така е. Нидерландците са запазили твърде малко области и не представляват сериозна заплаха за нас, поне докато маршал Дьо Сакс е в страната им — отговори с усмивка Луи и помилва косите й. — За съжаление нито едно от спечелените сражения не беше решаващо за победата. Разкъсали сме се на няколко фронта.

Винаги когато говореше за войната, кралят ставаше сериозен. Въпреки славата и честта той не забравяше, че войната носи смърт и разрушения, и Жан го обичаше още по-силно заради това съзнание. Тя си спомни какво й бе разказал Пари Дюверни малко след победата при Фонтеноа. Дофинът изпаднал в луда радост, че неприятелите са изгубили толкова много войници, а Луи го помолил да се качат на конете и да обиколят бойното поле. Видели планини от мъртви и ранени — английският главнокомандващ Къмбърленд изоставил хората си. От силната миризма на кръв и разложение граф Д’Аржансон, който придружавал краля и сина му, едва не загубил съзнание. Тогава Луи се обърнал към сина си: „Ето какво струва победата. Кръвта на неприятеля е човешка кръв. Щяхме да се окичим с истинска слава, ако ги бяхме пощадили.“

Жан се сгуши на гърдите му. Лицето на краля изразяваше дълбок размисъл. Знаеше, че той отчаяно търси начин да приключи войната, продължаваща вече шеста година. Тя помилва ръката, която я прегръщаше.

— Очевидно Европа още не е узряла за мира.

— Права сте мила, още не е — призна той и затвори очи.

* * *

Рано на следващата сутрин потеглиха към „Версай“. Жан се чувстваше безкрайно щастлива, че Луи отново е до нея. Той й засвидетелстваше публично своята привързаност и тя се връщаше в двора с ново самочувствие.

Още с пристигането във „Версай“ обаче се намери какво да вгорчи щастието й — в пощата й отново имаше анонимни писма. Най-много я безпокоеше заплашителният им тон. Неизвестните писачи вече не се задоволяваха само да я обиждат, а се опитваха и да я уплашат.

— Потърсихте ли авторите на писмата? Има ли резултат от разследванията ви? — попита тя Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел с видима нервност.

Дворцовият банкер поклати глава.

— Не знаем нищо… или поне не много. Установихме, че писмата са писани главно от мъже, от няколко мъже. Водният знак на хартията е от Париж. Затова се предполага, че писмата са писани в столицата.

Жан кимна и им показа последните три писма. Пари дьо Монмартел зачете със смръщено чело.

„Няма да търпим още дълго една курва да омърсява честта на нашия крал.“

Той вдигна глава и като видя болката на Жан, се опита да я окуражи.

— Не бива да приемате тези писма толкова навътре, маркизо. Ако си спомняте, още преди да дойдете тук, ви казах, че метресата на краля е обект на завист и омраза. Уверявам ви, рано или късно ще открием кой ви изпраща тези памфлети.

— Благодаря ви. — Жан нервно си играеше с ветрилото. Думите на Пари дьо Монмартел я успокоиха, но не докрай. Най-добре да прогоня мисълта за писмата от главата си, каза си решително тя.

* * *

Дворът очакваше с нарастващо нетърпение раждането на дофината. Луи пламенно се надяваше испанската принцеса да даде живот на дългоочаквания престолонаследник. В галериите и салоните се обсъждаше само здравето на бъдещата майка. И най-малкото неразположение и промяна в настроението се тълкуваха като знак за скорошно раждане. Всички гадаеха какъв ще е полът на детето.

— Станала е толкова дебела, че можем да очакваме близнаци — каза графиня Д’Естрад на Жан, докато вървяха към Салона на Марс. През широко отворените големи прозорци нахлуваше мекият въздух на лятната нощ. Салоните с маси за игра на карти и зарове вече се пълнеха с хора, но тази вечер присъстваха почти само дами, защото повечето аристократи бяха в полковете си.

Графинята и Жан поздравиха някои познати. На минаване покрай масата на кралицата, която играеше на зарове с две придворни дами и със своя четец, те направиха дълбок поклон. Мария Лешчинска кимна.

— Континьо. Маркизо.

За миг погледите им се срещнаха. Кралицата знаеше, че би трябвало да й е задължена. През май Жан узна чрез една придворна дама за отдавнашните дългове на Мария Лешчинска от игра и помоли краля да възстанови сумата. Откакто беше в Двора, тя редовно изпращаше на кралицата цветя и първата придворна дама мадам Дьо Люин многократно й бе благодарила от името на Нейно Величество.

Жан и графинята продължиха нататък. В другия край на салона дофинът Луи Станислас тъкмо помагаше на съпругата си, обкръжена от камериерки, да се настани удобно на дивана.

— Очевидно дофинът продължава да обича съпругата си въпреки бременността й — отбеляза с усмивка Жан.

Графинята пренебрежително вдигна вежди.

— Човек се пита какво, за бога, намира в нея. Даже бременността не я направи по-красива.

Дофината, и без това не особено популярна в двора, в последно време се държеше още по-резервирано. Изглеждаше странно, че дофинът се е влюбил истински в жената, която бе видял за първи път в деня на сватбата си. Жан се вгледа в неподвижното лице на испанската принцеса. Бедничката очевидно се чувстваше неловко сред толкова много хора — все пак беше в напреднала бременност. Дали знае какъв ужас й предстои да изживее, помисли си съчувствено Жан. Както изискваше обичаят, дофината щеше да роди първата си рожба в присъствието на половината Двор.

В салона се появи облак от тафта и коприна — херцогиня Дьо Бранка. Тя спря пред Жан и огледа с възхищение розовата й рокля, избродирана с копринени листенца.

— Прекрасен тоалет, скъпа моя. Достоен за вашата красота. Не е чудно, че кралят не ви изпуска от ръцете си. — Отвори ветрилото си и направи няколко бързи движения, докато кафявите й очи святкаха развеселено.

Жан избухна в смях. Неуважителната откровеност на херцогинята, добра приятелка с графиня Д’Естрад, й действаше освежително.

— Аз пък съм сигурен, че маркизата привлича Негово Величество и с други качества — обади се кадифен мъжки глас, твърде добре познат на Жан.

Тя се обърна и кимна хладно.

— Херцоже.

— Маркизо. Дами…

Херцогът се наведе и целуна ръката й.

Жан се отдръпна недоволно.

— Херцогинята е напълно права, маркизо. Изглеждате ослепително — рече той и погледът му се плъзна нагоре по тялото й с познатото безсрамие. Устремил очи към деколтето й, закрито с прозрачни дантели, той наклони глава към ухото й. — Все още съм неутешим, задето ми отказахте привилегията пръв да открия какво таите дълбоко в себе си, мадам.

Жан издърпа ръката си.

— Сигурна съм, че много скоро ще се утешите, херцоже.

Ришельо избухна в смях.

— Никога не губя надежда, мадам. Знам, че един ден ще откликнете на желанията ми.

Какво да отговори на тази дръзка забележка? Слава богу, в този миг всички глави се обърнаха към другия край на салона. Луи бе влязъл в залата и зае място край една от масите за карти.

— Моля да ме извините — Жан кимна студено.

Ришельо я изпрати с ироничен поглед — тя го усещаше през цялото време, докато вървеше към масата на краля.

Хората, стълпили се около Луи, почтително се отдръпнаха, за да й сторят място. Срещу Луи седеше граф Дьо Морпа. От трън, та на глог, помисли си раздразнено Жан. Графът каза нещо на Луи и кралят избухна в смях, но като я видя, веднага протегна ръка към нея.

— Останете до мен, мадам, сигурен съм, че ще ми донесете късмет — рече той в най-добро настроение.

— Ще направя всичко възможно, сир.

— Мосю Дьо Морпа току-що ни разказа крайно забавна история за ненаситността на херцог Д’Амбоаз. — Кралят се обърна към министъра и наклони глава по своя неподражаем начин. — Продължете, моля. Какво станало после с барона?

— За съжаление, сир, той взел твърде голямо количество от афродизиака и на следващата сутрин вече не можел да си спомни нищо, дори собственото си име.

Придворните около масата избухнаха в смях.

— Надявам се, все пак си е платил за удоволствието — отбеляза кралят.

— О, разбира се, сир, и както можете да си представите, дамата от заведението поискала доста висока цена — отговори Морпа.

Раздадоха картите. Жан се обърна с усмивка към министъра:

— Наистина ли херцогът не си е спомнил кой е?

— Учудва ли ви това, мадам? — попита равнодушно той, докато наблюдаваше другите играчи. При това понижи глас, за да го чува само тя. — Тъкмо вие би трябвало да знаете много добре какво означава днес да не помниш кой си бил вчера.

В сивите очи на Жан светна стоманен блясък.

— Възможно е някои хора да не си спомнят какви са били вчера, графе, но пък други много искат да забравят какви са били дядовците им не толкова отдавна — отговори любезно тя.

Лицето на графа й показа, че стрелата е улучила целта. Бащината линия представляваше ахилесовата пета на Морпа — дядо му работил за Луи XIV, но бил само дребен аристократ. Благодарение на уроците на абат Дьо Берни тя знаеше много неща и сега му беше благодарна, че я бе накарал да научи наизуст родословното дърво и поредицата от предци на всеки важен придворен. Доскоро не вярваше, че ще има някаква полза от наученото, а ето че днес изпитваше дълбоко удовлетворение.

В зениците на Морпа пламна дива омраза. Без да каже дума, той рязко й обърна гръб.

— Туш! Моите поздравления — рече тих глас зад нея и Жан се обърна. Граф Дьо Коани. — Боя се обаче, че току-що си спечелихте още един враг. — Той й намигна и се засмя.

— О, пък аз се боя, че това се случи още когато с графа се срещнахме за първи път — отговори тихо Жан и също се усмихна.

— Ето на! Знаех си, че ще ми донесете късмет — прозвуча гласът на Луи и всички се обърнаха към него. Жан погледна картите му. Ас и осмица. Кралят бе спечелил.

* * *

Противно на всички предсказания и прогнози бъдещият престолонаследник не изглеждаше склонен да се яви на бял свят. Минаваше ден след ден и въпреки обещанията на лекарите дофината още не беше родила.

Дворът се опитваше да живее нормално. Луи заседаваше с министрите, посрещаше посланици и куриери от Фландрия, но Жан усещаше как тревогата му расте с всеки изминал ден. Кралят знаеше, че армията се нуждае от него. Преди да се завърне, бе разделил войските във Фландрия на две — под командването на принц Дьо Конти и маршал Дьо Сакс. За съжаление това се оказа грешка. От новините, донесени от куриерите, стана ясно, че двамата командващи, вместо да обединят силите си и да се изправят срещу неприятеля, враждуват помежду си. Единият носеше кралска кръв, но още бе неопитен във военното дело и твърде горд, за да се подчини на стария маршал, който беше незаконно дете и даже не беше французин. А другият, талантлив стратег, но въпреки зрялата си възраст бе дебелоглав и избухлив и прекалено упорит, за да прояви уважение към ранга на принца. Военният министър Д’Аржансон напразно се опитваше да помири двамата командващи, ала новините, които всеки ден пристигаха от Фландрия, не обещаваха нищо добро. Към това се прибавяха проблемите в Южна Европа. Само преди няколко дни френско-испанската армия, командвана от маршал Дьо Малебоа, бе претърпяла унищожително поражение край Пиаченца. Италия беше изгубена, а австрийско-сардинските войски заплашваха да проникнат в Прованс и още по на юг. Испанският крал Филип V, чичо на Луи, заклинаше френския крал да му прати хора и пари, за да продължи войната.

— Трябваше да си остана във Фландрия. Не мога да си позволя и там да възникнат трудности — каза Луи една вечер на Жан. Бездействието го измъчваше и настроението му непрекъснато се влошаваше.

— Ако позволите да отбележа, аз смятам, че колкото и да са различни по характер принц Дьо Конти и маршал Дьо Сакс, при сериозна опасност чувството им за дълг пред вас и пред Франция няма да им позволи да застрашат извоюваните във Фландрия победи — опита се да го успокои Жан.

— Дано да сте права — въздъхна Луи. — Но явно се налага да намеря друг командващ армията.

Влезлият в салона Льо Бел прекъсна разговора им.

— Простете, сир, но испанският посланик настоява веднага да говори с вас — поклони се дълбоко той.

Кралят очевидно се учуди, но даде съгласието си.

Испанецът влезе и се поклони със сериозно изражение.

— Ваше Величество, току-що получих по куриер вест от моята кралица — започна той, но гласът му пресекна. — Нейният съпруг, кралят на Испания, изненадващо е получил тежък удар и е починал.

Посланикът извади запечатан плик и го подаде на силно смутения Луи.

— Всемогъщи Боже… — прошепна смаяно кралят.

Жан изпита див ужас. За по-малко от секунда осъзна всички страшни последствия от тази смърт: отслабване на Испания, огромна загуба за Луи, който се лишаваше от своя чичо и от най-важния си съюзник, шок за бременната в последните дни Мария Тереза Рафаела.

— Мили Боже, дофината… — промълви с пресекващ глас тя.

Луи кимна решително.

— Принцесата не бива да узнае нищо, преди да роди — рече с твърд глас той.

* * *

Лакей и пажове с горящи факли в ръце тичаха по коридорите на двореца. По заповед на дофина те чукаха по вратите на апартаментите, за да свикат свидетелите.

— Мадам! Мосю!

— Дофината ражда!

— Мадам! Мосю!

— Нейно Височество е започнала да ражда…

Мина време, докато се появят първите придворни. Някои само по халат, под който се подаваше нощница, други напълно облечени, трети във вечерни тоалети. Повиканите слязоха с бързи крачки на партера, където се намираха покоите на дофина и съпругата му.

Камердинерът Льо Бел изтича в покоите на маркиза Дьо Помпадур и както си беше по дълга бяла нощница и нощна шапчица, застана до леглото, в което Жан и кралят спяха дълбоко.

— Сир! Сир! Събудете се, моля ви!

Камердинерът се покашля няколко пъти, но двамата не го чуха. Накрая вдигна свещника и удари с все сила кристалната кана, поставена върху нощното шкафче. Жан и кралят скочиха стреснато. При вида на призрака в бяла нощница Луи изгуби дар слово. Минаха секунди, докато познае първия си камердинер под нощната му шапчица.

— Бързо, сир! Дофината ражда! — извика задъхано Льо Бел.

Кралят скочи от леглото и се втурна към вратата.

* * *

Най-сетне се появиха първите придворни и дофинът въздъхна облекчено. Слава на Бога! Какво щеше да стане, ако детето му се бе родило, без да има кой да докаже легитимността му! Луи Станислас се обърна към паравана, зад който се намираше леглото на съпругата му. Така беше добре, любопитните нямаше да я зяпат. Дофинът чу тих стон и сърцето му се сви от болка. Горката, колко бледа и изтощена изглеждаше, а болките едва сега започваха! Въпреки огромния корем тялото й си оставаше момичешко, недоразвито и той не си представяше как от този крехък таз ще излезе тяхното бебе. Обзе го лошо предчувствие, но армията от лекари и акушерки около леглото на съпругата му го успокои.

Монсиньор Бойе очевидно отгатна мислите му, защото се приближи и утешително го потупа по рамото. Мършавото лице на духовника се озари от една от редките му топли усмивки.

— Господ ще помогне на съпругата ви да роди здраво дете. Молете се и не се притеснявайте, синко.

Луи Станислас кимна. Лека-полека напрежението му се разсея.

Стаята се пълнеше все повече и заприличваше на театрална зала. Пред балюстрадата с леглото в две кресла бяха заели места кралят и кралицата. Зад тях на столове седяха принцовете и принцесите, херцозите и херцогините.

Вече имаше достатъчно свидетели, но дори незадължените да присъстват на раждането не желаеха да пропуснат великото събитие. Придворните стояха прави зад редиците столчета и по коридора. Жан остана в покоите си, но всеки час изпращаше камериерката си да се осведоми как протича раждането.

Времето минаваше. Нижеха се час след час, прекъсвани от тихите, задавени стонове на дофината и успокоителния шепот на лекарите. Настана утро. Детето още не се бе родило. Придворните скучаеха. Някои задрямаха.

Внезапно зад паравана настана суетня. Всички чуха възбудения глас на доктор Буйак:

— Започва. Детето ей сега ще излезе.

Чуха се стонове, писъци, напрегнатите гласове на лекарите. Дофинът пребледня като смъртник. И най-сетне, най-сетне прозвуча звънък, възмутен плач на новородено. Придворните въздъхнаха облекчено. Всички станаха и устремиха изпълнени с очакване погледи към карминеночервеното легло. Дали дофината бе дала живот на престолонаследник? Появи се доктор Буйак и придворните затаиха дъх. Лекарят вдигна ръка. Розова панделка, не светлосиня.

— Момиче ли е? — попита с последни сили дофината зад паравана и всички доловиха отчаянието в гласа й. Доктор Буйак кимна със съжаление.