Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (62)

61

Граф Фон Щаремберг влезе в предния салон на „Белвю“ и се поклони сковано пред Жан и абата.

— Маркизо, абате, за мен е чест. Нейно Величество императрица Мария Терезия Австрийска е щастлива, че Негово Величество, всехристиянският крал на Франция Луи, е склонен да се вслуша в нашите предложения. Впрочем, преди няколко дни агенти ни донесоха, че пруският крал тайно води преговори с Англия.

Нито Жан, нито абатът показаха по някакъв начин, че не са чували нищо за действията на Фридрих II.

Тримата седнаха около кръгла, лакирана масичка с извити, богато украсени крака. Графът им връчи писмо от берлински агент.

— Е, Фридрих II открай време обича двойната игра — констатира Жан с непроницаемо изражение. В новината за започналите преговори между Прусия и Англия тя видя само поредното потвърждение на необходимостта от съюз между Франция и Австрия. Съюз между Франция, Австрия и Испания — нима това не представляваше най-сигурната гаранция за траен мир в Европа? Немските и италианските княжества щяха да се присъединят към трите големи сили и на Прусия нямаше да й остане друг избор, освен да се насочи на изток. А Англия щеше да остане без подкрепа на континента. Решението беше разумно, а Жан — достатъчно честна да го признае — открай време се възхищаваше на Мария Терезия. Кралицата бе показала смелост и издръжливост в конфликта за австрийското наследство и беше успяла да се пребори за своята корона, след като европейските владетели не признаха Прагматичната санкция, с която баща й се надяваше да я легитимира на трона.

Щаремберг отвори дебелата папка, която носеше. Днешната среща с австрийския посланик беше уредена в най-строга тайна. Нито един член на Държавния съвет, дори министърът на външните работи граф Дьо Руй не знаеше какво се готви. Луи изненадващо избра абат Дьо Берни да води преговорите с австрийския посланик. Много благородници от Двора заемаха по-важни позиции и имаха по-дълъг дипломатически стаж зад гърба си, ала абатът се ползваше с пълното доверие на краля. Луи го ценеше високо, защото не беше забъркан в интригите и борбите за власт в Двора.

Предложението на императрицата, представено им от Щаремберг, звучеше примамливо, Франция щеше да получи Нидерландия. Там щеше да управлява Филип Испански, зетят на Луи. Виена обещаваше също да зачита френските интереси в Полша. Срещу това Австрия искаше да получи италианските княжества. Френската армия щеше да окаже подкрепа на австрийците, за да си възвърнат Силезия.

Вечерта Луи прочете внимателно подробно изложения план и откровено не го хареса.

— Предложението на Австрия означава отново да водим война, която ще продължи много години — отбеляза мрачно той.

— За съжаление сте прав — съгласи се Жан. — Но аз виждам в тази стъпка само началото на преговорите. Граф фон Щаремберг изрично подчерта, че е готов за промени.

Луи възложи на абата да отхвърли плана възможно най-дипломатично и да изрази готовност преговорите да продължат. Не искаше прибързано да нападне в гръб Фридрих II и да го тласне в лапите на Англия. Стремеше се да сключи договор, чрез който държавите се задължават да пазят мира в Европа при дългосрочни гаранции за сигурността си. Искаше му се в договора да се включат всички европейски държави освен Англия. Това беше най-доброто решение.

— Може би ще успеете да накарате Прусия също да подпише — окуражи го Жан.

Луи кимна, но ясно си личеше колко дълбоко се съмнява в тази възможност. Европейските държави едва ли щяха да се съгласят на подобен отбранителен съюз.

Докато абат Дьо Берни продължи да се среща с граф фон Щаремберг, Жан започна други, още по-трудни преговори. Искаше да демонстрира пред Църквата добрата си воля и желанието си за помирение. Препоръчаха й свещеник, който може би щеше да прояви разбиране към трудното й положение. Йезуитът отец Дьо Саси беше известен с модерните си възгледи.

Скромно облечена, без руж и скъпоценности, Жан отиде в параклиса му. Посрещна я сърдечен мъж на средна възраст с добродушно лице. Цялото му същество излъчваше милосърдие. Изпълнена е доверие, Жан му изказа желанието си.

— Искате да се изповядате ли, маркизо? — попита изненадано той. — Но разбира се…

Жан го последва в изповедалнята. Коленичи върху пейката, тапицирана с червено кадифе, скръсти ръце, погледна силуета на свещеника зад решетката и сведе глава.

— Отче, кралят и аз не сме в интимни отношения от години и вече не живеем в грях. Затова… искам да помоля за опрощение.

— Искате да кажете, че връзката между вас е чисто духовна, така ли, маркизо? — попита сериозно йезуитът.

— Така е.

— Е, в такъв случай мога да ви дам опрощение. Трябва обаче да вземем предвид, че сте омъжена. Това налага да се върнете при съпруга си.

Жан смаяно вдигна глава.

— Но, отче, аз се надявах да…

— На какво сте се надявали? Че аз съм различен от другите свещеници, така ли?

Дори през решетката си личеше колко много се разсърди свещеникът.

— Идвате при мен само защото ми се носи славата на разбран изповедник? Прав ли съм, маркизо? — Тонът му загуби дружелюбието си.

Жан въздъхна виновно.

— Не, разбира се, отче. Работата е там, че… съпругът ми със сигурност няма да ме приеме обратно.

— Въпреки това ще го помолите да ви прости, а после ще видим. Ако Бог иска, съпругът ви ще прояви снизходителност, маркизо.

Жан кимна безмълвно и се надигна. Беше си представяла изповедта другояче. Докато вървеше обратно към каретата си, тя размишляваше как да постъпи. Думите на свещеника я разтревожиха. Не обичаше Църквата, но вярваше в Бога. След смъртта на Александрин се молеше по-често отпреди и мисълта да умре без опрощение на греховете й се струваше непоносима.

Реши да каже на Луи за посещението си при отец Дьо Саси.

— Изповядах се — съобщи тя още същата вечер.

Начинът, по който ръката му замръзна насред движението, издаде голямото му учудване. Луи остави плановете на новия военен кораб и вдигна глава. Жан го погледна нещастно.

— Отец Дьо Саси ми заяви, че ако искам да получа опрощение, трябва да се върна при съпруга си.

— Но това е абсурд но.

— Прав сте — кимна Жан, — но отецът недвусмислено ми даде да разбера, че няма друг начин.

Луи се извърна към прозореца.

— Не е зле да пишете на съпруга си.

Жан загуби дар слово. Дали говореше сериозно? Наистина ли искаше тя да напусне Двора?

— Сигурен съм, че той няма да ви приеме обратно — обясни тихо Луи и тонът му я накара да застане нащрек. На устата й напираха десетки въпроси, ала тя не посмя да ги зададе. Кралят се усмихна леко и отново се наведе над плановете.

* * *

Шарл Гийом льо Норман д’Етиол си наля още една чаша вино. Отдаваше се изцяло на радостите на живота и предпочиташе яденето, пиенето и хубавите жени пред службата си като данъчен откупчик. С парите, наследени от чичо си Льо Норман дьо Турнем, си купи разкошна къща в Париж и поддържаше любовницата си мадмоазел Рем, очарователна оперна танцьорка, по която лудееше цял Париж.

Шарл завърза шалчето си и въздъхна доволно. Очакваше го приятна вечер. Кратко посещение в операта, за да се наслади на танца на любовницата си, и дълга вечеря с приятели и дами. Точно по неговия вкус.

Посегна към жакета си, но не успя да се облече. Чу шум зад гърба си и се обърна. На прага на спалнята му стояха двама мъже.

За момент се запита дали пък не е прекалил с виното. Несигурността му премина в страх. Как бяха влезли тези двамата? И най-важното — кои бяха те? Сплетените на плитка перуки, скъпоценните камъни върху токите на обувките, начинът, по който държаха тривърхата шапка в едната ръка и шпагата в другата — всичко това му подсказа, че са от Двора.

— Извинете, че ви попречихме, мосю — проговори учтиво първият мъж, но не прибра шпагата си. — Вие ли сте Шарл Гийом льо Норман д’Етиол?

Шарл кимна. Не беше способен да произнесе нито дума. Под наметката си мъжът носеше униформа на кралската гвардия. Страхът му нарасна. Каква ли простъпка беше извършил?

Мъжът му връчи запечатан плик.

— Кралят ни възложи да ви предадем това писмо от маркиза Дьо Помпадур.

Чувайки името на жена си, Шарл въздъхна шумно. Повече от десет години нямаше представа какво става с нея — с изключение на слуховете, които се носеха из Париж.

Другият мъж огледа помещението и се усмихна хладно.

— Прочетете го, мосю. Веднага.

Шарл си пожела да не беше пил нищо. Виеше му се свят. Отпусна се на близкия стол, облегна гръб на стената и отвори писмото. Прочете няколкото реда и замаяно тръсна глава. Сигурно имаше някаква грешка. Избухна в истеричен смях.

— Жена ми, благородната маркиза, ме моли да се върне в семейното огнище? — попита невярващо той.

— Вие, естествено, ще отхвърлите молбата й, мосю — обясни студено принц Дьо Субиз.

Шарл млъкна изведнъж и зяпна смаяно. Отново се опита да разбере защо кралят е изпратил служителите си при него. След минута проумя какво става и изкриви уста в злобна усмивка.

— Явно скъпата ми съпруга много държи да отхвърля молбата й, нали? Колко ще й струва…

Херцог Д’Айен загуби търпение. Този жалък тип не заслужаваше дори да го убие с шпагата си. Направи крачка към Шарл, сграбчи го за раменете и го вдигна.

Шарл изохка ужасен.

— Достатъчно, мосю — процеди през зъби Д’Айен. — Седнете и пишете. — Блъсна го към масата и попита строго: — Къде има перо и мастило?

— Искате да й отговоря веднага ли? — попита глухо Шарл. — Няма да го направя… Майчице! — изплака в следващия миг той, защото Д’Айен го цапна по гърба с тъпата страна на шпагата.

— Вземете перо и мастило.

— В съседната стая са — отговори с треперещ глас домакинът. По челото му се стичаха вадички пот.

Принц Дьо Субиз отиде в съседната стая и се върна с перо и мастилница. Натисна Шарл да седне и му подаде перото.

— Пишете — заповяда спокойно той.

— Ама…

Херцогът размаха шпагата и Шарл не посмя да се противи повече.

— Мадам, благодаря ви за писмото… но със съжаление трябва да ви съобщя… че не съм в състояние… да ви простя, докато съм жив — издиктува принцът. Шарл написа, каквото чу, макар ръката му да трепереше все по-силно.

— Много добре — похвали го херцогът. — А сега се подпишете, мосю.

Шарл отново потопи перото в мастилото, сложи подписа си под писмото, сгъна листа и го запечата.

Мъжете най-сетне прибраха шпагите си и Шарл въздъхна облекчено.

Херцог Д’Айен го измери с презрителен поглед, извади от джоба си торбичка с монети и безмълвно я хвърли на масата. После кимна на принц Дьо Субиз и си тръгна, без да пророни дума повече.

* * *

Отец Дьо Саси не беше глупав и си извади правилните заключения, когато много скоро след посещението на маркизата при него дойде кардинал Дьо Ларошфуко, отговорен за църковните дела на краля. Очевидно висшият духовник бе разбрал за намерението на мадам Дьо Помпадур и искаше да разпита изповедника за подробности.

— Както повечето миряни, които идват при мен, маркизата помоли за опрощение… — подхвана предпазливо отецът.

Кардиналът, настанил се в едно кресло, си играеше с чашата за причастие, която прислужниците бяха изнесли за почистване. Златото отразяваше искрящия рубин на пръста му.

— Вие й отказахте, нали?

Кардиналът вдигна глава и погледна въпросително изправения пред него свещеник.

— Казах й, че е длъжна да се върне при съпруга си.

По тънките устни на кардинала се плъзна доволна усмивка.

— Много добре. Не променяйте мнението си. Благодаря ви, братко.

— Направих само онова, което ми диктува съвестта ми пред Бога — отвърна кратко отец Дьо Саси.

Посещението на кардинала обезпокои добрия човек и той посрещна със смесени чувства маркизата, явила се при него отново само след седмица. Както и първия път, тя носеше скромна светлосиня рокля без никакви скъпоценности. В ръце държеше Библията, но в движенията й, в цялото й същество имаше нещо толкова придворно и светско, че дори словото Божие изглеждаше само като украса. Тя очевидно не го съзнаваше.

— Писах на съпруга си, както ме посъветвахте, отче, но той не желае да ме приеме обратно — съобщи Жан и му подаде писмото с безпомощен жест.

Отец Дьо Саси мълчаливо прочете отговора на Шарл.

— Виждате ли? Нямам друг изход, освен да остана тук. А и кралят се нуждае от мен, от съветите ми… Моля ви, отче, позволете ми да приема свето причастие! Каквото и да говорят злите езици… аз искрено се разкайвам за греховете си.

Жан падна на колене и отецът остана безкрайно учуден от дълбокото отчаяние и изтощение в очите й. „Тя е искрена“, разбра отец Дьо Саси. Сърцето му се изпълни със съчувствие.

— Вярвам ви, маркизо, и ви съчувствам… но даже да исках да направя нещо, ръцете ми са вързани — обясни тихо той и поклати глава.

Наведе се и й помогна да стане.

— Не като ваш изповедник, а като човек, запознат е интригите и злобата във „Версай“, ще си позволя да ви дам съвет. Помолете краля да ви намери някаква официална длъжност. Само тя би оправдала присъствието ви в Двора… ако наистина вече не сте кралска метреса.

Жан едва не извика ужасено. Какво би могъл да направи Луи? Ако тя беше мъж, много лесно щяха да й измислят някаква официална длъжност, но жените нямаха почти никакви възможности да служат на Негово Величество. Единствената официална длъжност беше придворна дама на кралицата или на някоя от дъщерите й, а такава чест Жан нямаше как да заслужи.

Отец Дьо Саси се усмихна сърдечно.

— Хайде да се помолим, маркизо. За дъщеря ви и дано Бог ви помогне да преодолеете болката си.

Двамата коленичиха пред олтара и зашепнаха молитва.

* * *

Мария Лешчинска се завърна от посещението си при францисканските монаси, на които бе връчила събраните дарения за бедните. Още с влизането придворните дами й съобщиха, че кралят желае да разговаря с нея. Това я учуди безкрайно. Най-близката й приятелка, херцогиня Дьо Люин, не можа да й каже нищо повече. Обикновено Луи идваше в покоите й, когато имаше да й съобщи нещо или искаше да се осведоми за здравето й. Кралицата съблече тежкото палто с помощта на камериерките и отново се обърна въпросително към херцогинята.

— Негово Величество помоли да говори с вас на четири очи — обясни тихо Дьо Люин.

Кралицата кимна и безпокойството й нарасна.

— Разбира се. Винаги когато Негово Величество пожелае.

Отпрати придворните дами, камериерките и духовниците и хвърли бърз, нервен поглед в огледалото. Спомни си миналото — тогава кралят идваше в покоите й всеки ден. Бузите й пламнаха, като си припомни нощите, когато двамата почти не намираха време за сън. Ала това беше много отдавна. Тогава тя беше млада, а днес от огледалото я гледаше лице на стара жена. Мария Лешчинска оправи бялото боне на главата си и въздъхна. Нямаше как да върне времето назад.

На прага се появи гвардеец.

— Негово Величество кралят.

Кралицата кимна и стана от креслото.

Луи влезе съвсем сам.

— Мадам — поздрави той, застана пред нея и й целуна ръка. — Моля ви, мадам, седнете. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

— Рядко се случва да ме посетите сам, сир — усмихна се кралицата.

Кралят кимна и тя веднага долови напрежението му. Той помълча малко, загледан мрачно пред себе си, после я погледна решително.

— Ще бъда напълно откровен с вас, мадам. Дойдох да ви помоля за нещо.

— Имате молба към мен?

— Да.

— О, сир, вие сте мой съпруг и мой крал. Нищо не бих могла да ви откажа.

— Първо ме изслушайте, мадам.

Кралицата кимна.

— Искам да ви помоля… да направите маркиза Дьо Помпадур своя придворна дама.

Мария Лешчинска се вцепени. Мина доста време, докато си възвърне способността да говори.

— Наистина ли искате това от мен?

— Не искам, моля ви… Знаете, че от години не поддържам интимни отношения с маркизата. Свещениците искат да я пратя обратно при съпруга й. Маркизата му писа и го помоли да я приеме, но той категорично отказа. Маркизата няма друг избор, освен да остане в Двора. Откровено ще ви призная: аз ценя съветите й и не искам да я изгубя. Ала клирът продължава да твърди, че присъствието й във „Версай“ е неморално. Единствената възможност да оправдаем оставането й е да й дадем официална длъжност във вашата свита.

Мария Лешчинска изслуша обясненията на съпруга си с нарастващо неверие.

— Искате твърде много от мен — промълви едва чуто тя.

— Знам, мадам. Напълно сте права.

— Дайте ми време да размисля.

Кралят кимна.

— Много ви благодаря, че ме изслушахте — поклони се леко той и си отиде.

Мария Лешчинска се развълнува като никога досега. Да даде на онази Помпадур длъжността придворна дама? На жената, с която съпругът й години наред бе живял в грях! „Какво значение има дали е престанал да ходи в спалнята й?“ — запита се горчиво тя. Много ясно си личеше, че двамата остават свързани душевно.

Кралицата отвори Библията, прочете няколко откъса и се опита да се помоли, но не успя да се съсредоточи. Уважаваше маркизата, защото тя винаги се държеше с нея с подобаващ респект, никога не се натрапваше, никога не проявяваше високомерие. Не се опитваше да забие клин между краля и съпругата му, точно обратното. Кралицата знаеше, че през първите й години в двора дофинът и сестрите му непрекъснато й вгорчаваха живота, но тя никога не каза и дума срещу тях. Учудващо беше с какво самообладание понасяше проявите на враждебност от всички страни и как смело се опълчваше срещу неприятелите си. Ала бе платила скъпо за щастието си. Мария Лешчинска знаеше, че метресата е копняла да има дете от краля, но вместо това Господ я лиши от единствената й дъщеря…

Кралицата се колебаеше. Предстоеше й да вземе трудно решение. Сърцето й подсказваше какво да направи, но чувството за дълг и дълбоката набожност я възпираха.

* * *

Слухът се разпространи във „Версай“ като пожар. Придворните невярващо клатеха глава. Никога не бяха чували по-смешна новина. Кралицата смятала да назначи маркиза Дьо Помпадур за почетна дама? Пълен абсурд! Добродетелната, строго религиозна Мария Лешчинска да удостои бившата си съперница с високата чест да стане част от придворната й свита? При цялото си добродушие кралицата не допускаше компромиси по въпросите на вярата. Не, невъзможно!

И все пак това се превърна във факт. Много скоро придворните се убедиха, че слухът е верен. Жан Антоанет, родена Поасон, по мъж мадам Д’Етиол, получила от краля титлата маркиза, а след това и херцогиня, бе обявена за тринадесета придворна дама на Нейно Величество френската кралица. Това се случи на 8 февруари 1756 г. Жан тъкмо бе навършила 34 години.

Научавайки новината, граф Д’Аржансон моментално получил пристъп на подагра, разказа херцогиня Дьо Бранка, която отиде да види Жан малко преди тя за първи път да се представи пред кралицата в качеството си на нова придворна дама.

— А знаете ли какво е казал Негово Височество дофинът? — продължи със злобна усмивка херцогинята.

— Какво? — усмихна се Жан.

— О, какво щастие, че монсиньор Бойе не доживя този ден! — повтори дословно херцогинята, като злобно изимитира провлечения глас на принца.

— Наистина ли? — попита иронично Жан.

Ала когато малко по-късно влезе в салона на кралицата и изпълни предписаните церемониални реверанси, тя се почувства истински щастлива, че епископът бе починал миналата година и вече нямаше да я преследва с мрачни погледи и да се кръсти час по час. Мария Лешчинска бродираше, заобиколена от придворните си дами и от обичайния кръг духовници, които при появата на Жан се намръщиха заплашително. „Нищо ново“, каза си с лека досада тя.

Кралицата й кимна учтиво.

— Маркизо.

Двама лакеи внесоха в салона голям сандък и в очите на кралицата светна любопитство.

— Ваше Величество, бих искала да изразя моята безкрайна благодарност, че ми оказахте честта да ме изберете за своя почетна дама, затова си позволявам волността да ви поднеса най-новия сервиз на кралската порцеланова манифактура. Много се надявам скромният ми дар да ви достави радост.

Лакеите започнаха да вадят от сандъка табли с розови порцеланови съдове със златен ръб и да ги представят пред кралицата с дълбоки поклони.

Кардинал Дьо Ларошфуко буквално зяпна, когато Мария Лешчинска зарадвано взе в ръце една от филигранните, почти прозрачни чашки за чай.

— Прекрасен сервиз! И толкова елегантен! Вече знам, че сте се постарали Кралската манифактура да заработи отново и да подобри качеството на прохерцогцията. Вече се е преместила в Севр, нали? — попита тя и остави чашката върху таблата.

— Да, Ваше Величество. Венсен е твърде далеч от Версай, а аз исках да следя производството отблизо.

Кралицата кимна и отново посегна към гергефа си.

— Много се радвам на подаръка и ви благодаря.

Жан приклекна в дълбок придворен реверанс и се отдръпна назад. Като тринадесета придворна дама тя не беше длъжна да се явява всеки ден при кралицата, а само да замества други придворни дами при отсъствие или болест. Задачата й се състоеше да присъства на церемониите по ставането и лягането, както и на публичните обеди и вечери, освен това трябваше да ходи с кралицата на меса.

Жан беше благодарна на кралицата, която сложи край на големия й страх и несигурност. Назначаването й беше умела стъпка на Луи и много добър ход срещу клира.

Въпреки радостта си Жан послуша съветите на отец Дьо Саси и направи някои промени в живота си. Поне пред хората се стараеше да се показва набожна и смирена. Престана да приема гости по време на утринния си тоалет, посрещаше посланиците и придворните напълно облечена и с прическа, докато бродираше или гравираше. Сутрин носеше прилично дантелено боне и за известно време дори се отказа да слага руж — докато абат Дьо Берни я укори:

— Прощавайте, маркизо, но нито един човек в Двора не вярва в набожността ви.

Жан се съгласи с него. Освен това знаеше, че бледността не й отива.

Харесваше й да чете Библията. Купи от Лазар Дюво няколко скъпи съда за светена вода и разпятия, обсипани със скъпоценни камъни, дари пари за построяване на болница в Креси и се постара да се моли редовно. Молитвата я даряваше с душевен мир. Много искаше да се помири с Църквата, ала отец Дьо Саси й отне илюзията, че външните прояви на набожност ще й отворят пътя към опрощението, докато живее в Двора.

— Господ ще признае усилията, които полагате, маркизо, не се съмнявам, но кардиналът и епископите ще ме принудят и занапред да ви отказвам опрощение.

— Но аз вече съм придворна дама на кралицата! — извика нещастно Жан. Не искаше да умре без свето причастие. Ако наистина имаше небе, Александрин сигурно я очакваше там.

— Много съжалявам, маркизо. С радост бих изпълнил желанието ви, както вече ви казах веднъж, обаче, ръцете ми са вързани.

— Разбирам.

Жан се изправи с достойнство и тръгна към изхода на параклиса.

Отец Дьо Саси въздъхна тежко.

— Знаете ли, говорих с един свещеник в Париж за вашия случай — подхвана тихо той, докато я придружаваше до изхода. — Готов е да дойде във „Версай“ и да ви даде опрощение и свето причастие, но само при условие че никой в Двора няма да узнае.

„Май наистина не ми остава друга възможност“, каза си унило Жан. За пореден път бе осъзнала, че е безсилна да се бори с религиозната партия в Двора.

— Да, разбира се, съгласна съм… Да, благодаря ви много, отче. Това ще ме облекчи.

Още на следващия ден в покоите й се появи абат Даниел — млад, приветлив свещеник, близък до кръга на енциклопедистите. Изповяда я, опрости й греховете и й даде свето причастие.

* * *

Докато във „Версай“ все още обсъждаха назначаването на маркиза Дьо Помпадур за придворна дама и коментираха религиозното й усърдие, в Европа станаха много по-важни събития.

През декември Луи изпрати херцог Дьо Ниверне в Берлин, за да покани Фридрих II да се присъедини към планирания отбранителен съюз с Австрия, но и да провери какви са отношенията между Прусия и Англия. Новината, пристигнала от Берлин, шокира цяла Франция: Фридрих II се бе съюзил с англичаните! В Конвенцията от Уестминстър англичаните обещаваха на прусаците подкрепа във войната срещу руската царица, а Прусия, от своя страна се задължаваше да помага на Англия за Хановер. Чудовищно! И не толкова изразената готовност на Фридрих II да воюва и с Франция предизвика възмущение, колкото фактът, че не бе обявил предварително за невалиден съществуващия договор с френския крал и не беше уведомил своя досегашен съюзник за намерението си да сключи споразумение със смъртния враг на Франция. Без информацията, получена от Франция още през септември чрез австрийския посланик, никой в Двора нямаше да знае за разговорите между Фридрих II и Англия и новината щеше да завари страната напълно неподготвена.

Държавните съветници побесняха от гняв.

— В името на Бога, няма да търпим подобно отношение!

— Каква подлост!

— Това означава война!

Министрите и държавните секретари говореха възбудено един през друг.

— Много ви моля да запазите спокойствие, господа — намеси се строго кралят и стана от стола. — Начинът на действие на Прусия ме шокира не по-малко от вас, но той потвърди тайните ми опасения. — Луи се покашля и продължи: — Смятам, че е време да ви съобщя нещо, вече известно на някои от вас: точно по тези причини от доста време сме в преговори с Мария Терезия Австрийска.

Граф Д’Аржансон се изненада най-силно и не съумя да сдържи възмущението си.

— Но, Ваше Величество… как така ще се съюзим с вечния враг Австрия? Това би имало фатални последствия!

Луи го изгледа унищожително и графът веднага млъкна. Жан видя как погледът на министъра се плъзна към нея, но не се стресна от дивата омраза в очите му.

Предателството на Прусия дойде в най-неблагоприятния момент за Франция. Положението беше сериозно като никога досега. Още през януари английският крал Джордж II отхвърли ултиматума, поставен от Франция. Луи бе поискал от англичаните да сложат край на разбойническите нападения в Канада и Индия и да върнат в родината им тристата пленени търговски кораба с почти 6000 пленници.

След като Прусия официално се съюзи с англичаните, съюзът с Виена стана абсолютно необходим за Франция. Луи беше много разтревожен. Макар да не го изразяваше гласно, Жан разбираше какво го притеснява. Ако не сключи съюз с Австрия и Мария Терезия също се съюзи с Англия, страната му ще бъде заобиколена от врагове.

— Какво мислите за положението ни, мадам? — попита я той пред всичките си министри.

Жан усети как мъжете в залата обърнаха погледи към нея, но не се уплаши.

— Императрицата желае да се съюзи с вас и е готова на всякакви отстъпки. Според мен съюзът с Австрия ще бъде само от полза за Франция и… — Тя се закашля мъчително и сведе глава.

Кралят я измери със загрижен поглед и попита тихо:

— Зле ли ви е?

— О, не се безпокойте, нищо ми няма — усмихна се Жан и потисна новия пристъп на кашлица.

Това не беше съвсем вярно. От седмици страдаше от упорит бронхит. В коридорите и залите ставаше ужасно течение и всяка зима беше мъчителна.

Доктор Кесне настойчиво я съветваше да се щади, но как да послуша съвета му при това положение в Европа? „Дано по-скоро се затопли“, помоли се тя — тогава кашлицата й вероятно щеше да изчезне от само себе си.

Луи, неспособен да откъсне мислите си от политиката, се обърна към министрите:

— Дадох нареждане на мосю Дьо Берни и още няколко съветници бързо да подготвят проектодоговор и мога само да се надявам англичаните да изчакат още малко, преди да ни обявят война.

— Моля да ми позволите един въпрос, сир — надигна се граф Д’Аржансон. — Какво ще ни донесе договорът с Австрия? Според мен той само ще ни превърне в инструмент на австрийските интереси. Мария Терезия гори от желание да си отмъсти на Прусия.

Луи го погледна намръщено.

— Мосю Д’Аржансон, новият съюз няма да се състои само от Франция и Австрия. В него ще влезе и Испания. Русия също е заинтересована от подобна връзка. Надявам се като министър на военните дела да проумеете един много важен факт: изолирането на Англия от другите велики сили е решаващо предимство за нас.

Д’Аржансон кимна мълчаливо. Жан го наблюдаваше внимателно. Графът се противеше на предстоящия съюз с Австрия не по политически причини, а защото беше убеден, че идеята е дошла от нея. Това я вбесяваше. Отдавна й беше омръзнало да понася враждебността му. След края на заседанието тя отиде при него.

— Съжалявам, мосю, но съм длъжна да ви напомня, че служите на краля като министър и би следвало да го подкрепите, а не да поставяте под въпрос решението му заради лични мотиви. Днес изчерпихте търпението на Негово Величество! — заяви тя с остър тон.

В първия миг Д’Аржансон не повярва на ушите си. Метресата на краля си позволяваше да му говори, все едно й е подчинен! Очите му едва не изскочиха от орбитите.

— Нямате право да ме поучавате, мадам! — процеди през зъби той, завъртя се рязко и излезе от залата.

Жан го проследи с мрачен поглед и въздъхна. За съжаление граф Д’Аржансон се бе превърнал във втори Морпа. Докога щеше да се бори с проклетите придворни? Щом изчезнеше един от неприятелите й, веднага се появяваше друг.

* * *

На 1 май 1756 г. Франция и Австрия обявиха официално сключването на отбранителен съюз. Както можеше да се очаква, Фридрих II и Джордж II реагираха с възмущение. Англия официално обяви война на Франция, независимо че тази война бе започнала още преди месеци. В отговор на отхвърления ултиматум Луи вече бе изпратил към Майорка ескадра военни кораби под командването на херцог Дьо Ришельо.

— Бог да пази вас и Франция, маршале — пожела му на сбогуване Жан и се усмихна ослепително. Херцогът се поклони галантно.

Ришельо завладя острова без особени усилия, ала кралят така и не можа да се порадва на победата. Само след два месеца във „Версай“ пристигна вест, че Фридрих II изненадващо е нахлул в Саксония. Пак без да обяви война.

Дофината, саксонска принцеса, със сълзи на очи умоляваше краля да помогне на семейството й. От родината й идваха потискащи новини. Лайпциг и Дрезден паднаха в ръцете на неприятеля и Саксония капитулира.

Луи изпълни молбата на снаха си. Армия от 24000 души потегли на изток. Войната обхвана и континента.

* * *

Чувството присъстваше постоянно. По-силно дори от подаграта го мъчеше гризяща омраза. Граф Д’Аржансон жадуваше да унищожи маркизата. На всяка цена. Личните му мотиви отдавна бяха отстъпили на заден план. Беше убеден, че прогони ли омразната фаворитка, ще окаже голяма услуга на Франция. Кралят беше слаб и позволяваше на тази жена да го манипулира. Ужасяващият съюз между Франция и Австрия го бе показал от ясно по-ясно. Политиката на „Версай“ се правеше в будоара на метресата, която се опитваше да компенсира липсата на услуги в леглото.

„Достатъчно дълго чаках“, повтаряше си граф Д’Аржансон. През последните седмици понасяше мълчаливо въздържаността на краля, понесе дори публично унижение от страна на маркизата. Тя посмя да го поучава, сякаш е глупав хлапак! Но сега моментът бе настъпил. Народът мразеше кралската метреса по-силно от всякога. За да финансира военните действия, кралят отново въведе военен данък. Парламентът се възпротиви, народът се разбунтува. Луи покани магистратите във „Версай“ и несдържано им заповяда да подпишат наредбата за данъка. Парламентаристите бяха принудени да се подчинят.

Д’Аржансон знаеше, че кралят е много обезпокоен от вътрешнополитическото напрежение. Като си помисли какво съдържа папката, която носеше подмишница, той се усмихна злобно. Щом прочете докладите, кралят ще се разтревожи още повече. В качеството си на министър на град Париж той имаше задължението да информира монарха, че собственият му народ мрази маркизата и я обвинява за мизерията в страната. Подобни настроения лесно можеха да се превърнат в заплаха за краля и той щеше да се постарае да намекне на Негово Величество какъв е единственият изход от ситуацията.

В кабинета си кралят подписваше разни книжа, донесени от принц Дьо Конти. Д’Аржансон учтиво помоли да бъде изслушан.

— Извинете ме, братовчеде, ще продължим след малко — рече кралят и принцът се сбогува с поклон. Луи остави книжата настрана и се обърна към министъра: — Значи желаете лична аудиенция, графе?

— Да, Ваше Величество.

— Е, какво има?

Граф Д’Аржансон се престори, че търси подходящите думи.

— Сир… както знаете, редовно получавам доклади от нашите парижки агенти и от главния полицейски лейтенант… От известно време настроението на народа е драстично влошено…

Кралят кимна сериозно.

— Мосю Бериер ми каза същото — лицето му помрачня. — В неведението си народът предполага, че Парламентът защитава неговите интереси, понеже отказва да увеличим данъците.

— Да, Ваше Величество, но според мен има и друга причина за недоволството сред народа.

— И каква е тя? — попита недоволно кралят и скръсти ръце.

Графът се поколеба. Съзнаваше, че всичко зависи от правилната формулировка.

— Не искам да ме разберете погрешно, сир, и ми е трудно да ви съобщавам подобни факти, но народът открай време храни… как да кажа, доста силна враждебност към маркиза Дьо Помпадур. Междувременно враждебността се е превърнала в дива омраза. — Графът се покашля смутено. — Хората осъждат прахосничеството на маркизата и я обвиняват, че унижава вашата кралица. Народът обвинява вашата метреса за своята бедност… и за предстоящата война. Хората са убедени, че именно тя ви е изтръгнала от лоното на светата ни църква и застрашава спасението на душата ви. Вижте какво пише тук!

Граф Д’Аржансон се поклони дълбоко и подаде на краля донесената папка.

Луи я прелисти и прочете по няколко изречения от тук и там.

— Но това е абсурдно — въздъхна уморено той.

Д’Аржансон кимна бързо.

— Разбира се, Ваше Величество, но пред лицето на войната настроенията на народа са изключително опасни…

Луи го погледна хладно.

— Какво по-точно искате да ми кажете, графе?

Д’Аржансон реши да рискува.

— Че ще ви е много трудно да се сражавате на два фронта, сир — отвърна той с поклон.

Лицето на краля остана непроницаемо.

— Благодаря ви за откровеността, графе. За разлика от вас обаче аз не смятам, че предстоящата война е причина да призная за истина подобни клеветнически обвинения.

Кралят кимна кратко. Аудиенцията беше приключила.

* * *

— Тази жена е в съюз с Дявола! — извика ужасено отец Демаре.

Навън духаше леден вятър и прозорците дрънчаха заплашително. Въпреки лошото време духовниците от „Версай“ се бяха събрали в Париж на поредната си тайна среща. Присъстваше дори монсиньор Дьо Бомон, архиепископът на Париж, макар да беше заточен в провинцията.

Всъщност тази вечер духовниците смятаха да обсъдят папската енциклика относно практиката да се изискват изповедни билети. Отговорът на Светия отец никак не им хареса. Бомон направо побесня. Папата възлагаше на висшите духовници да се въздържат и да не говорят публично за вулата и заявяваше, че само епископите имат право да отказват последно причастие на умиращите. Свещениците не бивало да искат изповедни билети, те били длъжни да изповядат и причестят всеки човек на смъртно легло, даже да е заподозрян в янсенизъм.

Бомон прочете папската енциклика и изпухтя презрително. Светият отец явно беше слаб човек! И беше очевидно кой му е повлиял. Но какво друго да очакват, след като дори посланикът в Рим, онзи Сенвил, беше протеже на мадам Дьо Помпадур! Така съвсем естествено разговорът отново се насочи към кралската метреса.

Вътрешно кардинал Дьо Ларошфуко беше съгласен с отец Демаре. Маркизата наистина беше в съюз с Дявола! Воят на вятъра изведнъж зазвуча в ушите му като предупреждение от небето. Кралят се намираше изцяло под влиянието на метресата си. Надеждата граф Д’Аржансон да убеди Негово Величество да се откаже от маркизата също бе пропаднала. Аудиенцията на министъра беше останала без никакви последствия. Кардиналът се намръщи заплашително.

— Да бъдем честни — подхвана тежко той, — Негово Величество се е връщал в лоното на Църквата единствено в моментите, когато е заставал пред лицето на смъртта.

— Да, може би човек трябва да види ада с очите си, за да се уплаши истински, кардинале — подкрепи го убедено монсиньор Бомон и кимна многозначително.

В залата се възцари тишина. Двамата висши духовници се спогледаха замислено.