Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (8)

7

Мъжете от малката компания, събрала се за вечеря, станаха от масата в най-добро настроение. Граф Дьо Сакс беше отличен домакин и вечерите му бяха прочути.

Херцог Дьо Ноай се обърна към братята Пари:

— Хайде да изпием още по чаша, господа, преди да се присъединим към другите и да проиграем и последните си ливри — предложи старият маршал с мека насмешка към останалите гости, които бързаха да заемат местата си около игралната маса. После дискретно посочи с глава към близкото сепаре.

— С удоволствие, маршале — отвърна Пари дьо Монмартел. Очакваше да научи новини от „Версай“.

Влязоха в малко помещение със стени, облепени с тъмночервено платно. Маршалът се увери, че вратата е добре затворена, и се обърна към двамата мъже. Върху масичката в ъгъла имаше чаши и гарафа с вино.

— Бел-Ил е приключил преговорите — съобщи той и наля вино. — Франция ще сключи съюз с Прусия.

— Слава Богу, че Прусия е избрала нас, а не Англия. Новината е добра — зарадва се Пари дьо Монмартел.

— Наистина — съгласи се херцог Дьо Ноай.

Отметна жакета си, за да се настани на тапицираното с копринено кадифе кресло, и сребърната дръжка на сабята му блесна. През последните години движенията му бяха станали по-бавни, но въпреки своите 63 години маршалът си оставаше забележително активен. Двамата с кардинал Дьо Фльори все още бяха най-влиятелните личности в Двора.

Братята, които бяха останали прави от уважение към ранга на маршала, си размениха кратък поглед.

През май Франция бе сключила съюз с Испания и Бавария, но едва сега, след съюза с Прусия, войната бе окончателно решена. Както бе предсказал граф Дьо Сакс, Франция не остана настрана от битката за власт, която бушуваше в Европа. Младите, войнствени придворни горяха от желание да влязат в битка с вечните врагове на Франция — Австрия и Англия, — за да извоюват чест и слава. Братята Пари обаче се интересуваха единствено от печалбите, които им обещаваше войната. Ако се справят добре, ще утроят богатството си, а може би и ще го учетворят.

— Предполагам, че Бел-Ил се стреми да обедини френските армии с войската на баварския курфюрст — подхвана Пари Дюверни; той вече обмисляше как ще осъществят снабдяването на армията.

— И аз мисля така — потвърди Дьо Ноай, завъртя кристалната чаша в ръцете си и отпи глътка вино.

От салона долитаха смехове и високи женски гласове. За да достави радост на гостите си, мосю Дьо Сакс редовно канеше на вечерите си красиви момичета от операта.

Херцог Дьо Ноай погледна изпитателно братя Пари.

— За военната кампания ще са необходими много пари — отбеляза тихо той.

Пари дьо Монмартел с нетърпение очакваше да се стигне до тази тема.

— Това няма да ни затрудни, маршале.

През последните месеци тримата братя бяха работили упорито, за да активизират мрежата си от капитали из цяла Европа и да съберат необходимите пари, за да финансират войната на краля.

— Не само аз се радвам да го чуя — отвърна многозначително маршалът и след кратка пауза добави: — Негово Величество разчита на вас.

— Почетени сме — придворният банкер учтиво склони глава.

По лицето на херцога се плъзна усмивка.

— Да пием за новите съюзници на Франция — вдигна чашата си той.

— За коалицията и за победата — допълни Пари Дюверни.

Тримата мъже чукнаха чаши и пиха до дъно.

* * *

Точно тези цветове обичаше. Светлосиньо като безоблачно небе, в което се пречупва първият плах слънчев лъч. Светлорозово — напомняше й за първите розови пъпки в Жарден Роял. И пастелно зелено. Тя плъзна пръсти по блестящата материя и се наслади на усещането от допира на хладната, гладка коприна. После решително се обърна към модистката, която я наблюдаваше с очакване.

— Искам тези платове. Ще взема и бялата китайска коприна, и кадифето с цвят на шампанско.

Мадам Бонар я погледна стреснато и поклати глава.

— О, мадам, не може така! Тези цветове са за лятото.

— Знам. Въпреки това ще ги взема.

— На вашия тен ще отиват повече силните тонове — опита се да я убеди модистката, макар да знаеше, че своенравната й клиентка няма да отстъпи.

И преди я беше довеждала до отчаяние. Мадам настояваше да шият бонетата й съвсем мънички, за да не закриват косата й — а всяка почтена жена знаеше, че главата трябва да е изцяло покрита и рюшчето да стърчи поне на няколко сантиметра.

— Искам тези платове — повтори Жан и отново се учуди на самочувствието си, придобито след женитбата.

Началната й несигурност от факта, че вече разполага със собствени пари, които да харчи според желанията и представите си — защото мосю Льо Норман дьо Турнем й обясни, че новото й положение на омъжена жена, съпруга на откупчик на данъци, я задължава да показва богатството си, — много бързо отстъпи място на точна представа какво иска и какво може да си позволи. И тя държеше да задоволява желанията си.

Годините, прекарани в учене, страстта към театъра и операта, посещенията в салона на мадам Дьо Тенсен — всичко това разви вкуса й и създаде усет към изкуството на импровизацията. Жан обичаше нещата да изглеждат случайни, да не се натрапват с присъствието си и да не напрягат околните. Обичаше лекотата, на която я научиха учителите й по танц, пеене и сценично поведение, и я прилагаше към материалните неща, мебелите и декора, към цялостната атмосфера на помещенията и към своя гардероб.

— Ще пратя човек да ви уведоми, щом ушием тоалетите, мадам.

Жан кимна разсеяно.

Малко по-късно, доволна от поръчките си, напусна полутъмното ателие и излезе на улицата. Ярката слънчева светлина я заслепи. Засенчи очи и побърза да отвори слънчобрана.

Часовникът на църковната кула показваше един. Трябваше да побърза. Абел сигурно я чака.

Жан тръгна по улица „Сен Оноре“, препълнена с хора, носилки и карети. Между елегантните палати всеки ден изникваха нови кафенета, магазини и ателиета. Жан вече се бе научила да не обръща внимание на жадните погледи на мъжете, които любопитно зяпаха красивата млада дама, тръгнала пеша и съвсем сама.

Видя Абел отдалеч. Брат й стоеше пред новата бронзова статуя на Луи XIV. Промяната, настъпила у него през последните години, я порази — Абел беше пораснал, раменете му бяха станали още по-широки, а лицето му, отличаващо се до неотдавна с почти женска красота, бе придобило мъжествени черти. Жан се развълнува. Абел беше на седемнайсет и изглеждаше като зрял мъж. Тази мисъл я изпълни с уплаха. Докато бързаше към него през навалицата, отбеляза колко гъста и черна е косата му. В този миг Абел се обърна с нетърпелива гримаса, забеляза я между хората и лицето му веднага се разведри.

— Жан!

Стигна до нея с големи крачки и я прегърна. Връзката им беше все така здрава и силна. За съжаление се виждаха рядко, откакто Жан се омъжи, а той започна да посещава колежа „Луи льо Гран“.

Абел хвърли мрачен поглед към дебелия мъж, който стоеше наблизо и оглеждаше Жан без никакъв срам, и поведе сестра си към статуята.

— Не е редно да излизаш сама, и то пеша — отсече неодобрително той.

Жан затвори слънчобрана и избухна в сърдечен смях.

— Това е квартал „Сен Оноре“, скъпи братко. Бях в ателието на мадам Бонар. Вървяла съм не повече от двайсет метра.

— Въпреки това.

— И ти ми говориш като Шарл.

Абел се засмя и й подаде ръка. Двамата се бяха уговорили да разгледат луксозните мебели на търговеца Лазар Дюво. Жан вече беше купила от него дамаски, тапети и мебели, защото възнамеряваше да промени основно обстановката в градския си дом и в „Етиол“. Тежките завеси със сложни шарки, тъмните мебели и мрачният разкош на излаганото на показ богатство я потискаха. Държеше лично да избере мебели и материи, които да създадат светла, ведра атмосфера.

Най-доброто място за покупка на нови мебели без съмнение беше магазинът на Дюво. Той продаваше изискани мебели от палисандър, розово дърво и амарант, украсени с позлатен бронз. Предлагаше още мраморни статуи, скъпи полилеи, екзотични стоки като прозрачен китайски порцелан, блестящи лакирани масички от Япония, рисувани копринени или хартиени тапети от Индия и много други красиви неща.

Лакей в ливрея им отвори високата двукрила врата, над която със златни букви беше изписано името на магазина, и се поклони дълбоко.

— Е, как живееш с Шарл? — попита Абел, докато вървяха към залата. Вътре миришеше приятно на портокал и жасмин. Върху голяма маса бяха наредени китайски порцеланови изделия.

— Вчера замина за две седмици в Нормандия.

Жан вдигна внимателно малка ваза с интересна глазура, разгледа я и се обърна към брат си.

— Не се оплаквам. Полага усилия да бъде добър съпруг. Най-важното е, че ме оставя да правя каквото искам.

Усмивката й беше малко изкуствена, макар че казваше истината. Повечето жени сигурно щяха да й завидят. Разполагаше с пари и красив дом, а Шарл почти не се бъркаше в живота й. През седмицата работеше по събирането на данъците и двамата се виждаха само за кратко. Общуваха помежду си учтиво, от разстояние, и никога не разговаряха за нещо извън ежедневието. Абел я изгледа изпитателно. Жан се усмихна колебливо и се опита да смени темата.

— Вазичката ще отива много на салона ми, нали? Мисля да я взема.

Проблемът не беше, че Шарл е скучен и остава равнодушен към нещата, които я интересуваха. Проблемът беше, че телесната му близост я изпълваше с отвращение. В началото се надяваше да свикне, но това не се случи. Жаждата, с която той се нахвърляше върху нея, начинът, по който пъшкаше и стенеше, я отблъскваха от дън душа. Чувстваше се щастлива, когато той беше извън къщи или не настояваше на съпружеските си права. Ала не би могла да разкрие тази тайна нито пред Абел, нито пред когото и да било друг.

Е, поне през следващите две седмици ще спя спокойно, помисли си тя и въздъхна.

* * *

След сватбата отношението на обществото се промени рязко. Хора, които доскоро не я удостояваха дори с кимване, сега я канеха на вечеря, отрупваха я с комплименти и дори мадам Жофрен я покани в частния си салон, където се събираха видни личности от цяла Европа.

— Колко е хубаво, че намерихте време да ме посетите — посрещна тя Жан с толкова сияеща усмивка, че младата жена се поддаде на сърдечността й и за малко забрави нанесената й преди години обида.

Жан се наслаждаваше на новото отношение към себе си. То я ласкаеше и й помагаше да забрави старите рани. Въпреки това те не зараснаха напълно. Защото не всичко се беше променило. Беше достатъчно чувствителна да усеща, че невидимата бариера между нея и хората с по-високо обществено положение си остана. Те я приемаха, украсяваха салоните си с талантите й, хвалеха красотата и ума й, но нищо повече. Никой не си помисляше да я приеме като равна или да я посети в парижкия й дом или в „Етиол“.